Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Русия, 1917

Нощта беше най-тъмната, която Миси си спомняше. Старата дървена шейна се плъзгаше безшумно по невидимата пътека, която се виеше между гъстите брези. След известно време очите й свикнаха с мрака и тя виждаше белите снежни очертания на дърветата и ледените кристалчета, които се бяха образували по кожата, метната върху устата й, за да я предпази от премръзване. После брезите изчезнаха и те навлязоха в борова гора. Не се виждаше нищо, освен черен мрак — гъст и осезаем като замръзнало кадифе.

Огромното куче Виктор беше любимото на княз Иванов. Главата му беше огромна, а козината — гъста и лъскава. Беше куче, обучено да лови не само лисици, но и вълци. Виктор рядко се отделяше от господаря си, но сега беше начело на впряга. Вървеше уверено по ледената пътека, която само той можеше да види.

Никой не говореше. Чуваше се само свистенето, когато металът се плъзгаше по снега, и тежкото дишане на кучетата. И мракът. Миси мислеше за отпразнуването на осемнайсетия си рожден ден, а това беше станало едва вчера. Варишня, красивото провинциално имение на княз Иванов, сега беше като под облак от страх и мрачност. Въпреки шампанското и смелата усмивка на Миша, тя знаеше за какво мислят всички. Че това е последното празненство в красивия им дом. Може би дори бяха за последен път заедно.

Можеше никога вече да не видят Варишня, а и да не се срещнат отново. Повечето от слугите вече бяха изчезнали. Бяха останали само готвачът и камериерката на Анушка, която беше французойка и мислеше, че е над „въстанието на селяните“. Но вчера и те двамата, по нареждане на Миша, бяха хванали влака, който щеше да ги отведе до пристанището Талин на Балтийско море, откъдето можеха да се качат на кораб за Европа. Миси беше отказала да тръгне с тях. Нямаше истински дом в Англия сега, когато баща й беше мъртъв, а освен това беше безнадеждно влюбена в Миша Иванов. Сега бягаше, за да спаси живота си, далеч от въстанието на болшевиките, които опустошаваха страната, убиваха и грабеха без пощада.

Главата на Ксения се отпусна на рамото й и Миси благодари на бога, че тя е заспала. Щеше да сънува и нямаше да усеща страха им. Но й беше много неудобно, защото тежестта на детското тяло караше тиарата да се впива в ребрата й. Княгиня Анушка беше твърдо решена да вземе бижутата си със себе си. В красивата й спалня цареше хаос. Прочутите й парижки рокли бяха небрежно захвърлени по леглата, а кожите й бяха запратени на пода, където бяха стъпкани от множество крака. Всички чекмеджета бяха издърпани и Няня, най-старата бавачка на децата, бързаше да пришие скъпоценните камъни към подгъвите на роклите или някъде от вътрешната им страна. Но тиарата можеше да се скрие само от Миси, която имаше извънредно тънка талия. Миша беше пренебрегнал съвета на Картие да използват платина и беше останала чистата златна обковка. Досега не можеше да знае, че мекотата на златото ще им бъде толкова удобна при бягството. Анушка я беше завързала с панделка на гърба на Миси и беше възкликнала, че прилича на красива кукла. Прекрасните й очи блестяха като самите бижута, косата й с цвят на узряла пшеница обрамчваше лицето й и падаше, разбъркана, по раменете й, но Миси знаеше, че Анушка Иванова върви по въже, което е опънато между въодушевлението и отчаянието. Сега, в този момент, я погледна в мрака, за да види какви мисли я вълнуват. Анушка седеше тихо и неподвижно. Притискаше шестгодишния си син Алексей към тялото си. Беше го загърнала с черната си кожена наметка, която беше облякла въпреки настояванията на Миша да я остави, защото, казваше той, за по-голяма безопасност трябва да пътуват облечени като селяни или слуги.

