Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

XX

Вторник, 19 юни

 

Когато отново настана ден, разбрах, че бях преминал Първото изпитание. Мракът бе отнесъл със себе си страховете на нощта. Докато си миех гърдите и лицето в едно заливче на протока — а Росарио до мен търкаше с пясък съдовете от закуската ми, — стори ми се, че в този час споделям участта на хилядите хора, които живееха в неизследваните местности около изворите на Големите реки; че споделям първичното им усещане на красотата — красота, възприемана физически, вкусвана еднакво и от тялото, и от мозъка; красота, която се ражда с всяко ново раждане на слънцето; красота, чието осъзнаване в тези далечни и затънтени места се превръща за човека в гордост, че може да се нарече господар на света, върховен владетел на сътвореното.

Ако става дума за цветовете, разсъмването в джунглата е много по-малко красиво от здрача. Над земята, която дъха хилядолетна влага; над водата, която разделя на части земната твърд; над растителността, обвита в нежна мъглица, утрото се надига дъждовносиво, сред колеблива светлина, която сякаш никога не обещава ясен ден. Трябва да минат няколко часа и едва тогава слънцето — вече високо, освободено от бухналите корони на дърветата — може да хвърли лъч щедра светлина над безкрайните гори. И въпреки това разсъмването в джунглата винаги подновява затаената дълбоко в човека атавистична радост, пулсираща във вените ни, дошла до нас от прадедите ни, които хилядолетия наред са виждали във всяко утро края на нощните страхове, отдръпване на ревовете, разсейване на мрака, изчезване на привиденията, отдалечаване на злото.

Със започването на деня чувствувам необходимост да се извиня пред Росарио, че тази част от пътуването ни предлага оскъдни възможности да оставаме насаме. Тя прихва да се смее и започва да тананика някакъв романс:

Скоро се омъжих аз,

а от мъка съм обзета —

лошо се омъжих аз,

но такъв ми бил късмета.

Още звучеше нейната лукава песничка, пълна с намеци за наложеното ни от пътуването въздържание, когато — тръгнали отново на път — ние стигнахме до широк проток, който навлизаше, както ми обясни Аделантадо, в истинската джунгла. Водата бе прехвърлила руслото си, заляла бе огромни пространства и някои дървета с потопени в тинята лиани напомняха закотвени кораби; златисточервените стволове на други се удължаваха от отраженията си дълбоко във водата и изглеждаха като недействителни; а най-старите, вече мъртви дървета на джунглата — белезникави, сякаш от мрамор, а не от дърво, — стърчаха като обелиски, увенчаващи някакъв потънал град. Зад тези причудливи очертания, зад палмовите и бамбуковите дървета, зад безименните крайбрежни храсталаци властвуваше буйна растителност — преплетени, усукани по най-невъобразим начин лиани, шубраци, пълзящи растения, извити като куки стволове, каучукови дървета. Понякога кафявото тяло на някой глиган, тръгнал да търси ручей да освежи зурлата си, разкъсваше с напън тази гъста мрежа. Стотици чапли стояха като забодени на тънките си крака и ако небето не им изпратеше някой сърдит самец, който да наежи перушина пред тях, те потапяха човки в блатните води или криеха глави под крилата си. Внезапно някой висок клонак се преобразяваше от радостния крясък на долетели отнякъде папагали, които хвърляха ярки цветни петна върху тръпчивия полумрак долу, където видовете водеха хилядолетна борба да изпълзят един над друг, да се издигнат, да излязат на светлина, да достигнат слънцето. Прекомерното източване на някои хилави палми, изкривяването на други дървета, успели да подадат по едно листенце там горе, след като бяха изсмукали сок за няколко ствола — това бяха различни фази на една непреставаща нито за миг борба отдолу нагоре, над която самотно господствуваха най-високите дървета, каквито някога съм виждал. Дървета, оставили съвсем ниско под себе си, като някакви джуджета, отънелите от липсата на слънце растения, с клони, разперени направо под небето, над всякаква борба. Короните им образуваха малки горички във въздуха — недействителни, сякаш увиснали в пространството, и от тях се точеха прозрачни мъхове, прилични на разкъсани дантели. Понякога, след столетия живот, някое от тези дървета загубваше листата си, лишеите по него изсъхваха, изгасваха орхидеите му. Стволът му побеляваше, втвърдяваше се като розов гранит, но продължаваше да се извисява с монументалните си клонаци, мълчаливи и оголени, разперени по законите на една почти минерална архитектура, в която имаше от симетрията, ритъма, равновесието на кристалите. Обливано от дъждовете, неподвижно през бурите, то оставаше на мястото си още няколко столетия, докато някой хубав ден светкавица го поваляше върху крехкия свят там долу. Тогава колосът, излязъл още от предисторията, най-сетне рухваше, стенейки с всяка своя фибра, разхвърляйки трески на всички страни, разцепен на две, с овъглена сърцевина, пълен с небесен огън — за да прекърши и унищожи по-пълно всичко, което живее в подножието му. Стотици дървета загиваха при неговото сгромолясване — премазани, повалени, прекършени, опъвайки лианите, които се разкъсваха и отскачаха към небето като тетива на лък. И лягаше накрая върху хилядолетния хумус на джунглата, изтръгвайки от земята такива преплетени и дълги корени, че два отделни потока се сливаха изведнъж с изскубването на тези гигантски плугове, които излизаха от своя дълбок мрак, рушейки гнезда на термити, разтваряйки кратери, край които тичешком се събираха мравояди с лепкав език и с извадени нокти.

