Елизабет Адлър
Собственост на една дама (5)

Глава 4

Женева

Кал Уорендър беше втренчил поглед в чашата си с шампанско. Повтаряше си, че идеята му се беше сторила великолепна. Светлината в бара на хотел „Бо Риваж“ беше приглушена, мека. Вътре беше уютно, макар през прозорците да се виждаше снежната виелица. Неочакваната буря беше станала причина да затворят женевското летище. И сега беше обречен на самотна вечеря, по време на която щеше да мисли непрекъснато затова, че се беше провалил и не беше успял да се добере до смарагда на княз Иванов. Противникът се беше оказал по-умен от него.

Валентин Соловски седеше на бара и мълчаливо пиеше водка с двама други руснаци. Изглеждаха толкова мрачни, колкото беше и самият Кал. Той се запита дали това не означава, че Валентин също не се е добрал до смарагда и че, като него, е изтървал следите на „дамата“. Но ако не руснаците, тогава кой беше купил камъка на Иванов? Знаеше, че на Валентин е възложена същата задача, която беше възложена и на него — да намери „дамата“, която продава камъка. И двамата — и той, и Валентин — знаеха, че не става въпрос само за пари, а и за мини.

Когато княз Иванов се беше срещнал с махараджата преди толкова много години, те си разменили подаръци, защото празнували сдобиването на княза със земи в Раджастан. Князът открил там ценни находища на волфрам — елемент, с чиято помощ се закалява стоманата. И правилно преценил какво значение ще има той за бъдещето. Но след революцията Русия си присвоила правата над мините, защото притежавала официалния документ, подписан от княз Миша Иванов. Сега те принадлежали на новата Съветска република, защото вече нямало частна собственост. Държавата притежавала всичко. По онова време автентичността на документите била подложена на съмнение, но тъй като нито един от членовете на фамилията Иванов не предявил правата си, по въпроса не било направено нищо. Въпреки че били ценни, мините като че ли нямали значение за останалия свят. Но съвсем наскоро станало ясно, че в тях има залежи на изключително важни за съвременната индустрия елементи. И дори на такива от особена важност за военната защита на една държава. Или за войната. И сега целият свят беше готов да оспорва правата на Русия. Кал знаеше, че руснаците отчаяно се нуждаят от подписа на Иванов върху документа, който ще бъде неоспоримо доказателство за техните права. Ако те първи намереха „дамата“ щяха да се сдобият с подписа. И отново щяха да станат най-великата сила в света.

Кал отпи от шампанското, което трябваше да го ободри и развесели и може би да заблуди руснаците, че той празнува покупката на смарагда, но не можеше да престане да мисли за случилото се през последните няколко седмици. Беше получил желаната от него „картбланш“ да проведе свое собствено разследване и да открие мистериозния собственик на камъка на княз Иванов. Не беше молил за помощта на ЦРУ, нито за сложните процедури и издирвания на ФБР. Искаше да се справи сам, със собствени сили. Разбираше важността на задачата и знаеше, че успешното й изпълнение ще го издигне в политическата йерархия. А и мислеше, че вече разполага с известна следа. „Много е просто“ беше се изказал той на срещата във Вашингтон. „Трябва само да намеря човека, разрязал камъка на две. Той ще знае кой е собственикът.“

Всичко започна като на игра. Беше отишъл първо в Амстердам, където се беше срещнал с Петер Ван Сталте, майстор бижутер и човек на честта. Ван Сталте му беше казал, че смарагдът не се е появявал в този град и че на него много би му харесало да свърши работата по разрязването, ако му се удаде възможност. „Много е рисковано“ беше казал той със смръщени вежди и беше подръпнал брадата си. „Дори най-сигурната ръка не би могла да гарантира успеха“.

В Йерусалим израелците бяха казали, че не само не са виждали смарагда, но че не биха се осмелили да извършат разрязването дори и да ги бяха помолили. Бяха добавили, че има само един човек, който би могъл да успее в това: Джером Абис. Но Абис беше изчезнал от Париж и от бижутерската сцена преди доста години след серия от неудачи, в които бяха замесени огромни и скъпи диаманти. Щайн беше поднесъл шепата си към устата си и беше казал: „Шотландското уиски, ето кое съсипа кариерата на Джером Абис. Говори се, че е отишъл в Хонконг или може би беше Сингапур? Или пък може би Банкок?“.

