Елизабет Адлър
Собственост на една дама (45)

Глава 44

Истанбул

Истанбул едва пъплеше и се потеше под горещото пролетно слънце. Градът беше покрит със слой прах и мръсотия, задръстен от натовареното движение и многото таксита, от продавачите на килими и уличните котки. Кубетата на скъпоценните му бижута — Топкапи, Света София и Синята джамия — блестяха на слънцето, световноизвестните минарета прорязваха синьото небе. А тук-там, като оазиси насред пустиня, сред непрестанното ръмжене на големия град, се простираха широки и спокойни площади, където хората можеха да се отпуснат на чаша кафе в сянката на дърветата. А долу извиваше снага Босфорът — пътят към Русия и Азия, към Европа, по който неуморно плаваха рибарски лодки, фериботи и големи сини кораби. Зелените хълмове от двете му страни бяха изпъстрени с вили, палати и летни дървени къщи, строени през последното столетие.

Борис Соловски не забелязваше, че пролетният следобед е син и безоблачен, нито че е в град, който е винаги натоварен и много древен. Не даваше пукнат грош за нежните, усмихнати пешеходци, които задръстваха тротоарите, нито за мургавите жени със силно начервени устни, някои от които бяха облечени по последна парижка мода, за джентълмените, които отиваха на обяд с елегантните си лимузини.

Беше пристигнал от Москва в Анкара вчера, уж натоварен с дипломатическа мисия, която изисква присъствието му в турската столица. Но по-късно същата вечер беше взел частен самолет до Истанбул, който беше истинската му цел. Джени Рийс беше избягала на агентите му във Вашингтон и вече летеше за „Хийтроу“ докато те поставяха охрана пред къщата й. В Лондон беше взела полет на „Бритиш Еъруейс“ за Истанбул. Но този път КГБ я чакаше. Когато беше излязла от летището, те я бяха наобиколили и напъхали в чакащата я кола толкова бързо, че не беше имала време, дори да извика. Бърза инжекция и тя беше заспала моментално на седалката, неспособна да изрази вече какъвто и да било протест. И сега Джени Рийс, което всъщност беше псевдоним на Анна Иванова, чакаше неговото появяване.

Борис си позволи усмивка на задоволство. Посещението щеше да му достави най-огромното удоволствие в неговия живот, посветен на задоволяване на низките му страсти. Тя беше ключът, който щеше да доведе до унищожението на Алексей и Валентин Иванови.

 

 

Валентин фокусира най-мощния си бинокъл, за да разгледа сградите от отсрещната страна на улицата. Беше се настанил в малък западнал хотел в предградието на Истанбул, „Емирган“. Не видя нищо. По покривите нямаше дебнещи го агенти на КГБ, нито пък отворени прозорци. Улицата беше натоварена. Долу бръмчаха автобуси и стари шевролети, а въздухът беше наситен с изгорели автомобилни газове. Имаше още амбулантни търговци, появили се сякаш от древността, продавачи на месо и риба, на зеленчуци и плодове. А на терасата на кафенето седяха група рибари, които пушеха огромни лули, пиеха кафе, наситено със захар, и си спомняха старите дни.

Това беше обичайна сцена в Истанбул и с нищо не подсказваше заплахата, която той знаеше, че го чака някъде. Но поне имаше няколко часа преднина, преди КГБ да узнае за присъствието му тук. Баща му, Сергей, му беше телефонирал във Вашингтон снощи и, което беше огромна смелост, му беше казал разтревожено:

— Валентин, вчера са задържали Джени Рийс на летището в Истанбул. Тъй като ти работи много упорито по случая, сигурен съм, че Борис ще оцени помощта ти и ще се зарадва, ако и този път му помогнеш.

Сърцето му се сви, като си помисли за Джени и нейното изказване по телевизията. Беше подписала смъртната си присъда. Беше отишъл направо в апартамента й, като беше псувал натовареното улично движение, което го беше забавило с десет скъпоценни минути, но само за да намери двамата бодигардове завързани и със запушени уста. Нямаше и следа от Джени. КГБ го беше изпреварило този път. Беше сигурен, че още не са я убили, защото тя имаше информацията, от която те се нуждаеха. Беше проверил и на двете летища — проста работа, която му разкри, че е заминала за Истанбул. Беше някъде тук, в този град. Трябваше да я намери. Знаеше, че Борис ще се опита да я заведе в Русия. Най-лесният начин беше да я качи на някой от многобройните руски кораби, които ежедневно кръстосваха Босфора. В момента можеше да се намира на който и да е от тях, а те не бяха малко. Реши да ги огледа — ако на борда ставаше нещо необичайно, щеше да забележи.

Час по-късно спря такси и се върна, нещастен, в Емирган. Работата на руските танкери вървеше както обикновено. Не се забелязваше нито допълнителна охрана, нито някакви специални предпазни мерки. Въздъхна, когато подминаха един ресторант, и едва тогава се сети, че не е хапвал от двайсет и четири часа. Каза на шофьора да кара по брега и се огледа за някое заведение, което да е в близост до Босфора. Когато взеха един завой, пред погледите им изведнъж се появи големият руски танкер „Леонид Брежнев“. А на мостика стояха двама тежковъоръжени мъже от специалните части.

Таксито продължи пътя си, а Валентин се обърна, за да проследи с поглед мълчаливия кораб. Беше попаднал точно на онова, което търсеше. Беше сигурен, че двамата мъже са там, за да охраняват Джени. Тя беше затворничка на борда на „Леонид Брежнев“ и ако Борис не беше вече там, скоро щеше да бъде. Трябваше да намери начин да я спаси. Тя ще му каже коя е „дамата“ и той щеше да направи каквото е необходимо.

