Алехо Карпентиер
Загубените следи (14)

XIV

Петък, през нощта

В онази голяма къща с осем прозореца с решетки смъртта продължаваше своята работа. Тя беше навсякъде, чевръста и старателна; суетеше се около погребалните подредби, събираше на групи плача, палеше свещите, грижеше се цялото селище да може да се събере в просторните помещения с широки каменни пейки и големи, врати, за да наблюдава по-добре нейното дело. Върху катафалка, покрита със стари, проядени от плесен кадифета, вече се издигаше ковчегът, по който още не бяха заглъхнали ударите на чука, закован с дебели посребрени гвоздеи, донесен неотдавна от Дърводелеца, който никога не объркваше точните размери на починалия, защото неговата предвидлива памет пазеше обемните мерки на всички живи жители в селището. От нощта прииждаха цветя с прекалено силен мирис — цветя от дворове, от сандъчета под прозорците, от градини, извоювани от джунглата: нарди, жасмини с тежки листца, диви перуники, твърди, като от восък, магнолии, свързани в китки, украсявали вчера празнични прически. При входа, в преддверието, мъжете разговаряха прави, със сериозни лица, а жените пееха молитви в спалните, като повтаряха до безсъзнание: „Бог да те закриля, Мария, пълна с благодат; бог е с теб, благословена сред всички, жени.“ Шепотът на молитвата се надигаше в тъмните ъгли сред изображения на светии и броеници, закачени по стените; засилваше се и стихваше с равномерния плисък на тихи вълни, които търкалят камъни, откъснати от подводна скала. Всичките огледала, в чиято дълбочина бе живял образът на мъртвия, бяха забулени с крепони и платна. Неколцина знатни — Майсторът на бързеите, Кметът, Ловецът на делфини, Кожарят — току-що се бяха простили с трупа, след като хвърлиха угарката от цигарите си в шапките. В тази минута едно слабо момиче, облечено в черно, нададе остър, вик и падна на пода, сякаш разтърсвано от конвулсии. Изнесоха го на ръце от стаята. Сега Росарио се приближаваше към ковчега. Цялата в черно, с пристегната около главата лъскава коса, с бледни устни, тя ми се стори смайващо хубава. Огледа всички с уголемени от плача очи и изведнъж като ранена в сърцето скърши ръце пред устата си, нададе дълъг, нечовешки вой — на пронизано животно, на раждаща жена, на луда — и се вкопчи в ковчега. Започна с прегракнал, с прекъсван от хлипане глас да говори, че ще накъса дрехите си, ще избоде очите си, че не иска вече да живее, че ще се хвърли в гроба, за да я заровят в пръстта. Когато поискаха да я отстранят, бясно се съпротивляваше и заплашваше онези, които се опитваха да откопчат пръстите й от черното кадифе, с някакъв тайнствен, трескав език, излязъл сякаш от дълбините на ясновидството и пророчеството. С продрано от хълцане гърло тя говореше за големи нещастия, за края на света, за Страшния съд, за болести и за изкупления. Най-сетне я изведоха от помещението като че ли в безсъзнание, с вдървени нозе, с разчорлена коса. Черните й чорапи, скъсани в отчаянието, прясно намазаните й с боя обувки с наядени токове, които се тътреха по пода с носовете навътре, ми причиниха остра болка. Но вече друга от сестрите бе обхванала ковчега…

Под впечатлението на тази необуздана скръб си помислих изведнъж за древната трагедия. В тези тъй многобройни семейства, където всеки имаше траурни дрехи, сгънати в сандъците, смъртта беше нещо съвсем обикновено. Майките, които много раждаха, често понасяха нейното присъствие. Но тези жени, които добре си разпределяха задълженията около един угасващ живот, които още от детството си знаеха да обличат мъртъвци, да забулват огледала, да пеят подходящите молитви, въставаха срещу смъртта по силата на един обред, дошъл от прастари времена. Защото това наистина беше някакъв отчаян, застрашителен, почти заклинателен протест срещу присъствието на Смъртта в къщата. Пред трупа тези селянки крещяха като хоефори^[1], разпуснали гъстите си прави коси като черни свещи около лица, ужасени като лицата на царските дъщери: великолепни вълчици, виещи троянки, изгонени от своите опожарени дворци. Силата на това отчаяние, възхитителното чувство за драматизъм, с което деветте сестри — а те бяха девет — се появяваха от вратата вдясно и от вратата вляво, подготвяйки влизането на Майката, една проклинаща своята самотност, хълцаща над развалините на своя дом, могъща Хекуба, която крещеше, че няма бог, ме накара да заподозра, че във всичко това имаше доста театър. Някакъв роднина, искрено възхитен, забеляза до мен, че е истинско удоволствие да слушаш как тези жени оплакват своя мъртвец. И все пак аз се чувствувах развълнуван и смутен, сякаш всичко това бе събудило у мен смътни спомени за погребални обреди, каквито са наблюдавали моите далечни предшественици в царството на този свят. И от една гънка на паметта ми се надигна стихът на Шели, повтарящ сам себе си, сякаш усукан около собствения си смисъл:

