Алехо Карпентиер
Загубените следи (28)

XXVIII

Седнал на една дъска, подпряна в двата края на кръстосани прътове, сложил пред себе си ученическа тетрадка, на чиято корица се чете: „Тетрадка по… на“ почти гол, защото в последните дни горещината много се засили, Аделантадо законодателствува, в присъствието на брат Педро, на индианския вожд и на Маркос, който е отговорник за зеленчуковата градина. Гавилан е седнал до своя стопанин и държи в задните си лапи един кокал. Трябва да се вземат някои решения в полза на общината и да се скрепят в писмена форма. Аделантадо е разбрал, че в негово отсъствие са били убити сърни и затова въвежда пълна забрана върху лова на „женски елени“, както той казва, и на малки сърнета, освен в дни на глад, но дори и тогава вдигането на забраната ще бъде обявено с извънредна разпоредба, обсъдена от присъствуващите. Бягството на някои стада, безразборният лов и хищниците са намалили броя на червените елени в местността и затова тази мярка е оправдана. След като всички се заклеват да го зачитат и да осигуряват спазването му, законът се вписва в Актовата книга на Градския съвет и се поставя на разглеждане въпрос, свързан с благоустройството. Периодът на дъждовете наближава и затова Маркос съобщава, че лехите, направени под ръководството на брат Педро в последните дни, според него са в такава посока, че канавките им ще доведат водите от близкия склон и може да се наводни мястото на зърнохранилището. Аделантадо строго поглежда монаха и му иска обяснения. Брат Педро обяснява, че извършената работа е необходима за посаждането на лука, защото лукът има нужда от почва без прекалена влажност, където да не се събира вода, а това можело да се постигне, като се направят лехите успоредни със склона. Посочената от отговорника на зеленчуковата градина опасност би могла да се предотврати, като се издигне насип от пръст на около три педи височина между зеленчуковата градина, и зърнохранилището. Всички единодушно признават, че е необходимо това да се извърши и решават работата да започне още на другия ден, като се мобилизира цялото население на Света Моника, закрилница на елените, защото небето се покрива с облаци, а горещината все по-трудно се понася по пладне, когато всичко потъва в тежки изпарения и ни нападат страшни рояци мухи, дошли кой знае откъде. Но брат Педро припомня, че строежът на църквата още не е завършен и че това също трябва да стане предмет на извънредна мярка. Аделантадо отговаря с остър тон, че предпазването на зърното е въпрос от по-непосредствена важност, отколкото молитвите, и приключва разглеждането на отбелязаните в дневния ред въпроси с разпоредба да се отсекат и пренесат трупи за ограда и да се поставят на пост хора да следят появата на някои пасажи риба, която тази година се изкачва по-рано нагоре по реката.

На днешното събрание бяха приети няколко решения за незабавно извършване на редица работи и един закон — закон, чието нарушение „ще бъде наказвано“, гласи текстът, съчинен от Аделантадо. Това толкова ме обезпокоява, че запитвам дребното човече, дали вече е изпълнявал ужасното задължение да налага наказания в града.

— Досега наказвахме виновния за някакво провинение — отговаря ми Аделантадо, — като не му говорехме известно време и по тази начин го карахме да почувствува общия упрек; но ще дойде ден, когато ще бъдем толкова много, че ще станат необходими по-големи наказания.

За сетен път се учудвам колко сериозни са проблемите по тези места — също тъй непознати, както белите „Terras Incognitas“ на древните картографи, — където според хората от там живеят само гигантски гущери, вампири, змии със смъртоносни зъби и танцуващи индианци. Откакто странствувам по този девствен свят, видях много малко змии — една коралова, една кадифена и още една, която сякаш беше гърмяща змия, — а хищниците знаех само по рева им, макар че неведнъж бях хвърлял камъни по коварния кайман, преструващ се на прогнил ствол в предателското спокойствие на някой вир. Бедна е биографията ми на опасности, с които да съм се срещал очи в очи, ако не смятам бурята в реката. Но в замяна на това навсякъде срещам умно и внимателно отношение към себе си, поводи за размишления, произведения на изкуството, на поезията, митове, много по-поучителни за разбирането на човека, отколкото стотици книги, написани в библиотеките от хора, които обичат да се хвалят, че познавали Човека. Аделантадо не само е създал град; без да подозира, създава, ден след ден, държавна общност, която накрая ще има свой кодекс, тържествено записан в „Тетрадка по… на…“ И ще дойде време, когато ще трябва да се наказва строго онзи, който убие поставеното под възбрана животно. Виждам ясно, че тогава този дребничък човек, който говори бавно и никога не повишава глас, няма да се поколебае да осъди виновния да бъде изгонен от общността и да умре от глад в джунглата, освен ако не въведе някое внушително и изключително наказание, като онези народи, които осъждат отцеубиеца да бъде хвърлен в реката, вързан в кожен чувал заедно с куче и отровна змия. Питам Аделантадо какво би направил, ако в Света Моника изведнъж се появи някой златотърсач — от онези, които замърсяват всяко кътче от земята със своята треска.

