Алехо Карпентиер
Загубените следи (11)

XI

Сряда, 13

Тишина е дума от моя речник. Тъй като се занимавах с музика, бях употребявал тази дума повече, отколкото хората с други професии. Зная как може да се използува тишината, как се измерва и ограничава. Но сега, седнал на този камък, аз изживявам тишината: една тишина, дошла толкова отдалече, събрала в себе си толкова тишини, че с нея думата „тишина“ би придобила своя истински смисъл. Ако изрека нещо, ако започна да си говоря сам, както често правя, бих се изплашил. Моряците останаха там долу на брега да накосят трева на биковете за разплод, които плават с нас. Гласовете им не достигат до мен. Не мисля за тях. Съзерцавам тази огромна долина, чиито граници се разтварят в леко притъмняващия небесен свод. От моята наблюдателница от камъни и пълзящи треви аз обхващам с поглед почти пълна окръжност — завършена част от планетата, на която живея. Не е нужно да вдигам очи, за да видя някой облак — онези неподвижни перести облаци, спрели там сякаш от цяла вечност, са на височината на ръката ми, с която си пазя сянка над очите. Тук-там, на голямо разстояние едно от друго, се издига по някое самотно кичесто дърво, винаги с кактус наблизо, приличен на висок свещник от зелен камък, на който почиват ястреби, невъзмутими и тежки, подобни на птиците от гербовете. Нищо не вдига шум, нищо не се сблъсква с нищо, нищо не се търкаля, нищо не трепти. Когато някоя муха, летейки, попадне в паяжина, нейното ужасено бръмчене придобива силата на тътен. После въздухът отново се успокоява, от край до край, без никакъв звук. Повече от час седя тук, без да мръдна, съзнавайки, че е съвсем безполезно да отида другаде, където отвсякъде могат да ме наблюдават. Много надалеч, между тръстиките край едно блестящо като око езеро, се подава елен. Спира се с благородно изправена глава, тъй неподвижен сред равнината, че фигурата му прилича на статуя и на тотем. Той е като митически прародител на неродения още човек; като основател на племе, което ще забоде рогата му на кол и ще ги превърне в свой герб, в свой химн, в свой стяг. Щом надуши във вятъра присъствието ми, той се отдалечи с отмерени стъпки, без да бърза, оставяйки ме сам със света. Обръщам се към реката. Водите й са толкова широки, че бързеите, водовъртежите, подводните скали, които смущават тяхното вечно движение надолу, се сливат в един общ пулс. Той тупти от летните суши до дъждовете със същите периоди на плавност и на стремителност, с които е туптял още преди появата на човека.

Днес отплувахме призори и аз дълги часове съзерцавам бреговете. Гледката почти не се различава от описанията на отец Сервандо де Кастилиехос, дотътрил дотук сандалите си още преди три века. Прастарият разказ още не е загубил правдоподобността си. Там, където авторът пише, че на десния бряг стърчи камък с очертания на гущер, видях камък с очертания на гущер да стърчи на десния бряг. Където летописецът се удивлява от някакви гигантски дървета, видях гигантски дървета, потомци на онези, пораснали на същото място, обитавани от същите птици, прострелвани от същите гръмотевици.

В пространството, което очите ми обхващат, реката навлиза през някакъв прорез в хоризонта на запад. При мен толкова се разширява, че отсрещният бряг дими в зеленикавата мъгла на дърветата и излиза от панорамата, както е и дошла, прорязвайки хоризонта на изток, за да се излее по следващия наклон — там, където започват да се множат нейните безчетни острови, на сто левги от океана. Край нея — и житница, и извор, и път — човешките суетни нямат никакво значение и личните вълнения не оставят следи. Релсите и пътищата са останали далеч. Тук се плава по течението или срещу него. И в двата случая трябва да дочакаш непроменливо време. Тук движението на човека се направлява от Кодекса на дъждовете. Осъзнавам сега, че аз, вманиачен в измерване на времето, по призвание заслушан в метронома, а по професия в хронографа, бях престанал от няколко дни да мисля за часа и свързвах глада си или желанието си да спя с височината на слънцето. Забелязвам, че не съм навил часовника си и гръмогласно прихвам да се смея сам, в тази долина извън времето.