 

 

Ферди Арнхалд седеше до една маса близо до каменния фонтан в хотел „Месил Ев“ и пиеше сухо бяло вино. Беше нервен, защото човекът, когото чакаше, закъсняваше. Кракът му потропваше нетърпеливо, и неритмично докато той оглеждаше непрекъснато хората, които влизаха в градината. Беше готов да избухне всеки момент и келнерът, който седеше на стъпалата, водещи към вътрешността на хотела, го гледаше неспокойно. Арнхалд пресуши чашата си и келнерът побърза да я напълни отново, но Арнхалд кимна отрицателно с глава и го отпрати с нервно движение на ръката, като че ли беше досадно насекомо. Момчето сви рамене и се отдалечи озадачено. Застана отново на поста си — близо до кухнята. Клиентът беше тук от три четвърти час и гледаше входа на градината така, като че ли очакваше да се случи някакво чудо. Предполагаше, че чака някоя жена, и мислеше, че сигурно е много специална, щом предизвиква такова напрежение у мъжа.

Но десет минути по-късно чаканият човек най-после пристигна. Не беше жена, а нисък и дебел турчин с огромни мустаци и цигара в ъгъла на устата. Турчинът изгледа келнера студено и си поръча ракия.

— Е? — попита Арнхалд. Лицето, му изразяваше единствено гняв.

Турчинът сви рамене.

— В Истанбул уличното движение винаги е толкова натоварено, че стават задръствания. Невъзможно е да се стигне някъде навреме.

Изпи ракията на няколко глътки и направи знак на келнера да му донесе друга.

— Това нещо ще ви струва цяло състояние — каза той рязко. — Шестима души наблюдават входовете на летището, още толкова — къщата на Казан, и двама — лятната му вила. Стоят на пост денонощно.

— Ако ще струва толкова скъпо, по-добре за вас е да постигнете някакви резултати! — изръмжа Арнхалд.

— Можете да бъдете сигурен. — Той запали друга цигара. Наслаждаваше се на кратките мигове власт, която имаше над този богат и важен човек. „Мистър Стомана“, така мислеше той за него. Не знаеше какво е истинското му име, но и не го интересуваше. Плащаха му добре, а това беше всичко, което искаше. Щеше да му измъкне толкова марки, колкото успее.

Арнхалд отново затропа нервно и неритмично с крак, а турчинът изпи ракията и каза:

— Вчера хората на КГБ бяха на летище „Ататюрк“. Бяха поне десетина. Помислих си, че са много за толкова лесна операция.

Арнхалд удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. Младият келнер веднага дотича.

— Каква операция?!

— Ами просто за да отведат някакво си момиче — руса, красива американка.

Арнхалд смръщи вежди. Беше в Истанбул, за да проследи каква е връзката на семейство Казан с тази история. Но изпита усещането, че КГБ са го изпреварили.

— Имаше и две момчета на ЦРУ — каза турчинът и издуха дима от цигарата така, че образува колелца. — Но те закъсняха. Руснаците я напъхаха в една кола, преди още онези да се усетят. Те ги проследиха. А ние — тях.

— Докъде?

— До пристанището. Качиха я на един руски танкер. „Леонид Брежнев“. Тя не стигна при семейство Казан, затова се обзалагам, че и те ще започнат да я търсят съвсем скоро.

— Тя е на борда на кораба?

Турчинът кимна и каза с усмивка:

— На палубата и мостика са поставени патрули. Корабът ще трябва да се атакува, за да се стигне до нея. Въоръжена атака, мистър Стомана. Мисля, че капитанът ще изчака падането на нощта и ще тръгне към Русия — толкова е лесно.

Погледна с любопитство мъжа срещу себе си. Той беше втренчил празен поглед в пространството и продължаваше да тропа с крак.

— Струва ми се, че ви изпревариха — каза турчинът, отметна глава назад и пресуши на един път и третата си ракия. Немецът продължаваше да гледа право пред себе си. — Открих нещо, което може да ви интересува — добави той. — Нещо важно. Но ще струва още по-скъпо.

Погледът, който Арнхалд му хвърли, беше убийствен. Кожата на турчина настръхна от страх. Ръката на немеца се плъзна към вътрешния джоб на сакото — все едно че търсеше оръжието си. Но извади само пачка германски марки, която подаде на мъжа срещу себе си.

— Това би трябвало да задоволи алчността на всеки човек — каза студено Арнхалд. — Предупреждавам те, обаче, че е по-добре за теб сведението да си струва.

Турчинът прибра пачката в джоба си, наведе се напред и прошепна:

— Става въпрос за връзката на Казан с историята. Имат само една дъщеря, тази на Ахмед, Лейла. Останалите братовчедки са всичките възрастни, омъжени и живеят в Турция. Но има още едно момиче, което старият Тарик Казан приемал като своя собствена дъщеря — млада американка, която живее в Лос Анджелис, но прекарва лятото с тях. Казва се Анна Адер.

Името не означаваше нищо за Ферди Арнхалд, затова той погледна недоумяващо мъжа пред себе си.

— Обадих се на човека си в Лос Анджелис и го накарах да проучи въпроса. Обади ми се едва преди час. Анна Адер е доведена внучка на известния от миналото холивудски магнат С. З. Абрамс. Майка й е актрисата Ава Адер. Анна работи като репортерка към телевизията във Вашингтон. Той е направил копие от снимките на Анна и Ава Адер и ми ги изпрати по факса. — И той постави снимките на покривката. Арнхалд втренчи поглед в тях. — Променила е името си — продължи турчинът. — Сега се казва…

— Джени Рийс.

— Познахте! — турчинът се усмихна. — И какво ще правим сега, мистър Стомана?

Всичко се намести в ума на Арнхалд толкова гладко — като часовников механизъм. Единствената му надежда беше в семейство Казан. Те бяха горди, предани на семейството си и когато откриеха, че тя е била отвлечена и е в опасност, щяха да действат.