— Глупости, Миша — беше отговорила тя и беше забола на рамото си букет дъхави теменужки, които бяха отглеждани специално за нея в оранжериите на Варишня. Беше наклонила арогантно глава и го беше погледнала с онази своя особена, красива полуусмивка, която винаги се беше струвала студена на Миси. — Все пак — беше казала тя, — кой ще се осмели да стори нещо лошо на съпругата на най-великия от руските князе?

Миси прегърна още по-здраво малката Ксения, като се молеше думите й да се окажат истина.

Майката на Миша, вдовстващата княгиня София, въздъхна, когато старата шейна премина през ледена бразда и ги раздруса силно. Миси я погледна разтревожено, но в падащия сняг успя да различи само очертанията на лицето й. София беше на седемдесет и пет години, но никой не мислеше за нея като за стара жена. Разбира се, гъстата й черна коса вече беше силно прошарена, но красивата й костна структура си беше все същата. На все още гладката й кожа и блестящите черни очи, наследени от някой предшественик — циганин, не липсваше нищо. Беше помолила сина си да й позволи да остане във Варишня, красивото провинциално имение, в което беше дошла преди петдесет и пет години като млада невеста, или в Санкт Петербург, където любимият й покоен съпруг беше погребан в голямата катедрала „Свети Петър и Павел“.

— Много съм стара, за да замина сега, Миша — беше го помолила тя, като за първи път се беше позовала на възрастта си. — Позволи ми да остана тук с теб и двамата заедно да срещнем онова, което идва.

Но той беше отказал да я слуша. Беше й казал, че остава просто за да се погрижи да не сравнят Варишня със земята. Каза им, че няма никаква опасност и че ще се присъедини към тях в Крим след няколко седмици. И двамата знаеха, че той лъже, но тя се беше подчинила на желанията на сина си.

Снегът заваля още по-силно и черният мрак се превърна в бяла вихрушка, но Виктор, хрътката борзой, неустрашимо вървеше напред, дългата му опашка правеше ясна диря в снега.

— Сигурно вече е минал повече от половин час, откакто тръгнахме — каза най-после София. — Не може да сме далеч от Ивановск.

Гласът й се сниши до шепот, когато мракът беше прорязан от изстрели. Кучетата се втурнаха напред с пронизително скимтене, а шейната се изплъзна от контрола на пътуващите в нея. Миси успя да види отворените усти на кучетата и изплезените им езици, преди шейната да се удари в едно от дърветата. Тя падна на снега и бързо се превърна в нещо като огромна снежна топка. Ксения беше под тялото й. Обзелият я страх беше толкова силен, че чувстваше горчив вкус в устата си. Страхът я задавяше, пречеше й да диша, но тя стоеше и чакаше втората група изстрели — онези, които щяха да довършат и тях със сигурността, с която бяха довършили кучетата. Но не се чуваше нито звук. Трепереща, тя повдигна съвсем леко глава и се взря в снежната виелица. Анушка лежеше на петнайсетина метра от нея. Дори падащият нагъсто сняг не й попречи да види кръвта, която беше сплъстила косите й и изцапала лицето й. Алексей и София не се виждаха никъде. От гората долетяха дрезгави гласове, които сякаш спореха за нещо, и скърцането на обути в ботуши крака. А после от мрака изникнаха ярките светлини на няколко джобни фенерчета. По гърба на Миси полазиха тръпки на ужас. Мъжете не бяха войници, а шестима брадати селяни, облечени в груби и мръсни дрехи. Носеха няколко бутилки водка и карабини, а на главите на някои от тях се мъдреха скъпи кожени шапки. Очевидно отдавна се наслаждаваха на откраднатата картофена водка и вече бяха много пияни. Миризмата на алкохол, която телата им излъчваха, беше толкова силна, че се усещаше дори в чистия въздух на боровата гора. Миси стисна силно очи, когато те се заклатушкаха към нея, скри лицето си и се помоли да не забележат силното й треперене.

— Селянка — каза единият от тях с презрение, като повдигна раздърпаното грубо палто с мръсните си пръсти. — Можеш да я познаеш дори само по миризмата.

Останалите се засмяха дрезгаво.