Кал се беше доверил на информацията на Интерпол, според която бяха видели Абис в Банкок, един от главните бижутерийни центрове в Далечния Изток. Търсенето го беше отвело до една тясна задна уличка в квартала Патпонг. Видя старата, зацапана табела, която красеше олющената врата. Никой не отговори на позвъняването му. Хората от клиниката за лечение на венерически болести, която се помещаваше на първия етаж, казаха, че не са виждали Абис от няколко седмици. Цели два дни той разпитва от бар на бар, от улица на улица, за да открие собственика на сградата. А когато най-после се срещна с него, му се прииска да не го беше срещал.

Срещнаха се в офиса му в сградата на един бар, където неоновите светлини не угасваха. От огромните микрофони и тонколони се лееше дискомузика, която можеше да проглуши ушите. Полуголи тайландски момичета танцуваха лениво на сцената, а клиентите, които сякаш умираха от скука, оценяваха прелестите им. Когато Кал запита за собственика, двама мускулести бодигардове внезапно изникнаха сякаш от нищото и без да кажат дума, го сграбчиха за ръцете. Преведоха го бързо по мрачен и тесен коридор, докато стигнаха до задната страна на бара. Минаха покрай „салони за масаж“, където момичетата седяха и си бъбреха, докато чакаха клиенти, на които да покажат „уменията“ си. Едно от тях му извика и предизвикателно прокара длани по голото си тяло. „Опитай ме, господарю, ще те накарам да се чувстваш добре“ беше казала то и се беше изкикотило високо. Като стигнаха до една задна стаичка, двамата мъже го блъснаха грубо вътре. Тежката миризма на парфюмите на момичетата не можеше да премахне миризмата на пот, амоняк, силен дезинфекционен разтвор, затова той с благодарност вдъхна по-свежия и чист въздух в офиса. А после втренчи поглед в дребничкия мъж зад огромното бюро. Той не беше тайландец. Беше полуевропеец и изглеждаше така, сякаш нямаше възраст. Кожата му беше жълтеникава, а очите толкова тесни, че беше невъзможно да се определи цветът им или изражението им. Беше с крехко телосложение, приличните му на детски ръце си играеха неспирно с кехлибарената броеница. Огромният стол, в който се беше излегнал, го караше да изглежда още по-дребен. От двете му страни стояха още двама бодигарда, които изглеждаха не по-малко заплашителни от първите. Кал почувства как устата му изведнъж пресъхна, а гърлото му се сви. Знаеше за подземния свят в Банкок, но не беше очаквал да се сблъска с него. Беше повече от очевидно с какво се занимава мъжът, седнал срещу него: наркотици, сводничество, лихварство…

— Молбата ми е съвсем обикновена, сър — беше казал той, като внимаваше да бъде учтив. — Търся един бижутер на име Абис.

Очите на човека срещу него го бяха изучавали мълчаливо около минута, а после той беше казал с висок, пронизителен глас:

— Защо?

— Защо? — беше повторил несигурно Кал.

— Защо търсите мистър Абис? Може би ви дължи пари?

— Не, о, не. Абис не ми дължи пари. Аз… имам работа за него.

— Покажете ми камъка, който ще искате да разреже той.

— Камъка? — Кал почувства как потта се стича по врата му, и се запита колко дълго още щеше да успява да заблуждава човека срещу себе си. — Оставих го в Амстердам. Той е много специален камък. Казаха ми, че само Абис може да го разреже.

Настъпи тишина, която дълго време никой не наруши. Той беше направил усилие да не отделя погледа си от лицето на мъжа. Искаше му се да може да види очите му. Проклинаше се, че позволи да изпадне в подобно заплетено положение.