— Наблюдавайте кораба — каза той на турчина. — И удвоете хората при къщата на Казан. Свържете се с мен незабавно, ако се случи нещо. Имам предвид, наистина незабавно. Нито секунда закъснение!

— Да, сър! — Мъжът се изправи. — Знаете, че това ще ви струва още пари — наперено додаде той.

Погледът на Арнхалд беше смразяващ.

— И на вас ще ви струва скъпо, ако ме разочаровате.

Турчинът го изгледа неспокойно и се отдалечи. В този германец имаше нещо непредвидимо. Беше способен на грубо насилие и не се знаеше кога може да избухне.

Арнхалд гледа след него известно време, а после се прибра в стаята си, където потърси телефонния номер на Михаил Казан. Намери го, записа го върху късче хартия, излезе от хотела и се отдалечи на около петдесет метра. Седна в кафенето, което беше близо до „Синята джамия“.

Както обикновено, площадът беше оживен. Там бяха и продавачите на килими, и на кожени якета. Имаше и продавачи на пощенски картички, които се опитваха да ги продават на хора, които пет пари не даваха за тях. Поръча си чаша кафе и огледа сцената около себе си. Погледът му претърси тълпата и се спря на едно малко момче, може би на осем години, което държеше пощенски картички в ръка и се оглеждаше неспокойно. Вдигна ръка, за да привлече вниманието му, извика го и купи всичките картички, без да спори за цената.

— Бихте ли искали и евтино кожено яке? — попита момчето с надежда. — Знам най-доброто място, откъдето можете да си го купите.

Арнхалд поклати глава.

— Говориш ли английски?

— Разбира се. Всички момчета тук говорим английски, френски и италиански. — То се усмихна и добави: — Поне малко.

То отвори широко очи, когато Арнхалд постави на масата десет хиляди турски лири. Направи крачка-две назад, защото се уплаши — не знаеше какво ще поискат от него, — но очите му останаха приковани в парите.

— Искам да се обадиш по телефона — каза Арнхалд, без да бърза. — Защото аз не говоря турски. Затова искам да се обадиш на този номер. — Той показа късчето хартия на момчето. То погледна и кимна. — Ще попиташ за мистър Михаил Казан. И ще кажеш: „Анна е на танкера «Леонид Брежнев»“. Ще повториш съобщението два пъти и ще окачиш телефонната слушалка. — Той погледна неспокойно момчето. — Разбра ли?

— Разбира се. — Той закима с глава като послушно паленце. Очите му не се отделяха от пачката пари, които бяха повече от сумата, която печелеше за шест месеца.

— Повтори! — нареди Арнхалд.

— Извиквам на телефона мистър Михаил Казан и му казвам, че Анна е на танкера „Леонид Брежнев“. — Ръката му се стрелна към парите.

Но Арнхалд първи ги достигна.

— След телефонното обаждане — каза той.

Първият телефонен автомат, който откриха, беше повреден. А също и вторият.

— Знам един в близкия магазин — каза детето, прекоси улицата и влезе в бакалията.

Една коза застана до Арнхалд на входа и го забави. Когато я срита и догони момчето, той вече молеше собственика да му разреши да използва телефона. Детето набра номера и попита за Михаил Казан. Настъпи пауза, а после момчето предаде съобщението — на турски и доста развълнувано. Повтори го и веднага затвори. Излезе от бакалията с протегната ръка и Арнхалд постави пачката банкноти в лепкавата му длан.

— Благодаря ви, благодаря ви, сър. Много сте добър — извика след него, докато Арнхалд се отдалечаваше с бързи стъпки.

Оставаше му само да чака.

 

 

Рефика Казан забеляза, че ръката на съпруга й трепери, докато оставя телефонната слушалка. Отиде до прозореца на модерната им нова вила, построена на върха на хълма, и втренчи поглед в Босфора. Рефика го наблюдаваше леко, но тревожно смръщила вежди. Познаваше всяко едно от настроенията на Михаил: малко преди това беше ядосан, развълнуван, пълен с психическа енергия, но сега, след телефонния разговор, беше много разтревожен — като човек, изпаднал в сериозна беда. Той не признаваше напредналата си възраст, не се съобразяваше с нея, но тя все пак беше факт. Бяха остарели заедно, бяха успели да запазят любовта си и уважението, което изпитваха един към друг. През всичките тези години тя никога не беше споменала и дума за сакатия му крак. Той нито веднъж не спомена за своя недъг, затова и тя не му обръщаше внимание. И за двамата той нямаше значение. Също като баща си, Михаил беше динамичен, способен да се справи с живота, и странната му походка само го правеше по-колоритен. Тя го погледна със съжаление, докато той търсеше бастуна си. Михаил тежко се отпусна на дивана до нея. Каза й тихо:

— Обади се някакво момче. Каза, че Анна е на борда на руския танкер „Леонид Брежнев“. Очевидно някой му е платил, за да предаде съобщението.

Рефика го погледна разтревожено.

— Но кой? И защо?

— Бих искал да знам. Сигурно са я отвлекли от летището още с пристигането й. Защо, за бога, не ни е телефонирала, за да ни предупреди, че идва? — извика той. — Как, сега, ще успея да я измъкна от бедата?

— Няма да се справиш сам — побърза да каже Рефика. — Ще имаш нужда от помощ. Обади се на посланика им. Обади се на полицията. Свали я от онзи кораб, Михаил, защото, сигурна съм, тази нощ той ще отплава за Русия.

Михаил втренчи поглед в портрета на майка си и баща си, който висеше на отсрещната стена. Тарик беше напет и горд в моряшката си униформа, а Хан-Су — крехка, нежна и уязвима.