— Ще му дам един ден, за да се махне — отговаря той.

— Тук няма място за такива хора — съгласява се Маркос с неочаквано озлобление в гласа.

И научавам, че метисът е ходил там преди известно време въпреки волята на баща си, но грубостите и униженията в продължение на цели две години от страна на онези, с които искал да се сближи — доброжелателен и кротък, — го накарали да се върне един ден, изпълнен с омраза към всичко, видяно в новооткрития за него свят. И той ми показва без обяснения следите от белезниците, които му сложили на някакъв далечен пограничен пост. Баща и син замълчават; но зад това мълчание отгатвам, че и двамата без колебание приемат суровата възможност, наложена от Държавния разум: златотърсачът, който посмее отново да дойде в Долината на платата, никога няма да се върне от своето второ пътуване. „Заблудил се е в джунглата“ — ще помислят онези, които може би ще се заинтересуват за неговата съдба.

Това прибавя нова тема за размисъл към многото, които се блъскат в съзнанието ми по всяко време. Наистина след няколко дни на страшен умствен мързел; през които бях човек само физически, чужд на всичко друго освен на усещанията — печах се на слънце, развличах се с Росарио, привиквах към съвършено нови за моя език вкусове, — мозъкът ми започна да работи неспокойно и припряно, както след необходима почивка. Някоя сутрин ми се иска да бъда естествоизпитател, геолог, етнограф, ботаник, историк, за да разбера всичко, за да си взема бележки за всичко, да го обмисля, доколкото е възможно. Една вечер с удивление открих, че тукашните индианци пазят спомена за една смътна епопея. Брат Педро я възстановява на части. Това е история за преселението на карибите на север, за това как те изравнявали със земята всичко по пътя си и бележели с чудеса своя победен поход. В нея се разказва за планини, издигнати от ръцете на необикновени герои, за отклонени от руслата им реки, за особени битки, в които се намесват звездите. Тези разкази потвърждават необикновеното единство на митовете: в тях има и отвличане на принцеси, и военни хитрости, и паметни двубои, и съюзи с животни. Когато вечер изпадне в опиянение от ритуалния прашец, вдишван през тръбички от птича кост, вождът на индианците се превръща в бард и от неговите уста мисионерът събира късчета от рицарската поема, от сагата, от епическата поема, които живеят — още преди да са записани — в паметта на старейшините в джунглата…

Но не трябва да мисля прекалено много. Не се намирам тук, за да мисля. От всекидневната работа, от суровия живот, от оскъдната храна — главно маниока, риба и касабе — отслабнах; кожата ми залепна за костите; тялото ми стана леко, гъвкаво, с прилепнали към скелета мускули. Изчезнаха лошите тлъстини, — които имах, бялата и отпусната кожа, стряскането, безпричинната потиснатост, предчувствието за нещо лошо, което може да се случи, болезнената чувствителност, туптенето в слънчевия възел. Моята личност, попаднала в най-подходящите за нея условия, се чувствува добре. Когато усетя плътта на Росарио до себе си, в мен бликва напрежение, което не е само зов на желанието, а и непреодолим напор на първобитна страст: напрежение на приготвения за стрелба лък с изпъната тетива, която пуска стрелата и отново се връща в предишното си положение, за да си почине. Твоята жена е близо. Повиквам я и тя идва. Не съм тук, за да мисля. Не трябва да мисля. Преди всичко трябва да чувствувам и да гледам. А когато гледането се превръща във виждане, край мен лумват странни светлини и всичко придобива глас. Тъй открих изведнъж, в миг на озарение, че съществува Танц на дърветата. Не всички дървета познават тайната на това умение — да танцуват на вятъра. Но онези, които притежават тази прелест, извиват в хоро лекокрили листа, клони и издънки около своя тръпнещ ствол. И короните им се залюляват в ритмично движение: растящо и неспокойно, с тичащи в една и в друга посока вълни, с паузи, с въздишки, с отстъпления — в радостна вихрушка, в чудна симфония на зеленото. Няма нищо по-красиво от танца на бамбуковите дървета на вятъра. И най-изящното човешко движение не притежава пластичността на клона, който се откроява на небето. Понякога се питам, дали най-висшите прояви на естетическото вълнение не се крият просто в пълното разбиране на сътвореното. Някой ден хората ще открият азбука в очите на халцедона, в сивкавите кадифени крилца на нощната пеперуда и тогава с учудване ще разберат, че всяка пъстра черупка от охлюв, откакто свят светува, е била истинска поема.