… How canst thou hear

Who knowest not the language of the dead? *1

Хората от градовете, където бях живял винаги, не познаваха вече смисъла на тези гласове, защото бяха забравили езика на онези, които умеят да говорят на мъртвите. Езика на онези, които познават предсмъртния ужас да останеш сам и отгатват тревогата на умоляващите да не ги оставят сами сред тъй несигурния път. Като крещяха, че ще се хвърлят в гроба на баща си, деветте сестри изпълняваха една от най-благородните форми на хилядолетния обред, според който на мъртвия се дават разни неща, дават му се невъзможни обещания, за да измамят самотата му; слагат му в устата монети, заобикалят го с фигури на прислуги, на жени, на музиканти; дават му изображения на светии и знамена, упълномощаващи писма, пропуски за пред Лодкарите и Господарите на Отвъдния бряг, чиито тарифи и изисквания дори не са известни. Мислех си същевременно в какво алчно и посредствено нещо се бе превърнала смъртта за хората от моя Бряг — моите хора, — с тяхната обширна и бездушна дейност, с техните бронзове, великолепия и молитви, които зле прикриваха зад венците и зад леденото ложе погребалната фирма, с изкуствената й тържественост, с предметите, използувани, и в много други случаи, с протегнатите над трупа ръце в очакване да си получат парите. Някои биха могли да се усмихнат снизходително на трагедията, която тук се представяше. Но тя беше мост към първичните обреди на човека. Мислех си за това, когато Търсачът на диаманти се приближи до мен със странно язвително изражение на лицето и ме посъветва да отида при Росарио, която била сама в кухнята и варяла кафе за жените. Раздразнен от ироничния тон на думите, аз му отговорих, че ми се струва неподходящо тъкмо сега да разсейвам мъката й.

— „Ти влизай и страх във душата си нямай: смелият мъж се показва по-храбър във всякакво дело, даже когато пристига от друга страна, неизвестна.“^[2]

Щях да му отвърна, че не се нуждая от такъв нахален съвет, когато миньорът добави с неочаквано декламаторски глас:

— „Първом сега намери господарката вътре в двореца. Тя се нарича Арета, потомка на същите славни хора, които са нявга родили и цар Алкиноя.“^[3]

И за да сложи край на моето изумление пред тези думи, които ме бяха вцепенили от изненада, той вторачи в мен своите птичи очи и със смях заключи:

— Омир, „Одисеята“. — И силно ме блъсна към кухнята.

Там, сред делви и делвички, пръстени тенджери и огнища, където горяха дърва, Росарио наливаше вряла вода в голяма фуния от платно, боядисано от утайката на кафето, която години наред бе задържало. Силният пристъп на мъка сякаш бе облекчил страданието й. Със спокоен глас ми обясни, че молитвата пред изображението на четиринадесетте светци-застъпници закъсняла и не могла да спаси баща й. Разказа ми после за неговата болест. Разказът й звучеше като легенда и ми разкриваше една митологическа представа за човешката физиология. Работата започнала от някаква неприятност с близък, приятел; усложнила се, защото баща й слънчасал, като пресичал реката, и това предизвикало изкачване на сокове към мозъка, спрени по средата на пътя си от едно течение, което оставило половината му тяло без кръв, предизвиквайки възпаление на мускулите и на половите органи. От това накрая, след четиридесет дни треска, се втвърдили стените на сърцето му. Докато Росарио говореше, аз постепенно се приближавах към нея, привличан от някаква топлина, която се излъчваше от нейното тяло и докосваше кожата ми през дрехите. Тя така се беше облегнала на една огромна делва, сложена на земята, с подпрени на ръбовете й лакти, че извивката на пръстения съд прекършваше кръста й към мен. Огънят от огнищата я осветяваше отпред, движейки в тъмните й очи далечни светлини. Засрамен от самия себе си, аз почувствувах, че я желая с такава жажда, каквато не помнех от юношеските години. Не зная дали в мене не се заплиташе гнусната игра — използувана в толкова сюжети, — която ни кара да пожелаем живата плът в съседство с мъртвата навеки плът, но толкова пламенен трябва да е бил погледът ми, който разсъблече траурните й дрехи, че Росарио мина зад делвата, наклонявайки се леко на една страна, за да я заобиколи, като оградка на кладенец. Отново подпря лакта на ръба, но този път срещу мен, и ме загледа от другия бряг на пълната с вода черна дупка, над която гласовете ни кънтяха като под сводовете на църква. Оставяше ме сам от време на време, отиваше в стаята с ковчега и се връщаше, бършейки сълзите си, там, където аз я чаках с нетърпението на влюбен. Малко си говорехме. Тя се оставяше да я гледам над водата с делвата с многообещаваща пасивност, в която имаше някакво отдаване. Скоро часовниците отмериха часа на разсъмването. Но не разсъмна. Всички учудено излязохме на улицата, по дворовете. Там, където трябваше да изгрее слънцето, небето беше затъмнено от странен червеникав облак, като от дим, като от нажежена пепел, като от кафеникав прашец, който бързо се издигаше и се разстилаше от единия край на небето до другия. Когато облакът дойде над нас, започнаха да валят пеперуди — по покривите, в съдовете, по раменете ни. Това бяха малки тъмночервени пеперуди с виолетова рязка. След като се бяха размножавали с главоломна бързина, те бяха се надигнали с милиарди и милиарди от някакво неизвестно място на континента, отвъд огромната джунгла, може би изплашени, пометени от някой катаклизъм, от някакво ужасно събитие без свидетели и без история. Аделантадо ми каза, че такива прелети на пеперуди не били новост по тези места и че когато това се случвало, през целия ден слънцето трудно можело да се види. Погребението на бащата щеше да се извърши при светлината на свещи, в деня-нощ, почервенял от крилца. В този кът от света хората още бяха свидетели на големи преселения, като онези, за които разказват летописците от тъмното Средновековие, когато Дунав почернял от плъхове или когато вълците на глутници прониквали до пазарищата на градовете. Миналата седмица — разказаха ми — съседите убили огромен ягуар в притвора на църквата.