Елизабет Адлър
Собственост на една дама (9)

Глава 8

Париж

Лейла Казан се наслаждаваше на неочаквания лукс да прекара един ден съвсем сама в дома си в Париж, на булевард „Сейнт Луиз“. Денят беше студен и мрачен и щеше да завали сняг, но тя не пропусна възможността да излезе да подиша чист въздух след препълнените задушни зали и задимените, задушни стаи на фотостудиото, където прекарваше по голямата част от времето си. Беше облечена в лилаво вълнено сако, дънки и ботуши. Дългата й черна коса беше прибрана назад, беше без грим и изглеждаше съвсем различно от стройния модел, който можеше да се види по страниците на модните списания. Единствено необикновените й очи с бадемовидна форма, но яркосини, издаваха коя е.

Когато беше само на седемнайсет години, беше открита от агент, който се хранеше при „Барни“. Той я беше завел при най-известния фотограф в града, който беше настоял веднага да я снима така, както си беше — обикновена ученичка, облечена в тениска и дънки. Фотографът беше подсилил странната смесица от Изтока и Запада, която беше тя. И преди дори да се усети, вече се снимаше за „Вог“. Вместо да отиде да учи в Сорбоната, както мислеше, Лейла държеше в ръцете си календар за цялата година напред, в който нямаше нито един свободен ден. Разбира се, сега трябваше на всяка цена да живее в Европа. Но от самото начало тя беше настояла да има по два свободни месеца всяка година, защото, макар да беше щастлива в парижкия си апартамент, домът й, семейството й, с неговите неумиращи традиции, бяха в Истанбул. Беше избрала да живее на булевард „Сейнт Луиз“ защото, макар да се намираше в самото сърце на Париж, кварталът приличаше на малко селце. Имаше само осем улици и всички хора се познаваха. И въпреки че лицето й беше световноизвестно, никой не я безпокоеше. За съседите си тя беше просто Лейла.

Докато вървеше по улицата, слабата светлина, която идваше от Сена, омекотяваше цвета на фасадите на къщите, датиращи от седемнайсети век, и те изглеждаха сиви. Над главата й се виеха птички, а под грациозната извивка на арката Понт-Мари се стрелна баржа. Но Лейла не забелязваше красотата, която я заобикаляше. Обикновено тя не успяваше да устои на вкусния ягодов сладолед, но днес задмина продавача, без дори да го погледне. Купи си кофичка кисело мляко от магазинчето на ъгъла, без да каже нито една излишна дума, и остави прекрасните си ленени чаршафи в пералнята на „Ру ла Регретиер“, като само набързо поздрави с „бонжур“. Продавачът в магазина за плодове поклати примирено глава, като видя как тя разтревожено сви вежди. Очевидно, мадмоазел Лейла днес имаше много по-важна работа от тази просто да убие деня. Лейла се върна бързо обратно, като през цялото време мислеше за новините, които беше гледала по телевизията снощи. Предаваха направо от хотел „Ричмънд“ в Женева, имаше много репортери от различни страни и тя седеше, скована от страх, и слушаше докато те говореха за историята на смарагда, за мълвата, която заобикаля загадъчната „дама“, и размишляваха на глас затова, кой може да е тайнственият купувач. Показаха набързо красив съветски дипломат и американец от Държавния кабинет във Вашингтон, чийто поглед беше особено остър. „Нито едно бижу в света досега не е предизвиквало такъв фурор“, предаваше телевизията, а сърцето на Лейла се свиваше.

— Кой би си помислил? — беше прошепнала тя. — Кой би си представил, че може да стане така?

Разбира се, двете с Анна знаеха каква е причината за тази тайнственост, но не се бяха отнесли сериозно към нея. За тях това беше просто една стара и вече неактуална история — толкова много време беше минало, толкова вода беше изтекла, нещата бяха съвсем различни… Как би било възможно все още да съществува някаква опасност? Когато бяха успели да продадат смарагда на търга без много шум и без никакъв скандал, се бяха поздравили с това, колко са умни. Но сега излизаше, че са били прекалено умни, прекалено самоуверени. Бяха позволили на успеха да приспи бдителността им. Макар и разрязан, смарагдът на княз Иванов се отличаваше и специалистите лесно го разпознаваха.

