Алехо Карпентиер
Загубените следи (34)

XXXIV

18 юли

Пресякохме неподвижни гъсти облаци, над които още плуваха — през недовършени арки, проядени обелиски, колоси с обвити в дим лица — отблясъците на деня, и виждаме под нас потъналия в здрач град, чиито светлини започват да се запалват. Пътниците се забавляват, като разпознават някой стадион, парк или централна улица сред хилядите геометрически линии, очертани от лампите, и разхождат показалец по стъклата на прозорчетата. На другите им е весело, че пристигат, а аз с тревожни предчувствия се приближавам към този свят, който оставих преди месец и половина — според изчисленията по обикновените календари, но в действителност преживях шест удивително дълги седмици, които не се подчиняват на тукашното леточисление. Моята съпруга напуснала театъра, за да изпълнява нова роля: ролята на съпруга. Заради тази потресаваща новина летя сега над пушеците на предградия, които мислех, че никога повече няма да видя, вместо да се подготвям вече за връщане в Света Моника, закрилница на елените, където Твоята жена ме очаква с черновите на „Плачът“, запасен с купища хартия, на която да ги доразвия. Не ми стига цялата тази безсмислица, но и хората около мен, за които бях център на внимание през пътуването, сякаш ми завиждат: всички ми показаха изрезки от разни вестници с фотографии на Рут в нашата къща сред журналисти; или пред витрините на Музея за музикални инструменти — с печал, излъчвана от цялата й изправена фигура; или как с драматичен израз разглежда някаква географска карта в дома на Пазителя. Разказват ми, че една вечер, когато била на сцената, тя била обзета от някакво предчувствие за нещастие. Разридала се в средата на репликата си, напуснала представлението още в началото на диалога с Буут, отишла направо в редакцията на един голям вестник и там разказала, че няма вест от мен, че трябвало да се върна в началото на месеца и че моят учител, който отишъл при нея същия следобед, бил сериозно разтревожен, защото не знаел нищо за мен. Скоро въображението на репортьорите се разпалило; припомнили си съдбата на разни изследователи, пътешественици, учени, хванати в плен от племена на човекоядци — с Фосет начело, разбира се, — и Рут, развълнувана до крайност, поискала вестникът да се заеме с търсенето ми и да обяви награда за онзи, който ме намери сред обширното зелено, неизследвано петно, посочено от Пазителя като географска зона на моята задача. На следващата сутрин Рут била вече патетична фигура на деня и моето изчезване, за което никой нищо не знаел до предната вечер, се превърнало в новина от всеобщ интерес. Започнали да публикуват всички мои снимки, дори и от първото ми, причастие пред църквата „Хесус дел Монте“ — онова първо причастие, на което баща ми се съгласи със скърцане на зъби; и снимките ми с униформа сред развалините на Монте Касино^[1]; и онази, пред вилата „Ванфрийд“^[2], с войниците-негри. С големи похвали Пазителят обяснил пред печата моята теория — толкова глупава ми се струва тя днес! — за магическо-ритмическото подражание, а моята съпруга нарисувала прекрасна и радостна картина на нашия съпружески живот. Но има и нещо друго, то крайно ме ядосва: вестникът, който толкова щедро награди летците, загдето ме намериха, е много склонен да превъзнася семейното огнище и семейството и се старае да ме представи на своите читатели като пример за подражание. Една постоянна тема прекалено ясно прозира в текста на статиите за мен: аз съм мъченик на научното изследване, който се връща в скута на възхитителната си съпруга; в света на театъра и на изкуството също може да се срещне съпружеската добродетел; талантът не извинява потъпкването на обществените норми; прочетете „Кратката хроника“ на Ана Магдалена, спомнете си тихото семейно огнище на Менделсон и т.