Алехо Карпентиер
Загубените следи (27)

XXVII

Изкачихме се с брат Педро на възвишението с петроглифите и сега почиваме върху една шистова твърд, от която тук-там стърчат черни скали, изправени срещу вятъра с всичките си остри ръбове или рухнали като развалини, като останки от някакъв строеж — сред растения, които изглеждат като изрязани от сив велур. Има нещо откъснато от действителността, нещо космическо, непредназначено за човека в тази площадка-подстъп към облаците, от която струи ручей с ледена вода — вода не от извор, а вода от мъглите. Някакво смътно безпокойство ме обзема, чувствам се като натрапник, за да не кажа осквернител, като си помисля, че моето присъствие нарушава съкровеността на този свят от минерали, чиято величествена суровост, плод на хилядолетна ерозия, разголва един скелет от планини, направен сякаш, с камъни от сяра, застинала лава, стрит халцедон, сгурия от подземния огън. Чакълът тук прилича на византийски мозайки, свлечени като лавина от стените си, събрани с лопати и после пръснати тук и там, като смес от кварц, злато и червеникав ахат.

За да стигнем дотук, вървяхме два дни през Земите на Птицата — по пътеки, където все по-рядко срещахме влечуги; пътеки сред орхидеи и разцъфнали дървета. От изгрев до залез-слънце ни обкръжаваха пъстроцветни и розови папагали; сериозният тукан с нагръдник от жълто-зелен емайл, с едва крепяща се на главата огромна човка, тази птица-богослов, която вика след нас: „Гледа те бог! Гледа те бог!“ в часа на здрача, когато лошите мисли спохождат човека. Съзряхме колибрите — по-скоро насекоми, отколкото птици, неподвижно увиснали фосфоресциращи точици, спрели изведнъж шеметния си полет в ленивите сенки на обвитите в мрак диви пауни; вдигнахме очи нагоре и видяхме трудолюбиво чукащите кълвачи, облечени в черно, пискливия безпорядък от плашливи певци и свирачи, пърхащи в сводовете на джунглата, по-високо от папагалите-сплетници и от безброй други птици във всички цветове, които — обяснява ми брат Педро — хората в брони нарекли „индиански слънчогледи“, защото не знаели имената им.

Тъй както в културите на други народи са преобладавали изображенията на коня или на бика, индианецът с птичи профил поставил своята култура под покровителството на Птицата. Летящият бог, богът-птица, покритата с пера змия заемат главно място в неговата митология и всичко, което според него е красиво, се обкичва с пера. От пера били короните на императорите в Теночтитлан от пера са и днес украшенията на флейтите, на предметите за игра, на празничните и обредните одеяния на тукашните индианци.

Въодушевен от съзнанието, че се намирам в Земите на Птицата, изричам някакво повърхностно съждение, че е трудно навярно да се намери в космогонията на тези хора някакъв мит, съвпадащ с нашите. Брат Педро ме пита дали съм чел една книга, наречена „Попол Вух“. Дори заглавието й ми е неизвестно.

— В това Свето писание на древните китче — казва монахът — е записан още тогава, с трагична предпазливост, митът за робота. Нещо повече: това е, мисля, единствената космогония, предусетила заплахата на машината и трагедията на Чирака-магьосник^[1]. — И започва да ми разказва — на език, който ме удивлява със своята изисканост, език, с какъвто сигурно си е служил, преди да загрубее в джунглата — една начална глава от Сътворението. В нея се описва как вещите и сечивата, измислени от човека и използувани с помощта на огъня, въстават срещу него и го убиват: ножиците, глинените тави, чиниите, тенджерите, воденичните камъни и самите къщи в страхотен апокалипсис, придружен от лая на побеснелите и разбунтувани кучета, унищожават едно човешко поколение…

Още го слушам да ми разказва, когато вдигам очи и виждам, че сме в подножието на огромната стена от сива скала, на която се виждат дълбоко издълбани рисунките, приписвани на демиурга, победител на Потопа и нов родоначалник на хората. Това предание, разказвано от бащи на деца, е било известно още на най-първобитните жители на джунглата там долу. Намираме се тук на върха Арарат на този просторен свят. Намираме се там, докъдето е стигнал ковчегът и с глух удар е заседнал, когато водите започнали да се отдръпват и се върнала мишката с кочан царевица между лапките. Намираме се там, откъдето демиургът, като Девкалион^[2], хвърлил камъни зад гърба си, за да сложи началото на нов човешки род. Но нито Девкалион, нито Ной, нито индийският Утнапиштим, нито китайският, нито египетският Ной са оставили на вековете своите дири на мястото на пристигането си. Тук, напротив, са нарисувани огромни изображения на насекоми, на змии, на обитаващи въздуха същества, на водни и на сухоземни животни, изображения на луни, на слънца и на звезди, които някой е издълбал с исполинско длето, неизвестно по какъв начин. Дори днес би било невъзможно да се изправи на подобно място такава гигантска скеля, на която цяла армия каменоделци да се издигнат до мястото, откъдето биха, могли със своите сечива да атакуват огромната скална стена и да я бележат по такъв траен начин, както тази тук…