Тя бързо изкачи стъпалата към входа на сградата, огледа се нервно зад себе си, когато влезе в малкия асансьор, и припряно натисна копчето за последния етаж. Още отвън чу звъна на телефона, но той престана, докато тя стигне до апарата, и Лейла ядосано тропна с крак. Червената светлина на секретаря светеше. Тя натисна копчето за прослушване на записите и познат глас каза: „Лейла, Анна е. В голяма беда сме. Не знам как точно и защо се случи така, но като че ли целият свят иска да притежава смарагда. Трябва да говоря с теб. Да се срещнем утре сутринта в десет и половина пред входа на Лувъра. О, Лейла, какво направихме? Знам, че вероятно си много заета, че ще летиш за Милано или за някъде другаде, но трябва да говоря с теб. Моля те, не ми отказвай…“

Машината предаде тракването на слушалката, но гласът на приятелката й като че ли все още се долавяше във въздуха. Лейла се отпусна отчаяно на един стол.

— О, дядо — прошепна тя и по бузите й се затъркаляха сълзи, — вината е твоя. Заради твоите приказки, че нашето семейство трябва да бъде предано на семейството на княз Иванов до гроб, заради твоята клетва всички твои деца и внуци трябваше да се закълнат във вярност. И виж сега в какво се забърках.

Тя имаше странното чувство, че по някакъв начин дядо й, Тарик Паша, знаеше какви са мислите й и щеше отново да й напомни защо, освен любовта, която изпитват към княз Иванов, трябва да бъдат предани на потомците му дори след всички тези години.

 

 

Русия, 1917

София крачеше из малката стаичка, която беше неин затвор вече повече от месец, и мислеше какво биха могли да направят и къде биха могли да отидат.

Дългото пътуване на юг се беше оказало още един кошмар, който щеше да бъде по-добре да забравят. Тя си мислеше, че всичко ще бъде наред, когато се доберат до Ялта. Че ще отидат във вилата на княз Иванов, където приятелите им щяха да се срещнат с тях и да им организират прехвърляне в Константинопол, а оттам — в Европа. Знаеше, че не биха могли просто ей така да избягат и да се скрият в парижкия си апартамент или във вилата в Довил и да потърсят помощ от старите си приятели. Миша ги беше предупредил, че ЧК ще ги преследват като дивеч, като плячка и че ако ги хванат, ще ги измъчват, докато не предадат на болшевиките цялото си богатство. А когато болшевиките се сдобият с него, ще ги избият. Всичките до един.

Стигнаха в Ялта по тъмно и с благодарност задишаха чистия, сладък морски въздух. За разлика от областите на север, тук все още се усещаше полъхът на лятото. Въздухът беше като въздуха на свободна държава, или поне те го усещаха така. Усмихваха се един на друг, докато следваха тълпата навън от гарата, а Азалий дори подскачаше до тях.

— Мадам, мадам!

София се обърна при звука на познатия глас. Беше началник-гарата, който беше почти на нейната възраст и който я познаваше още откакто тя се беше омъжила. Но досега не беше я наричал другояче, освен „Ваше Височество“.

— Мадам — каза той тихо, но в гласа му се усещаше силна тревога, — съжалявам, че трябва да ви посрещна с такава липса на уважение, но сега дори стените имат уши. Всичко се промени, мадам, навсякъде има шпиони, а опасността дебне. Вашата вила… — Той направи пауза и поклати тъжно глава. — Вече е реквизирана и е пълна с хора на ЧК, които се преструват, че не са такива. Ако ви видят, ще ви арестуват. О, мадам… — Той отново поклати тъжно глава. — … къде ще отидете сега?