н. Когато научавам какво е било направено, за да ме измъкнат от джунглата, изпитвам едновременно и срам, и яд. Аз струвам на страната истинско състояние: много повече от необходимото, за да се осигури охолен живот на няколко семейства до смъртта им. В моя случай, както и в случая с Фосет, ме удивлява нелепостта, че едно общество е способно хладнокръвно да понася вида на някои предградия — като тези, над които летим: със своите деца, натъпкани в ламаринени коптори, — но се разнежва и страда, като си представя, че някакъв изследовател, етнограф или ловец може да се е заблудил или да е попаднал в ръцете на диваците, докато е изпълнявал своята свободно избрана професия, която включва в своите правила такива опасности, както за тореадора съществува опасността да бъде намушкан от рогата на бика. Милиони човешки същества са били способни да забравят за известно време войните, които се водят по света, и да чакат вести за мен. А онези, които сега са готови да ми ръкопляскат, не знаят, че ще ръкопляскат на един измамник. Защото всичко в този полет, който сега завършва към пистата за приземяване, е измама. Бях в бара на оня хотел, където една нощ будувахме край трупа на Капелмайстора, когато от другата страна на земното кълбо по телефонната жица до мен достигна гласът на Рут. Плачеше и се смееше и беше заобиколена там от толкова много хора, че едва разбирах какво иска да ми каже: внезапни признания в любов и вестта, че напуснала театъра, за да бъде винаги до мен; че щяла да вземе първия самолет и да дойде при мен. Ужасен от това нейно намерение — да дойде на моя земя, в самото преддверие към мястото на моето бягство, там, където разводът е много дълъг и труден поради написаните съвсем в испански дух закони, предвиждащи молба до папския съд, — извиках й да си стои в къщи и че самолет ще взема аз, още същата вечер. Сред неясните думи на прощаване, прекъсвани от странични шумове, сякаш чух нещо като че ли искала да стане майка. Но после, като си повторих на ум всичко смислено, казано в разговора, кръвта ми замръзна, защото разбрах, че съвсем не съм сигурен дали беше казала, че иска да стане майка или че ще става майка. Това за мое съжаление беше напълно възможно, защото за последен път бях споделил нейното легло по установения неделен обичай преди по-малко от шест седмици. В този момент приех значителната сума, предложена ми от вестника, организирал моето намиране, срещу изключителното право той пръв да публикува безбройните лъжи — защото сега аз ще продам петдесет страници лъжи. Не мога да разкрия колко прекрасно беше моето пътешествие, защото това би означавало да изпратя в Света Моника, закрилница на елените, и в Долината на Големите плата най-нежелателните гости. За щастие пилотите, които ме намериха, бяха споменали в своите разкази само за някаква мисия — по силата на езиковия навик да се нарича „мисия“ всяко отдалечено място, където някой монах е побил кръст. И тъй като мисиите не будят особено любопитство сред обществеността, аз мога да премълча много неща. Затова ще продам една лъжа, която си приповтарям по време на пътуването: попаднал съм в плен на някакво племе, отличаващо се по-скоро с подозрителността си, а не с жестокостта си; успял съм да избягам и съм извървял сам стотици километри през джунглата; накрая, загубил всякаква посока, изгладнял, съм стигнал до „мисията“, където ме намериха. В куфара си нося един известен роман от южноамерикански автор, в който се споменават точните имена на разни животни, на дървета, разказват се индиански легенди, събития от древността и всичко необходимо, за да мога да придам на своя разказ правдоподобност. Ще взема хонорара за своите писания и след като разполагам със значителна парична сума, която може да осигури на Рут около три години спокоен живот, ще поставя въпроса за развода с по-малко угризения. Защото несъмнено моят случай става по-сложен в морално отношение с тези съмнения за нейната бременност — само тази бременност обяснява внезапното напускане на театъра и необходимостта й да бъде близо до мен. Чувствувам, че ще трябва да се боря с най-ужасната от всички тирании: тиранията, упражнявана обикновено от обичащите върху онзи, който не желае да бъде обичан, подпомагани от страхотната сила на нежността и смирението, които обезоръжават грубостта и спират думите на отблъскване. Няма по-лош противник в една борба като тази, която ми предстои да водя, от човека, готов да поеме всички вини и да поиска прошка, преди да са му посочили вратата.