Най-много ме удивляваше неизчерпаемата способност на девствената природа към мимикрия. Тук всичко изглеждаше като нещо друго и тъй се създаваше един свят от привидности, който скриваше действителността, поставяше под възбрана много истини. Кайманите, които дебнеха в дълбините на наводнената джунгла неподвижни, с готова паст, изглеждаха като изгнили дървета, покрити с лишеи; лианите приличаха на влечуги, а змиите приличаха на лиани или пък кожата им беше покрита с жилки като у ценните дървета, с точици като върху крилцата на нощна пеперуда, с люспи на ананас или кораловочервени пръстени; водните растения се притискаха едно в друго, образуваха гъст килим и скриваха водата, която течеше под тях — преструваха се на растителност върху твърда почва; попадалите парчета кора от дърветата много скоро ставаха лигави като дафинови листа в саламура, а гъбите бяха като пластинки от мед, като пръски сяра; менящата се външност на хамелеона прекалено много приличаше на клон, прекалено наподобяваше олово, изпъстрено с яркожълти капки, като петна от слънчеви лъчи, преминали през листата, които никога не даваха свободен достъп на слънцето. Джунглата е свят на лъжата, на клопките и на притворството; там всичко е маска, лукавство, игра на привидности, метаморфоза. Свят на гущера-морска краставица, на кестена-таралеж, на какавидата-стоножка, на личинката-морков и на електрическата риба, която убива със своите мълнии от тинята в коренищата на храсталаците. Като минавахме близо до брега, сенките от надвисналите клони сипеха вълни прохлада над пирогите. Достатъчно беше да спрем за няколко секунди и тази благодат се превръщаше в нетърпими рояци бръмчащи и жилещи насекоми. Навсякъде имаше цветя, но багрите им почти винаги бяха лъжливи, защото наред с новите, свежи листа висяха и други, увехнали и мъртви. Навсякъде сякаш имаше плодове, но тяхната закръгленост и зрелост бяха лъжливи: това бяха луковици, зловонни кадифета, устни на насекомоядни растения, разцъфнали като теменуга и поръсени със сироп; петнисти кактуси, от които стърчи на педя от земята подобен на лале цвят, пълен с жълта като шафран сперма. А когато се появяваше някоя орхидея — много високо, там, над бамбуковите стволове, — тя изглеждаше тъй недействителна, тъй недостижима, както и растящият на шеметна височина алпийски еделвайс. Но имаше и дървета, които не бяха зелени; те като жалони очертаваха бреговете с червени като амарант гъсти редици или с яркожълтото на лумнала в цветове къпина. Дори и небето понякога мамеше, като потапяше висините си в живачните води на блатата и потъваше в бездънните като самото него дълбини. Само птиците бяха истински, в светлите одеяния на своите перушини. Не мамеха чаплите, когато извиваха шия във въпросителна, нито когато при крясъка на бдящия самец наежваха от страх белите си перушини. Не мамеше и рибарят с кървавочервена шапчица — тъй крехък и мъничък сред този ужасен свят, че самото му присъствие, както и прелестното трептене на колибрите, беше истинско чудо. Не мамеха също — в този вечен хаос от привидности и подобия, сред това бароково изобилие от лиани — веселите маймуни арагуато, които изведнъж предизвикваха възмущение сред обитателите на гъстите клонаци със своите лудории, с непристойните си закачки и с кривенето си на големи деца с по пет ръце. А на всичко отгоре, сякаш удивителните неща долу бяха малко, аз откривах един нов свят на облаците — света на тъй различните, неповторими, забравени от хората облаци, които още се събират над влагата на огромните джунгли, богати на вода като първите глави от книгата за Сътворението; облаци, направени сякаш от остарял мрамор, прави в основата си, достигащи страхотни височини, неподвижни, монументални, с форми, подобни на формите на глината, когато започва да се закръгля амфората, след като малко се е повъртяло колелото на грънчаря. Тези облаци стоят почти винаги разделени един от друг, сякаш застинали в пространството, прилични само на самите себе си, построени в небето от незапомнени времена, когато са ръководели разделянето на водите и тайнството на първото им сливане.