София можеше да се сети само за още едно място. Тъй като беше опасно да вземат такси, те вървяха цели два часа по обиколните пътища до малката колиба, която тя беше дала преди петнайсет години на пенсиониралия се техен кочияш. Там той живееше със съпругата си. Почука на вратата и зачака със страх отговора им. Не се съмняваше в предаността на слугата, който беше служил в домакинството им петдесет години, но знаеше, че страхът може да бъде толкова властен господар, колкото и предаността. Съмненията й бързо бяха заменени от облекчение, когато ги приеха гостоприемно на секундата.

Но тя знаеше, че дните, които могат да прекарат в колибата, са преброени, защото кочияшът се страхуваше, макар да се опитваше да не го показва. Тя виждаше страха в очите му всеки път, когато той им носеше храна и последните новини за войната, която се беше развихрила на полуостров Крим. Същата тази сутрин той й беше казал, че флотът е преминал на страната на болшевиките. Времето течеше бързо, а с него изтичаха и възможностите им.

София Иванова престана да крачи из стаята и погледна през прозореца. Погледът й прекоси широката синя ивица на залива и се спря на зелените хълмове зад него. Не можеше да види вилата на семейството си, защото беше скрита зад дърветата, но си я спомняше ясно: широките бели колони, покритите със зелени плочки кубета, безупречните градини и мраморните тераси, украсени с живи ярки цветя, фонтаните и басейните и безкрайните паркове от разцъфнали дървета и храсти, по които са накацали красиви птички. Тя беше толкова близо, отсреща на хълмовете, а като че ли беше на мили далеч. София затвори очи и си представи, че е там, щастлива със семейството си. Чу отново безгрижния им смях, смесен с песента на птичките и тихия шепот на морето, отново усети аромата на портокаловия цвят, летните рози и олеандровите храсти. Въздъхна и отвори очи. Върна се в реалността. Никога вече нямаше да влезе във вилата на княз Иванов.

Изведнъж през залива до нея достигна ехото на изстрели и тя погледна разтревожено през прозореца. Никога не излизаше от колибата, но Миси и Азалий понякога се осмеляваха да излязат. Представяха се за чужденката вдовица О’Брайън и нейната дъщеря. София подскочи, когато изстрелите прозвучаха отново. Идваха от хълма, където се намираше старата църква и където Миси беше завела детето на разходка. София ужасено покри лицето си с ръце. „О, не“, молеше се тя наум. „Не и малката ми внучка, не и Миси. Пощади ги, моля те, господи, те са толкова млади. Моля те, вземи мен вместо тях.“ Тя падна на колене и за първи път заплака.

 

 

Мекотата на есента се беше стопила, но ранните декемврийски дни на полуостров Крим все още бяха приятни. Миси седеше на един от мраморните надгробни паметници и дъвчеше стръкче трева. Гледаше как Азалий тича из красивия църковен двор, как подскача на топлата слънчева светлина, а Виктор, радостен, рипа до нея. Той лаеше доволен, че отново е на свобода. Надяваше се, че присъствието на две такива радостни същества ще успокои духовете, ако все още има такива на това място. Гробът на баща й също беше тук, но тя знаеше, че духът му не е тук. Винаги си го представяше в дома им в Англия, седнал зад бюрото, очакващ я…

Ялта се простираше под тях. Белите къщи се редяха, също като палмите, около синьото като индиго море. Стръмни пясъчни пътища водеха към зелените хълмове и прекрасните летни вили на благородниците. Тук-там сред зелените чадъри на боровете и акациите се подаваха потъмните на цвят кипариси, устремени към небето. Изведнъж сред спокойната тишина се разнесоха изстрели и Виктор спря да подскача. Прозвуча още един изстрел и през тялото на кучето премина тръпка. Миси сграбчи Азалий и двете се скриха зад един от мраморните надгробни паметници. Чуха се още изстрели и, този път, глас, който даваше команди. Идваха откъм групата дървета, растящи на върха на хълма само на около двеста метра от тях.

