Алехо Карпентиер
Загубените следи (23)

XXIII

Четвъртък, 21 юни

Знам тайната на Аделантадо. Вчера ми я довери край огъня, като внимаваше Янес да не ни чуе. Говорят за негови златни залежи; мислят го за вожд на избягали роби негри, казват, че сам имал роби; други твърдят, че имал няколко жени в някакъв харем сред джунглата и че самотните му пътувания се дължат на нежеланието му неговите любовници да видят други мъже. Истината е много по-красива. Когато ми я разкри с няколко думи, останах очарован от една възможност, мисълта за която ме осени и която, уверен съм, никой човек от моето поколение никога не би могъл да си представи.

Вечерта, преди да заспя под навеса, където полюляването на нашите хамаци кара въжетата равномерно да поскърцват, казвам на Росарио, поглеждайки през дупките, че ще продължим пътуването още няколко дни. Боя се, че ще срещна умора, недоволство или чисто детско желание да се върнем, но тя радостно се съгласява. За нея не е важно накъде вървим. Проблемът за близките и далечните места сякаш не я интересува. За Росарио не съществува понятието да бъдеш далеч от някакво предпочитано място, особено подходящо за истински живот. За нея, която бе пресякла граници, без да престане да говори един и същ език, и която никога не е мислила да премине океана, центърът на света е там, където слънцето по пладне я огрява отгоре. Тя е жена на земята и докато върви по земята, докато яде и е здрава и има мъж, на когото да изпълнява всичките желания срещу онази единствена отплата, която нарича „удоволствие на тялото“, тя смята, че изпълнява призванието си, над което е по-добре да не се замисля много, защото то е направлявано от „велики сили“, чийто механизъм е неясен и във всеки случай надхвърля човешката способност да си го обясни. Затова обикновено казва, че „е лошо да мислиш за някои неща“. Нарича се „Твоята жена“ и говори за себе си в трето лице; „Твоята жена заспиваше“; „Твоята жена те търсеше“… И в това постоянно повтаряне на притежателното местоимение аз откривам сякаш някаква устойчивост на понятието, истинско определение на отношенията, каквото никога не ми е давала думата съпруга. Твоята жена — това е понятие, предшествуващо всякакъв договор, всякакво тайнство. То съдържа първичната истина на думата матка, която фарисеите, преводачи на Библията, заместват с утроба, отнемайки могъществото на някои пророчески гласове. Тази ясна простота в думите е присъща на Росарио. Когат — намеква за някои интимни прояви на своята природа, които аз като неин любим трябва да знам, тя използува изрази същевременно и недвусмислени, и пълни със свян, като израза на Рахила „женски привички“ в разговора й с Лаван.

Единственото, което иска Твоята жена тази нощ, е да я взема със себе си, накъдето и да тръгна. Грабва вързопа си и следва мъжа, без да разпитва. Много малко знам за нея. Не мога да разбера дали е безпаметна, или нарочно не иска да говори за миналото си. Не скрива, че е живяла с други мъже. Но тези мъже са оставили следи в нейния живот, чиято тайна тя пази с достойнство. Или може би мисли, че не е особено деликатно да ме накара да допусна, че нещо, станало преди нашата среща, може да има някакво значение. Това живеене с настоящето, без да притежава нищо, без да влачи миналото, без да мисли за бъдещето, ме учудва. Но това разположение на духа очевидно удължава значително часовете от изгрев до залез-слънце. Говори за дни, които били много дълги, и за дни, които били много кратки, сякаш тези дни са преминавали в различни времена — различни времена от една земна симфония, която също има своите „анданте“ и „адажио“, разделяни от денонощия, протекли в „престо“. Удивително е, че сега, когато никога не се запитвам колко е часът, аз на свой ред долавям различните стойности на откъсите от време, продължителността на някои сутрини, бавните стъпки на здрача; поразява ме колко много неща обхващат някои времена в тази симфония, която чета отзад напред, отдясно наляво, срещу ключа „сол“, връщайки се назад, към тактовете на Сътворението на света. Защото ние дойдохме по здрач в едно селище с култура, предшествуваща с много столетия човеците, с който бяхме съжителствували до вчера. Излязохме от Палеолита — от оръдията на труда, съществували през Мадленската и Оринянската епоха^[1], които толкова пъти са ме карали да се спирам пред разни колекции от сечива с възклицанието „оттук е започнало!“, смятайки, че се намирам в самото начало на нощта на вековете, — за да навлезем в условия, които отместваха още по-назад границите на човешкия живот към най-черния мрак на вековете. Тези тъй подобни на мен човешки същества с крака и с ръце, които виждам сега; тези жени, чиито гърди са отпуснати вимета, увиснали над подути кореми; тези деца, които се протягат и извиват като котета; тези същества, които още не са придобили първобитния свян да прикриват детеродните си органи и са голи, без да го осъзнават, както Адам и Ева преди съгрешаването, са хора все пак. Още не им е дошло на ум да се възползуват от силата, скрита в семената; не са заседнали на едно място и не знаят какво значи да сееш; вървят, накъдето очите им видят, без посока, и ядат сърцевината на някои палми, които си оспорват с маймуните там горе, увиснали от сводовете на джунглата. Когато придошлите води ги откъснат за месеци на някое място, затворено между реки, те опоскват дърветата като термити, а след това лапат личинки на оси, дъвчат мравки и гниди, ровят земята и гълтат червеите и дъждовниците, които попаднат под ноктите им; а накрая събират пръстта с дланите си и изяждат самата пръст. Едва познават силата на огъня. Техните диви кучета с вълчи и лисичи очи са прадеди на кучетата. Наблюдавам безизразните за мен лица и разбирам, че тук са безполезни всякакви думи, предварително примирен, че не бихме могли да намерим нищо общо помежду си дори в сходството на някои движения.