— Обзалагам се, че е мъртва — каза някой от другите. — Цялата е оплескана с кръв, но просто за да се уверим…

Там, където кракът му се стовари, ребрата на Миси пламнаха от болка, но ужасът накара викът да замръзне в гърлото й. Ботушите им отново заскърцаха в снега. Отдалечаваха се. Скупчиха се около Анушка. Русата й коса падаше в безпорядък по черната пелерина, а скъпоценните камъни блестяха по ушите и врата й. Изведнъж очите й се отвориха широко и се втренчиха в шестимата брадати мъже, които я бяха наобиколили.

— Познавам ви — каза тя тихо, но Миси успя да долови думите й. — Вие сте селяни от имението на княз Иванов. Ти, Микоян, дойде заедно със сина си във Варишня по Великден… А ти, Рубаков, и брат ти…

— Достатъчно! Стига! — извика мъжът, когото нарекоха Микоян. — В имението на княз Иванов вече няма да се празнува Великден. Сега то ни принадлежи, на нас, обикновените хора, революционерите. — Мръсните му пръсти сграбчиха копринено меката й коса. — А жени като теб ще служат за радост на нашите герои!

Микоян повдигна главата на Анушка и приближи лицето си до нейното, а Миси видя болката, изписала се по него.

— Но не преди и ние самите да се уверим какво е онова, което е радвало княза през всичките тези години, нали, другари?

Те се засмяха и му подадоха още една бутилка, а той пусна главата на Анушка, която се удари силно в ледената земя. Седна върху нея и изля огнената течност в гърлото си. Анушка простена от болка и извърна окървавената си глава. Микоян отметна кожената й наметка. Очите й се разшириха от ужас, когато той сложи щика на карабината си.

Висок, тънък, пронизителен писък проряза нощната тишина. От дърветата изникна Алексей и се втурна към майка си.

— Не… не… не… — пищеше той. — Това е маман, княгинята, оставете я, вървете си…

Те се обърнаха към него и го взеха на мушка, а той продължаваше да тича към майка си, макар да се плъзгаше по леда и да напредваше бавно. В очите на Миси бликнаха горещи сълзи. Не се осмеляваше да помръдне, а много искаше да покрие ушите си с ръце, за да не чува жестокия им смях. Те сграбчиха Алексей за яката и го вдигнаха във въздуха. Той приличаше на малко скимтящо кутре, но продължаваше отчаяно да им се моли да пощадят майка му. Микоян насочи щика си към корема на момчето. Стоманеносивите очи на Алексей станаха черни — толкова силен беше страхът му.

— Ха, ето го и малкия княз! И как само крещи! Защитава майка си, ха-ха!

— Пуснете сина ми — помоли ги тихо, отчаяно, Анушка. Говореше величествено, като истинска княгиня, макар и повалена в снега. — Или, кълна се в бога, съпругът ми ще ви намери и ще ви нашиба с камшика си. А после ще ви обеси на най-високото дърво във Варишня… Всичките…

Микоян отметна глава назад и се засмя гръмогласно.

— Гледай, малко князче — извика той и блъсна Алексей към майка му. — Сега ще научиш нещо, на което никога няма да те научат у дома ти, в големия замък! Урок на живота е това! Урок за живота на истинските мъже, мъжете, които са събирали гняв в душите си в продължение на хиляди години!

Алексей трепереше. Микоян насочи щика си към Анушка и разпра дрехите й от врата до корема. И застина. Никога не беше виждал жена като нея, с кожа, толкова бяла и нежна, като коприна. Анушка затвори очи. Потрепери, когато той протегна мръсната си ръка и прокара длан по цялото й тяло. Миризмата на тялото му проникна в ноздрите й и започна да я задушава. Той грубо сграбчи едната й гърда, а после, внезапно, извика гневно.

— Какво имаме тук? — крещеше той. Повдигна копринената й камизола с щика си и скритите там диамантени пръстени и брошки паднаха на снега. Точно една секунда всички мълчаха и ги гледаха втрещено, а после паднаха на колене и се нахвърлиха на плячката си, като крещяха високо неприлични думи.

