Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

Глава трета

… и ще настъпи времето, когато ще тръгнеш на път, когато ще откриеш лицето си и ще заговориш, и ще повърнеш каквото си погълнал, и ще хвърлиш от плещите си излишния товар.

Из книгата „Чилам-Билам“[1]

VIII

11 юни

 

Кавгата ни продължи и след полунощ. Муш изведнъж се почувствува простудена; оплакваше се, че я тресе и ме накара да й пипна челото, а то беше по-скоро студено; кашляше, докато си раздразни гърлото и започна наистина да кашля. Затворих куфарите, без да й обръщам внимание, и още не беше съмнало, когато се настанихме в автобуса, вече препълнен с хора, завити в наметала, загърнали вратовете си с пешкири вместо шалчета. До последния миг моята приятелка приказваше с канадката и уреждаше срещи в столицата след завръщането ни от пътуването, което щяло да продължи най-много около две седмици. Най-после тръгнахме. Пътят влизаше навътре в планината през една теснина, пълна с такава гъста мъгла, че в ранното утро завоите едва се забелязваха. Знаех, че Муш ще се преструва на болна няколко часа — беше от онези, които от много преструване започват да си вярват на преструвките — и се затворих в себе си, реших да се наслаждавам сам на онова, което можеше да се види, забравил за нея, макар че тя дремеше на рамото ми и жално въздишаше.

Пътуването ни от столицата до Лос Алтос беше за мен като връщане назад във времето, към годините на детството ми, връщане към моето юношество и неговата чистота: защото отново бях срещнал оня живот, онези вкусови усещания, онези думи и неща, които се бяха отпечатали в мен много по-трайно, отколкото самият аз си мислех. Нарът и делвата, чашите и боздуганите на испанските карти, дворът с босилек и вратата с боядисани в синьо крила отново ми бяха заговорили. Но сега съзнанието ми започваше да прониква отвъд образите, преминали пред очите ми — сега, когато бях престанал да възприемам света само чрез сетивата. Когато излезехме от опаловата мъгла, която започваше да зеленее от зората, аз щях да се почувствувам като откривател на нови земи.

Автобусът пълзеше; пълзеше с такова усилие — стенейки с осите си, хвърляйки кълба прах на северния вятър, залитайки над пропастите, — че всеки преодолян наклон сякаш струваше неизразими страдания на раздрънканата му каросерия. Беше жалка таратайка с боядисан в червено покрив, която все се изкачваше, изкачваше между почти отвесните склонове на теснината, закрепвайки се с колелата си, подпирайки се на камъните. И все повече се смаляваше сред планините, които все повече растяха. А планините растяха. Сега, когато слънцето осветяваше върховете им, тези върхове се струпваха от едната страна и от другата — все по-източени нагоре, все по-мрачни, като огромни черни брадви с остриета, насочени срещу вятъра, който се промъкваше през дефилетата с непрестанен рев. Всичко наоколо подчертаваше техните размери, а те смазваха с величието си всичко наоколо. След хиляди криволици и завои, точно когато мислехме, че вече сме достигнали най-голямата височина, пред нас се откриваше нов хребет, още по-стръмен, още по-труден, със заледени върхове, които с величествената си височина надделяваха досегашните. Автобусът, който упорито се изкачваше нагоре, подбутвайки се с кръглите си задни лапи, ставаше все по-мъничък в дъното на теснината и беше по-сроден, с насекомите, отколкото със скалите.