Около мен се разхвърчават пъдпъдъци: капитанът на „Манати“ ме зове да се върна на борда и с напевните си подвиквания събужда птичи грак навсякъде. Отново лягам върху балите сено, под широкия навес от платнище, заедно с биковете за разплод от едната страна и негърките-готвачки от другата. От потните негърки, които кълцат чушки и леят, от разведените бикове и от тръпчивия дъх на люцерната край мен тегне някаква миризма, която ме замайва. Нищо в тази миризма не би могло да се нарече приятно. И въпреки това тя ме ободрява, сякаш нейната неподправеност отговаря на скрита потребност на моя организъм. С мен става нещо подобно, каквото със селянина, завърнал се в бащиното стопанство след няколко години, прекарани в града — той започнал да плаче, като усетил ветреца, наситен е миризма на тор. Нещо такова имаше — сега си спомням — в задния двор от моето детство: една плувнала в пот негърка, която кълцаше чушки и пееше, и говеда, които пасяха по-надалече. Но най-важното — най-важното! — имаше панер от тръстика: корабът на моите пътешествия с Мария дел Кармен. Той миришеше като тази люцерна, в която заравям лице с почти мъчително безпокойство. Хамакът на Муш е закачен там, където вятърът вее най-силно; тя бъбри с миньора грък и не знае за това място, което прилича и на таванска стаичка, и на скривалище. Росарио често се покатерва на купчината бали и не се смущава, когато от време на време проливен дъжд проникне през платнището, сякаш за да освежи неотдавна окосеното сено. Прилягва на известно разстояние от мен и се усмихва, захапала някакъв плод. Учудва ме смелостта на тази жена, която без колебание и страх е тръгнала сама на пътешествие, което ръководителите на музея, чието поръчение изпълнявам, считат за много опасно дело. Тази здрава закалка на жените тук, изглежда, е нещо съвсем обикновено. В задната част на кораба се къпе, изливайки кофи вода направо върху пъстрата си риза, една мулатка с още неразвито тяло, която ще се срещне със своя любим, златотърсач, при изворите на някакъв почти неизследван приток. Друга една, облечена в траур, щяла да си опита късмета като проститутка — с надеждата от проститутка да стане „годеница“ — в едно селце близо до джунглата, където в месеците на прииждането на реката и наводненията настъпвал страшен глад. Все повече ми тежи, че взех Муш в това пътуване. Бих предпочел да се смеся с екипажа, да ям от тяхната храна, която се смята прекалено груба за несвикналия език; да вляза в по-тесен допир с тези яки и решителни жени и да ги карам да ми разказват за своя живот. Но преди всичко бих желал да се приближа по-свободно до Росарио, чиято дълбока същност не се поддава на моите средства за опознаване, изработени в отношенията ми с твърде еднакви помежду си жени, каквито ми се бе случвало да срещам досега. На всяка стъпка се боя да не я обидя, да не й досадя, да не отида прекалено далеч в близостта или да не проявя към нея любезност, която би могла да й се стори глупава или немъжествена. Понякога си мисля, че ако останем сами между тесните прегради за животните — там, където никой не може да ни види, — непременно трябва да я сграбча грубо в обятията си; сякаш всичко ме подканва да го сторя и въпреки това не посмявам. Забелязвам, че на борда мъжете се отнасят към жените с някаква иронична и закачлива грубост, която, изглежда, им харесва. Но тези хора имат свои правила, нрави, начини на общуване, на говорене, които аз не познавам. Вчера, като ме видя с много хубава риза, купена в един от най-прочутите магазини в света, Росарио прихна да се смее и каза, че такива премени подхождали повече на жените. В нейно присъствие винаги ме обхваща страх да не изпадна в смешно положение, при което човек не може да си каже за успокоение, че другите „не разбират“, защото тук разбират именно те. Муш не знае, че ако все още привидно я ревнувам, ако се преструвам, че отдавам значение на нейните разговори с гърка, то е, защото предполагам, че Росарио ме смята длъжен да бдя малко над жената, която споделя с мен трудностите на пътуването. Понякога дори ми се струва, че един поглед, движение, дума, чийто смисъл не ми е ясен, ме канят на среща. Покатервам се високо върху балите и чакам. Но тъкмо тогава чакам напразно. Реват разводените бикове, пеят негърките, за да насърчават матросите; мирисът на люцерна ме опиянява. Желанието тупти в слепоочията ми, в тялото ми; затварям очи и потъвам в идиотската нелепост на еротичните сънища.

