Алехо Карпентиер
Загубените следи (3)

III

Имаше върху пианото едно листче, на което Муш ми беше написала да я чакам. За да върша нещо, започнах да си играя с клавишите, комбинирайки безцелно акорди, а в края на последната октава си сложих една чаша. Миришеше на прясна боя. Зад пианото на стената в дъното започваха да личат изображенията на съзвездията Хидра, Кораба Аргос, Стрелец и Косите на Вероника, които скоро щяха да придадат на студиото на моята приятелка полезна своеобразност. След като дълго се бях подигравал с нейната астрологическа начетеност, аз трябваше да се преклоня пред доходността на търговията с хороскопи, които тя правеше и изпращаше по пощата, и при това беше господарка на времето. Рядко удостояваше някого с лична консултация — и то винаги със забавна сериозност, като дълго просено благоволение. И тъй, от Юпитер до Рак, от Сатурн до Лира, просветена от някакви невероятни трактати, Муш извличаше от своите панички с водни бои и от мастилниците си някакви „карти на съдбата“, които пътуваха до далечни места на страната; украсяваше ги със знаци от зодиака, които аз й помагах да направи по-тържествени с „De Coeleste Fisonomiea Prognosticum supercoeleste“^[1] и други вдъхващи доверие латински изрази. Хората навярно бяха много изплашени от своето време — мислех си понякога, — за да се допитват толкова до астролози, за да съзерцават тъй старателно линиите на дланите си, извивките на почерка си, за да изпадат в тревога, когато им мине път черна котка, и тъй като не могат да четат съдбата по вътрешностите на жертвени животни или да следят полета на птиците с жезъла на авгурите, те се връщат към най-старите начини на гадаене. Моята приятелка, която много вярваше на ясновидките с тайнствени лица и бе формирала ума си на големия сюрреалистически битпазар, изпитваше удоволствие — освен че получаваше изгода, — като съзерцаваше небето в огледалото на книгите и произнасяше красивите имена на съзвездията. Това беше сегашният й начин да съчинява, защото единственият й опит да направи това с писани думи, отпечатани в една plaquette^[2], илюстрирана с фотомонтажи на чудовища и статуи, я беше излъгал в оригиналността на нейното вдъхновение. Тя осъзна това, след като отмина първоначалното самонадценяване, обяснимо с миризмата на печатарско мастило. Бях се запознал с нея две години преди това, по време на едно от тъй честите професионални отсъствия на Рут, и макар, че нощите ми започваха, или свършваха в леглото й, между нас се изричаха много малко думи на нежност. Карахме се понякога, ужасно, а после се прегръщахме с ярост, докато лицата ни — тъй близо едно до друго, че не можеха да се видят — си разменяха ругатни, които помиряването на телата постепенно превръщаше в груби похвали за изживяното удоволствие. Муш беше много сдържана и дори оскъдна в думите си, но в такива минути говореше с езика на уличница. Аз трябваше да отговарям със същите изрази, за да може от тези долни ругатни да се роди, още по-остро, удоволствието. Трудно, можех да определя истинска любов ли беше това, което ме свързваше с нея. Често тя ме вбесяваше със сляпата си привързаност към идеи и постъпки, присъщи на кафенетата в Сен Жермен де Пре^[3] и безплодните спорове ме караха да бягам от нейния дом с намерение да не се връщам. Но на следващата вечер се разнежвах само като помислех за нейните грубиянства и се връщах към плътта й. А тя ми беше нужна, защото намирах дълбоко в нея търсещото и егоистично животинско начало, което притежаваше силата да променя характера на моята вечна умора, да я превръща от нервна във физическа. Когато постигах това, аз потъвах понякога в онзи тъй рядък и тъй желан сън, който затваряше очите ми след цял ден, прекаран в полето — в онези редки дни от годината, когато дъхът на дърветата ме замайваше и караше цялото ми същество да се отпусне.

