Алехо Карпентиер
Загубените следи (26)

XXVI

27 юни

Разсъмва над Големите плата. Между скалите висят мъгли от нощта, опънали платна — тънки и светли, когато светлината се отрази върху някой отвесен склон от розов гранит и заслиза към равнината, където лежат огромните сенки. В подножието на високите зелени, сиви и черни стени, чиито върхове сякаш се разтварят в мъглите, папратите отърсват от листата си емайла на лекия скреж. Надниквам в една вдлъбнатина, където едва би могло да се скрие дете, и наблюдавам цял един свят от лишеи, мъхове, сребристи пигменти, растителни ръжди, който в своите мънички мащаби е също тъй сложен, както и светът на голямата джунгла там долу. Толкова различни видове има върху тази педя влага, колкото растения там долу си оспорват пространството, което би стигнало за едно-единствено дърво. Този планктон на земята е като патината, наслоена в подножието на високия водопад, чиито постоянно кипящи пенливи води са издълбали езеро в скалата. Тук се къпем голи ние двамата — във вода, която ври и тича, дошла от върховете, запалени вече от слънцето, за да падне бялозелена и да се разлее надолу в русла, оцветени в охра от корените на танина. Не се перчим, не се преструваме на Адам и Ева в тази наша чиста голота, съвсем различна от другата, която се задъхва и се отдава нощем в нашата колиба. Тук я разкриваме с известна, палавост, удивени, че е толкова приятно да чувствуваш ветреца и светлината по такива части от тялото, които хората там умират, без да са изложили на открито. Слънцето обгаря ивицата около хълбоците, винаги бяла у плувците от моята страна, макар да са се къпали в море от слънце. А слънцето се провира между нозете им, стопля слабините ми, пълзи по гръбначния ми стълб, разпалва гърдите ми, жури мишниците ми, покрива с пот врата и темето ми, завладява ме, нахлува в мен и аз чувствувам как под жарките му ласки в мен набъбва желанието, как отново се превръщам цял в напрежение и пулс, които търсят дълбокото туптене на утробата; и безграничен е поривът ми да слея женската и моята плът в едно. После влизам пак във водата, на чието дълбоко дъно бликат ледени извори. Търся ги с лицето си, подпрял ръце на едрия като мраморни стърготини пясък. По-късно ще дойдат индианците и ще се къпят голи, прикривайки се отпред само с длани. По обед ще дойде брат Педро. Той дори не се прикрива — кокалест и слаб като свети Йоан, проповядващ в пустинята…

Днес взех важно решение: да не се връщам там. Ще се постарая да усвоя простите занаяти, упражнявани в Света Моника, закрилница на елените, на които обучават вече бъдещите строители на нейния храм. Ще се отърва от съдбата на Сизиф, която ми наложи светът, откъдето дойдох, с желанието да избягам от безсмислената си професия, от въртенето като катеричка в барабан, от размереното време и от мъглявите занятия. Понеделниците ще престанат да бъдат за мен понеделници на разкаянието, нито ще има защо да си спомням, че понеделникът е понеделник. А камъкът от моите плещи ще бъде за онзи, който пожелае да изнемогва под безполезния му товар. Предпочитам да грабна триона и мотиката, отколкото да продължавам да омърсявам музиката заради рекламата. Казвам това на Росарио и тя посреща моето намерение с радостна покорност, както винаги ще приема волята на онзи, когото е избрала за мъж. Твоята жена не разбра, че това решение за мен е много по-сериозно, отколкото изглежда, защото е свързано с отказ от всичко там. За нея, родената в преддверието на джунглата, чиито жени са омъжени за златотърсачи, е съвсем естествено един мъж да предпочете простора на далечното пред блъсканицата в градовете. Освен това не мисля, че за да привикне с мен, е трябвало да се приспособява интелектуално, както аз. Не ме смята за много различен от другите мъже, които е познавала. За да я обикна — а мисля, че я обичам с цялото си сърце, аз трябваше да направя в себе си преоценка на ценностите за всичко, което може да привърже един мъж с моята нагласа към жена, която цялата е жена, без да е нищо повече от жена. Оставам тук с пълното съзнание какво правя. И ме залива огромна радост, като си повтарям, че оставам, че мои светлини ще бъдат вече слънцето и пламъците на огнището, че всяка сутрин ще потапям тялото си в струите на този водопад и че една истинска и цялостна жена, без извращения, винаги ще е готова да се отзове на желанието ми.

Росарио с разголена гръд мие косите си в потока, и аз лежа на един плосък камък. Вземам старата „Одисея“ на гърка, отварям томчето и се натъквам на един пасаж, който ме кара да се усмихна: в него се разказва за хората, които Одисей изпраща в страната на лотофагите^[1], а те вкусили от плодовете на тамошната земя и забравили да се върнат в родината си. „Плачещи ги аз докарах при нашите кораби, силом — разказва героят, — там ги завързах и смъкнах веднага под здрави скамейки.“^[2] В този прекрасен разказ винаги ме е смущавала жестокостта на Одисей, който откъсва своите другари от намереното щастие, а в замяна на това може да им предложи само едно; да му служат. В този мит виждам сякаш отразено раздразнението на обществото от действията на хората, намерили в любовта, в насладата от някакво физическо превъзходство, в някоя неочаквана дарба начин да избягат от низостите, забраните и надзора, понасяни от всички други.