— Ти какво щеше да направиш, а, татко? — извика той, а после се засмя. — Щеше да се вслушаш в съвета на съпругата си, на Хан-Су — отговори си той сам. — Както винаги. — Усмихна се на Рефика. — А аз винаги ще се вслушвам в съветите на моята съпруга.

Той телефонира на Ахмед и набързо му разказа за случилото се, след което го помоли веднага да отиде при него. А после направи още три бързи обаждания. След половин час във вилата се събраха четирима мъже: американският посланик, Джим Хърбърт, шефът на полицията, Мехмед Келик, министърът на външните работи, Малик Гулсен, и самият Ахмед Казан.

Рефика седеше мълчаливо до прозореца, който гледаше към Босфора, и слушаше разговора им. Лицето й беше спокойно, но в душата й бушуваше буря. Анна беше като едно от собствените й деца и ако се случеше нещо с нея, и тя щеше да умре. Ако това глупаво момиче беше дошло при тях, те с радост щяха да му дадат парите за сметката в старческия дом и това нямаше да се случи. Но Анна винаги бе била упорито и своенравно дете, гордееше се с независимостта си, с кариерата си. Рефика погледна разтревожено Михаил, защото веднага усети промяната в него. Вече не беше съсипаният стар човек отпреди час. Беше изправил гръб, беше пълен с енергия, а това обикновено му помагаше да преодолее кризите в живота. Ако някой можеше да спаси Анна, то това беше Михаил.

Гулсен, министърът на външните работи, загрижено каза:

— Вярно е, че в момента руският танкер се намира в турски води и трябва да се подчинява на турските закони за мореплаването. Но ако ще искаме претърсване на кораба, трябва да сме абсолютно сигурни, че момичето е на борда, Михаил. Ако сбъркаме, това ще се превърне в международен скандал — нещо, което Турция би искала да избегне.

— Вече наредих да проверят кораба. Има поставена охрана, която носи униформата на руската армия. На специалните части. — Гласът на Михаил издаваше дълбоката му увереност. — Сигурен съм.

Американският посланик, Джим Хърбърт, въздъхна.

— Момичето е американска гражданка. Трябва да направим нещо. Но, както изтъкна Гулсен, не бива да допускаме международен скандал. Щом има войници от специалните части, те, очевидно, охраняват нещо или някого, от особена важност. Мисля, че и в двата случая Турция е в правото си да зададе няколко въпроса. Ще говоря с Вашингтон, откъдето ще ми дадат инструкции.

Михаил посочи телефона.

— Обадете се още сега, мистър Хърбърт. Нямаме време за губене. Планът на руснаците е очевиден. Те ще отплават нощес за Русия. Никой няма да се усъмни, защото през Босфора ежедневно минават руски кораби. Ще се опитат, естествено, да останат незабелязани.

Погледнаха към Джим Хърбърт, който току-що беше оставил телефонната слушалка и сега идваше към тях. Беше сериозен и мрачен, докато им разказваше какво се е случило във Вашингтон. Каза още, че Кал Уорендър, правителствен служител, вече е на път към Истанбул, но ще пристигне късно през нощта. Поколеба се, защото не искаше да разкрива присъствието на агенти на ЦРУ на турска територия. Затова каза само:

— Във Вашингтон също мислят, че момичето е на борда на „Леонид Брежнев“. Ще подкрепят всички действия, които Турция предприеме.

— Струва ми се, че трябва да оставим полицията да се справи със случая, ако не искаме да възникне скандал — каза шефът на полицията Келик.

Гулсен кимна замислено.

— Може би ще успеем, ако кажем, че трябва да претърсим кораба, защото мислим, че има нелегален пътник. Ако ни я предадат, ще бъде сложен край на въпроса.

— А ако не го направят? — попита Михаил.

— Тогава ще настояваме за претърсване — въздъхна той. — Да опитаме първо да се разберем по цивилизован начин и да се молим да не се налага да вземаме и други мерки.

Гулсен беше висок човек, но Михаил се извисяваше над него.

— Предупреждавам ви — каза той рязко, — че ако се провалите, ще взема нещата в свои ръце. Трябва да открием Анна, преди да е станало много късно.

Другите го гледаха втренчено, мълчаливо. Знаеха какво иска да каже с последните си думи — „преди да я убият“. Гулсен погледна въпросително шефа на полицията. Той кимна и тихо каза:

— Имате разрешението ми да предприемете каквото е необходимо.

Михаил и Рефика гледаха след мъжете, които бързо излязоха от стаята, а после се спогледаха един друг.

— Е? — попита той.

Тя кимна.

— Точно така е, както ти каза. Ако техните мерки не дадат резултат, ще трябва да вземеш нещата в свои ръце.

 

 

Джени отвори очи. Беше също толкова тъмно, колкото и когато бяха затворени. Премигна няколко пъти, но промяна не последва. Завъртя глава във всички посоки, но никъде не видя светлина. Главата я болеше ужасно и тя простена. Чудеше се защо не може да я обхване с ръце, за да облекчи болката. Мозъкът й беше като обвит в мъгла. Беше горещо и задушно, а мракът като че ли притискаше очите й. Изпищя няколко пъти от страх, после извика за помощ, но никой не се отзова. Нямаше кой да я чуе. Тя заплака от страх и се опита да седне. И изведнъж разбра, че и ръцете, и краката й са завързани. Легна отново по гръб, изтощена, жадна за глътчица свеж въздух. Все едно че дишаше памук. Опита се да си спомни какво се е случило. Слезе от самолета на „Бритиш Еъруейс“, а после… Макар бавно и трудно, успя да подреди събитията.

