Алехо Карпентиер
Загубените следи (38)

XXXVIII

9 декември

Слънцето току-що се е подало над дърветата, когато спираме при старата мина на гърците, чиято къща е запустяла. Изминали са едва седем месеца, откакто бях тук, а джунглата е завладяла всичко. Колибата, където Росарио и аз за първи път се отдадохме един на друг, буквално се е пръснала под напора на порасналите отвътре растения: те са надигнали покрива й, разпукали са стените й, превърнали са в сухи листа, в гнило дърво растителния материал, който очертаваше линиите на жилището. Освен това последното прииждане на реката е било рядко голямо, затова мястото беше наводнено. Валяло е и след времето на дъждовете водите още не са спаднали до най-ниското си равнище и по брега се очертава ивица мокра земя, покрита с отпадъци от джунглата, над които хвърчат и се въртят безброй жълти пеперуди — тъй гъсто една до друга, че ако замахнеш с тояга в някой рояк, ще я извадиш боядисана в жълто като сяра. Като гледам това, разбирам причината за онзи прелет, който ми се случи да видя в Пуерто Анунсиасион, когато безкраен облак от крила помрачи небето.

Изведнъж водата закипява и под нашата лодка преминава пасаж риби, които скачат, удрят, блъскат се. Реката настръхва от оловносивкави перки и опашки, които силно пляскат, сякаш аплодират на някого. После прелетява в триъгълник ято сиви чапли и като по дадена заповед всички птици от гъстака започват в хор да вдигат врява. Това всеприсъствие на птицата, която слага над ужасите на джунглата знака на крилото, ме кара да си помисля колко важна и колко разнолика роля играе Птицата в различните митологии на нашия свят. От Птицата-Дух на ескимосите, първа надала грак близо до полюса, на самия връх на континента, до онези глави, които летели с крилете на своите уши в небето над Огнена земя, се виждат само брегове, украсени с птици от дърво, птици, издълбани върху камък, птици, нарисувани на земята — толкова големи, че трябва да ги гледаш от планините: пъстроцветно шествие на техни височества царете на въздуха; Птица-Гръм, Орел-Роса, Птици-Слънца, Кондори-Вестители, Папагали-Метеори, стрелкащи се над простора на Ориноко, сентсонтли и кетцали^[1] — всичките възглавени от великия триумвират на змиите в пера: Кетцалкоатл, Гукумац и Кулкан^[2]…

Продължаваме плаването и към пладне, когато тежкият зной над жълтите буйни води става непоносим, показвам вляво на Симон стената от дървета, която стяга брега, докъдето очите стигат. Приближаваме се до нея и започваме бавно да плаваме, търсейки знака, бележещ входа навътре в протока. С вперен в стволовете поглед търся на височината до гърдите на изправен над водата човек издълбаните отвесно една над друга три букви „V“, разположени в знак, който би могъл да продължава безкрайно. От време на време чувам, че гласът на Симон, който бавно гребе, ми задава въпроси. Продължавам напред. Но тъй внимателно гледам, тъй зорко, тъй силно се напрягам, че скоро очите ми се изморяват да гледат все едни и същи стволове, които преминават пред тях. Налягат ме съмнения, че сме минали покрай знака, но не съм го забелязал; допускам, че няколко секунди съм гледал разсеяно; казвам му да върне лодката назад и намирам само светло петно върху някой ствол или просто лъч светлина от слънцето. Симон е все спокоен и следва моите наставления без насмешка. Нашата пирога досяга стволовете и понякога трябва да я отблъсквам, като забивам върха на едно мачете в някое дърво. От взирането в тези непрекъснато следващи се, напълно еднакви стволове започва да ми се завива свят. Но си повтарям, че усилията ми не са напразни. Досега на никой от стволовете нямаше нищо подобно на трите „V“ една над друга, но щом те съществуват и щом написаното върху кората на дърво никога не се заличава, трябва да ги намерим. Плаваме още половин час и ето че от джунглата се подава черна скала с такива начупени и странни очертания, че ако бяхме стигнали дотук миналия път, щях да я запомня. Очевидно входът към протока е останал назад. Давам знак на Симон да направи с лодката полукръг и тръгваме обратно. Представям си, че ме гледа иронично и това ме дразни не по-малко от собственото ми нетърпение. Затова се обръщам с гръб към него и продължавам внимателно да оглеждам стволовете. Ако съм пропуснал знака, без да го забележа, то сега, когато за втори път минаваме покрай растителния вал, трябва непременно да го видя. Бяха два ствола, изправени като две странични греди на тясна врата. Горният праг на тази врата беше от листа и не много нависоко; върху левия ствол беше знакът. Когато тръгнахме, слънцето изцяло ни огряваше. Сега, когато гребем в обратна посока, плаваме в сянка, която все повече се удължава върху водата. Безпокойството ми расте, като си помисля, че нощта може да се спусне, преди да съм намерил, каквото търся, и утре ще трябва да се връщаме. Тази несполука сама по себе си не би била тежка. Но сега бих я възприел като лошо предзнаменование. Всичко беше вървяло толкова добре напоследък, че не искам да допусна такава глупава пречка. Симон продължава да ме гледа с иронично смирение. Накрая, за да каже нещо, посочва ми няколко дървета, съвсем същите като всички други, и ме пита дали входът не е там.