Омръзна ми да чакам и яростно ударих началните акорди на един голям романтичен концерт, но в този миг вратата се разтвори и апартаментът се изпълни с хора. Муш, чието лице беше поруменяло като след пийване, току-що беше вечеряла с художника оформител на нейното студио, с двама от моите помощници, които не очаквах да видя тук, с декораторката от долния етаж, която все слухтеше и дебнеше край другите жени, и с танцьорката, която в онези дни подготвяше балет без музика, само под ритмично пляскане с ръце.

— Имаме една изненада — съобщи моята приятелка, смеейки се.

И скоро на прожекционния апарат бе монтирано копие от филма, представен предната вечер, чието радушно приемане ми беше позволило да взема веднага отпуската си. Сега, след като бяха изгасени светлините, пред очите ми отново се занизаха отделните картини: ловът на делфини, с възхитителния ритъм на големите мрежи и отчаяното мятане на рибите, обкръжени от черни лодки; миногите, които се подават от бойниците на своите кули в скалите; извиващите се лениво октоподи; приближаването на змиорките и просторните медночервени поля на Сарагасово море. А после — натюрмортите от охлюви и миди, джунглите от корали и ожесточената борба между раците, тъй умело увеличени, че омарите изглеждаха като страхотни дракони, облечени в броня. Добре бяхме работили. Докато борбата продължаваше, отново звучаха най-хубавите места от музикалния съпровод, чистите арпеджи на челестата^[4], плавните портаменто на мартеното^[5], вълнистите звуци на арфите и необуздаността на ксилофона, пианото и ударните инструменти. Това ни беше струвало три месеца спорове, колебания, опити и неприятности, но резултатът беше удивителен. Самият текст, написан от млад поет, в сътрудничество с един океанограф и под наблюдението на специалистите от нашето предприятие, беше достоен да влезе във всяка антология с произведения от този жанр. А колкото до монтажа и музикалното оформление, не намирах в какво да се упрекна.

— Шедьовър — каза Муш в тъмнината.

— Шедьовър — повториха в хор другите.

Когато запалиха лампите, всички ме поздравиха и ме помолиха да пусна още веднъж филма. А след втората прожекция ме помолиха да го извъртя трети път, защото идваха нови гости. Но когато очите ми след всеки нов преглед на извършеното достигаха, думата „край“, заобиколена с водорасли, служеща като завършек на тази образцова работа, аз изпитвах все по-малко гордост от направеното. Една истина тровеше първоначалното ми задоволство: целият този тежък труд, похвалите за добър вкус, за професионално умение, подборът и съвместната работа с моите сътрудници и помощници бяха родили в крайна сметка един рекламен филм, възложен на предприятието, в което работех, от риболовен консорциум, заплетен в жестока борба с цяла мрежа кооперативи. Група от технически и творчески работници бе работила до изнемога седмици наред в затъмнени зали, за да създаде тази целулоидна творба, чиято единствена цел беше да привлече вниманието на някои среди от Алтас Аласенас върху една индустриална дейност, способна да доведе с течение на времето до умножаване на рибата. Стори ми се, че чувам гласа на своя баща, тъй както звучеше в сивите дни на неговото вдовство, когато беше толкова склонен да цитира Светото писание: „Изкривеното не можеш изправи и липсващото не можеш преброи.“ Тази сентенция все беше в устата му и той я прилагаше при всеки случай. И горчива ми се стори сега тази мисъл от „Еклезиаста“, като си помислих, че Пазителят например би свил рамене пред тази моя работа, смятайки може би, че това е все едно да пишеш с дим букви по небето или да предизвикаш с някаква изключителна рисунка отделяне на слюнки у оня, който гледа реклама за баници. Би ме сметнал за съучастник на драскачите на пейзажи, тапицерите на стени, поклонниците на Орвиетанеца^[6]. Но Пазителят беше човек от друго поколение, отровено от „възвишеното“ — възразявах аз, — поколение, което харесва ложите в Байройт^[7], потънали в мрака, напоен с миризма на старо червено кадифе…

Идваха хора, чиито глави пресичаха светлината на прожекционния апарат.

— Ако техниката се развива някъде, то това е в областта на рекламата! — извика до мен, сякаш отгатвайки мисълта ми, руският художник, който неотдавна бе захвърлил маслените бои заради керамиката.

