Алехо Карпентиер
Загубените следи (2)

II

И тъй, от облака бе плиснал дъжд, когато минавах зад голямата концертна зала, по онзи дълъг тротоар, който не предлага на минувача никакъв подслон. Спомних си, че някаква желязна стълба водеше към входа за музикантите. Някои от влизащите ми бяха познати, затова не беше трудно да стигна до сцената, където певците от един прочут хор се събираха на групи по гласове и се качваха по стълбите на подиума. Един тимпанист почукваше с пръсти тъпаните си, чийто тон от горещината бе станал по-висок. Придържайки с брада цигулката си, концертмайсторът удряше „ла“ на едно пиано, а тромбоните, фаготите, кларнетите се губеха в трескавата бъркотия от гами, трели и акордиране, предшествуващи построяването на нотите в мелодия. Винаги, когато виждах инструментите на някой симфоничен оркестър да се подреждат зад щимовете, аз очаквах с остро нетърпение мига, в който времето ще престане да разнася несвързани звуци и ще бъде обуздано, организирано, подчинено на една вече изразена човешка воля, говореща в движенията на Диригента, отмерващи неговия ход. Той често се вслушва в предписания, дадени преди век или два. Но между кориците на партитурите са напечатани в нотни знаци поръченията на хора, които, макар и мъртви — едни лежат в разкошни мавзолеи, на други костите са загубени сред грозното безредие на общия гроб — са запазили право на собственост върху времето, налагайки на бъдещите хора да ги слушат с внимание и увлечение. Понякога — мислех си — тази посмъртна власт отслабва или, напротив, пораства, в зависимост от предпочитанията на дадено поколение. Така например, ако някой направи равносметка на изпълняваните творби, би стигнал до извода, че в една или друга година най-голяма част от времето е била посветена на Бах или на Вагнер, наред с великото наследство на Телеман или на Керубини. Най-малко три години не бях ходил на симфоничен концерт: когато излизах от студията, бивах тъй преситен от лоша музика или от хубава музика, използувана за отвратителни цели, че ми се струваше нелепа мисълта да потъна в един откъс от време, превърнато почти във вещ чрез самото му затваряне в рамките на фугата или на сонатата. По същата причина в тази дъждовна привечер, чиито гръмотевици, успокоени, се търкаляха сякаш в локвите на близката улица, аз почувствувах удоволствието от необичайното, когато се озовах почти неочаквано в тъмния ъгъл с кутиите на контрабасите, откъдето можех да наблюдавам какво става на сцената. И след тишината, прекъсната с едно движение, се разнесе чиста квинта от валдхорни, подета в терци от вторите цигулки и виолончелите, а над тях се очертаха две низходящи мелодии, сякаш отронени от лъковете на първите цигулки и на виолите — с неохота, която скоро се превърна в тревога, в настойчива подкана за бягство пред страхотното сгромолясване на внезапно освободена сила…

Станах недоволен. Сега, когато бях най-разположен да слушам музика, след като толкова дълго време тя не бе съществувала за мен, се натъкнах тъкмо на това, което се разрастваше в кресчендо зад гърба ми. Трябваше да се досетя, когато видях хористите да излизат на сцената. Но можеше да бъде и някаква класическа оратория. Защото, ако знаех, че на пюпитрите лежи Деветата симфония, щях да продължа в бурята. Не можех да понасям някои музикални творби, свързани със спомени за болести в детството ми, а още по-малко можех да изтърпя това „Freude, Schöner Götterfunken, Tocher aus Elysium“^[1]. Оттогава все го избягвах — като, човек, който в продължение на години отвръща очи от някои предмети, носещи му спомена за нечия смърт. Освен това, както много хора от моето поколение, аз ненавиждах всичко „възвишено“. Одата на Шилер ми беше толкова противна, колкото и „Пир на рицарите от Монсалват“ и „Възнесението на Граал“^[2]…

