Алехо Карпентиер
Загубените следи (18)

XVIII

Понеделник, 18 юни

Изпратихме Муш със съзнателната жестокост на любовници, които едва са се открили, несигурни още в чудото, ненаситили се един на друг, и рушат всичко, което би могло да попречи на бъдещото им сливане. Сложихме я в лодката на Монтсалватхе, завита в едно одеяло, разплакана, почти в безсъзнание. Убеждавах я, че и аз тръгвам след нея в друга лодка. Дадох на билкосъбирача много повече пари, отколкото бяха необходими, за да се грижи за нея, да посрещне разноските по пренасянето й, да я настани, да плати за лечението, и аз останах с няколко мръсни банкноти и няколко монети, които и без това за нищо не могат да ми послужат в джунглата, защото там цялата търговия се свежда до размяна на прости и полезни предмети, като игли, ножове, шила. В щедростта на моето дарение имаше освен това скрито желание да приспя и последните сенки на угризения: тъй или иначе, Муш не може да продължи с нас и като я осигурявам материално, изпълнявам последното си задължение. Много е вероятно, от друга страна, че Монтсалватхе прояви готовност да отведе болната с лукавата надежда, че ще си почине от дългите месеци въздържание с една съвсем не грозна жена. Тази мисъл не само никак не ме вълнува, но дори съжалявам, че не особено приятната външност на ботаника ще му донесе огорчението на неуспеха.

Лодката вече изчезва в далечината на един речен ръкав и затваря цял период от моето съществувание. Никога не съм се чувствувал тъй лек, тъй жизнен, както тази сутрин. Иронично потупвам Янес, защото го виждам натъжен, а той ми отговаря с поглед, пълен и с недоумение, и с виновност. Това още повече оправдава моята суровост. Освен това всички вече разбират, че Росарио се е обвързала с мен, както тук казват. Заобикаля ме с грижи, носи ми да ям, дои козите вместо мен, бърше ми потта с чисти кърпи, изпълнена с внимание към моите думи, към жаждата ми, към мълчанието ми или към почивката ми, със загриженост, която ме кара да се гордея с положението си на мъж: защото тук жената „служи“ на мъжа в най-благородния смисъл на тази дума, като създава с всяко свое движение домашното огнище. Росарио и аз нямаме собствен покрив, но нейните длани са вече моя маса, а кратуната с вода, която тя приближава до устата ми, след като изчиства падналия в нея лист, е съд, белязан с моите инициали на стопанин.

— Да видим кога ще се свържете с една-единствена жена — мърмори брат Педро след мен, давайки ми да разбера, че на него детински превземки не му минават.

Отклонявам разговора, за да не призная, че вече съм женен, и то не само пред бога, но и пред законите, и отивам при гърка, който събира вещите си, защото ще продължи с нас нагоре по реката. Убеден, че тукашният залеж е изчерпан, той разбира, че съдбата още веднъж се е подиграла с него и затова иска да предприеме разузнавателна обиколка отвъд Каньо Пинтадо, в една планинска област, за която много малко се знае. Най-доброто място в своя вързоп запазва за единствената книга, която носи със себе си навсякъде: скромно издание на „Одисеята“ на два езика, подвързано в черна мушама, със зеленясали от влагата страници. Преди отново да се разделят с томчето, неговите братя, които знаят наизуст дълги пасажи от текста, търсят испанския превод на отсрещната страница и четат откъси с твърдо, неграмотно произношение, заменяйки често „у“ с „в“. В някакво малко училище в Каламата ги научили кои са създателите на гръцките трагедии и какъв е смисълът на митовете, но някаква смътна общност в характерите ги привързва към авантюриста Одисей, посетил необикновени страни, настроен не зле към златото, способен да пренебрегне сирените, за да не загуби стопанството си в Итака. Когато глиган избол едното око на кучето им, миньорите го нарекли Полифем, в памет на циклопа, чиято печална история са чели стотици пъти на висок глас край огнището на своите биваци. Питам Янес защо е напуснал родината си — нали с нея го свързва кръв, чиито далечни извори са му известни. Търсачът на диаманти въздъхва и рисува пред мен средиземноморския свят като купища развалини. Говори за онова, което е оставил зад гърба си, за стените на Микена, за празните гробници, за перистилите, населени с кози. За морето без риба, безполезните миди, объркването на митовете и голямата рухнала надежда. А после за морето — вековен лек за неговите съотечественици: едно необятно море, което отвежда далече. Разказва ми, че когато различил първата планина на отсамната страна на океана, се разплакал, защото тя била червена и сурова, подобна на неговите сурови планини, обрасли в магарешки тръни и репей. Но тук го сграбчила страстта към ценните метали, надделял зовът на сделките, на неизбродените пътища — същият зов, който е подтиквал неговите прадеди да натискат тъй силно греблата. Когато намери диаманта, за който мечтае, ще си построи на брега на морето — там, където има планини със стръмни склонове — къща с колони от двете страни на вратата, като храм на Посейдон. Отново се оплаква от съдбата на своя народ, отваря тома в началото и възкликва:

— Жалко, че смъртните вече корят боговете за всичко!