Едва съм слязъл по стълбичката на самолета и устните на Рут се втурват да ме посрещнат, тялото й се притиска о моето — в неочакваната интимност, създадена от разкопчаните ни палта, които се съединяват от двете ни страни; разпознавам допира на гърдите й, на корема й под леката тъкан на роклята. После тя се разхълцва на рамото ми. Заслепяват ме хиляди светкавици, напомнящи в здрача на летището счупени огледала. Ето идва вече и Пазителят и ме прегръща развълнуван; после идва делегация от университета начело с ректора и двама декани на факултети; неколцина високопоставени, служители от правителството и от общината, директорът на вестника — не беше ли там също и Екстиейч с художника-керамик и балерината? — и накрая персоналът на моята студия по синхронизация с ръководителя на предприятието и завеждащия обществените връзки, вече съвсем пиян. Сред бъркотията и оглушителния шум виждам да изплуват край мен множество забравени вече лица, дошли сякаш от много далеч — лица на толкова хора, които по силата на общата работа или неизбежните срещи в общото работно място години наред живеят редом с нас и които въпреки това, скоро след като престанем да ги виждаме, изчезват заедно с имената си и със звука на изричаните от тях думи. Придружаван от тези привидения, аз се запътвам към приема, устроен от общината.

Наблюдавам Рут под полилеите в галерията с портретите и ми се струва, че тя изпълнява най-добрата си роля в живота: заплитайки и разплитайки някаква безкрайна арабеска, тя постепенно става център на празненството, негова точка на притеглянето; отнемайки цялата инициатива от другите жени, с изяществото и подвижността на балерина тя си присвоява функциите на домакиня. Тя е навсякъде; промъква се леко зад колоните, изчезва, за да се появи на друго място — вездесъща, непостижима; застава в подходяща поза, когато някой фотограф я издебне; облекчава мигрената на някоя важна глава, като намира в чантата си необходимия лек; връща се при мен с някакво лакомство или с чаша в ръка, гледа ме развълнувана една секунда, докосва с тялото си моето с жест на интимност, за който всеки си мисли, че единствен той го е забелязал; отива, връща се, вмъква умна забележка там, където някой цитира Шекспир; заявява, че следващия път, когато тръгна из джунглата, тя ще ме придружава; изправя се стройна пред камерата на оператора от кинопрегледа. И нейното изпълнение е толкова нюансирано, толкова разнообразно, тъй пълно с подтекст — при което във всеки момент съумява да запази нужното разстояние, оставяйки да й се възхищават, а същевременно е насочила цялото си внимание само към мен; тъй умело използува хиляди умни хитрини, за да се представи пред всички като олицетворение на съпружеското щастие, че ти се иска да й ръкопляскаш. На този прием Рут е обзета от трепетната радост на съпруга, която още веднъж ще изживее — този път без болката на дефлорирането — първата си брачна нощ. Тя е Женевиева Брабантска, завърнала се в замъка; Пенелопа, която слуша Одисей да й говори за брачното ложе; Гризелда, възвеличена от вярата и очакването. Накрая, когато почувствува, че изразните й средства ще се изчерпят, че някакво повторение би могло да отнеме блясъка в изпълнението на главната роля, заговори тъй убедително за моята умора, за желанието ми да си почина и да остана сам след толкова несгоди, че ни пускат да си отидем, изпратени от пълните с разбиране намигвания на мъжете, които гледат как моята съпруга слиза по почетната стълба, увиснала на ръката ми, в прилепнала по формите на тялото й рокля.

Когато излизаме от общината, имам чувството, че остава само да се спусне завесата и да се изгасят прожекторите. Чувствувам се чужд на всичко това. Останал съм много далеч от този свят. Когато преди малко ръководителят на моето предприятие ми каза: „Вземете си още няколко дни почивка“, аз го погледнах удивен, почти възмутен, че дръзва да си присвоява все още някаква власт над моето време.