— Мозайките в Равена са били само реклама — каза архитектът, който толкова обичаше абстракцията.

И разни нови гласове се издигаха в мрака:

— Цялата религиозна живопис е реклама.

— Както някои кантати на Бах.

— Кантатата „Gott der Herr ist Sonn und Schild“^[8] води началото си от истински лозунг.

— Киното е групово изкуство; стенописите трябва да се правят от групи художници; изкуството на бъдещето ще бъде групово изкуство.

Тъй като идваха все нови и нови хора и носеха бутилки разговорите започнаха да се разпиляват. Художникът показваше серия рисунки на сакати и със свлечена кожа човешки фигури, които мислел да пренесе върху своите подноси и чинии като „обемни анатомически плоскости“, предназначени да символизират духа на епохата.

— Истинската музика е чисто рационално построение върху фреквенции — каза моят помощник в звукозаписа и хвърли своите китайски зарове върху пианото, за да докаже как случайно може да се намери една музикална тема. Тъй разговаряхме, надвиквайки се, когато едно енергично „Halt!“, хвърлено откъм входа от нечий басов глас, накара всички ни да замръзнем неподвижно като музейни восъчни фигурки по средата на започнато и недовършено движение, на недоизречена дума, с неосъщественото намерение да изпуснем кълбо дим. Някои застинаха с готов да пристъпи крак; други с чаша в ръка по пътя от масата към устата. („Аз съм си аз. Седя на диван. Щях да драсна клечка кибрит по кутийката. Заровете на Уго ми бяха припомнили стих на Маларме. Но ръцете ми се канеха да запалят клечка кибрит без поръка на съзнанието ми. Следователно съм бил заспал. Заспал като всички, които ме заобикалят.“) Прозвуча втора заповед на новодошлия и всеки довърши думата, движението, направи стъпката, останала недовършена. Това беше едно от безбройните упражнения, които Екс-Ти-Ейч — никога не го назоваваха по друг начин, а само с инициалите му, чието обичайно произнасяне се бе превърнало в името Екстиейч — имаше навика да ни налага, за да ни „разбуди“, както казваше, и да ни въведе в състояние на съзнателно отношение и анализ на нашите действия в даден момент, колкото и нищожни да са те. Преиначавайки за собствено ползуване един известен философски принцип, той обичаше да казва, че който действува „механично, е същество без съществование“^[9] Муш по силата на своето призвание се беше въодушевила от астрологическата страна на неговото учение, чийто постановки бяха много привлекателни, но после според мен прекалено се заплитаха в ориенталска мистичност, в питагоризъм^[10], в учението на тибетските тантри^[11] и не бих могъл да кажа дори в колко още неща. Но Екстиейч бе успял да ни наложи цяла серия упражнения „асама“ на йогите, като ни караше да дишаме по определен начин и броеше времето на вдишването и издишването ни в матри^[12]. Муш и нейните приятели твърдяха, че по този начин повече съумявали да се владеят и придобивали някакви сили. Но тези сили ми се струваха винаги съмнителни, особено у хора, които пиеха всеки ден, за да се защитят срещу унинието, срещу мъките на провала, недоволството от самия себе си, страха, че някакъв ръкопис ще бъде отхвърлен, или просто срещу коравосърдечието на този град на тълпата, сред която човек се чувствува обезличен; град на вечно бързане, където само случайно можем да срещнем очите на друг човек и усмивката върху непознатото лице винаги прикрива някаква сметка. Сега Екстиейч лекуваше балерината от пристъп