Вече беше светло и между суровите върхове, неравни като изсечен кремък, облаците се блъскаха по небето, разчорлено от свирещия в теснините вятър. Когато над черните брадви, разсичащи ветровете, над върховете, разположени като стъпала към безкрая, се появиха вулканите, нашият престиж на човеци се стопи, както преди това се беше стопил престижът на растителността. Ние бяхме мънички, неми същества с неподвижни лица, сред голата твърд, по която растеше само някакъв кактус със сиви мъхести листа, вкопчен в останалата вече без пръст земя — като лишей, като цвете, отпечатано върху къс каменни въглища. Далече под нас бяха останали облаците, които хвърляха сянка върху низините; а над тях плуваха други облаци, които бяха по-високо от първите и затова никога нямаше да видят хората и окръжаващите ги неща, съответни на техните размери. Движехме се по гръбнака на легендарните Индии[2], по един от прешлените му — там, където острите хребети на Андите, източени в полумесеци от връх до връх, като уста на риба, лапаща снеговете, разкъсваха и разбиваха ветровете, които се опитваха да преминат от единия океан в другия. Доближавахме ръба на кратерите, пълни с геологически остатъци и страшна чернота или обрасли в настръхнали печални скали, като вкаменели животни. Някаква мълчалива боязън ме беше обхванала пред безбройните върхове и бездни. От двете страни на невероятния път мъглата криеше някаква тайна и това ме навеждаше на мисълта, че под нейната безплътна маса може би се крие толкова дълбока пропаст, колкото е разстоянието, което ни разделя от нашата земя. Защото земята — когато си я представиш оттук, от висините на непоклатимия и суров лед, който белее по върховете — изглеждаше нещо съвсем различно и далечно със своите животни, дървета и леки ветрове, със своя сътворен за човека свят, където не гърми всяка нощ в пропасти и урви органът на бурите. Цяла вечност от облаци разделяше тази пустош от черни камъни от истинската наша земя. Потиснат от мълчаливата заплаха на тази безжизнена твърд — заплаха, която лъхаше от всичко наоколо по тези склонове от лава и от назъбените върхове; — аз с огромно облекчение забелязах, че нашата жалка таратайка вече не пъшка толкова много и завива към първото нанадолнище от няколко часа насам.

Вече се спускахме по отвъдния склон на планината, когато внезапно натискане на спирачката ни закова по средата на малък каменен мост над поток с толкова дълбоко русло, че водите му не се виждаха, макар че ревът от падането им беше оглушителен. Завита в синьо наметало жена бе седнала на купчина камъни, с вързоп и с чадър на земята до нея. Питаха я, а тя не отговаряше и гледаше като вцепенена. Очите й бяха мътни, устните й трепереха и клатеше леко глава, небрежно забрадена с червена кърпа, чийто възел под брадичката бе развързан. Един от пътниците се доближи до нея и пъхна в устата й парченце меласа, като го натисна силно, за да я накара да го глътне. Жената сякаш разбра и започна бавно да дъвче, а очите й малко по малко придобиваха някакъв израз. Като че ли се връщаше от много далеч и с удивление откриваше света. Погледна ме тъй, сякаш моето лице й беше познато, и стана с голямо усилие, като продължаваше да се подпира на камъните. В този миг някаква далечна лавина загърмя над главите ни и завъртя във вихър парите, които на тласъци започнаха да излизат от дъното на един кратер. Жената сякаш изведнъж се събуди; нададе вик и се вкопчи в мен, умолявайки с отслабнал от редкия въздух глас да не я оставят да умре отново. Дотук я били довели някакви хора, които пътували в друга посока и лекомислено сметнали, че тя знае колко е опасно да задремеш на такава височина, но едва сега тя разбрала, че е била почти мъртва. Остави ни да я отведем до автобуса, като пристъпваше неуверено, и там глътна докрай късчето меласа. Когато слязохме малко по-надолу и въздухът стана по-плътен, дадоха й глътка ракия, която бързо прогони тревогата й и я развесели. Автобусът се изпълни с истории за вцепенени хора, за хора, загинали по този път — случки, които се разказваха шеговито, сякаш бяха неприятности от ежедневието. Някой разказа, че близо до кратера на онзи вулкан, който постепенно скриваха по-ниски върхове, като във витрина под леда, вече половин век се намирали осмината членове на една научна експедиция, загинали от планинската болест. Тъй си седели те в кръг, застинали в онова положение, в което ги е сварила смъртта, с вторачен поглед, под леда, който покривал лицата им като прозрачна посмъртна маска.