Казват, че злото им пращаме ние, макар те самите

мимо съдбата беди си докарват със своята лудост.^[1]

— Тъй рече Зевс — добавя от себе си миньорът в заключение и бързо оставя книгата, защото търсачите на каучук носят, закачено на прът, някакво странно животно с копита, което току-що са убили. За миг помислям, че това е огромен глиган.

— Тапир! Тапир! — вика брат Педро, плясвайки удивено с ръце, а после хуква към ловците с възторг, който говори колко много му е втръснала маниоката, размита с вода — обичайната му храна в джунглата.

След това с празнично чувство запалваме огън, одираме животното, нарязваме го. Видът на бутовете, на вътрешностите, на плешките разпалва в нас страшен глад, какъвто обикновено приписват на диваците. Гол до кръста, задълбочен в работата, търсачът на диаманти ми изглежда съвсем античен тип. Той хвърля в огъня няколко косъма от главата на животното — това е може би обред на жертвоприношение, чийто смисъл бих открил в някои стихове на „Одисеята“. Начинът, по който нанизва на шишове намазаното с мазнина месо; начинът, по който го поднася — върху дъска, поръсено с ракия, — е израз на толкова стари средиземноморски традиции, че когато ми подава най-хубавото филе, Янес за миг се превръща за мен в свинаря Евмей^[2]…

Още не сме привършили празненството, когато Аделантадо става и тръгва надолу към реката с широки стъпки, следван от шумния лай на Гавилан. Две съвсем примитивни лодки-пироги, два издълбани ствола, слизат надолу по течението, водени от гребци-индианци. Наближава да тръгнем и всички започват да си стягат нещата. Отвеждам Росарио в колибата и там още веднъж потъваме в обятията си, върху пръстения под. Като подреждал своите колекции, Монтсалватхе го е покрил със сухи растения, които разливат същия горчив и възбуждащ мирис, както и предния ден. Този път поправяме неловкостта и прибързаността на първите ни сливания, защото вече овладяваме езика на телата си. Нозете ни по-здраво се опират, ръцете ни по-тясно се сплитат. Очаровани, избираме и закрепваме онези милувки, които ще определят в бъдеще ритъма и начина на съединяването на нашите тела. Във взаимното опознаване и подсказване, без което не може да се изгради една двойка, се ражда и нейният таен език. Вече бликват от насладата онези съкровени, недостъпни за останалите думички, които ще бъдат езикът на нашите нощи. Това е двугласа измислица, в която влизат думи на обладание, на нежност — език на половете, звуци, измислени от плътта, неподозирани до вчера тайни имена: с тях ще се наричаме сега, когато никой не ни чува. Днес за първи път Росарио изрече името ми и го повтори много пъти. Моето име прие в нейните уста такава особена звучност, че аз сам се чувствувам очарован от тази най-добре позната ми дума; струва ми се, че я чувам за пръв път, сякаш е създадена сега. Изживяваме несравнимото тържество на споделената и утолена жажда и когато отново се връщаме към действителността, струва ни се, че светът е придобил нов мирис.

Хвърлям се във водата, за да измия сухите тревички, полепнали по изпотения ми гръб, и се смея при мисълта, че случилото се между мен и Росарио противоречи в известен смисъл на традицията — за нас периодът на любовта идва посред лято. Но моята любима слиза вече към лодките. Прощаваме се с търсачите на каучук и тръгваме. В първата пирога, свити между бордовете, тръгваме Аделантадо, Росарио и аз. В другата — брат Педро заедно с Янес — с багажа.

— С бога напред! — казва Аделантадо и сяда до Гавилан, който души въздуха и протегнатата му напред муцуна е като дървена скулптура на носа на кораб.

Отсега нататък няма да плуваме с платна. Слънцето, луната, огънят и понякога светкавицата ще бъдат единствените светлини, които ще осветяват лицата ни.