Беше решила да съобщи по телевизията коя е „дамата“, защото беше разбрала, че нещата са отишли твърде далеч. Убиваха хора и тя се страхуваше не само за собствения си живот, но и за този на Миси. Отчаяно искаше да спази обещанието, дадено на Кал — обещанието да помогне на страната си. Но първо трябваше да се види със семейство Казан и лично да ги предупреди за опасността, както и да се посъветва с Михаил за немногото пари, които й бяха останали в една швейцарска банка. Откакто беше разбрала за парите, мислеше много за тях. Те щяха да й осигурят безопасност. Но планът й не беше успял и ето, че сега беше затворничка.

Все още не знаеше как са успели. Мислеше, че е заблудила всички, когато, вместо да се върне в апартамента, се беше качила на самолета до Лондон. Единственото, което си спомняше, бяха мъжете с тъмни очила, които я чакаха на летището. И ето, че се събуди тук, но не знаеше къде е това тук. Смръщи вежди озадачена. Нещо странно ставаше с пода — като че ли се люлееше, познато усещане от времето на ваканциите, които прекарваше на яхтата на семейство Казан… Разбира се, беше на борда на кораб!

Напрегна слух в мрака, за да чуе шума на моторите, но не чу нищо, дори плисък на вълни. Дали не бяха спуснали котвата? Но къде? Дали беше все още в Истанбул? Или вече в Русия? Докосна пода с китки и усети дървени греди. После се претърколи няколко пъти, докато гърбът й се опря в стената. И подскочи, защото чу нечии стъпки. Някой слизаше по стълбата! Смразена от страх, тя се опита да пробие с поглед мрака.

В ключалката се превъртя ключ и внезапно стаята се изпълни със светлина, която сякаш изгаряше очите й. Тя ги затвори плътно, но болката продължи да описва спирали в главата й.

— И така? — каза някакъв глас на английски, но със силен чуждестранен акцент. — Най-после си будна, Анна Адер.

Анна Адер… От години не използваше това име. Не искаше младият й живот да бъде засенчван от славата на майка й. Беше на осемнайсет и щеше да започне учението си в колежа. Искаше да стартира в живота като самостоятелна личност, а не като дъщеря на скандално известната си майка. Защото изпитваше непрекъснат страх, че може да свърши като нея. Миси все й повтаряше, че това е глупаво, защото тя никак не приличала на Ава Адер, но страхът все оставаше. Промяната на името като че ли го отдалечи малко. Беше взела името „Рийс“ от първия учебник, който си купи, като постъпи в колежа. И ето я, Джени Рийс, нейното собствено име, не беше наследница на майка си, нито на нейния талант, нито на психическата й болест. Нито един от приятелите й в колежа не разбра, че е дъщеря на Ава Адер. Беше останала Анна само за Миси и семейство Казан.

Мъжът с дрезгавия глас я сложи да седне на един стол и приближи чаша до устните й.

— Пий! — заповяда студено той. — Това е само вода — добави изпълнен с презрение към нея. — Пий, за да можем да поговорим.

Той наклони чашата и по лицето й потече студена вода. Изведнъж изпита огромна жажда и започна да гълта водата, но само след няколко глътки той отдръпна чашата, смеейки се подигравателно.

— Вдигни глава! — заповяда той. — Искам да видя лицето на внучката на княз Миша Иванов. — В последвалата дълга тишина, той я поглъщаше с поглед. А после, изведнъж, се засмя отсечено. — Жалко, че не си наследила красотата на баба си. Нито пък тази на майка си. Но ми казаха, че си много умна. Предполагам, че това е нещо като компенсация за лудостта на майка ти.

Той закрачи из малкото помещение и токовете на обувките му затропаха силно, заплашително. Тя отново премигна, опитвайки се да нагоди очи към светлината.

— Кой сте вие? — попита тя. Гласът й беше дрезгав шепот. — Защо съм тук?

— Нима не знаеш? — Той седна на ръба на малката маса, разположена точно срещу нея и тя забеляза, че тялото му е огромно и надебеляло, че е плешив, стойката му — арогантна, а ръцете — скръстени на гърди. А после бавно, все едно че изплува от басейн, тя видя малките жестоки очи, ниското чело, напрегнатата челюст и устата, разкривена в подобие на усмивка. — Сигурен съм, че знаеш кой съм — каза той — и кого представлявам.

Тя кимна.

— Русия.

Той се засмя отсечено, присмехулно.

— Аз съм маршал Борис Соловски, шеф на КГБ.

— Соловски! — Тя втренчи в него изненадан поглед.

— А, името като че ли ти е познато! Да… Аз съм чичо на красивия Валентин, известния дипломат.

Тя трепереше. Той я стисна за рамото и пъхна лицето си в нейното. Тя усети мириса му, видя разширените му пори, белега до устата и лудия пламък в очите му. После ръцете му бързо се стрелнаха и обхванаха гърдите й, стиснаха ги силно, жестоко. Тя изпищя, но той продължи да стиска, дори още по-силно.

— Добре — каза той доволен. — Вече можем да започваме.

 

 

Валентин паркира черния „Форд скорпио“ на паркинга пред „Ялдъз парк“, запровира се през дърветата и намери място, откъдето можеше да наблюдава Босфора. Тревата беше нашарена с ярките пролетни лалета, а слънцето представляваше оранжева топка, наполовина потопена във водата. Гледаше красивата природа, но мислеше за Джени.

Слънцето скоро се скри и остави след себе си сивкава светлина. Валентин се обърна и тръгна към колата си. До Истини се шофираше само няколко минути, но когато стигна там, мракът вече се беше спуснал. Скри колата зад един товароподемен кран в далечния край на доковете и извади пистолета, който носеше в дипломатическото си куфарче. Беше малък и компактен, само 250-милиметров, цевта се сгъваше и можеше да се събере дори в джоба на якето му. Остави колата отключена и измина сто и петдесетте метра, които го деляха от танкера „Леонид Брежнев“.