Отново съм на улицата и търся някакъв бар. Ако трябва да вървя дълго, за да намеря чаша алкохол, много скоро ще изпадна в състояние на потиснатост, каквато съм изпитвал няколко пъти. Тогава се чувствувам като затворник в килия без изход, отчаян, че не мога да променя нищо в своето съществувание, направлявана винаги от волята на други хора, които ми оставят само свободата да избирам сутрин на закуска между месото и зеленчуците — каквото предпочитам. Хуквам да бягам, защото дъждът се засилва. Като завивам зад ъгъла, удрям си главата в някакъв чадър; вятърът го изтръгва от ръцете на стопанина му и го натиква под колелата на един автомобил. Толкова ме досмешава, че прихвам. И когато си мисля, че в отговор ще получа някоя ругатня, един сърдечен глас ме назовава по име:

„Търсех те — казва, — но съм загубил адреса ти.“

И Пазителят, когото не бях виждал повече от две години, казва, че ми е приготвил някакъв подарък — изключителен подарък! — в Онази стара сграда от началото на века с много мръсни стъкла, чиято посипана с чакъл пътека е анахронизъм за квартала.

Разхлабените пружини на креслото се забиват в тялото ми като власеница и ме заставят да заема съвсем необичайно положение. Виждам се — скован като заведено на гости дете — в кръглото като луна, познато огледало в дебела рамка рококо, увенчано с герба на Естерхази. Проклинайки астмата си, Пазителят на Музея за музикални инструменти гаси една цигара от тютюн, който го задушава, и пали друга, от татул, който го кара да кашли, и със ситни стъпки се движи из малкото помещение, отрупано с азиатски дайрета и цимбали. Приготвя чашите за чая, който за мой късмет ще бъде придружен с ром от Мартиника. Между две полици виси флейта от времето на инките; на работната маса очаква да му се приготви фиш тромбон от завладяването на Мексико — много ценен инструмент, чиято фуния представлява глава на дракон, украсена с посребрени люспи и емайлови очи, с отворена паст, която зее срещу мен с два реда медни зъби.

— Принадлежал е на Хуан де Сан Педро, личен тръбач на Карл V и прочут ездач на Ернан Кортес^[3] — обяснява ми Пазителят, докато проверява запарил ли се е чаят. После налива в чашите ром с предупреждението — много смешно, ако се помисли към кого е отправено, — че от време на време организмът възприема добре по малко алкохол и че това е атавистична проява, защото човекът във всички епохи и на всички географски ширини винаги е измислял напитки, които да му носят някакво опиянение. Тъй като моят подарък не се намира тук, на този етаж, а някъде другаде, една глуха прислужница, която едва върви, отива да го донесе, а аз поглеждам часовника си, за да се престоря, че изведнъж с тревога съм си спомнил за някаква неотложна среща. Но предната вечер не бях си навил часовника — сега се сещам за това — и той е спрял на три и двадесет, за да ме накара по-бързо да привикна с факта, че отпуската ми е започнала. Запитвам припряно колко е часът, но ми отговарят, че това няма значение, че дъждът прекалено рано е смрачил този юнски следобед, един от най-дългите в годината. Водейки ме от една „Pange lingua“^[4] на монасите от свети Гал към, първото издание на „Книга на числата“^[5], с ръководство за свирене на виуела^[6]; показвайки ми „Oktoechos“^[7] на свети Йоан Дамаскин, който прави рядко впечатление, Пазителят се шегува с моето нетърпение, засилвано от досадата, че се оставих да ме доведат тук, където вече нямам какво да правя, сред толкова дърводелски рендета, гъдулки, флейти, дръжки на струнни инструменти, малки органи със спукани мехове, които виждам да се търкалят в тъмните ъгли. Вече се каня да кажа с категоричен глас, че ще дойда друг ден за неговия подарък, когато прислужницата се връща, събувайки на влизане галошите си. Тя ми донася плоча без етикет, със запис от едната страна и Пазителят я поставя на един грамофон, като внимателно избира игла с мек връх. „Изпитанието поне ще бъде кратко — мисля си, една-две минути, ако се съди по ширината на ивицата спирали.“ Обръщам се, за да напълня чашата си, когато зад гърба ми се разнася чуруликане на птичка. Изненадано поглеждам стареца, а той се усмихва бащински нежно, сякаш току-що ми е направил някакъв безценен подарък. Понечвам да го попитам, но той ми дава знак да пазя тишина, като сочи с пръст въртящата се плоча. Нещо друго ще прозвучи сега навярно. Но не. Вече е минал половината запис, а продължава еднообразното чуруликане, пресичано от кратки паузи, чиято продължителност, изглежда винаги еднаква. Това дори не е песен на някаква особено музикална птичка, защото не владее никакви трели и портаменто^[8]; издава само три ноти, все едни и същи, с тембър, който има звучността на морзова азбука, чувана в кабината на телеграфист. Плочата почти се свършва вече, а не мога да разбера какво представлява подаръкът, който моят някогашен учител толкова хвали, нито мога да си обясня какво общо имам аз с един, общо взето, интересен за някой орнитолог документ. Завършва странното прослушване и Пазителят, преобразен, от някакво необяснимо ликуване, ме пита:

— Разбираш ли? Разбираш ли?

И ми обяснява, че това чуруликане не е от птичка, а от някакъв инструмент от печена глина, с който най-първобитните индианци на континента възпроизвеждат песента на една птица, преди да тръгнат на лов за нея — с този обред те показвали, че владеят гласа й, и го изпълнявали за сполука на лова.

— Това е първото доказателство на твоята теория — казва ми старецът, като ме прегръща, с пристъп на кашлица. И макар сега да разбирам прекалено ясно за какво ми загатва, под звуците на тази отново въртяща се плоча ме обзема растящо раздразнение, разпалено от пресушените набързо две чаши ром. Птичката, която че е птичка, с песента си, която не е песен, а съвършено подражание, отзвучава непоносимо в душата ми, защото ми припомня моите изследвания от преди толкова години — не ме плашеха годините, а безполезната бързина, с която бяха изтекли — върху произхода на музиката и първобитните музикални инструменти. Беше в дните, когато войната прекъсна работата ми над моята амбициозна кантата по „Освободеният Прометей“. Когато се върнах, чувствувах се толкова променен, че завършената прелюдия и черновата на първата сцена си останаха опаковани в един шкаф, а аз се оставих течението да ме отнесе към техниката и към сурогатите на киното и радиото. В измамната разпаленост, с която защищавах тези изкуства на века, твърдейки, че те разкриват безкрайни перспективи за композиторите, търсех навярно облекчение за чувството на виновност пред изоставената творба и оправдание, че съм постъпил в една търговска фирма, след като двамата с Рут бяхме разрушили с нашето бягство живота на един прекрасен човек. Когато свърши времето на любовната стихия, убедих се много скоро, че призванието на моята жена е несъвместимо с оня тип съвместен живот, за който аз жадувах. Затова се опитах да направя по-малко неприятни за себе си нейните отсъствия, свързани с представления и турнета, като се насочих към работа, която можеше да се върши в неделни и почивни дни, без някаква последователност в целите, каквато творчеството изисква. И тъй, насочил се бях към Дома на Пазителя, чийто Музей за музикални инструменти беше гордост на един почитан университет. Под същия този покрив се бях запознал с най-простите ударни инструменти, издълбани стволове, литофони, челюсти на животни, свирки и пищялки, с които човекът е свирил в дългите първи дни след появата си на планетата, още настръхнала от гигантски скелети, когато е поемал пътя, отвел го до „Меса за папа Марчело“^[9] и „Изкуството на фугата“^[10]. Насърчаван от тази особена форма на мързела — да се отдадеш с жар и сила на задачи, които са далеч от онези, с които би трябвало да се заемеш, — аз се увлякох в методите за класифициране и в морфологическото изследване на тези творби от дърво, от печена глина, от мед, от куха тръстика, от черва и козя кожа — прадеди на средствата за произвеждане на звуци, запазени до днес, след хиляди години, под чудотворния лак на майсторите от „Кремона“ или във внушителните тръби на църковния орган. Не приемах общо поддържаните мнения за произхода на музиката и бях започнал да работя над една находчива теория, която обясняваше възникването на първобитното ритмично изразяване със стремежа да се възпроизведе вървежът на животните или песента на птиците. Щом се приема, че първите изображения на елени и бизони, нарисувани по стените на пещерите, са плод на някакви ловджийски обреди, на които приписвали магическа сила — ще хванеш животното, след като предварително си завладял неговия образ, — то аз не грешах особено, като мислех, че най-простите ритми са ритмите на тичането, на препускането, на подскачането, на чуруликането и на трелите, които човек се е стремял да възпроизведе с ръката си върху някаква резолиращо тяло или с дъха си в кухината на тръстиковите стебла.

