Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

XXIV

Събота, 23 юни

 

Два дни се движим по бронята на земното кълбо, забравили историята и дори неотразените в летописите неясни преходи от една ера към друга. Напредваме бавно, все нагоре; плаваме по буйни реки, от един водопад до друг, по спокойни протоци, от един праг до друг; понякога сме принудени да вдигаме лодките, като си подвикваме в такт. И най-сетне стигаме земята, по която се извисяват големите плата. Хилядолетни дъждове са измили одеянията им — когато са ги имали — и днес те са форми от гола скала, сведени до величавата простота на земната геометрия. Това са първите паметници, издигнати върху земната кора, когато още не е имало очи да ги съзерцават, и самата им древност, несравнимият произход, им придават смазваща величественост. Някои приличат на огромни цилиндри от бронз, на пресечени пирамиди, на дълги кварцови кристали, спрели сред водите. Има други, по-широки към върха, отколкото в основата, целите напукани от алвеоли, като гигантски звездообразни корали. Трети притежават някаква тайнствена тържественост на Врати към Нещо — към Нещо, непознато и страшно. Към него сигурно водят онези тунели, които се впиват навътре в склоновете им, на сто педи над нашите глави. Всяко плато си има своя собствена морфология — от хребети, от резки остриета, от прави или начупени очертания. Ако не е украсено с кървавочервен обелиск, с някоя висока базалтова скала, тогава има тераса, полегато изрязани ръбове, остри ъгли или е увенчано със странни ниски колони, напомнящи фигури в процесия. Изведнъж някакъв каприз на камъка, някакво въображение на геологията се съчетават с водата и нарушават тази строгост на сътвореното, за да внесат малко движение в този свят на неподвижното. Там една планина от почти червен гранит е спуснала от назъбения корниз на върха седем жълти водопада. Една река се хвърля в празното пространство и се пръска в дъга над склона, белязан с вкаменели дървета. Пенливите води на един поток кипят под огромни, създадени от природата арки, където кънтящото ехо ги прави още по-големи, а след това се разделят в последователни езера, които се изливат едно в друго. Горе на върховете, под самите облаци, на последните стъпаловидно разположени лунни равнини сигурно има езера и самотата на техните девствени води не е нагазена от човешки крак. Там има скреж на разсъмване, заледени дъна, опалови брегове и дълбини, които нощта изпълва, преди да е настъпил здрачът. Има монолити, застинали на ръба на пропастите, пики, знаци, дишащи мъгли цепнатини, грапави скали, подобни на застинала лава, или може би метеорити, паднали от друга планета.

Не говорим. Онемели сме пред великолепието на величавите творения, пред многообразието на очертанията, пред дължината на сенките, пред необятността на платата. Чувствуваме се като натрапници, очакващи всеки миг да ги изхвърлят от някакво забранено владение. Онова, което се разкрива пред очите ни, е свят, предшествуващ появата на човека. Долу в големите реки останаха чудовищните гущери, анакондите, млекопитаещите риби, сладководните акули, огромните змиорки и лепидосирените, които още носят образа на пред-историческите животни, наследен от динозаврите на Терциера. Макар че нещо се шмугва под клонестите папрати, макар че пчелата е свила кошер в пещерите, тук няма следи от живи същества. Току-що са се разделили водите, появила се е сушата, била е създадена зелената трева и за първи път се запалват светилата, които ще трябва да господетвуват над деня и над нощта. Присъствуваме на създаването на света, в края на Четвъртия ден от Сътворението. Ако се върнем още малко назад, бихме стигнали там, където започва ужасната самота на Създателя — звездната печал на времената без свещенодействия и възхвали, когато на земята царели хаос и празнота, а над бездната царувал мрак.