Алехо Карпентиер
Загубените следи (21)

XXI

Вторник вечер

Бяхме спрели по обед в малък горист залив, за да починат гребците и да поразтъпчем изтръпналите си нозе, и Янес се отдалечи от нас с желанието да проучи коритото на един поток, който според него сигурно бил богат на диаманти. Но вече два часа го викаме и единственият отговор на нашите викове е ехото на гласовете ни, връщани от завоите на тинестото русло. В растящо раздразнение от очакването брат Педро бичува онези, които се оставят да ги заслепи страстта към скъпоценните камъни и златото. Слушам думите му с известно притеснение, защото мисля, че Аделантадо — за когото казват, че открил баснословно находище — накрая ще се обиди. Но неговите очи се усмихват под рошавите вежди и той пита лукаво мисионера защо блестят толкова много златото и скъпоценните камъни в дарохранителниците на Рим.

— Защото е справедливо — отговаря брат Педро — най-красивите плодове на сътворението да служат за възхвала на своя създател.

После, за да ми докаже, че защищава разкоша на олтара, но изисква скромност от божия служител, той започва люто да кори енорийските свещеници. Нарича ги съвременни търговци на индулгенции, сладкогласи проповедници от амвоните, жадни да станат папски наместници.

— Вечното съперничество между пехотата и кавалерията — възкликва Аделантадо.

„Всеки градски свещеник — мисля си аз — сигурно изглежда пълен безделник, за да не кажа търтей, пред един отшелник, който четиридесет години разнася словото божие из джунглата.“ И за да му се харесам, аз се впускам да подкрепя думите му с примери за недостойни свещеници, продажни служители на храма господен. Но брат Педро ме прекъсва рязко:

— За да говорите за лошите, трябва да знаете за другите.

И започва да ми разказва за хора, за които никога не съм чувал; за отци, разкъсани от индианците от поречието на Амазонка; за някакъв благочестив Диего, изтезаван дивашки от последния инка; за някакъв Хуан де Лисарди, пронизан от стрелите на парагвайските индианци; и за четиридесет монаси, заклани от един пират-еретик — Авилската докторка^[1] в момент на върховен екстаз ги видяла как се възнасят на небето, където изплашили ангелите с ужасно измъчените си лица. За всичко това той разказва тъй, сякаш се беше случило вчера; сякаш притежаваше правото да се разхожда назад-напред във времето. „Може би защото изпълнява своята мисия сред тази откъсната от времето джунгла“ — казвам си. Но брат Педро забелязва, че слънцето вече се скрива зад дърветата, прекъсва мисионерската си проповед за житията на светиите и започва отново да търси Янес, със заканителни викове, изпъстрени с ругатните на говедарите, тръгнали да гонят някое заблудено говедо. А когато гъркът се появява, монахът тъй ожесточено чука с тоягата си по един камък, че ние веднага се свиваме в лодките.

Продължаваме плаването и аз разбирам защо брат Педро се ядоса от закъснението на миньора. Водният път се стеснява все повече, свива се между брегове, до които е невъзможно да се приближим — подобни на скалисти морски брегове, предвестници на нова земна повърхност. Изведнъж течението ни изхвърля сред широка жълта река. Разбушувана в бързеи и водовъртежи, тя тече надолу, към Голямата река, в която навярно се влива, отнасяйки към нея водите на буйни потоци от цял един склон на Големите плата. Скоростта на водата опасно расте — сигурно някъде са паднали дъждове. Брат Педро поема водачеството. Опрял нозе о двата борда на лодката, той насочва пътя на пирогите. Но съпротивлението на водата е страшно, а нощта се спуска над нас, преди да сме излезли от най-тежката част на борбата. Изведнъж на небето настъпва безпорядък: задухва студен вятър, който надига страхотни вълни; дърветата хвърлят вихрушки от мъртви листа, образува се въздушен кладенец и над ревящата джунгла се разразява буря. Всичко пламва в зелено. Светкавиците разсичат небето често-често — една мълния още не е изгаснала, а друга запълзява вече срещу нея, разгъва се в зигзаги, които потъват зад изтръгнати от мрака планини. Тази лумваща отзад, отпред, отстрани светлина, разделяна понякога от тъмните очертания на острови, чиито гъсти стени от дървета се издигат над кипящите води, тази светлина на катаклизми и дъждове ми вдъхва внезапен страх, защото ми показва близостта на препятствията, разбеснелите води, множеството опасности. Няма спасение за попадналия сред този хаос, който удря, издига, разтърсва нашата лодка. Загубил всякакъв разсъдък, неспособен да превъзмогна страха си, прегръщам Росарио — търся топлината на нейното тяло, но вече не като любовник, а като дете, което увисва на шията на майка си — и се отпускам на дъното на пирогата, скрил лице в косите й, за да не виждам какво става и да избягам в нея от заобикалящата ни ярост. Но трудно е да забравиш този ужас, когато на дъното на пирогата от носа до задницата вече се плиска студена вода. Едва успяваме да поддържаме равновесието на лодките; движим се от бързей до бързей, като забиваме нос в праговете, удряме се в подводни камъни, подскачаме напред, завиваме с шеметна бързина, за да хванем някакъв бързей по средата — и постоянно ни заплашва опасността да се прекатурим, заобиколени от пяна, в тези изтерзани лодки от стволове, които скриптят от носа до задницата. На всичко отгоре започва да вали. Моят ужас расте, като виждам, че монахът-капуцин — с брада, която изглежда черна на светлината от мълниите — вече не направлява лодката, а само се моли. Стиснала зъби, Росарио закриля главата ми тъй, както се закриля главата на новородено дете по време на опасност, и изглежда удивително твърда. Легнал ничком на дъното, Аделантадо държи нашите индианци за коланите, за да не би някой тласък да ги изхвърли във водата и за да могат все тъй да ни защищават със своите весла. Ужасната борба продължава известно време и моята тревога прави това време безкрайно. Разбирам, че опасността е минала, когато брат Педро отново се изправя на носа и закрепва нозе в двата борда. Бурята прибира последните си светкавици — тъй бързо, както ги донесе — и завършва страхотната симфония на своя гняв с акорда на една гръмотевица, която проехтява с тежък, продължителен тътен. И нощта се изпълва с ликуващото крякане на жабите по всички брегове. Реката изглажда настръхналия си гръб и продължава своя бяг към далечния океан. Изнурен от нервното напрежение, заспивам на гърдите на Росарио. Но лодката веднага спира, зарила нос в някакъв пясъчен пристан. Осъзнавам, че отново съм на твърда земя, върху която брат Педро скача с едно „Слава богу!“, и разбирам: преминало е Второто изпитание.