Сега ме обзема едва ли не ярост пред въртящата се плоча при мисълта, че моята находчива и може би вярна теория е захвърлена, както толкова други неща, под миндера — при мечтите, които епохата със своята ежедневна тирания не ми позволяваше да осъществя. Изведнъж Пазителят вдига иглата от плочата. Престава да пее глиненото птиче. И случва се онова, от което най-много се боях: Пазителят ме отвежда ласкаво в един ъгъл и ме пита как върви моята работа, като ме предупреждава, че разполага с много време, за да ме изслуша и да поговорим. Иска да знае какви са моите търсения, новите ми методи на изследване, да се запознае с изводите ми за произхода на музиката — основани на някогашната им находчива теория за обредно-ритмическото подражание. Невъзможно ми е да се измъкна и започвам да го лъжа, като измислям препятствия, които уж спъват разработването на моята творба. Но не съм свикнал да си служа с лъжата и правя, разбира се, смешни грешки в техническите термини, обърквам класификациите, не мога да си спомня най-обикновени дати, които си мислех, че знам добре. Правя опит да се позова на разни трудове и узнавам от ироничните поправки на своя слушател, че те вече са отречени от специалистите. А когато понечвам да се вкопча за измислената необходимост да обобщя някои песни на първобитни племена, записани неотдавна от разни изследователи, моят глас сякаш се блъска в медните гонгове, връща се и звучи толкова лъжливо, че затъвам безвъзвратно по средата на едно изречение, защото непростимо забравям наименованието на някакъв инструмент. Огледалото ми показва жалкото лице на мошеник, хванат с белязани карти в ръкавите — такова е моето лице в тази секунда. Толкова противно изглеждам на самия себе си, че изведнъж срамът ми се превръща в гняв и се нахвърлям върху Пазителя с поток от груби думи, питам го, дали мисли, че много хора могат да живеят в днешно време от проучването на първобитните инструменти. Той знаеше как в юношеските години съм излязъл от родината си; как, воден от неверни представи, съм изучавал изкуство, което хранеше само най-долнопробните търговци от улица „Тин-Пан“^[11]; как после като военен преводач съм се лутал сред един свят в развалини, преди отново да бъда захвърлен върху асфалта на един град, в който да се бориш с нищетата беше по-трудно откъдето и да е другаде. О! Защото бях преживял всичко това, аз познавах ужасната съдба на онези, които вечер изпират единствената си риза, ходят по снега с продупчени подметки, допушват и най-малките угарки и накрая гладът тъй всецяло ги завладява, че целият им мозък се обхваща от една-единствена мисъл — да се нахранят. Такова разрешение беше също тъй безплодно, както да продаваш от изгрев до залез-слънце най-хубавите часове от живота си. „Освен това — крещя сега — аз съм пуст! Пуст! Пуст!“… Равнодушен, безучастен, Пазителят ме гледа с изненадваща студенина, сякаш беше очаквал тази внезапна криза. Тогава заговорвам отново, но с глух глас, забързано, обзет като че ли от някаква мрачна възбуда. И също както грешникът изпразва пред изповедника черната торба на своите простъпки и прегрешения, подтикван от някакво удоволствие, че говоря лошо за себе си, достигащо стремеж към самобичуване, аз обрисувам пред своя учител с най-мръсни цветове, в най-грозни багри колко е безполезен животът ми, колко са затъпяващи дните ми и лекомислени нощите ми. До такава степен ме бичуват моите думи — изричани сякаш от друг човек, от някакъв съдия, когото нося вътре в себе си, без да знам, и който се изразява с моите думи, че като се чувам, поразявам се колко е лесно отново да станеш човек, след като си престанал да бъдеш човек. Между сегашното ми Аз и онова Аз, което някога желаех да стана, зееше в мъгли пропастта на загубените години. Като че ли сега аз мълчах, а съдията продължаваше да говори през моята уста. В едно тяло съжителствувахме той и аз, поддържани от някакво скрито устройство, което в нашия живот, в нашата плът беше присъствието на нашата смърт. В съществото, което се отразяваше в огледалото с барокова рамка, живееха в този миг и Разпътникът, и Проповедникът — главни действуващи лица във всяка поучителна алегория, във всяко нравоучение. За да избягат от огледалото, моите очи се преместиха на библиотеката. Но там, в кътчето на композиторите-възрожденци, наред с томовете на „Псалми на покаянието“, върху подвързана в кожа книга, сякаш нарочно подбрано, изпъкваше заглавието: „Representazione di anima e di corpo“^[12]. Като че ли се спусна завеса и светлините угаснаха, когато отново настъпи тишина, която Пазителят остави да се превърне в горчивина. Изведнъж направи странно движение, което ме накара да помисля за невероятното могъщество на опрощението. Стана бавно, вдигна телефонната слушалка и се обади на ректора на университета, в чиято сграда се помещаваше Музеят за музикални инструменти. С растяща изненада, без да посмея да вдигна очи от пода, чувах големи похвали за себе си. Представяше ме като колекционер, като подходящ човек, който може да набави няколко екземпляра, липсващи в отдела за инструменти на туземните жители в Америка — все още непълен, макар и единствен в света по изобилието на експонати. Без да споменава доколко съм опитен, моят учител подчертаваше, че физическата ми устойчивост, проверена в една война, ще ми позволи да правя издирвания в много трудно достъпни за старите специалисти места. Освен, това испанският език бил език на детството ми. Всяко изложено съображение целеше да ме издигне в представите на невидимия събеседник, придавайки ми осанката на някакъв нов фон Хорнбостел^[13]. И аз със страх разбрах, че той искаше да ми възложи, доверявайки ми се напълно, да набавя — наред с едни своеобразни идиофонични инструменти, някакво подобие на барабан и палка за отмерване на ритъма, които Шефнер и Курт Зако^[14] не са познавали — и прочутия глинен съд с две тръстикови тръбички, използуван от някои индианци в техните погребални обреди, описан от отец Сервандо де Кастилиехос в 1561 г. в неговия труд „De barbarorum Novi Mundi moribus“^[15] и непредставен в нито една сбирка, макар съществуването и до днес на племето, което според думите на монаха изтръгва от съда подобни на рев звуци по време на своите обреди, да говори, че още е запазен този обичай, споменат и по-неотдавна от изследователи и търговци.

