Алехо Карпентиер
Загубените следи (32)

XXXII

Като разбра, че се опитвам да пиша на листа от ягуа, на кори, на еленовата кожа, простряна в един ъгъл на нашата колиба, Аделантадо се трогна и ми даде още една тетрадка, макар и с предупреждението, че е последната. Когато престанат дъждовете, възнамерявал да отиде в Пуерто Анунсиасион за няколко дни и тогава щял да ми донесе каквито искам тетрадки. Но ще трябва да минат още осем седмици дъждове, а преди да тръгне, ще е нужно да се довърши строежът на църквата и да се поправи всичко, повредено от влагата. Освен това ще трябва да се засее зърното, подходящо за това време. Продължавам да работя със съзнанието, че след като изпълня шестдесет и четирите малки листа, моята партитура ще спре. Почти се страхувам да не се върне прекрасната възбуда на въображението ми в началото и служейки си често с гумата в обратния край на молива — тоест, правейки нужното, за да изразходвам по-малко хартия, — прекарвам дните, като поправям и облекчавам първоначалните чернови.

Не съм споменавал на Росарио отново за брака, но нейният отказ от предната вечер, да си кажа право, силно ме огорчава. Дните са безкрайни. Непрекъснато вали. Отсъствието на слънцето — то се появява като неясен кръг над облаци, които от сиви стават белезникави за няколко часа — сякаш кара да изнемогва тази зажадняла за слънце природа, за да запеят цветовете й, да се раздвижат сенките й по земята. Реките са мътни, водите им влачат дънери, цели поляни от изгнили листа, разни отпадъци от джунглата, удавени животни. Образуват се бентове от изтръгнати и отчупени храсти, клони, но те скоро се разбиват от удара на някое дърво, рухнало заедно с коренищата си от върха на някой водопад, цялото в шупли кал. Всичко мирише на вода; единственият шум е шумът на водата; каквото докоснат ръцете, все е мокро от водата. Всеки път, когато излизам да търся нещо, годно да ми послужи вместо хартия, аз газя в непроходима кал, затъвам до коленете в дупки с тиня, поприкрити с предателски треви. Всичко, което живее от влагата, расте и тържествува: никога листата на малангата не са били по-зелени и по-дебели; никога не са се размножавали тъй бързо гъбите; не са се разпълзявали тъй нашироко мъховете, не са крякали по-силно жабите, не са били по-многобройни животинките в изгнилата дървесина. По скалите на платата процеждащата се вода оставя големи черни улеи. Всяка пукнатина, всяка гънка, всяка извивка върху камъка е русло на поток. Сякаш тези плата изпълняват гигантската задача да отвеждат водата до земите долу, раздавайки на всяка местност нейния дял от дъжда. Вдигнеш ли паднала на земята дъска, под нея уплашено се разтичват сиви дървеници. Птиците около нас изчезнаха, а вчера Гавилан улови в наводнената част на зеленчуковата градина една боа. Мъжете и жените преживяват това време като необходима криза на природата. Напъхани в колибите си, те тъкат, правят въжета и страшно се отегчават. Но да изчакаш да минат дъждовете, това е друго правило на играта — както да приемеш, че раждането е придружено с болки и че трябва да си отсечеш лявата ръка, като замахнеш с мачете в дясната, ако някоя отровна змия е впила зъбите си в нея. Това е необходимо за живота, а животът се нуждае от много неща, които не са приятни. Настъпиха дните на хумуса — когато всичко гнило шупва, когато гният мъртвите листа; по силата на закон, повеляващ, че всичко, което трябва да покълне, покълва в съседство с изпражненията, без да се различават органите на зачатието от органите на отделянето, а каквото се ражда, ражда се обвито в слуз, в серозна течност и в кръв. Също както от тора се ражда чистотата на аспержата и свежата зеленина на ментата.

Една нощ помислихме, че дъждовете са свършили. Настъпи нещо като отдих и от покривите престана да капе; цялата долина дълбоко въздъхна. Чуха се тичащите води на реките и гъста, бяла, студена мъгла запълни цялото празно пространство. Росарио и аз съединихме топлината на телата си в продължително обятие. Когато се събудихме от насладата и се върна способността ни да възприемаме околното, отново валеше.

— Във времето на дъждовете жените най-често зачеват — каза ми Твоята жена на ухото.