И изведнъж тя ги видя. Бяха трима татари, облечени в традиционните за тях дрехи и препасани с пояси от овча кожа. Никъде не се виждаха болшевиките, но тя предполагаше, че те се крият в дърветата. Знаеше, че ако престрелката се придвижи към тях двете, ще попаднат под кръстосан огън. Трябваше да го избегнат.

— Азалий — прошепна тя на детето, — сега ще играем на една игра.

Момичето я погледна доверчиво и сърцето на Миси се сви. Войниците щяха да стрелят по всичко, което се движи. Ами ако Азалий се препъне и падне? Погледна назад, към възвишението на хълма. Татарите, които сега владееха оръдието, ги бяха забелязали и нетърпеливо им даваха знаци да останат на мястото си. Тя отново приклекна зад камъка и закри Азалий с тялото си. Каза тихо на Виктор да стои мирно.

— Това ли е новата игра, Миси? — попита Азалий, когато оръдието наново прогърмя иззад дърветата. Ехото се понесе отвъд хълмовете.

Миси надникна иззад камъка и видя татарите да правят някаква маневра. Сега оръдието беше насочено точно към мястото, откъдето идваха изстрелите на болшевиките. Едва когато се прицели прецизно, мъжът зад оръдието започнала стреля. Миси притисна главата на детето към гърдите си, но не можеше да отдели погледа си от мястото на действието. Видя как болшевиките излизат от гората, вдигнали високо ръце, за да покажат, че се предават. Татарите не показаха никаква милост към тях. Гюллетата попаднаха право в телата им и ги превърнаха в кървава маса. Главният сред татарите изпрати един от хората си в гората да провери дали няма още врагове, скрити там, и тръгна към Миси. Беше висок и арогантен, въоръжен с карабина и меч. Миси се сви, когато ядосаният поглед на сините му очи се спря първо на нея, а после на детето. Питаше се как ще завърши всичко това. А после, за нейна изненада, Виктор спря да скимти. Размаха опашка, скочи в краката й и спокойно свря муцуната си между предните си лапи.

— Не знаете ли, че тези дни е опасно да се разхождате по хълмовете? — беше извикал той на руски, но със силен акцент. — Можеше да бъдете убити!

— А също и вие — отговори му тя.

Той се усмихна и показа съвършените си снежнобели зъби.

— Такава ми е работата. И не искам разни чужденци дами се пречкат в краката. — Като наклони глава на една страна, той се втренчи в Азалий. — Ксения? — запита той, силно изненадан.

Тя го погледна, изпълнена със съмнение.

— Не ме ли помниш? — попита той. — Обикновено разсмивах и теб, и брат ти, като правех така. — Той приклекна до нея, дръпна мустаците си и наподоби лицето на клоун.

— Тарик! — Тя се засмя щастливо и го прегърна. — Това е Тарик!

Той погледна Миси и се усмихна.

— Казвам се Тарик Казан. Баща ми беше главен градинар във вилата на княз Иванов. Миша и аз играехме заедно като деца, когато семейството му идваше тук през ваканциите. Разбира се, отдавна не съм го виждал. Армията ме изпрати на Балтийско море, а после, когато неприятностите започнаха, в Севастопол. А сега сме изпаднали дотам, че трябва да се бием тук, на тези хълмове! — Блестящите му сини очи като че ли бяха малко уморени, но той отново се усмихна. — Но все още не сме победени — добави той, изпълнен с вяра. — Този меч принадлежи на семейството ми още от времето на Чингис хан. Убил е много мъже в името на свободата. Ние, татарите, ще се бием до края и ще спечелим!

Миси въздъхна облекчено. Той се оказа приятел и може би щеше да им помогне. Тя бързо му разказа какво се беше случило. По излъчващото сила лице на Тарик се затъркаляха сълзи, но той не направи опит да ги изтрие.