Бързо се спускахме. Облаците, които бяхме оставили долу при изкачването, сега отново бяха над нас, а мъглата се разкъсваше на къдели и разчистваше гледката към още далечните низини. Връщахме се към земята на хората и дишането ни ставаше по-нормално — след като бяхме усетили остри студени иглички в дробовете си. Изведнъж се появи някакво селище, разположено върху малко кръгло плато и заобиколено с бурни потоци. С покривите си, струпани около площада, на който излизаха тесни, стръмни, криви улички, удобни само за магарета, то удивително ми заприлича на кастилско, въпреки твърде бароковата си църква. Ревът на магаре ми припомни един изглед от Тобосо[3] с магаре на преден план, илюстрация към един урок от христоматията ми за трети, клас; къщата на онази картинка много приличаше на тази, която сега виждах пред себе си. „В едно село в Ла Манча, чието име не искам да си спомням, не много отдавна живееше един идалго от онези, дето имат само копие, древен щит, хилаво конче и бързоного куче…“ Почувствувах гордост, че си спомням този текст, който учителят с толкова труд ни учеше да казваме наизуст — нас, двадесетте хлапета от класа. Но аз знаех наизуст целия пасаж, а сега не можех да ида по-нататък от „бързоного куче“. Ядосвах се, че съм го забравил, и все се връщах на „село в Ла Манча“ с надеждата, че второто изречение ще се възстанови в съзнанието ми. Тогава жената, която бяхме спасили от планината, посочи един широк завой на склона — по него щяхме да минем — и каза, че тази местност се наричала Ла Ойа. „Оля[4] по-често с говеждо, отколкото с агнешко, салпикон[5] почти всяка вечер, пържени яйца в събота, леща в петък и някое гълъбче за добавка в неделя поглъщаха три четвърти от доходите му…“ Не си спомнях вече как беше по-нататък. Но сега моето внимание се насочи към жената, произнесла тъй навреме думата „ойа“, което ме караше да я гледам със симпатия. От мястото си не можех да видя дори и половината от лицето й — със силно очертана скула и дръпнато към слепоочието око, потънало в дълбока сянка под волевата извивка на веждата. Очертанието на профила беше много чисто от челото до носа, но неочаквано, под равнодушните и горди линии, устните ставаха дебели и чувствени. Те се докосваха до леко хлътналата буза, устремена към ухото, което подчертаваше красотата на това изваяно лице, обрамено с тежки черни коси, прибрани тук-там с целулоидни гребенчета. Очевидно няколко раси се бяха смесили в тази жена — индианка по косите и по скулите, средиземноморка по челото и носа, негърка по здравата закръгленост на раменете и своеобразната ширина на бедрата — току-що ги бях забелязал, като стана, за да сложи вързопа с дрехите си и чадъра върху мрежата за багажи. Тази жива смесица от раси безусловно представляваше самостоятелна раса. Като гледах нейните удивителни, чисто черни очи, аз си спомних фигурите от някои старинни фрески, които тъй хубаво гледат и напред, и встрани само с един кръг, нарисуван с боя върху слепоочието. Тази асоциация на образи ми припомни за „парижанката“ от Крит[6] и ме наведе на мисълта, че пътничката, появила се от върховете и мъглите, имаше също смесена кръв, както и расите, които векове наред се бяха кръстосвали в Средиземноморието. Нещо повече: дори се питах дали някои амалгами от по-малобройните раси, от един и същ корен, са по-добри от масовото кръстосване, започнало още в самото начало в централните средища на Америка между келти, негри, латинци, индианци и дори „нови християни“[7]. Защото тук всъщност не се бяха слели еднокръвни народи — като онези, които историята е размесила по някои кръстовища край морето на Одисей, — а основните раси в света, съвсем отдалечени една от друга, съвсем различни; онези, които в продължение на хиляди години не са знаели, че съжителствуват върху планетата.

Изведнъж с монотонна настойчивост започна да вали дъжд и замъти стъклата. Връщането ни в почти нормална атмосфера бе потопило пътниците в дрямка. Аз изядох няколко плода и също се приготвих да спя, забелязвайки мимоходом, че след една седмица пътуване си бях върнал способността от юношеството да заспивам лесно, щом поискам. Привечер, когато се събудих, ние се намирахме в едно село с къщи от варовик, опрели гръб в планината, сгушени под мрачната растителност на усойна гора, в която изсечените за обработване места изглеждаха като лишеи сред гъстака. От короните на дърветата висяха дебели лиани, които се люлееха над пътищата и ги пръскаха с дъждовна вода.