Брат Педро ме отвежда до другия край на Изображенията и ми показва от другата страна на хълма нещо, подобно на кратер с тясно гърло — на дъното му растат страхотни бурени. Те са като някакви ципести растения, чиито разклонения имат уродливата закръгленост на ръце и на пипала. Огромните листа, разтворени като длани, напомнят за подводна флора със своите жилки на звездести корали и на водорасли, цветя като луковици, като фенерчета от пера, като увиснали от някаква жила птици, като пашкули, като кървящи плодници, избили по тях направо, без да познаят изяществото на стъбълцето. И всичко това там долу е разбъркано, заплетено, размесено в някакъв всеобщ стремеж към взаимно обладаване, съвокупление, кръвосмешение — същевременно и чудовищно, и сладострастно; някакво върховно смешение на формите.

— Това са растенията, избягали от човека още в самото начало — казва ми монахът. — Непокорните растения, които отказали да му служат за храна; в продължение на хиляди и хиляди години те преминали реки, прехвърлили планински вериги, пресекли пустини и се скрили тук, в последните долини на предисторията.

Онемял от изумление, наблюдавам тези растения, които другаде се срещат само като вкаменелости, като отпечатъци, или спят, втвърдени във въглищните пластове. А тук продължават да живеят в една вечна пролет, предшествуваща появата на човека — пролет, чиито ритъм може би не зависи от слънчевата година, — и хвърлят семена, които покълнат за часове, иди напротив, минава половин век, докато родят едно дърво.

— Тази е дяволската растителност, окръжавала земния рай преди Съгрешаването.

Наведен над демоничния котел, аз чувствувам как започва да ми се вие свят от дълбочината. Знам, че ако се оставя да ме омае онова там долу — този свят, съществуващ от преди раждането на човека, когато не е имало очи да го видят, — накрая ще се хвърля, ще потъна в невероятно гъстия слой от листа, които ще изчезнат от планетата някой ден, без да им бъдат дадени имена, без да бъдат пресъздадени от Словото, Сътворени може би от богове, предшествуващи нашите богове, някакви пробни богове, неумеещи да сътворяват и неизвестни, защото никога не са имали имена, защото не са приели образ в устата на човеците…

Брат Педро ме чуква леко по рамото с тоягата си и ме откъсва от моето почти халюциниращо съзерцание. Сенките на издигнатите от природата обелиски все повече се скъсяват, защото наближава пладне. Трябва да започнем вече да слизаме, за да не ни свари здрачът на този връх, да не се спуснат ниско облаците и да се заблудим сред студените мъгли. Минаваме още веднъж покрай изображенията на демиурга и стигаме до ръба на цепнатината, по която ще се спуснем. Брат Педро спира, въздъхва дълбоко и се заглежда в хоризонта от дървета, от който се издига аспидночерна верига с пресечени хребети — сурова, мрачна, враждебна сред удивителната красота в пределите на долината. Монахът посочва с чепатия си кривак.

— Там живеят единствените свирепи и кръвожадни индианци по тези места — каза той. — Нито един мисионер не се е върнал оттам.

Струва ми се, че тогава си позволих да направя някаква шеговита забележка за безполезността да се ходи по такива опасни места. В отговор две сиви, безкрайно тъжни очи се вторачиха в мен по особен начин, с израз едновременно на такава настойчивост и на такова примирение, че се смутих и се запитах дали не го обидих, макар че не откривах причини за обида. Още виждам, сбръчканото лице на монаха-капуцин, дългата му разчорлена брада, пълните му с косми уши, слепоочията му със сини вени, като нещо, което бе престанало да му принадлежи и да бъде негова личност; негова личност в онзи миг бяха тези стари очи, малко зачервени от хронически конюнктивит, сякаш направени от помътнял емайл, които гледаха, и навътре, и навън от себе си.