Аделантадо ме хваща за ръката и ми казва да надникна в един кален трап — някаква воняща дупка, пълна с оглозгани кости. Там виждам най-ужасното нещо, което очите ми са срещали: от дъното се надигат сякаш две недоносчета, с бели бради; от устата им, с дебели бърни, излиза някакво скимтене, подобно на врякането на новородено; това са сбръчкани джуджета с огромни кореми, покрити със сини вени, като на фигури от атлас по анатомия. Смеят се глупаво, със страхлив и угоднически поглед, и си пъхат пръстите между кучешките зъби. Тези същества ми вдъхват такъв ужас, че се обръщам с гръб, изпълнен едновременно и с отвращение, и със страх.

„Пленници — казва ми Аделантадо саркастично, — пленници на онези, които се имат за по-висша раса, за единствени законни господари на джунглата.“

Свят ми се завива при мисълта, че има още стъпала надолу, че тези човешки ларви, от чиито слабини виси същият годен за полов акт орган като моя, все още не са последното стъпало; може би съществуват някъде пленници на тези пленници, въздигнати на свой ред в по-висша раса, избрана и упълномощена, които не знаят да гризат дори кокалите, оставени от техните кучета, бият се с лешоядите за някоя мърша, вият от желание в любовните нощи, като животни. Нищо общо нямам с тези същества. Нищо. Нито с техните господари, които ядат червеи, гълтат пръст и които сега ме заобикалят…

И въпреки всичко, сред хамаците — не хамаци, а по-скоро люлки от лиани, — където те лежат, съвокупляват се и раждат, има един пръстен съд, изпечен на слънцето: подобен на гърне без дръжки, с две дупки, отворени една до друга в горния край, и с пъп, направен в изпъкналата част с притиснат към глината пръст, докато още е била мека. Това е Бог. Повече от Бог: това е Майката на Бога. Това е Майката, предшествуваща всички религии. Това е женското начало, раждащото живот начало, матката — тайнствен пролог към всички теогонии. Майката с издут корем — корем, който е същевременно и виме, и утроба, и пол; първата фигура, която са изваяли мъжете, когато в пръстите им се родила способността да създават предмети. Пред мен беше Майката на Боговете-Деца, на тотемите, дадени на хората, за да свикнат постепенно да зачитат божеството и да се подготвят за по-големите богове. Майката — „самотна, вън от пространството и още по-навън от времето“, която „Фауст два пъти с ужас назовава Майка“. Виждам сега, че стариците със сбръчкани кореми, катерещите се по дърветата мъже и бременните жени ме гледат, и правя неловко движение на почит към свещения съд. Намирам се в селището на тези хора и трябва да зачитам боговете им…

Но ето че всички се разтичват. Зад мен под навес от клони с листа току-що са проснали подутия и почернял труп на ловец, ухапан от гърмяща змия. Брат Педро казва, че е умрял преди няколко часа. Въпреки това Магьосникът започва да тресе една пълна с камъчета кратуна — единствено, средство, известно на тези хора — и се опитва да прогони пратениците на Смъртта. Настъпва обредна тишина, предшествуваща молитвите за изцеление, която изостря до крайност нетърпението на чакащите. И сред великата джунгла, която се изпълва с нощни страхове, се ражда Словото. Слово, което е повече от словото-дума. Слово, което подражава гласа на говорещия и гласа, приписван на обладалия трупа дух. Единият излиза от гърлото на целителя, другият от корема му. Единият е глух и неясен като подземно кипене на лава; другият, със среден тембър, е гневен и неравен. Редуват се. Отговарят си. Единият порицава, когато другият стене; когато гласът от гърлото взема надмощие, гласът от корема става саркастичен. Това са гърлени звуци, които се превръщат във вой; срички, които изведнъж започват да се повтарят често, създавайки ритъм; това са трели, внезапно прекъсвани от четири ноти — зародиш на мелодия. А после — трептене на езика между устните, хъркане, сумтене, придружавано от звуците на мараката. Това е нещо много повече от езика, но все пак много далеч от пеенето. Нещо, което не познава вокализацията, но е повече от речта. Скоро става ужасно, страхотно това виене над трупа, заобиколен от занемели кучета. Магьосникът се изправя срещу духа, реве, удря с пети по земята в най-неудържима, проклинаща ярост, която е дълбоката същност на всяка трагедия, първичен стремеж към борба срещу унищожителните сили, заставащи по пътя на човека. Опитвам се да остана настрана от този обред, да запазя разстояние. И въпреки това не мога да избягам от обаянието му върху мен…

— Пред неумолимата Смърт, която отказва да пусне своята жертва, Словото изведнъж омеква и се обезсърчава. От устата на Магьосника, на този лечител-Орфей, изхърква и пада в конвулсии Риданието — защото това е ридание, нищо друго — и аз осъзнавам, че съм присъствувал на Раждането на Музиката.