Имаше два мостика. Единият водеше към трюмовете, а другият — към кабините на екипажа. И двата мостика се охраняваха. Когато се приближи, войниците насочиха карабините си към него. Той ги поздрави и каза на руски:

— Майор от специалните войски Валентин Соловски. Идвам тук, за да се видя с капитана.

Войниците махнаха пръстите си от спусъците и отдадоха чест, но се спогледаха несигурно. И той разбра, че имат заповед да не пускат никого. И реши да играе наслуки. Каза им, че чичо му, Борис Соловски, е на борда. Този път войниците спуснаха моста, но поискаха да видят документите му за самоличност. Разгледаха ги внимателно и веднага отдадоха чест. Валентин ги изгледа студено. Разбра, че резкият му глас, свикнал да командва, и високият му чин са свършили работа. Щяха да го пуснат на борда.

— Ще ви придружа до капитана, сър — каза му войникът, изпълнен с уважение.

Той им каза да не се тревожат, ще намери пътя, а да останат на пост. Чувстваше погледите им в гърба си, докато вървеше по палубата и се молеше те да не станат изведнъж неспокойни и нервни, да не променят решението си. Ако беше техен командир, те щяха да увиснат на въжето. Войниците от специалните части знаеха, че гарантират с живота си изпълнението на заповедите.

Намери капитана сам в каютата му. Той вечеряше и пиеше турска бира направо от бутилката. Беше с тежко телосложение, груб на вид. За него работата му — да превежда танкера от Русия до Либия и обратно — беше нещо рутинно и не изискваше напрягане на ума. Беше свикнал вече и с важния гост на борда, маршал Борис Соловски. Втренчи изненадан поглед във Валентин, устата му остана отворена няколко секунди.

— Кой, по дяволите, сте вие?! — попита той и остави с трясък бутилката на масата.

Валентин се усмихна.

— Стани! — изрева той. — Майорът от специалните части Валентин Соловски.

Капитанът незабавно скочи на крака и отдаде чест, след което изтри уста с опакото на ръката си.

— Съжалявам, сър — заекна неуверено той. — Не очаквах никого… Наредиха да не пускаме никого на борда…

— Освен мен! — извика гневно Валентин. — Кога най-после хората ти ще изпълнят заповедите, както следва?! Тук съм, за да се видя с чичо си, генерал-майор Соловски.

Очите на капитана просветнаха, когато схвана каква е връзката между двамата.

— Да, сър, разбира се, сър — каза той раболепно. — Аз лично ще ви заведа при него.

— Няма нужда. — Валентин хвърли поглед към голямата чиния, препълнена с храна, която беше поставена на капитанската маса. — Довършете вечерята си. Само ми укажете посоката.

Докато вървеше по палубата, чуваше разговорите на екипажа. Разбра, че са им наредили да се приберат в каютите си, за да не видят двамата майори, които бяха на борда. Но не видя хора на КГБ наоколо. Борис сигурно смяташе, че малкото, но предани войници, които беше взел със себе си, са достатъчно. Искаше да запази посещението си в абсолютна тайна.

Заслиза по виещата се стълба, която водеше към трюмовете. Корабът беше закотвен високо във водата и се люлееше нежно и плавно под краката му. Единствената електрическа крушка му показа, че трюмовете са празни. Вляво от стълбата имаше врата на малък офис, но беше плътно затворена. Нямаше охрана. От вътре се чуваше гласът на Борис.

Вратата не беше заключена. Влезе и се озова лице в лице с чичо си. Зад него, седнала на дървен стол, със завързани ръце и крака, видя Джени.

— Валентин! — По лицето на Борис преминаха бързо, като на филмова лента, различни чувства: първо изненада, после гняв и най-накрая задоволство. — Няма да те питам как си се озовал тук. Но предполагам, че можеш да прецениш тази работа като семейна, затова заповядай. — Той се засмя неприятно. — Това е мигът, който съм чакал цял живот. Скъпоценен миг.

Валентин затвори вратата зад себе си. Очите на Джени, отчаяни, бяха вперени в него, но тя не каза нищо. Той не й обърна внимание. Облегна се на стената, скръсти ръце на гърди и каза:

— Е, чичо Борис, ти, изглежда, си ме изпреварил.

— А ти какво очакваше? — отговори той с надменна, презрителна усмивка. — Нима мислиш, че можеш да надхитриш КГБ? И мен? Ти, Валентин, си забравил с кого си имаш работа. Забравяш колко съм силен. Забравяш, че знам всичко.

Борис направи крачка към него. Погледът на свинските му очички беше убийствен, в него беше стаена смъртта. Валентин изпита страха на затворника, когото всеки момент ще подложат на мъчение. Но все така презрително усмихнат, Борис го подмина и отиде до Джени. Тя беше много бледа, но на бузата й имаше червен отпечатък на дланта на Борис. Тя го гледаше втренчено, мълчаливо.

— Нима се страхуваш, че тя ще избяга, Борис? — попита той. — Или винаги завързваш жените?

— Не си мисли, че можеш да ме ядосаш, Валентин — отговори студено Борис. — Момичето е завързано, защото съм я взел в плен.

— Но не за дълго. — Валентин седна удобно в стола на Борис и арогантно качи краката си на масата. — Телефонирах на властите, анонимно, разбира се, и мисля, че турската полиция скоро ще дойде. А това ще бъде само началото. После ще дойдат представители на американското правителство, на турското правителство, хора на ФБР, Интерпол, ЦРУ… — Той погледна присмехулно Борис, чието лице се беше вкаменило. — Ще стане международен скандал, чичо. Питам се как ли ще се почувстваш, когато се разбере, че шефът на КГБ се намира на руския танкер сред водите на Босфора. И че е отвлякъл американска гражданка. Всички вестници ще публикуват материали за случилото се! Освен че ще причиниш проблеми на нашето семейство, питам се как ли ще реагира президентът. Ти какво мислиш, чичо Борис? Дали ще ти прости, че си покрил Русия с позор?