на мигрена, като държеше дланите си на главата й. Оглушен от преплитащите се разговори, чиито теми се движеха от „Da sein“^[13] до бокса, от марксизма до опитите на Уго да измени звучността на пианото, като сложи под кордите парчета стъкло, моливи, копринена хартия и стебла от цветя, аз излязох на терасата. Следобедният дъжд бе изкъпал нискостеблените липи на Муш от неизбежните през лятото сажди от една фабрика, чиито комини стърчаха на отсрещния бряг на реката. На тези събирания винаги много ме беше забавлявал хаотичния водовъртеж на мислите, минаващи изведнъж от кабала^[14] към страха^[15], а пътем се спираха на някакъв човек, който възнамерявал да основе на запад стопанство, където изкуството на някакво малцинство щяло да бъде спасено чрез отглеждане на кокошки от породата „легхорн“ или „родайланд-червени“. Винаги съм обичал тези скокове от трансценденталното към необикновеното, от изабелския театър^[16] към гносиса, от платонизма към акупунктурата^[17]. Дори имах намерение някой ден да запиша тези разговори на магнетофон, скрит под някоя мебел. Записът би показал с каква стремглава бързина протича елиптичният процес на мисленето и на езика. В тези умствени гимнастики, в тази висша акробатика в областта на културата аз намирах също оправданието за много морални отклонения, които у други биха ми изглеждали отвратителни. Но изборът между едни хора и други не беше много богат. От едната страна бяха търговците, предприемачите, за които работех през деня и които знаеха само да харчат спечеленото за толкова глупави, тъй лишени от въображение забавления, че без да искам, сред тях се чувствувах като животно от друга порода. От другата страна бяха онези, които се срещаха тук — щастливи, че са намерили няколко бутилки ликьор, очаровани от могъществото, което им обещаваше Екстиейч, винаги препълнени с величави намерения. Сред неумолимия, порядък на големия съвременен град те живееха в своето рода аскетизъм, като се отказваха от материалните блага, понасяха глад и лишения заради несигурната надежда, че някога ще осъществят творбата, в която ще намерят себе си. И въпреки това тази вечер тези хора ми досаждаха също както онези, охолните, с печалбите. Защото дълбоко в себе си аз бях под впечатлението от сцената в дома на Пазителя и не се оставях да бъда измамен от възторжените отзиви за рекламния филм, който бях създал с толкова труд. Парадоксите, изречени по повод на рекламата и на груповото изкуство, бяха само начин за равносметка на миналото, за да се потърси оправдание на дребничките постижения в собственото творчество. Тъй малко бях доволен от неотдавна завършената творба — защото нейната цел беше смешна, — че когато Муш се приближи до мен с готова похвала, рязко промених разговора, като й разказах следобедното си преживяване. За голяма моя изненада тя ме прегърна и каза, че новината била знаменита, защото потвърждавала предсказанието на някакъв неин сън. Неотдавна сънувала, че лети до големи птици с жълти пера, което безпогрешно означавало: път и успех, промяна чрез преместване. И без да ме остави да поправя недоразумението, тя се впусна в общите приказки за въжделението й да избяга от всекидневието, за повика на неизвестното, за неочакваните срещи — с тон, напомнящ бурлаците и невероятните флориди от „Пияният кораб“^[18]. Бързо я прекъснах, като й разказах как бях избягал от дома на Пазителя, без да се възползувам от предложението.