— Може би — отговарям му аз, макар да знам, че там няма никакъв знак.

— „Може би“ не е отговор на съдия — отвръща той дълбокомъдрено, а аз падам на единия борд на лодката, защото носът й се забива в мрежа от лиани. Симон става, взема пръта, пъхва го във водата и търси дъното, за да отблъсне кануто назад. В този миг, в секундата, в която прътът се намокря, разбирам защо не намерихме знака и не ще можем да го намерим: дългият около три метра прът не достига твърда земя да се опре и моят другар трябва с мачете да се бори с лианите. Когато отново започва да гребе и ме поглежда, вижда на лицето ми изписано такова отчаяние, че идва веднага към мен, защото помисля, че нещо ми е станало. Аз си спомням, че когато бяхме тук с Аделан-тадо, греблата навсякъде достигаха дъното. Това означава, че водите на реката още не са спаднали и че знакът, който търсим, е под водата. Казвам на Симон какво съм разбрал току-що. Смеейки се, той ми отговаря, че го допускал, но „от уважение“ не ми казал нищо, а освен това мислел, че като търся знака, имам пред вид прииждането на реката. Очаквайки със страх отговора му, изричайки бавно думите, питам го, как мисли той: дали водите скоро ще се смъкнат достатъчно, за да може да видим знака, както го видях аз миналия път.

— Към април-май — отговаря той и ме изправя пред неумолимата действителност.

До април или май, значи, ще бъде затворена за мен тясната врата на джунглата. Осъзнавам сега, че след като излязох победител от изпитанието на нощните страхове, от изпитанието на бурята, бях подложен на решаващото изпитание: изкушението да се върна. Рут от другия край на света бе изпратила Вестителите; един ден те паднаха от небето със своите очи от жълто стъкло и окачени на врата слушалки, за да ми кажат, че нещата, които ми липсваха, бяха само на три часа път със самолет. И аз се бях издигнал в облаците, за удивление на хората от Неолита, за да потърся няколко топа хартия, без да подозирам, че всъщност се оставям да ме плени една жена, предупредена по загадъчен начин, че само най-крайни средства биха й дали последна възможност да ме задържи до себе си. През последните дни чувствувах до мен присъствието на Росарио. Понякога нощем ми се счуваше спокойното й дишане в съня. Сега — пред скрития от водата знак, пред затворената врата — ми се струва, че тя се отдалечава от мен. Търсейки да изразя тази палеща истина с думи, които моят другар слуша, без да разбира, аз си казвам, че тръгването по необикновени пътища става несъзнателно, без да имаш чувството колко е прекрасно това, което изживяваш: човек стига толкова далеч — отвъд утъпканите пътеки, отвъд разделената земя, — че възгордян от привилегиите, дадени му от новооткритото, се чувствува способен да повтори чудото, щом реши, като господар на пътя, отказан на другите. Един ден извършва непоправима грешка да извърви в обратна посока извървения път, мислейки, че необикновеното може да се случи два пъти, и когато се връща, намира природата изменена, пътните знаци заличени; стрелките, показващи пътя, вече са други…

Плисъкът на греблата ме стряска в моята тревога. Нощният мрак изпълва джунглата, а в подножието на дърветата рояците бръмчащи насекоми стават все по-гъсти. Симон вече не ме слуша; влязъл е в средата на течението, за да можем по-скоро да се върнем при старата мина на гърците.