— Лъжеш. Никой друг не знае, че съм тук.

— Грешиш. Нима вземаш хората за глупаци? Нима мислиш, че няма да се сетят кой е най-лесният начин да заведеш момичето в Русия? Какво ще предприемеш сега?

Джени гледаше Валентин, облегнала се назад. После погледът й се премести нервно към Борис, изправен до вратата. Плешивата му глава отразяваше светлината на единствената крушка. Беше смръщил гневно лице, набраздено от дълбоки бръчки.

— Ще отплаваме веднага — реши Борис.

Валентин поклати глава.

— Качи се на палубата, чичо. Огледай се. Корабът вече е обкръжен от кордон.

— Нима наистина очакваш, че ще ти повярвам? — засмя се презрително Борис.

— Разбира се, чичо. Защото е истина. Имам предложение, което ще спаси кожата ти. Можем заедно да слезем от кораба. Ще ти осигуря частен полет до Анкара. Ще се измъкнеш от кашата за по-малко от час.

— И предполагам, просто ще ти отстъпя момичето? — Той отново се засмя. — Как, наистина ли ме смяташ за такъв глупак? Сигурен съм, че познаваш добре „чичо“ си. — Той закрачи из малката каюта с ръце на гърба. — Проблемът ти е в това, че си идеалист, Валентин, а идеалистите винаги искат и вълкът да е сит, и агнето — цяло. — Той погледна остро Валентин. — Но май не си чак такъв идеалист, та да помислиш първо за родината. Искаш само да спасиш кожата си и тази на баща си.

— А ти какво искаш, чичо?

— Аз? — Той застана пред Джени, с ръце все още на гърба, и започна да се люлее напред-назад на пети. — Искам да постигна амбицията на живота си. Да ви унищожа и двамата. Най-после! — Отметна глава назад и започна да се смее — смехът на луд, смях, който не можеше да се контролира. От очите му започнаха да текат сълзи, той се закашля, задави се и лицето му стана пурпурночервено.

Джени погледна ужасена Валентин. А когато той извади пистолета от джоба си, очите й се разшириха от безпокойство. Той поклати глава и постави пръст на устните си.

Борис чу познатото изщракване на предпазителя и се обърна. Погледна с презрение малкия пистолет.

— Няма да успееш — каза той и отново се засмя, този път предизвикателно. — На руски танкер? Ако ме убиеш, няма да се измъкнеш жив. Нито пък тя. — Хвана Джени и закри тялото си с нейното. — Ще трябва да убиеш първо нея — добави той с победоносна усмивка.

Валентин сви безразлично рамене и се прицели.

— Това може би само ще опрости нещата — каза той замислено. — Всъщност мога да убия и двама ви само с един изстрел.

Тялото на Джени се преви на две. Можеше всеки миг да припадне от ужас. Борис ядосано я накара да се изправи отново. Джени гледаше недоумяващо Валентин. Беше й казал, че ще дойде да я спаси, а се канеше да я убие. Виеше й се свят, тялото й трепереше. Борис я стисна още по-здраво.

— Има начин да се измъкнеш — каза тихо Валентин. — Можеш да напуснеш кораба заедно с мен. Ще вземем момичето с нас. Гарантирам ти, че ще те заведа до летището и ще ти наема частен полет до Анкара. Ще постъпиш разумно, ако се измъкнеш от международния скандал. Разбира се, ако предпочетеш да…

Пръстът му беше готов да натисне спусъка. Изведнъж Джени започна да пищи. Борис я бутна отново на стола. По челото му бяха избили капчици пот. Облиза нервно устни, малките му хитри очички огледаха няколко пъти всички предмети в каютата, търсеха начин за измъкване.

— Разполагаш с пет секунди — каза студено Валентин. — Едно… две… три…

— Добре, добре, съгласен съм. — Гласът на Борис беше висок и писклив, защото в него беше стаен страхът му. Той вдигна дланта си, за да спре смъртоносното броене. — Ще направя каквото искаш. Но как мога да бъда сигурен, че ти ще спазиш думата си?

Валентин сви рамене.

— Трябва да ми имаш доверие — каза той все така студено. — Развържи момичето.

Ръката на Борис изчезна в джоба му, Валентин скочи и пъхна револвера между ребрата му.

— Имам нужда от ножа си! — извика Борис. Острието на ножа проблесна на светлината на лампата, дулото на револвера опря в слепоочието му.

— Само въжетата, чичо — каза тихо Валентин.

Борис въздъхна и освободи ръцете и краката на Джени. Тя нададе стон, когато кръвта се върна в крайниците й. Усещането не беше приятно, а болезнено.

— Дай ми ножа и вдигни ръце — заповяда Валентин.

Борис се подчини. Валентин го претърси и намери тежкия „Колт“, който беше любимото оръжие на чичо му.

— Разтрий краката си, Джени — каза Валентин. — Трябва да засилиш циркулацията на кръвта. Ще трябва да вървиш сама.

Тя стъпи на пода и се изправи, макар краката й да бяха като стъпили върху бодли. Револверът на Валентин беше все така насочен към Борис, който гледаше дулото като хипнотизиран.

— Ти и Джени ще вървите пред мен — каза му Валентин. — Ще кажеш на охраната, че напускаме кораба. Като слезем от кораба, ще тръгнем към подемния кран, който е на сто и петдесет метра вляво. Няма да свалям очи от вас. А на разстояние от две крачки не мога да пропусна.