— Но това е пълна идиотщина! — възкликна тя. — Можеше да помислиш за мен!

Обърнах й внимание, че аз не разполагах с достатъчно пари, за да й платя пътуването до такива далечни места; че, от друга страна, Университетът във всеки случай би платил само за едно лице. След неприятна пауза, в която очите й възприеха грозно изражение на недоволство, Муш прихна да се смее.

— Та нямаме ли художник, който нарисува „Венера“ на Кранах!…

Моята приятелка ми обясни внезапно хрумналата й мисъл: за да стигнем до племената, които бият тъпана-дънер и свирят на погребалното гърне; беше необходимо да отидем най-напред в големия тропически град, прочут с красотата на плажовете си и с колоритността на фолклора си; щяхме просто да останем там, да направим някоя екскурзия до джунглите, които, казват, не били далеч, и да си поживеем приятно, докато ни стигнат парите. Никой нямаше да знае дали съм продължил по маршрута, необходим за моята работа на колекционер. А за да запазя честта си, като се върнем, ще предам няколко „първобитни“ инструмента — точни, научни, правдоподобни, — изработени безупречно по мои скици и мерки от един приятел художник, голям любител на първобитните изкуства и тъй дяволски сръчен в разните занаяти, в копирането и възпроизвеждането, че живееше от подправката на образци на изкуството; дялаше каталонски богородици от XIV век с изтъркана позлата, оплюти от насекоми и попукани; беше достигнал върха на своята работа, като продаде на музея в Глазгоу една „Венера“ от Кранах^[19], изработена и състарена от него за няколко седмици. Толкова мръсно, толкова позорно ми се стори нейното предложение, че го отхвърлих с отвращение. В моето съзнание Университетът се изправи с величието на храм, по чиито бели колони ми предлагаха да хвърля мръсотии. Дълго й говорих, но Муш не ме слушаше. Върна се в студиото и съобщи новината за нашето пътуване, която беше посрещната с ликуващи викове. И веднага, без да ми обръща внимание, тръгна от стая в стая, обзета от весела суетня, и започна да влачи куфари, да сгъва и разгъва рокли, да изброява неща, които трябвало да се купят. Пред това безсрамие, по-оскърбително от подигравка, аз излязох от апартамента, като тръшнах вратата. Но улицата ми се стори особено печална в тази неделна нощ, вече подплашена от тревогите на понеделника, със своите кафенета, изоставени от онези, които са помислили, че утре ще трябва да стават, и са търсили ключа от своята врата под светлината на лампите, хвърлящи лъскави като калай петна върху мокрия от дъжда асфалт. Спрях се нерешително. В моя дом ме очакваше безпорядъкът, оставен от Рут при нейното заминаване; вдлъбнатината от главата й върху възглавницата; миризмите на театър. А когато звънне някой звънец, ще се събудя без нужда и отново ще ме обхване страхът, че ще остана сам с оня човек, излязъл от самия мен, който обикновено ме чакаше всяка година пред прага на моята отпуска. Този човек, пълен с упреци и горчиви доводи, бях видял да се появява преди няколко часа в огледалото с барокова рамка на Пазителя, за да ме изчисти от пепелта у мен. Необходимостта да прегледам в началото на всяко лято апаратите за синхронизация и да подготвя нови помещения, облицовани с изолационни материали, създаваше условия за тази среща, при която единият товар се сменяше с друг. Защото в същия миг, когато свалях от плещите си своя сизифовски камък, на ожуленото ми рамо се наместваше Той и аз не можех да кажа дали понякога не предпочитах тежестта на базалта пред тежестта на съдника. Дошла откъм близките кейове мъгла се надигаше над тротоара и разлагаше светлините по улицата на множество дъги, които капките, падащи от ниските облаци, пробождаха като игли. Решетките на кината се спускаха пред дълги салони, осеяни със скъсани билети. Аз трябваше да пресека пустата улица, осветена от студени светлини, и да се изкача по стръмния тротоар до потъналата в мрак малка църквица, по чиято ограда щях да прокарам пръсти, преброявайки петдесет и две железни пръчки. Подпрях се на един стълб и се замислих за безполезността на трите празни седмици — прекалено кратки, за да мога да предприема нещо, — които щяха да бъдат отровени от съзнанието, че съм пренебрегнал една възможност. И колкото повече щеше да напредва времето, толкова по-силно щях да съжалявам. Не бях направил нито една стъпка към това предложение. Всичко беше дошло само при мен и не бях виновен аз, че преувеличаваха моите способности. Нали Пазителят нищо нямаше да даде от джоба си, а колкото до Университета, неговите учени — остарели сред книгите, без непосредствена връзка с майсторите от джунглата — трудно биха могли да разберат измамата. В края на краищата описаните от брат Сервандо де Кастилиехос инструменти, не бяха произведения на изкуството, а предмети, създадени с първобитни средства, които съществуваха и днес. Щом музеите са събрали не един съмнителен „Страдивариус“, много по-малко престъпление би било да се фалшифицира някакъв тъпан на дивашко племе. Поисканите инструменти можеха да бъдат изработени в древността или в наши дни…

— Това пътуване беше написано на стената — каза ми Муш, когато се върнах, и ми посочи изображенията на Стрелеца, на Кораба Аргос и Косите на Вероника, чиито очертания в охра сега изпъкваха по-ясно, защото светлината бе намалена.

