Алехо Карпентиер
Загубените следи (39)

XXXIX

30 декември

Работя върху текста на Шели, облекчавам някои пасажи, за да му придам истински характер на кантата. Посъкратих дългата жалба на Прометей, прекрасно начало на поемата, и сега се занимавам с оформянето на сцената с Гласовете — в която има няколко неправилни стиха — и на диалога между Титан и Земята. Тази работа, разбира се, е само опит да залъжа нетърпението си, като се отклонявам за кратко време от единствената мисъл, от единствената цел, която ме държи в бездействие вече три седмици в Пуерто Анунсиасион. Казват, че всеки ден може да се върне от Черната река някакъв опитен познавач на пътищата на джунглата; той знаел прохода, който аз търся, или във всеки случай други водни пътеки, годни да ме отведат в желаната посока. Но тук всички са такива пълни господари на своето време, че петдесет дни чакане не предизвиква ни най-малко нетърпение.

„Ще се върне… Вече ще се върне“ — отговаря ми доня Касилда, когато сутрин, като ми донася кафето, я питам дали има вести от моя евентуален водач. Храня също надеждата, че заставен от необходимостта да набави лекарства или семена, Аделантадо ще се появи неочаквано, и затова не мърдам от селището, не искам и да чуя изкусителните предложения на Симон да тръгнем да плаваме по северните протоци. Дните минават много бавно. В Света Моника, закрилница на елените, това би ме направило щастлив, но тук ми досажда, защото не мога да съсредоточа съзнанието си в сериозна работа. Освен това сега „Плачът“ ме занимава като творба, а черновите останаха у Росарио. Бих могъл да се опитам да започна наново да я композирам, но написаното там ми беше донесло такова задоволство заради непосредствеността, с която беше бликнало, че не искам да започвам отново, с хладен разум, с изострено критическо чувство; не искам да напъвам паметта си — обзет при това от неспокойния стремеж да продължа пътуването си.

Всеки ден привечер отивам към праговете и лягам на камъните, разтърсвани от кипящата вода, запълнила цепнатини, вдлъбнатини и улеи. Раздразнението ми сякаш се уталожва, когато остана сам сред този гръмотевичен трясък, когато ме оградят от всичко скулптурните изваяния на пяната, която ври, но запазва очертанията си; тези нейни очертания се издуват или изтъняват според ритмичните тласъци на течението, но тя не загубва рисунъка, обема и характера си, които преобразяват вечното й шеметно движение в нещо пъргаво и живо, пораждащо желание да го погалиш като гръб на куче, нещо заоблено като ябълка, очакваща нечии устни да се докоснат до нея. В гъстака едни шумове изместват други. Островът Света Приска се слива със своето обърнато наопаки отражение, а небето изгасва на дъното на реката. По заповед на едно куче, което винаги лае с един и същ остър глас, в насечен ритъм, всички псета наоколо подемат някакъв химн от разногласо виене. Сега, на връщане от скалите, го слушам с голямо внимание, защото всяка вечер забелязвам, че винаги трае едно и също време и че неизменно завършва, както е започнал: с две излайвания — никога повече — на тайнственото куче-водач на глутницата. Бях открил вече танците на маймуните и на някои птици, затова ми хрумна, че ако направя няколко системни записа на гласове на животни, които живеят заедно с човека, бих открил в тях смътно музикално чувство, близко вече до песента на магьосника, която тъй силно ме беше поразила онази вечер в Южната джунгла. От пет дни кучетата в Пуерто Анунсиасион лаят все едно и също и по един и същи начин, отговаряйки на определено нареждане, и млъкват, когато им дадат знак — безпогрешен знак. После се връщат по къщите си, лягат под столовете, слушат какво се говори или си облизват паниците, без да досаждат повече; докато не настъпи любовният им период, когато на хората не им остава нищо друго, освен примирено да чакат животните-съюзници да извършат своите обреди за продължаване на рода.