— Богати, богати — пееха си те и тъпчеха бижутата в джобовете си. Междувременно отпиваха големи глътки от водката.

А после се спогледаха, защото бяха разбрали, че там, откъдето идваха тези, сигурно има и още. Смеейки се, разкъсаха всичките дрехи на Анушка, снеха перлите от ушите и врата й, разшиха подплатата на кожената й наметка и взеха в шепи бижутата, които бяха скрити там. Когато се отдръпнаха, тя остана да лежи върху скъпата си кожена наметка, гола и трепереща от студ, страх и болка.

— Доведете момчето по-наблизо — нареди Микоян.

Отново се бяха скупчили около нея. В очите им гореше животинска страст. Алексей стоеше мълчаливо, а по детското му личице се стичаха сълзи. Главата му беше наведена. Не можеше да се бори със силните ръце на селяните. И тогава Микоян започна да развързва връзките на панталона си, а Миси затвори очи, за да не вижда ужаса, който се разиграваше пред нея. Но не можеше да запуши ушите си, за да не чува звуците, подигравателния смях, животинското ръмжене и отчаяните крясъци на Анушка. И непрестанното пищене на момчето:

— Маман, о, маман, маман…

Миси знаеше, че ако преживее тази нощ, ще си спомня тези звуци до края на живота си. Бяха шестима. Преди да са се изредили всичките, Анушка притихна. А после, внезапно, започна да се смее — див смях, смях на луд човек. Миси познаваше този смях. Беше го чувала и преди, много пъти. Но този път изпитваше радост, защото знаеше какво означава това — че Анушка се е скрила в своя собствен свят, където никой не можеше да я достигне и да й навреди.

— Престани, кучко! — извика мъжът, който беше върху нея в този момент. Гледаше я изненадан. А тя продължаваше да се смее.

Микоян вдигна карабината и се прицели между красивите й очи.

— Престани, ти казах! — каза той с пиянско заваляне на думите.

Но Анушка не го чуваше. Не чу и пукота на изстрелите, нито свистенето на куршума, който прониза челото й и превърна красотата й в купчина натрошени кости и кървава плът. Настъпи тишина. Мъжете погледнаха първо Анушка, а после — Микоян, който все още държеше карабината, от чието дуло излизаше пушек. Мъжът, който държеше Алексей, отпусна хватката, но момчето не избяга. Продължаваше да стои там и да гледа втренчено онова, което беше останало от лицето на майка му.

— И така? — попита Микоян, като сви рамене. — Чий ред е сега? Тя е все още топла, а за онова, което ще правите, лицето не ви трябва.

И като избухна в груб, безчувствен смях, следващият от тях се отпусна върху тялото й. Миси скри лицето си в дланите и започна да се моли. Молеше се за душата на Анушка и за безопасността на малкото момче, макар да се питаше дали нямаше да е по-добре да е мъртво и да не вижда какво става.

Мъжете пиеха и се смееха високо, затова не чуха тропота на приближаващите се коне. Но Миси го чу и вдигна очи, изпълнени с надежда. Дали Миша не идваше, за да ги спаси?

Капитанът от Народната революционна армия беше около трийсетгодишен, гладко избръснат, с дълъг сив шинел и кожена шапка. Двамата младежи с него бяха облечени в казашки униформи, яздеха чистокръвни, издръжливи бойни коне, които очевидно бяха откраднали от царските елитни ескадрони.

— Мили боже — прошепна офицерът, за миг забравил, че вече не вярва в него и че е верен единствено на новия режим и на новия водач Ленин.

Той извади пистолета и тихо нареди на хората си да слязат от конете и да вземат групата селяни на прицел. Едва тогава забеляза Алексей.

— Чакайте — прошепна той нетърпеливо. — Задръжте, там има дете.

Микоян и другите селяни все още лежаха на снега, крещяха неприлични думи и се смееха с пиянски смях. Гледаха как следващият възсяда Анушка. Изведнъж капитанът се втурна рязко напред и срита най-близко лежащия до него мъж.