Доведена от дългите сенки на планините, нощта вече се изкачваше към върховете. Муш се хвана за ръката ми, съвсем изморена, и каза, че днешното пътуване я изтощило заради промяната във височините. Боляла я главата, тресяло я и искала веднага да изпие някакво лекарство и да си легне. Оставих я в една стая с варосани стени, където целият лукс бяха една кана и леген, и отидох в столовата на кръчмата, нещо като продължение от кухнята. Там в голяма камина гореше огън, запален с дърва. След като изядох една мамулена чорба и парче солено планинско сирене с миризма на пръч, аз се почувствувах изморен и щастлив от светлината на огъня. Наблюдавах играта на пламъците, когато нечия фигура хвърли сянка пред мен, сядайки на отсрещния край на масата. Беше жената, спасена сутринта, и тъй като сега се появяваше много спретната, забавно ми беше да разгледам нейната китна празнична премяна. Не беше нито добре, нито лошо облечена. Беше облечена по някакъв съвсем чужд на епохата и на времето начин — с онази объркана смесица от ажурни бродерии, къдрички и панделки в кремаво и синьо. Всичко върху нея беше много чисто и колосано, кораво като карти за игра, сякаш беше излязла от някаква вълшебна кошничка за ръкоделие или от кутията на фокусник. На корсажа й беше забодена тъмносиня кадифена панделка. Поръча си ястия, чиито имена не ми бяха известни, и започна бавно да яде, без да говори, без да вдига очи от мушамата, сякаш обзета от мъчителна тревога. След известно време се осмелих да я заговоря и тогава узнах, че ще пътува дълго с нас, за да изпълни едно свое религиозно задължение. Идваше от другия край на страната; бе минала през пустини и върхове, преплувала бе езера с много острови, пресякла бе гори и долини, за да занесе на тежко болния си баща едно изображение на четиринадесетте светии-застъпници, поверено досега на някаква богата леля, която го освещавала в най-прочути храмове. На тези светии тяхното семейство дължало истински чудеса.

Бяхме останали сами в столовата и тя отиде до някакво подобие на шкаф, от който се носеше приятен мирис на диви треви. Неговото присъствие тук, в единия ъгъл, бе събудило любопитството ми. На него имаше шишенца с настойки и мазила, а върху чекмедженцата му с едри букви бяха написани названия на различни растения. Младата жена се приближи до мед и вадейки сухи листа, мъхове и стръкчета, започна да ги разтрива между дланите си, да ги разпознава по миризмата им и да хвали техните свойства. Сабила серенада облекчавала тежестта в гърдите, розовият лиан помагал за накъдряне на косата, бретонската трева била срещу кашлица, албахаката прогонвала злата участ, а мечата трева, анхелонът, питаайата и младите филизи от руско дърво били срещу болести, които вече не си спомням. Тази жена говореше за тревите тъй, сякаш ставаше дума за живи същества от някакво близко, макар и загадъчно царство, пазено от зорки и величествени стражи. Чрез нейните уста растенията започваха да говорят и да хвалят своите собствени сили. Гората имала свой господар: някакъв дух, който подскачал на единствения си крак, и никое растение под сенките на дърветата не бивало да се взема без заплащане. Когато влезеш навътре в гъстака да търсиш някоя лековита издънка, гъба или лиан, трябвало да поздравиш, да сложиш няколко монети между корените на някой стар дънер и да поискаш позволение. А на излизане трябвало да се обърнеш с почит назад и отново да поздравиш, защото милиони очи зорко следели нашите движения изпод корите на дърветата и от листата.

Не бих могъл да кажа защо тази жена изведнъж ми се стори много хубава, когато хвърли в камината шепа треви с тръпчив мирис и сенките подчертаха чертите на лицето й. Тъкмо се канех да изрека някаква блудкава похвала, когато тя неочаквано ми пожела лека нощ и се отдалечи от пламъците. Останах да съзерцавам огъня. Отдавна не бях гледал огън.

Бележки

[1] „Чилам-Билам“ — няколко книги, в които е записана историята на маите. — Б.пр.

[2] Колумб нарекъл откритите от него земи Индии, защото мислел, че е достигнал източните брегове на Азия. — Б.пр.

[3] Селище край Толедо, където е живяла Дулсинея, възлюбената на Дон Кихот. — Б.пр.

[4] Касае се за две испански думи с почти еднакъв изговор. Първата от тях, „la hoya“, означава дупката, ямата. Втората — „la olla“, е име на ястие, приготвяно от различни меса и зеленчуци. — Б.пр.

[5] Салпикон — смес от олио, оцет и сол. — Б.пр.

[6] „Парижанката“ от Крит — така се нарича една от фреските, намерени при разкопки в Крит; тя изобразява жена, чиято прическа и облекло напомнят европейската мода в ново време. — Б.пр.

[7] „Нови християни“ — така се наричат маврите и евреите в Испания, които поради религиозни преследвания били принудени в XV-XVI в. да приемат християнството. — Б.пр.