С тези мисли в главата стигам до първата уличка на селището, когато две силни ръце ми стисват очите, а едно коляно се забива в гърба ми и ме навежда назад тъй грубо, че надавам вик от болка. Тази шега е толкова глупава, че се извивам, за да се освободя и да ударя нахалника. Но избухва смях, чийто тембър познавам, и ядът ми веднага се превръща в радост. Янес ме прегръща, обвивайки ме с миризмата на потта от ризата си. Хващам го за ръката, сякаш се боя да не ми избяга, и го отвеждам в моята странноприемница, където дребничката доня Касилда ни донася шише лешникова ракия. В началото проявявам престорено ласкав интерес към неговите странствувания, за да намеря по-скоро топлотата на приятелството и да стигна, в тона на сърдечност, до единственото, което ме интересува — Янес сигурно знае къде се намира наводненият вход, нали беше с нас, когато влязохме през него; освен това дългият му опит в джунглата ще му помогне да отвори Вратата, без да е нужно да търси тройния знак. Вероятно е също водата да се е смъкнала малко през последните седмици. Но забелязвам, че нещо се е променило в чертите на гърка: очите му, с такъв проницателен и уверен поглед, са някак неспокойни, недоверчиви, не се задържат на нищо. Изглежда нервен, нетърпелив и трудно е да поведеш с него свързан разговор. Когато разказва нещо, запъва се или се колебае, не се спира за дълго на една мисъл както преди. Неочаквано със заговорническо изражение ме помолва да го заведа в стаята си. Там заключва вратата, проверява прозорците и ми показва на светлината на лампата тубичка от хинин без хапчета, с няколко кристалчета като от опушено стъкло. Обяснява ми с тих глас, че тези кварцове са нещо като стражи на диаманта: близо до тях винаги се намирало онова, което търсиш. И той забил кирката си на някакво място и намерил богато находище.

— Четиринадесет карата диаманти — доверява ми със задавен глас. — Трябва да има и по-големи.

Навярно вече мечтае за намерения неотдавна скъпоценен камък от сто килата. Този камък взе ума на всички търсачи на Елдорадо, които още обикалят из континента и не загубват надежда, че ще намерят съкровищата, търсени от халюциниращия Филип де Уре. Янес е загубил покой след откритието си; отива сега в столицата да обяви по законен ред мината, обзет от натрапчивия страх, че в негово отсъствие някой ще се натъкне на далечното находище. Изглежда, имало е случаи на такова невероятно съвпадение: двама търсачи на диаманти да попаднат в една и съща точка на огромната карта. Повишавам глас, за да привлека вниманието му, и заговорвам за единственото, което ме занимава.

— Да, на връщане — отговаря ми. — На връщане.

Умолявам го да отложи пътуването си, за да тръгнем още тази нощ, преди зазоряване. Но гъркът ми съобщава, че „Манати“ току-що е пристигнал и трябва утре по обед да отплува. Не може да се разговаря с него. Мисли само за диамантите си, а когато мълчи, то е, за да не говори за тях от страх, че дон Мелисио или жена му ще го чуят. Примирявам се, огорчен от това ново отлагане. Ще чакам тогава да се върне; това ще стане скоро, защото алчността ще го гони. А за да съм сигурен, че ще ме потърси, предлагам му помощта си, за да започне разработването на мината. Прегръща ме силно, нарича ме брат и ме отвежда в кръчмата, където се запознах с Аделантадо; поръчва още едно шише лешникова ракия и за да събуди любопитството ми към своето находище, започва уж да ми доверява подробности за мястото, където събрал кварцовете, предвестници на съкровището. Така научавам нещо, което не бих могъл да предположа. Янес открил находището на връщане от Света Моника, закрилница на елените, след като се натъкнал на неизвестния град и прекарал два дни в него.

— Глупави хора — казва ми. — Идиоти: имат злато под носа си, а не го вадят; аз поисках да разработя находището, те ми казаха, че ще ме застрелят.

Хващам Янес за раменете и му крещя да ми каже за Росарио, да ми разправи нещо за нея, здрава ли е, как изглежда, какво прави.

— Жена е на Маркос — отговаря ми гъркът. — Аделантадо е доволен, защото заченала неотдавна…

Оставам като зашеметен. Кожата ми настръхва от студени игли, изскочили някъде отвътре. С огромно усилие мръдвам ръка до шишето, чието стъкло сякаш ме изгаря. Бавно напълвам чашата си и изливам ракията в гърлото си, но то не може да преглътне и се задавям в раздираща кашлица. Когато отново си поемам дъх, поглеждам се в едно оплюто до черно от мухи огледало в дъното на помещението и виждам там седнало до масата едно тяло. Не съм уверен, че ако му заповядам, ще се помръдне и ще тръгне. Но съществото, което стене вътре в мен — наранено, разкъсано, посипано със сол, — напира към гърлото ми, като оголено месо, и се опитва, заеквайки, да изрази своя протест. Не знам какво говоря на Янес. Чувам сякаш нечий друг глас, който му говори за придобити права върху Твоята жена, обяснява, че късното му завръщане се дължало на външни причини, опитва се да се оправдае, иска неговият случай да бъде преразгледан, като че ли говори пред съд, поставил си за цел да го унищожи. Слабият, умоляващ глас, който иска да върне времето назад, да направи тъй, че станалото никога да не се е случвало, отвлича гърка от мислите му за неговите диаманти. Янес ме гледа с учудване, което скоро се превръща в съчувствие:

— Тя не е Пенелопа. Млада жена, силна, хубава, има нужда от съпруг. Тя не е Пенелопа. Женската природа тук се нуждае от мъж…

Истината, смазващата истина е — сега разбирам, — че хората в тези далечни места изобщо не бяха повярвали в мен. Бях чуждо същество за тях. Самата Росарио сигурно бе гледала на мен като на Гост, неспособен да остане завинаги в Долината на Спрялото време. Спомням си сега странния поглед, който ми отправяше, като ме виждаше да пиша трескаво по цели дни — там, където писането не отговаряше на никаква нужда. Новите светове трябва да бъдат изживени и след това обяснени. Тези, които живеят тук, правят това не по вътрешно убеждение; те просто мислят, че този живот е поносим, а не другият. Предпочитат това настояще пред настоящето на създателите на Апокалипсиса. Който се стреми да разбере прекалено много, който изстрадва мъките на преминаването от една вяра в друга, който носи в себе си мисълта, че от нещо се е отказал, когато приема обичаите на онези, които коват съдбата си върху тази първична земя в борба с планините и дърветата, той е човек уязвим, защото някои сили от света, оставен там далеч, продължават да му въздействуват. Бях пътувал през епохи; бях преминал през вещите и през възрастта на вещите, без да съзнавам, че през тесния таен проход бях проникнал в най-широки светове. Но съжителството с необикновеното, основаването на градове, свободата, намерена сред родоначалниците на Професии в земята на Енох — това беше една действителност, чието величие не беше създадено може би за моята нищожна личност на съчинител на контрапункти, винаги готов да се възползува от някаква почивка, за да потърси безсмъртие за себе си в подреждането на ноти по един или друг начин. Бях се опитал да поправя съдбата си, осакатена от собствената ми слабост, и от мен бликна една песен — сега пресекнала, — която ме върна на стария път изпепелен, неспособен да бъда отново такъв, какъвто бях.

Янес ми подава билет да тръгна с него утре на „Манати“. Ще трябва да отплувам към бремето, което ме очаква. Вдигам пламнали очи към украсената с цветя табела „Спомени за бъдещето“. След два дни векът ще навърши още една година, но тази вест няма никакво значение за хората край мен. Тук можеш да не знаеш в коя година живееш и лъжат онези, които твърдят, че човекът не може да избяга от своята епоха. Каменният век, както и Средновековието, съществува още, в деня, който протича сега. Още са отворени сенчестите замъци на Романтизма, с неговите сложни любовни истории. Но всичко това не е предназначено за мен, защото единствената човешка порода, на която е забранено да се откъсне от своето време, е породата на творците на изкуството и те не само трябва да напредват към непосредственото вчера, представено в осезаеми свидетелства, но трябва и да предвидят песента и изразните средства на другите, които ще дойдат след тях и ще създават нови осезаеми свидетелства, с пълно съзнание за стореното преди тях. Маркос и Росарио нямат представа за историята. Аделантадо е в първата й глава, а аз бих могъл да остана до него, ако имах някоя друга професия, ако не съчинявах музика — висшата професия на моята порода. Кой знае дали сега няма да оглушея и да загубя гласа си от ударите на чука на Каторжния надзирател, който вече ме причаква някъде. Днес свърши отпуската на Сизиф.

Някой зад мен казва, че през последните дни равнището на реката значително спаднало. Отново се появяват множеството залети от водата рифове и праговете издигат настръхнали скални гърбове, по които светлината убива нежните, водорасли. Дърветата покрай брега изглеждат по-високи, защото корените им скоро ще почувствуват топлината на слънцето. На един напукан ствол, на един кафеникав ствол със светлозелени петна започва да се различава, щом водата се избистри, знакът, издълбан в кората му с върха на нож на около три педи под равнището на водата.