Алехо Карпентиер
Загубените следи (4)

IV

Сряда, 7 юни

От няколко минути болките в ушите ни предупреждаваха, че слизаме. Изведнъж облаците останаха над нас, а полетът на самолета стана колеблив, сякаш машината не се доверяваше на неустойчивия въздух, който неочаквано я отпускаше, подхващаше я отново, оставяше едното й крило без опора, а после я залюляваше на невидими вълни. Вдясно се издигаше планинска верига със зеления цвят на мъха и смекчени от дъжда очертания. Там, залят в слънце, беше градът. Журналистът, който се беше настанил до мен — защото Муш спеше на цялата задна седалка, — ми говореше с някаква смесица от шеговитост и умиление за тази построена разпръснато, без стил, анархистична в топографията си столица, чиито първи улици вече се очертаваха под нас. За да може градът да се разраства край морето, върху тясна ивица пясък, ограничена от планински възвишения с построени по заповед на Филип II укрепления, населението му трябвало столетия наред да води война с ниските брегове, заливани от приливите, с жълтата треска, насекомите и твърдите черни скали, които се издигаха навсякъде — недостъпни, самотни, гладки, подобни на метеорити, захвърлени от някаква небесна ръка. Тези безполезни грамади, стърчащи между сградите, кулите на модерните църкви, антените, древните камбанарии, куполите от началото на века преиначаваха действителността и създаваха някаква нова действителност, която не принадлежеше на човека, в която постройките имат неизвестно предназначение и са творения на някаква невъобразима цивилизация, потънала в нощта на далечното минало. В продължение на стотици години хората се борили срещу корените на растенията, които надигали подовете и напуквали стените; но когато някой богат собственик отивал за няколко месеца в Париж и оставял къщата си на грижите на ленивата прислуга, корените се възползували от нейната небрежност, песни и почивки, за да издуят гръб навсякъде, разбивайки на пух и прах за двадесетина дни и най-добрите професионални намерения на Льо Корбюзие^[2]. Изкоренявали палмите в покрайнините, планирани от прочути сградостроители, но палмите пораствали отново в дворовете на колониалните къщи и пресичали с дебелите си като колони стволове най-централните булеварди — първите булеварди, които основателите на първобитния град прокарали с върха на сабята си на най-подходящите места. Над мравуняка по улиците с борсите и редакциите на вестниците, над мраморните сгради на банките, над богатството на търговските здания и белотата на обществените сгради се издигал под вечно палещото слънце светът на везните, на тризъбите жезли, кръстовете, крилатите гении, на знамената, тромпетите на славата, зъбчатите колела, чуковете и колесниците на победата, които в бронз и камък възвестявали изобилието и процъфтяването на града, регламентиран образцово в своите писани закони. Но когато идвали априлските дъждове, каналите винаги се оказвали недостатъчни, централните площади се наводнявали и тъй обърквали движението, че колите, завлечени в непознати квартали, събаряли статуи, забутвали се в глухи улички, а понякога се разбивали в трапове, скривани от чужденците и знатните посетители, защото там живеели полуголи хора, които прекарвали времето си в дрънкане на китара, в биене на тъпани и в пиене на ром от тенекиени канчета. Електрическата светлина прониквала навсякъде, а механиката трещяла от всеки прозорец. Тук постиженията на техниката се въвеждали с удивителна лекота и някои методи, още експериментирани предпазливо от народите на старата история, се въвеждали в ежедневната практика. Напредъкът се проявявал в гладката повърхност на тревните площи, в разкоша на посолствата, в увеличаването на хляба и на виното, в задоволството на търговците, най-старите от които познавали ужасното време на маларичните комари. Но въпреки всичко във въздуха се носел някакъв злосторен прашец — прашец-дух, неосезаем дървесен червей, летяща плесен, — който започвал да действува внезапно, с необясними намерения: отварял затвореното, затварял отвореното, обърквал сметките, изменял теглото на вещите, повреждал неповредимото. Понякога ампулите със серум в някоя болница осъмвали пълни с гъбички; измервателните уреди загубвали точността си; някои ликьори започвали да шупват в бутилките; някакъв непознат паразит, който киселините не можели да унищожат, наяждал картината на Рубенс в националния музей; хората се втурвали към гишетата на някоя банка, където нищо не се било случило, изпаднали в паника от приказките на някаква стара негърка, която полицията напразно търсела. Когато се случвали такива неща, онези, които познавали тайните на града, намирали само едно-единствено обяснение: „Това е Червеят!“ Никой не бил виждал Червея. Но Червеят съществувал, отдаден изцяло на своите злосторства, и се появявал там, където най-малко го очаквали, за да направи на пух и прах и най-проверения опит. Чести били и сухите бури с дъждове от мълнии, а всеки десетина години стотици къщи бивали разрушавани от някой циклон, който започвал своя кръгообразен танц някъде в океана.