Обръщам се върху горещия камъка и така мога да виждам мястото, където неколцина индианци, насядали около Маркос, първородния син на Аделантадо, плетат кошници. Мисля си сега, че моята стара теория за произхода на музиката е глупава. Виждам колко са безсмислени разсъжденията на онези, които претендират, че са се добрали до началото на някои изкуства или институции, без да познават предисторическия човек, наш съвременник, в неговия всекидневен живот, в неговите лечителски и религиозни обреди. Много оригинална беше моята идея да свържа магьосническото предназначение на първобитната пластика — подражаване на животните, което дава власт над тези животни, — с първоначалното закрепване на музикалния ритъм, породено от стремежа да се възпроизведе препускането, тичането, стъпката на животните. Но аз присъствувах преди няколко дни на раждането на музиката. Можах да видя по-далеч от риданията на Есхил, с които той възкресява императора на персите^[3]; по-далеч от одата, с която синовете на Автолик спират черната кръв, бликаща от раните на Одисей^[4]; по-далеч от песента, предназначена да запази фараона Унас^[5] от зъбите на отровните змии при пътуването му в задгробния свят. И всичко, което видях, потвърждава тезата на привържениците на обредния произход на музиката. Но те са стигнали до това мнение само по книгите, трактатите по психология, построявайки смели хипотези въз основа на запазени в античната трагедия движения, останали от магьосническите обреди в далечното минало. А аз видях как думата поема пътя към песента, без да стигне до нея; видях как повтарянето на една и съща сричка поражда ритъма — безусловно; видях в играта на истинския глас и на престорения, която караше лечителя да сменя две височини на тона, как една музикална тема можеше да се роди от съвсем несвързани с музиката действия. Мисля си за глупостите, изречени от онези, които дори твърдят, че предисторическият човек стигнал до музиката в стремежа си да подражава на красивото чуруликане на птиците. Сякаш трелите на птицата имат някакъв музикално-естетически смисъл за онзи, който ги слуша непрекъснато в джунглата, сред съзвучието от шумолене, ръмжене, бълбукане, тичане, викове, шумове от падащи неща, бликащи води, възприемано от ловеца като някакъв кодекс на звуците, чието разбиране е част от работата му. Мисля си за други лъжливи теории и започвам да си представям какъв шум ще вдигнат моите разсъждения сред някои музикални кръгове, придържащи се към книжни тези. Полезно би било също да събера някои от песните на тукашните индианци; много красиви със своята простота песни, с особените гами, разрушаващи друга общоприета представа, според която индианците умеели да пеят само в гами от по пет тона…

Но изведнъж се ядосвам на самия себе си, като виждам, че се впускам в подобни мисли. Реших да остана тук и трябва веднъж завинаги да оставя настрана тези празни интелигентски размишления. За да се отърся от тях, обличам малкото дрехи, които нося тук, и отивам при строителите на почти готовата вече църква. Това е кръгла колиба — широка, с остър като на шатра покрив от листа на палмата мориче върху преплетени клони вместо греди, увенчан с дървен кръст. Брат Педро се е постарал прозорците да имат готическа линия, с пречупена арка. Честото пресичане на две криви линии върху стена от преплетени клони и тръстика, измазани с кал, те кара в тези затънтени места да чуваш равно молитвено пеене още преди то да е зазвучало. На камбанарията закачаме един издълбан ствол — по липса на камбана тук ще бият това измислено от мен тепонакстле^[6]. Изработването на този инструмент ми беше подсказано от тъпана-ствол за отмерване на ритъма, който е в нашата колиба. Трябва да призная, че изучаването на неговия звуков принцип беше за мен мъчително изпитание. Когато преди два дни развързах лианите, с които бяха усукани набъбналите от влагата защитни рогозки, те изведнъж се развиха и по пода се търкулнаха дайретата, погребалното гърне, свирките. Видях се обкръжен от тези ценни вещи и даже когато ги събрах всичките в един ъгъл, като наказани деца, това никак не ми помогна да забравя тяхното пълно с упрек присъствие. Дойдех в тази джунгла, захвърлих бремето си и си намерих жена само благодарение на парите, дадени ми за тези инструменти, които не ми принадлежат. Напущайки онзи живот, аз обвързвам оттук човека, който ми оказа доверие. И зная, че го обвързвам, защото Пазителят положително ще поеме отговорността за моето бягство и ще върне получените от мен средства — с цената на усилия, жертви и може би на лихварски заеми. Бих бил щастлив, истински щастлив и спокоен, ако ги нямаше край мен тези музейни ценности, напомнящи ми непрекъснато, че трябва да им се напишат фишове и да бъдат изложени във витрини. Би трябвало да махна тези инструменти оттук, да ги счупя може би, да заровя останките им в подножието на някоя скала. Но не мога да го направя, защото съвестта ми отново се е върнала на изоставеното си някога място; а толкова дълго бе отсъствувала, че се е върнала пълна с недоверие и угризения.

Росарио духа в една от тръстиковите тръбички на обредната делва и се раздава хрипливо мучене, като на животно, паднало в черното дъно на кладенец. Дърпам от ръцете й делвата с такова рязко движение, че тя отстъпва оскърбена и недоумяваща. За да загладя смръщените й от обидата вежди, казвам й каква е причината за раздразнението ми. Тя бързо намира най-простото разрешение: ще изпратя тези инструменти в Пуерто Анунсиасион след няколко месеца, когато Аделантадо предприеме поредното си пътуване, за да набави необходимите лекарства и да поправи някое повредено от дълга употреба сечиво. Там някоя от нейните сестри ще намери кой да ги изпрати надолу по реката до първата поща. Съвестта престава да ме измъчва, защото в деня, когато инструментите тръгнат на път, аз ще заплатя за ключовете на своето бягство.