Борис стисна здраво устни, не възрази. Нервно прокара длан по плешивата си глава. Очите му се стрелкаха на всички страни, когато стъпиха в трюмовете — търсеше човек, който би могъл да вдигне тревога. И се прокле за заповедта, която беше дал — екипажът да остане в помещенията си, докато корабът отплава. Докато се изкачваше по завитата стоманена стълба, погледна назад и срещна студения поглед на Валентин. Омразата го гризеше отвътре. Валентин беше копие на баща си. Най-после беше хванал и двете деца на княз Иванов и сега щеше да ги прати в ада.

Когато се появиха горе, охраната на мостика скочи на крака. Борис бързо им каза две-три думи, те отдадоха чест и им направиха път. Валентин вървеше две крачки зад тях, ръката му беше в джоба и стискаше револвера. Корабът беше потънал в непрогледен мрак. Когато слязоха от борда, Борис отново почувства дулото в ребрата си. Джени стенеше и се препъваше до него.

Валентин каза на Борис да седне на задната седалка. Накара Джени да седне до него и й подаде револвера.

— Ако направи дори едно-единствено движение, натисни спусъка. Не можеш да пропуснеш.

Борис се усмихна доволно, като видя колко силно трепери ръката й. Разбра, че е настъпил сгодният случай.

— Не знаех, че се познавате — каза той с кадифен глас. — Това само показва колко малък е светът.

Валентин запали мотора и Борис каза:

— Не мислиш ли, че е странно, че се познавате, Валентин? Че отговорът през цялото време е бил там, във Вашингтон?

Погледите им се срещнаха в огледалото. Борис избухна в смях, когато разбра, че Валентин не знае за какво говори той.

— Ти не знаеш! — чудеше се той. — Ти все още не знаеш, не разбираш…

Дулото на револвера опря в ребрата му и Джени каза:

— Затваряй си устата, копеле, или ще те убия още сега!

— Добре ли си? — попита я Валентин.

Тя обърна поглед към него и в тази кратка секунда Борис я удари по ръката. Тя натисна спусъка, но куршумът се заби в пода на колата, а пистолетът се оказа в ръцете на Борис. Той го опря в тила на Валентин. Потта се стичаше от темето по врата му и изчезваше надолу под яката му. Едното му око беше втренчено в Джени, която се беше свила на седалката. Щеше да я убие веднага, ако направеше някакво движение.

— Слизай от колата! — заповяда й той. — Тръгни обратно към кораба. Ако се опиташ да избягаш, ще те застрелям.

Тя се колебаеше. Знаеше, че на Борис ще му трябва само секунда, за да насочи оръжието към нея. Но секундата щеше да спаси и нея, и Валентин.

— Бързо! — изкрещя той. — Мърдай!

Тя се полуизвърна, уж за да отвори вратата, а после безразсъдно се хвърли към ръката му, която държеше пистолета. Той падна на пода. Борис започна да псува, отблъсна я и се наведе да го вземе. Пръстите му точно се сключваха около оръжието, когато Джени стъпи върху тях с всички сили. Валентин вече беше излязъл от колата и сграбчил Борис за яката. Нанесе силен удар по сънната му артерия и Борис се свлече мълчаливо на земята, а омразата все още беше в очите му. Джени изскочи от колата, заобиколи я, застана до Валентин и облиза нервно устни.

— Той…? — попита тя тихо, все още уплашена.

Валентин кимна.

— Това беше единственият начин — каза той уморено. — Или аз, или той. Така е било винаги. И ето, че всичко приключи.

Тя като че ли всеки момент щеше да припадне и той я прегърна през раменете, за да й даде подкрепа.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Но шокът ми дойде малко множко. И кракът ме боли. Мислех, че ще експлодира от болка, когато стъпих върху ръката му.

— Седни в колата — каза тихо той. — Ще трябва да се погрижа за тялото му.

Тя седна на мястото до шофьора и загледа как Валентин мята тялото на Борис на рамо и изчезва в мрака. След няколко секунди чу как то падна тихо във водата и бързите стъпки на Валентин, който се връщаше.

Моторът на форда все още работеше. Той хвана кормилото и поеха по посока на града. Когато влязоха в уличното движение, четири полицейски коли профучаха край тях, сините лампи светеха и сирените им виеха. Отиваха към танкера. Тя се обърна, за да ги проследи с поглед.

— Наистина ли отиват към танкера? — попита тя.

Той се усмихна.

— Онова, което разказах на Борис, беше измислено, но ето, че се оказа истина.

Той караше мълчаливо по улиците, пресякоха площад „Таксим“. Джени трепереше от преживяния шок. Всичко й изглеждаше толкова познато, толкова обичайно. Но ако не беше Валентин, тя щеше да е още на танкера, все още оставена на милостта на онзи жесток човек… Валентин пресече моста „Галата“ и навлезе в квартала „Еминону“. Караше по задните улички и спря пред долнокачествен хотел, чиято зелена неонова табела гласеше, че това е хотел „Турист“. Хотелът предлагаше евтини занемарени стаички и след седем часа нямаше човек на рецепцията. Гостите можеха необезпокоявани да влизат и излизат. Мястото беше по-подходящо за целите на Валентин от хотела в „Емирган“, където беше отседнал преди това.

Той отново прихвана Джени през раменете и тя стъпи неуверено на тротоара.

— Има две стълбища — каза той и я взе на ръце. — Май няма да се справиш сама.

Тя се сгуши в него като уплашено дете, зарови лице във врата му. Валентин я беше спасил. Той я обичаше. Той ще извика Михаил, тя скоро ще си бъде у дома и никога през живота си няма да направи подобна глупост отново. Искаше й се и Кал да бъде там, за да му признае каква глупачка е била, и да го помоли да й прости за проблемите, които беше причинила на толкова много хора.