— Ректорът ни очаква — каза моят учител. Изведнъж неговото намерение ми се стори толкова нелепо, че ме напуши смях. Искаше ми се да намеря някакъв благовиден изход и заговорих за своята сегашна неосведоменост, за откъснатостта си от всякакви умствени усилия. Казах, че не познавам последните методи на класификация, основани върху морфологическото развитие на инструментите, а не върху начина, по който те звучат и по който се свири на тях. Но Пазителят изглеждаше тъй твърдо решен да ме изпрати там, където на всяка цена искаше да отида, че ми изтъкна един довод, на който нищо смислено не можех да възразя: възложената задача можеше да бъде доведена до добър край в дните на моята отпуска. Ставаше въпрос дали ще се лиша от възможността да плавам срещу течението на една необикновена река заради привързаността си към посипания със стърготини под на баровете. Наистина, не ми оставаше никаква сериозна причина, за да отхвърля предложението. Заблуден от моето мълчание, което той прие като знак на съгласие, Пазителят отиде в съседната стая да си вземе палтото, защото дъждът здравата шибаше по стъклата. Възползувах се от тази възможност и избягах от къщата. Искаше ми се да пийна. В тази минута само едно ме занимаваше: да стигна до един близък бар, чиито стени бяха украсени със снимки на коне за надбягване.