Сложих с надежда ръка на корема й. За първи път усещам силно желание да погаля дете, заченато от мен, да го нося на ръце и да го гледам как превива коленца върху ръката ми, как си смуче пръстчетата…

Улавям се в подобни мисли, с молив, спрял на един диалог между тръба и английски рог, когато някакъв вик ме накарва да изскоча на прага на колибата. Нещо се е случило в селището на индианците, защото всички викат и размахват ръце край колибата на вожда си. Росарио се загръща в шала си и хуква под проливния дъжд. А случилото се е страшно: преди малко откъм реката се върнало едно момиченце на около осем години, окървавено от слабините до коленете. Когато от ужасения му плач успели да извлекат някакви обяснения, станало ясно, че Никасио, прокаженият, се опитал да го изнасили, като го разкъсал отдолу с ръцете си. Брат Педро се мъчи да спре кръвоизлива с растителни влакна, а мъжете, въоръжени с тояги, тръгват да го търсят из околността.

— Аз казвах, че този прокажен е излишен тук — припомня Аделантадо на монаха и в думите му сякаш се крие отдавна носен упрек.

Монахът-капуцин не отговаря и с натрупана през дълги години опитност в боравенето с лекарствата на джунглата слага на детето тампон от паяжини и същевременно го разтрива наоколо с мехлем. Отвращението й негодуванието ми от това изнасилване са неизразими: сякаш аз като мъж, сякаш всички мъже бяхме еднакво виновни за този гнусен опит — по простата причина, че обладаването, дори и когато има съгласие, поставя мъжа в положението на нападател.

Още стисках юмруци от ярост, когато Маркос ми пъхна една пушка под мишницата: една от онези пушки, с много дълга двойна цев, изработени по калъпа на оръжейните майстори от Демерара, които в тези затънтени места още пазят техниката на първите огнестрелни оръжия. Като допря показалец до устните си, за да не привлича с думи вниманието на брат Педро, момъкът ми направи знак да го последвам. Завихме пушката в кърпи и тръгнахме към реката. Мътните и кални води влачеха трупа на един елен — толкова подут, че белият му корем приличаше на търбуха на морска крава. Стигнахме до мястото на изнасилването, където тревата бе утъпкана и зацапана с кръв. Няколко стъпки се бяха отбелязали дълбоко в калта. Маркос тръгна приведен по следите. Вървяхме дълго време. Когато започна да се смрачава, бяхме стигнали подножието на възвишението с петроглифите, а още не бяхме намерили прокажения. Мислехме вече да се връщаме, когато метисът ми показа една пътечка, проправена неотдавна в мокрите от дъжда храсти. Направихме още няколко стъпки и изведнъж Маркос се спря: Никасио беше там, коленичил сред една полянка, и ни гледаше със страшните си очи.

— Прицели се в лицето — каза ми Маркос.

Вдигнах оръжието и нагласих мушката точно на дупката в лицето на нещастника. Но пръстът ми не се решаваше да натисне спусъка. От гърлото на Никасио излизаше някаква неразбираема дума, нещо като „шповед… шповед… шповед“. Свалих пушката; престъпникът искаше да се изповяда, преди да умре. Обърнах се към Маркос.

— Стреляй — настоя той. — По-добре свещеникът да не се намесва в тази работа.

Отново се прицелих. Но там имаше две очи: две очи без клепачи, почти безжизнени, и те продължаваха да гледат. От едно малко движение на пръста ми зависеше те да угаснат. Да угасиш две очи. Две човешки очи. Това същество там беше отвратително; то беше виновно в най-гнусно изнасилване; беше посегнало върху плътта на едно дете и я беше заразило може би със своята болест. Това същество там трябваше да бъде премахнато, унищожено, оставено на хищните птици. Но някаква сила в мен не се съгласяваше да го стори, сякаш в момента, когато щях да натисна спусъка, нещо завинаги щеше да се измени. Има дела, които издигат стени, изкопават гробове, прокарват граници в един живот. И аз се страхувах от времето, което щеше да започне за мен след оня миг, когато щях да се превърна в палач. Маркос вбесен изтръгна пушката от ръцете ми.

— От небето цял град изравнявате със земята, но не се решавате на това! Не си ли бил на война?…

Лявото дуло на пушката беше заредено с куршум, а дясното със сачми. Разнесоха се два изстрела — тъй последователни, че почти се сляха, и ехото им заподскача от скала на скала, от урва на урва…

То още не беше стихнало, когато се заставих да погледна: Никасио продължаваше да стои на колене, на същото място, но лицето му се разсипваше, заличаваше се, загубваше всякакви човешки очертания. Беше някакво месесто петно; разпадаше се на късчета и се стичаше по гърдите му — бавно, като восъчно вещество, което се стапя. Накрая кръвта престана да тече и тялото се захлупи върху мократа трева. Изведнъж дъждът се усили и падна нощ. На връщане Маркос носеше пушката.