Сутринта, докато моята приятелка тичаше да урежда Паспортите, отидох в Университета. Пазителят бе станал много рано и вече поправяше една виола, заедно с някакъв майстор в синя престилка. Погледна ме над очилата си и никак не се изненада, че съм дошъл.

— На добър час! — каза той, но аз не разбрах добре дали искаше да ме поздрави за моето решение, или се досещаше, че ако в този момент можех да свържа две думи, това беше благодарение на едно лекарство, което Муш ми даде, като се събудих. Скоро бях отведен в кабинета на ректора. Той ме накара да подпиша един договор и ми даде парите за пътуването и лист с подробно описание на главните точки от поверената ми задача. Бях малко объркан от бързината, с която всичко се уреди, и нямах още съвсем ясна представа какво ме чакаше. После се озовах в една дълга празна зала, където Пазителят ме помоли да го почакам минутка, докато отиде в библиотеката да поздрави декана на Факултета по философия, пристигнал неотдавна от конгрес в Амстердам. С удоволствие забелязах, че тази зала представлява музей от фоторепродукции и от гипсови отливки за студентите по история на изкуството. Универсалността на някои картини, една импресионистична Нимфа, едно семейство от Мане^[20] и загадъчният поглед на мадам Ривиер^[21] изведнъж ме отведоха в онези далечни вече дни, когато се бях опитал да облекча мъката си на разочарован пътешественик, на смазан от оскверняването на Светите места поклонник, като избягам в света почти без прозорци на музеите. Това бяха месеци, когато посещавах работилниците на разни занаятчии, оперните ложи, градините и гробищата по гравюрите на художниците-романтици; след това присъствувах с Гойя на битките на втори май^[22] или го следвах на погребението на сардинката^[23], където тревожните маски бяха по-скоро разкайващи се пияници, дяволи от ауто сакраментал^[24], а не празнични маски. След кратка почивка сред селяците на Льо Нен попаднах в разгара на Възраждането, където ме отвеждаше някой портрет на кондотиеро^[25] — от онези, които яздят коне по-скоро от мрамор, а не от плът, между украсени с флагчета колони. Понякога ми беше приятно да поживея със средновековните бюргери, които щедро се наливаха със своето вино с подправки, караха да ги рисуват до образа на света Богородица, който дарявали за да се знае винаги, че техен е дарът, — разкъсваха пърлени прасета, хвърляха в бой фламандските си петли и бъркаха в деколтетата на восъчнобледи дяволити хубавици, които бяха твърде похотливи и приличаха на весели момичета за прекарване на неделната вечер, готови отново да грешат след опрощението, дадено им от изповедника. После някоя желязна тока, някоя варварска корона, настръхнала с кованите си шипове, ме отнасяха в Европа на Меровингите^[26], с непроходимите гори, със земите без пътища и с преселенията на плъхове — онези зверчета, прочути с това, че в един панаирен ден, разпенени от бяс, стигнали до централния площад на един град. По-нататък бяха камъните на Микена^[27] — украшенията от гробниците, тежките керамични съдове на една недодялана и авантюристична Гърция, недостигнала още до класическия си период, потънала цялата в миризма на печени на огън говеда, на вълна и кравешки тор, на пот от разводени магарета. И тъй, стъпало след стъпало, стигах до витрините със стъргала, брадви, ножове от кремък, пред които се спирах, очарован от нощта на Палеолита, и чувствувах, че съм достигнал границите на човешкия род, онзи предел на възможното, който според първите космографи е ръбът на плоската земя — подадеш ли глава в замайващия звезден безкрай, трябва да видиш небе и отдолу…

„Кроносът“^[28] на Гойя ме върна в наши дни, а пътят ми до него минаваше покрай просторни кухни, облагородени с натюрморти. Синдикът пали лулата си от въглен, слугинята попарва заек в голям кипящ котел, а през отворения прозорец се вижда как предачките разговарят в тишината на двора, потънал в сянката на един бряст. Пред тези познати картини аз се питах дали в миналите епохи хората са тъгували за минали епохи, както аз в тази лятна утрин тъгувах — сякаш съм ги живял — по някои начини на живот, които човекът завинаги е загубил.