— Князът беше мой приятел — каза той тихо. — С радост бих умрял вместо него.

— Моля ви за помощ — каза тя. — Трябва да стигнем в Константинопол, но е много опасно. Нямаме документи, а княгиня София може лесно да бъде разпозната. Революционерите завладяха банките, преди да изтеглим пари, и сега нямаме нищо. Живеем от милостта на двама бивши слуги.

Тя замълча и зачака отговора му.

— Имайте ми доверие — каза тихо Тарик Казан. — Ще ви помогна.

 

 

Тарик Казан беше истински татарин. Родословното му дърво можеше да бъде проследено до шестнайсети век, преди Иван Грозни да сведе расата им до бездомни чергари, които се скитат по руските степи. Някои от неговите прадеди се бяха върнали в Турция, а други бяха останали да живеят близо до Черно море, където по хълмовете можеха да се видят и кубетата на ислямските джамии и тези на руските ортодоксални църкви.

Роднините на Казан се бяха разпръснали из областта. Някои от тях работеха като работници в овощните градини, други като пастири на говеда, трети като работници в лозята. Макар сега да изпълняваха такива скромни длъжности, те не забравиха, че някога са били горд войнствен народ, известен с майсторската си езда и ожесточеността в битките. И когато в 1917 година избухна руската революция, те решиха, че няма да позволят на някакви си руски селяни да им нареждат къде да отидат и какво да правят. Бяха готови да защитават принципите си и създаваха на Народната революционна армия много проблеми.

Тарик беше на трийсет години, висок и широкоплещест, със силни ръце. Имаше гъста, къдрава черна коса, гъсти черни мустаци, високи татарски скули и искрящи сини очи. Когато се усмихваше, разкриваше зъби, големи и бели, като на жребеца, който яздеше с такава грация и лекота. Имаше горещ темперамент. Беше нетърпелив и много интелигентен. Бил войник в царската армия, когато срещнал и се оженил за китайско момиче. Имаха три деца — син Михаил, кръстен на приятеля от детинство княз Михаил Иванов, и две дъщери.

Беше чул онова, което хората говореха, а именно, че княз Иванов заема второто място след царя в листа на ЧК на обречените на смърт. Знаеше, че ако не действат бързо, ще загинат и те. Обеща на Миси да ги спаси, а сега трябваше да измисли как. Както винаги, отиде при съпругата си, Хан-Су, за съвет. Тя живееше в колибата на стар рибар близо до морето. Успяваше някак си да изхрани семейството си с малкото пари, които той й изпращаше от време на време, и със зеленчуците, които тя отглеждаше в градината зад колибата. Хан-Су беше дребничка, прилична на птичка, грациозна жена с дълга, блестяща черна коса, която винаги носеше вдигната на кок. Изтеглените й нагоре черни очи излъчваха древна мъдрост. Тарик беше свикнал да разчита на нейната преценка.

— Какво да правя, Хан-Су? — попита я той. — Обещах на момичето, че ще ги заведа на безопасно място. Ще го направя… защото така трябва.

— Трябва незабавно да ги изведеш оттук — каза му тя. — Не под прикритието на нощта, защото точно това очакват онези от ЧК, а посред бял ден. Нека първо да прехвърлим детето. Ще й дадем букет цветя, които да носи, все едно че отива на посещение при приятели. Никой няма да я заподозре, ако е сама. По-късно младото момиче ще изведе кучето на разходка. Ще тичат по морския бряг, а после тя ще пийне нещо разхлаждащо в близкото кафене. Ще се шляе по плажа, докато не стигне тук. Старицата ще трябва да облечем като селянка — в черна рокля и шал, да прилича на бабушка. Ще носи кошница със зеленчуци, която аз ще ти дам. Ще каже, че иска да се отбие в няколко къщи, за да ги продаде, и ще върви по улиците, докато стигне до нашата къща.

— А след това? — попита нетърпеливо той.