Вече летяхме много ниско, в посока към пистата за приземяване, и аз попитах своя спътник каква е тази голяма и хубава къща, заобиколена цялата с градини на тераси, чиито статуи и фонтани стигаха до брега на морето. Узнах, че там живеел новият президент на републиката и че ако бях пристигнал само няколко дни по-рано, щях да видя народните празненства с манифестации на маври и римляни по случай тържественото му встъпване в длъжността на президент. Но красивата резиденция вече изчезва под лявото крило на самолета и идва приятното завръщане на земята. Колелата се търкалят по твърдата повърхност, ушите постепенно престават да бучат и влизаш в митницата, където отговаряш на въпросите с израз на виновност. Докато чакам чиновниците, които трябва да проверят съдържанието на нашите куфари, но не бързат, аз си мисля, замаян от новия въздух, че още не съм свикнал с обстоятелството, че се намирам тъй далеч от моите обичайни пътеки. Същевременно усещам край себе си някаква отново намерена светлина, мирис на гореща тръстика, на морска вода, която небето сякаш пронизва до дъно, прониква до зелените й дълбини, и някакъв нов полъх в лекия бриз, донасящ зловонието на раци, гниещи в някоя дупка по брега.

На разсъмване, когато летяхме между мръсните облаци, аз се разкайвах, че бях предприел това пътуване; имах желание да се възползувам от първото спиране, за да полетя обратно колкото може по-скоро и да върна парите на Университета. Чувствувах се като пленник, като затворник, като съучастник в нещо отвратително, докато седях в самолета-килия, полюляван в тритактов ритъм и водещ упорита борба с насрещния вятър, който понякога хвърляше ситен дъжд върху алуминиевите му криле. Но сега някакво странно наслаждение приспива угризенията ми. И една сила прониква бавно през ушите ми, през порите ми: езикът. Това е езикът, който съм говорил в детството си; езикът, на който се научих да чета и да пея; езикът, който в съзнанието ми се беше покрил с плесен, защото малко си бях служил с него и в страната, където той не би могъл да ми бъде особено полезен, го бях оставил настрана като ненужно сечиво. „Туй, Фабио — о, мъка! — което виждаш тук сега…“^[3] „Туй, Фабио…“ Спомням си, след дълга забрава, този стих, даден като пример за възклицателно изречение в една малка граматика, запазена сигурно някъде заедно със снимка на майка ми и кичур руса коса, който ми отрязаха, когато бях на шест години. И сега езикът на този стих тича по рекламите на магазините, които виждам през големите прозорци на чакалнята; смее се и се обезобразява в жаргона на черните носачи; превръща се в карикатура в „iBiva el Precidente“^[4]. Посочвам на Муш правописните, грешки с гордостта на човек, който от тази минута ще бъде гид и преводач в непознатия град. Това внезапно чувство на превъзходство над нея побеждава последните ми угризения. Не съжалявам, че съм дошъл. И ми хрумва мисълта за нова, необсъдена досега възможност: някъде в този град сигурно се продават такива инструменти, каквито ми е възложено да намеря. Невероятно е някой продавач на интересни вещи или изморен от пътешествия изследовател да не е помислил да извлече изгода от предмети, които чужденците толкова ценят. Аз ще съумея да намеря този някой и така ще накарам да замлъкне досадния тип, когото нося в себе си. Толкова добра ми се стори тази идея, че още когато пътувахме към хотела по улиците на едни крайни квартали, накарах шофьора да спре пред някакво антикварно дюкянче, което може би криеше очакваното чудо. Беше една къща с гъсто преплетени решетки и със стари котки по всичките прозорци; по балконите й дремеха няколко лениви папагала, които сякаш бяха покрити с прах и напомняха някаква мъхообразна растителност, поникнала от зеленикавата фасада. Вехтошарят-антиквар не знаеше нищо за инструментите, които ме интересуваха, и за да привлече вниманието ми върху други предмети, ми показа голяма музикална кутия, в която няколко позлатени пеперуди, прикрепени на чукчета, свиреха валсове и мазурки на някакъв цимбалоподобен инструмент. Върху маси, отрупани с вази, придържани от коралови ръце, бяха сложени портрети на монахини-мисионерки, увенчани с цветя. Образът на една светица от Лима, която излиза от цвета на роза сред безредно въртящи се херувими, си разделяше едната стена с картини, изобразяващи сцени от борбите с бикове. На Муш много й се прииска да купи едно морско конче, което намери сред камеи^[5] и коралови украшения, макар да й казах, че навсякъде може да намери такива.

— Това е черното морско конче на Рембо! *1 — отговори ми тя, плащайки цената на прашната вещ, свързана с литературата. Аз исках да купя една изложена на витрината броеница с филигранени зърна, останала от времето на колонизацията, но тя се оказа прекалено скъпа за мен, защото кръстът бил украсен с истински камъни. На излизане от това дюкянче с тайнствена табела „Антикварница на Сороастро“ ръката ми погали стръкче босилек, посят в саксия. Спрях се, дълбоко развълнуван, защото усетих същия мирис, какъвто съм вдъхвал от кожата на онова момиче — Мария дел Кармен, дъщерята на градинаря… — когато играехме на мъж и жена в задния двор на къщата, засенчена от клонестия тамаринд, докато майка ми опитваше на пианото някоя нова хабанера.