Отново влизам в къщата, която беше мой дом, и сякаш влизам в чужд дом. Никоя от вещите, които виждам тук, няма за мен предишния смисъл, нито имам желание да се върна към едно или друго. Между книгите, наредени по рафтовете на библиотеката, има стотици, които за мен са мъртви. Цяла една литература, която смятах за най-умната и най-тънката, създадена от епохата, рухва за мен заедно със своите арсенали от лъжливи чудеса. Особената миризма на този апартамент ме връща към един живот, който не искам да изживея втори път… Като влизахме, Рут се беше навела да прибере една изрезка от вестник, мушната под вратата навярно от някой съсед. Сега я чете и сякаш удивлението й расте. Вече се радвам, че съзнанието й се разсейва с нещо друго, защото това отлага милувките, от които се боя, и ми дава време да си помисля какво ще й кажа, но тя прави рязко движение и се приближава до мен с пламнали от гняв очи. Подава ми късче хартия от вестник и аз изтръпвам, като виждам снимка на Муш в разговор с един журналист, известен с вкуса си към скандалните истории. Заглавието на статията — изрязана от един отвратителен булеварден вестник — говори за разкрития около моето пътешествие. Нейният автор предава разговора си с моята бивша любовница. Нея представя по най-удивителен начин като моя сътрудничка в джунглата: според неговите думи, докато аз съм пооучвал първобитните инструменти от музикалната им страна, тя ги разглеждала в астрологическо отношение — защото, както е известно, много племена в древността свързвали своите гами с разположението на планетите. С потресаващо безстрашие, правейки смешни за всеки специалист грешки, Муш говори за „танца на дъжда“ на индианците суни и за неговата музика, подобна на примитивна симфония, съставена от седем ритъма; говори за индостанските раги^[3]; споменава Питагор с необходимите примери, взети очевидно от Екстиейч. Все пак много ловко е замислено: с този показ на привидна ерудиция Муш се опитва да оправдае пред очите на общественото мнение мястото си до мен в това пътешествие, прикривайки истинската същност на нашите отношения. Представя се като поклонница на астрологията, която се възползува от задачата, възложена на един приятел, за да се запознае с космогоничните понятия на най-първобитните индианци. И завършва своя разказ с твърдението, че доброволно се отказала от това начинание, защото я повалила маларична треска, и се върнала с пирогата на доктор Монтсалватхе. Не казва, нищо повече, защото знае, че и това стига, за да могат заинтересуваните да разберат, каквото трябва да разберат; всъщност отмъщава си за бягството ми с Росарио и за прекрасната роля, която в очите на общественото мнение играе моята съпруга в тази голяма лъжа. А каквото тя не казва, със злодейска ирония го намеква журналистът: Рут вдигнала на крак цялата страна да търси един човек, който всъщност е бил в джунглата с някаква любовница. Погрешното представяне на цялата история ставаше ясно от мълчанието на онази, която сега излиза от сянката с най-коварно намерение. Възвишеният съпружески спектакъл на моята съпруга внезапно се проваляше и се превръщаше в жалка комедия. А тя ме гледаше сега с ярост, по-силна от всякакви думи. Лицето й сякаш беше направено от гипсообразния материал на трагедийните маски, а устните й, застинали в язвителна гримаса, не покриваха стиснатите й зъби — това беше недостатък, който тя много се стараеше да прикрива. Сгърчените й пръсти се бяха заровили в косите й, сякаш търсеха да стиснат нещо и да го счупят. Разбрах, че трябваше да изпреваря избухването на яростта, която тя вече не можеше да удържа, и ускорих настъпването на кризата, като изтърсих изведнъж всичко, което и без това мислех да кажа, само че няколко дни по-късно, когато щеше да ми помогне презряната, но безспорна сила на парите. Обвиних нейния театър, нейното призвание, несъвместимо с всичко останало, разделянето на телата, нелепостта на съпружеския живот, сведен до общото легло в Седмия ден. И подтикван от някаква необходимост да си отмъстя, прибавих към тези разкрития и острото жило на подробностите: казах й как един божи ден нейната плът ми беше станала безразлична; как тя като личност се беше превърнала за мен в просто олицетворение на дълга, изпълняван само от мързел да понесеш промените, които донася за известно време едно външно неоправдано скъсване. Говорих й после за Муш, за първите ни срещи, за студиото й, украсено с астрални знаци, където поне бях намерил нещо от младежката невъздържаност, от веселото, малко животинско безсрамие, което според мен беше неделимо от физическата любов. Простряна върху килима, задъхана, с изпъкнали зелени вени по лицето, Рут успяваше само да ми каже, в някакво хъркащо стенание, сякаш искаше час по-скоро да стигне до края на непоносима операция: „Продължавай… Продължавай… Продължавай.“