— Трябва да отидеш при онзи крадец, Василий Мюргенев. Той направи цяло богатство от издаването на фалшиви документи. Използва многото официални гумени печати, които е откраднал от общинските офиси и чуждестранните посолства. Кажи му, че искаш документи, които да прехвърлят трима души в Константинопол, а после в Европа. Той ще иска много пари, но можеш да се пазариш с него. А докато документите излязат, жените ще останат тук с мен. Ще говоря с началника на пристанището в Алупка. Той е наполовина китаец и е от моята провинция. Ще помогне да ги качим на някоя лодка.

— Хан-Су, ти си прекрасна! — извика Тарик и страстно я прегърна, а тя само се усмихна.

— Миша Иванов беше твой приятел — отговори спокойно тя. — Наш дълг е да помогнем на семейството му. Има само един проблем, Тарик. Ще струва много, много пари.

Лицето му помръкна, като си спомни думите на Миси, че те не разполагат с никакви пари, а после гордо изправи гръб.

— Остави това на мен, Хан-Су — каза й той. — Аз ще намеря парите.

На следващия ден той отново отиде в църковния двор, където си беше уговорил среща с Миси, за да й каже какво да правят. Всичко вървеше гладко като часовников механизъм и още следобеда на третия ден тримата и кучето бяха настанени в рибарската колиба. Една седмица Тарик патрулира по хълмовете и събра по една рубла от всички бедни, но предани войници и от офицерите от бялата гвардия. Чукаше на вратите на хората, на които имаше доверие, и обясняваше, че трябва да помогнат на трима души да избягат от Русия. Беше рисковано, но той с радост поемаше риска, защото беше поел отговорността за семейството от мъртвия си приятел Миша Иванов. Дори да струваше живота му, не би се отказал.

Нощта, в която трябваше да заминат за Алупка, където ги чакаше малката рибарска лодка, която щеше да ги отведе в Константинопол, Тарик се върна в колибата, като носеше бутилка водка.

— Не е някоя приготвена от селяни — каза той с весел смях и напълни чашите им. — Тази вечер ще вдигнем тост за княз Иванов. Нека споменът за него да живее дълго.

След като изпразниха чашите си, София му подаде малка велурена кутийка и каза:

— Каквото има да се случва, ще се случи, Тарик. Ти направи, каквото можа, а останалото е в ръцете на бога. Давам на теб и Хан-Су това с моята, и с тази на сина ми, благодарност. Ти си смел и предан, Тарик Казан, и синът ми те обичаше много, защото бяхте истински приятели.

Тарик втренчи поглед в бляскавата диамантена огърлица, която лежеше върху черното кадифе във вътрешността на кутийката. Беше толкова изненадан, че не можеше да намери думи, с които да отговори.

— Ваше Височество е много щедра към съпруга ми — намеси се бързо Хан-Су, — но ние, разбира се, не можем да приемем такава отплата. Радостни сме, че ви помагаме. Не ни дължите нищо.

Крехката китайка и високата руска аристократка се гледаха с уважение. Тарик затвори кутийката и я подаде на София.

— Това не е отплата, Хан-Су, а ще доставите радост на такава стара жена като мен, ако приемете подаръка й — каза София твърдо.

Хан-Су се поклони ниско.

— За нас ще бъде чест, Ваше височество — отговори тя.

София и Миси изминаха двайсетте километра до Алупка на гърба на малки, но здрави магарета, а Тарик носеше детето. Той носеше още и преметната през рамо автоматична карабина и стария меч, който висеше на бедрото му. Беше тъмна и безлунна нощ, но Тарик беше свикнал с мрака и лесно разпозна малката рибарска лодка, която ги чакаше. Тя беше толкова черна, колкото и нощта, защото всичките й светлини бяха изгасени. Когато лодката се плъзна тихо от брега в синьото като индиго море и се отправи към Турция, Тарик и семейството му се молеха ден и нощ за София и нейната внучка, макар да знаеха, че могат да не ги видят никога вече.