— Стани! — изрева той. — Ръце горе!

Те се изправиха на несигурните си нозе и се заклатушкаха насам-натам, изненадани. Капитанът срита и мъжа, който беше върху Анушка, и тогава младите лейтенанти се прицелиха. Като че ли освободен от магия, Алексей се обърна на пети и се затича към Миси. Хвърли се на земята до нея и взе ледената й длан в своята.

— Миси, Миси — заплака той, — помогни ми, моля те, Миси, толкова се страхувам…

Тя стисна силно очи. Копнееше да вземе Алексей в прегръдките си, да го погали и утеши, да се опита да изтрие кошмара, през който беше преминал, но знаеше, че и тези мъже са техни врагове. Бяха различни, но все пак врагове. Вече бяха хванали Алексей, а ако се опиташе да му помогне, щяха да хванат и Ксения. А тя знаеше каква съдба ги очаква. Щяха да бъдат затворници при новия режим. Тя събра всичките си сили, каза си, че не би могла да му помогне, че не трябва да го прави. Трябва да спаси поне Ксения. Сълзите на Алексей закапаха по ръцете й, а тя отправи тиха молитва към бога да й даде сила да устои на молбите му.

— Вие, пияни, мръсни кретени! Трябваше да останете в кочината при другите свине — ревеше капитанът. — Изправете ги и ги стройте в редица! — нареди той на хората си и те успяха да наредят селяните в редица.

Последва заповедта:

— Доведете момчето при мен!

Алексей застана пред него. Лицето му беше пребледняло силно, а в красивите му очи имаше единствено ужас. Капитанът го огледа от глава до пети.

— Познавах баща ти — каза той най-накрая. — Ако можех, щях да ти спестя преживяното тази нощ. Но станалото — станало. Трябва да го посрещнеш като мъж. А сега искам да видиш нещо, момче. Ще ти покажа как Народната армия ще отмъсти за майка ти. — Той погледна безстрастно залитащата редица на малодушните селяни — хората, за които се предполагаше, че работи революцията. И даде команда: — Огън!

Алексей запуши ушите си с длани, за да не чува ужасените им писъци и ругатните им, но не затвори очи. Гледаше как телата им се сгърчват и падат на земята, опустошени от куршумите. Гледаше и докато последните спазми утихнат. А после вдигна глава и погледна капитана в очите, без да промълви нито дума.

— Ела — каза капитанът и му протегна ръката си, — вече трябва да тръгваме.

Но Алексей изтича при майка си. Коленичи и нежно зави голото й окървавено тяло с черната пелерина. Взе ледената й длан в двете си ръце и я обсипа с горещи целувки. А после се хвърли върху нея, зарови лице в меката кожа на гърдите й и вдъхна познатия аромат на теменужки. До нея, приличен на капка кръв върху снега, лежеше пръстен с рубин. Ръката му инстинктивно се сключи около него. От далечината долетя ехото от силна експлозия, която оцвети в оранжево небето над високите борови дървета.

— Взривиха Варишня! — извика младият лейтенант.

— Глупаци! — възкликна ядосан капитан Соловски. — Не можем да контролираме действията на селяните. Трябва да ги спрем веднага, ако искаме да постигнем някога целите си.

Алексей гледаше мълчаливо озареното от експлозията небе. Лицето му беше безизразно. Пъхна ръка в джоба си и пусна пръстена там.

— Ела — каза отново капитан Соловски. — Трябва да забравиш станалото. — Алексей срещна погледа му. — Животът е пред теб — продължи да говори капитанът. — И, кой знае, може би ти ще помогнеш да направим новата Русия най-великата държава в света. — Той се засмя на иронията, която се съдържаше в думите му.

— Да, може би ти ще станеш революционер от нов тип.

Алексей покорно го последва до конете, където капитан Соловски го повдигна и го постави на седлото пред себе си.

— Оставете телата на вълците — нареди той като че ли безгрижно и групата потъна в гората. — Съмнявам се, че ще ги има и на сутринта.