Но аз вече й разказвах за раздялата ми с Муш, за моето сегашно отвращение от нейните пороци и лъжи, за презрението ми към лицемерието в нейния живот, към измамната й професия и към вечното лутане на нейните приятели, измамени от измамните идеи на други измамени — откакто гледам на всичко това с нови очи, сякаш съм се върнал, прогледнал от някакво дълго странствуване през света на истината. Рут се изправи на колене, за да ме чува по-добре. И веднага видях в погледа й да се ражда опасността от прекалено лесното съчувствие, от великодушното опрощение, които по никакъв начин не исках да приема. Изразът на лицето й се смекчаваше от човечно разбиране пред наказаната слабост; скоро на падналия щеше да бъде протегната ръка и щеше да дойде благородната разхълцана прошка. През една отворена врата виждах прекалено добре подреденото й легло, с най-хубавите чаршафи; цветята на нощната масичка; моите пантофи, оставени до нейните — като загатване за предстоящата близост, след която нямаше да липсва укрепителното заключение: лека вечеря, сигурно вече приготвена някъде в апартамента, с оставени за изстудяване бели вина. Прошката беше тъй близка, че реших: дошъл е моментът да нанеса решителния удар. И изведох Росарио от мрака на тайната. За ужас на Рут представих й това неочаквано действуващо лице като нещо далечно, особено, неразбираемо за хората тук, защото, за да проникнеш в него, трябва да притежаваш определени ключове. Обрисувах й едно чуждо на нашите закони същество, до което е безполезно да се стремиш да достигнеш по обикновените пътища; една загадка, приела човешки образ, чиито достойнства ме бяха поразили — след изпитания, които трябваше да премълча, както се премълчават тайните на някой рицарски орден. В драмата, чиято сцена беше това добре познато помещение, аз злорадо се забавлявах, като засилвах объркването на моята съпруга; думите ми описваха Росарио като Кундри^[4] и създаваха около нея декор на Земен рай, където уловената от Гавилан боа играеше ролята на Змията. Това вътрешно отпускане, за което ми помагаха словесните находки, караше гласът ми да звучи толкова твърдо и спокойно, че Рут, усещайки да я заплашва реална опасност, застана срещу мен, за да слуша по-внимателно, изведнъж изрекох думата „развод“. Но тя, изглежда не разбра и затова я повторих няколко пъти, без раздразнение, с решителен и непоколебим глас на човек, който изрича непоклатимо решение. Тогава пред мен се изправи една голяма трагедийна актриса. Не мога да си спомня какво ми е говорила през този половин час, в който стаята беше нейна сцена. Най-силно впечатление ми направиха жестовете й: жестовете на слабите й ръце, които се издигаха от неподвижното тяло към гипсовото лице и подкрепяха думите с патетична правдивост. Подозирам сега, че всичките артистични задръжки на Рут, изпълнението на все една и съща роля години наред, неосъщественото й желание да изгори на сцената, превъплъщавайки страданието и яростта на Медея, намериха изведнъж отдушник в онзи монолог, който постепенно стигна до пароксизъм…

Но изведнъж ръцете й се отпуснаха, гласът й падна до ниските регистри и моята съпруга се превърна в Закон. Езикът й стана език на съдия, на адвокат, на прокурор. Ледена и непоколебима, застинала в позата на обвинител, строга в своята черна рокля, която вече не очертаваше формите й, тя ме предупреди, че имала начин да ме държи обвързан дълго време; че ще поведе развода по най-заплетените и най-криволичещите пътища; че ще ме оплете в най-коварните законни връзки, ще ми създаде най-сложни спънки, за да ми попречи да се върна при „твоята Атала“^[5], както тя иронично се изрази. Приличаше на величествена статуя, без никаква женственост, изправена върху зеления килим като неумолима власт, като въплъщение на правосъдието. Попитах я най-сетне вярно ли е, че е бременна. В този миг Темида се превърна в Майка. С жест на отчаяние обгърна корема си, преви се над растящия в утробата й живот, сякаш за да го защити от моята наглост, и кротко, почти по детски се разплака, без да ме погледне. Тъй измъчена беше, че дълбоките й ридания се чуваха като тихо стенене. После, като че ли поуспокоена, вторачи поглед в стената, сякаш съзерцаваше нещо далечно; надигна се с голямо усилие, отиде в своята стая и затвори вратата след себе си. Бях уморен от тази криза, имах нужда от въздух, затова се спуснах, по стълбите. След последното стъпало беше улицата.