На залез-слънце спряхме в един пристан, грубо скован, от забити в калта колове. Когато влязохме в селището, където много се говореше за ласа и обяздване, разбрах, че сме пристигнали в Земите на Коня. Разбрах преди всичко по тази миризма на циркова арена, на изпотени хълбоци, която толкова време бе шествувала по света, възвестявайки с цвилене културата. Приглушеният звук на чуковете ми подсказа близостта на ковача, наведен над своите наковални и духала — силуетът му, с кожената престилка, се очертава пред пламъците на огнището в ковачницата. И свисти нажежената до червено подкова, угасена в студена вода, и пее чукът, забива гвоздеите в копитото. А после конят новите подкови пристъпва нервно, защото още се бои да не се подхлъзне по камъните; изправя се на задните си крака и непокорно се извива под напора на юздата пред девойката с панделка в косите, застанала на прозореца. Заедно с коня се бе появила отново сарачницата — с миризмата на кожи, мокра от току-що ощавени козини, със своите майстори, работещи под снопове закачени подпруги, стремена за говеда, ремъци от щампована кожа и оглавници за празнични дни със сребърна обковка отпред на челото. В Земята на Коня мъжът, изглежда, беше повече мъж. Овладяваше отново занаяти от хилядолетия, които караха ръцете му да влизат в пряк досег с желязото и кожите и го въвеждаха, в изкуството на опитомяването и обяздването, развиваха, в него физическа ловкост — да се перчи с нея в празнични дни пред жените, а те да ахкат, като го гледат как умело притиска между краката си тялото на коня и колко силни са ръцете му. Възраждаха се мъжествените игри: да укротиш цвилещия жребец, да хванеш за опашката бика — животното-слънце, — да го повалиш и да повлечеш надменната му храброст в прахта. Някаква тайнствена солидарност се раждаше между животното с натежали тестикули, което прониква в своята самка тъй дълбоко, както никое друго, и човека, чийто символ за безмерна смелост скулпторите изливаха от бронз или извайваха от мрамор, така че хубавият кон да отговаря на яхналия го герой, хвърлящ дебела сянка върху влюбените, които си определят среща в общинските паркове. Много мъже са събрани в къщата, пред чийто вход пръхтят много коне; но там, където един-единствен кон чака в нощта, прикрит в шубрака, стопанинът му сигурно си е свалил шпорите, за да влезе по-безшумно в къщата с очакващата зад вратата сянка.

Интересно ми беше да отбележа, че след като е бил най-голямото богатство на човека в Европа, негова бойна машина, негово превозно средство, негов вестоносец, пиедестал на неговите борци за свобода, украса на неговите метопи и триумфални арки, в Америка Конят продължаваше своята велика история, защото само в Новия свят той продължаваше истински и в такъв огромен мащаб да извършва вековната си дейност. Ако Земите на Коня се нанесат върху географските карти с бели полета — както неизвестните през Средновековието земи, — то би побеляла една четвърт от западното полукълбо и така би изпъкнало величавото присъствие на Подковата по онези места, където Кръстът на Христос бе влязъл на кон — не влачен, а издигнат високо, носен от хора, които Местните жители взели за кентаври.