— Лъжеш — беше казал най-накрая мъжът с тънкия си глас. — Абис е пияница. Отдавна е минало времето, когато е можел да реже камъни. Кариерата му е била съсипана в Париж преди години. Сега печели достатъчно само за пиенето си. Лъска и полира камъни за най-евтините пазари. Но не печели достатъчно, за да ми плаща. Мистър Джером Абис изчезна преди два месеца, като все още ми дължеше пари за определен вид услуги. Това беше… направо непростимо. Разбирате ли ме? — Усмивката му беше тясна и непроницаема като очите му, когато добави: — Човекът, който ми събираше наема, беше отстъпчив. И беше позволил на Абис да се измъкне — нещо, което е против правилата, наложени от мен. Разбира се, ние се погрижихме това повече да не се случва. Но мистър Абис… е, той все още ми дължи точно хиляда долара. Не са много пари, разбира се… но никой, никой, досега не е дължал пари на моята организация, никой не е успял да се измъкне. И така, мистър… Уорендър, щом мистър Абис е ваш приятел, какво бихте казали, ако ви накараме да платите дълга му? Да кажем, че е приемливо, а? А в замяна ще ви кажа каквото знам.

Крокодилската усмивка бързо изчезна от лицето на мъжа. Кал остана загледан в него силно изненадан. Какво ли щеше да му каже този полуевропеец? Че е убил Абис заради хиляда долара? Смъртта вероятно беше едно от любимите наказания на тези копелета.

— Хиляда долара? — беше казал той и беше бръкнал в якето си за портмонето.

Мъжът, който стоеше най-близо до него, сграбчи ръката му. Кал почувства студеното острие на нож да се опира отзад във врата му.

— Да кажем, че… с лихвата… стават петнайсет хиляди? — беше предложил полуевропеецът и отново беше показал крокодилската си усмивка.

Кал беше кимнал. Мъжът беше направил знак с малката си ръка и ръцете му отново бяха свободни. Кал въздъхна с облекчение, че няма да се превърне в още една от анонимните статистически жертви, намерени в дълбоката река Чао Фрая. Но доста нервно беше казал:

— Вие, момчета, приемате ли пътнически чекове? Само се пошегувах, шегувах се… — беше побързал да добави, докато очите на полуевропееца се бяха превърнали в още по-тесни, гневни цепки, а устата му — в тънка резка. — Петнайсет хиляди долара, така ли? — Той взе петнайсет банкноти от по хиляда долара от портмонето си и ги постави на бюрото. — И сега ще ми кажете ли къде е мистър Абис?

Мъжът беше направил знак с ръка на един от хората си да премести парите от бюрото, а после беше казал:

— Мистър Абис беше проследен от Куала Лумпур до Сингапур, след това до Джакарта, където, както разбрах от свръзката си, търсел кораб за Истанбул. Проучването ми беше преустановено там. И тъй като сега дългът му е платен, то вече не е необходимо. Довиждане, мистър Уорендър.

Бодигардовете отново бяха хванали ръцете му и бяха започнали да го влачат по дългия коридор, а Кал се беше запитал откъде мъжът знаеше името му. Сигурно беше чул, че непрекъснато задава въпроси, и беше поразпитал тук-там за него. Не приличаше на човек, който ще остави нещата на естествения им ход. Момичетата, които уж правеха масаж, го бяха изгледали мълчаливо иззад завесите на кабинките си. И ето, че отново се беше озовал в бара, уязвим за червено-синята неонова светлина и силната дискомузика. Изведнъж го бяха блъснали силно по гърба и той беше изхвръкнал на улицата, където с благодарност беше вдишал влажния зловонен въздух на Патпонг. Беше му се сторило, че вдишва самия живот.

Взе обратния полет до Истанбул. Валеше и красивите кубета и минарета бяха скрити от ниско надвисналите сиви облаци. Дори Босфора представляваше мрачна, потискаща гледка. Пристанището беше заобиколено от мръсен бедняшки квартал. В него бяха хвърлили котва няколко руски фрегати и турски кораби, които изглеждаха готови за бунището. Земята и морето се сливаха в призрачната влажна сивота. Беше се намокрил до кости, докато вървеше по доковете, за да търси незначителния служител, който, според Интерпол, можеше да му помогне. Срещу прилична сума, разбира се. Намери го, но още цели два дни, през които непрекъснато валеше, се рови из купища хартии и папки, докато намери онова, което му трябваше. Сравни снимката на мъжа на документа за имиграция със снимката, която му беше дадена от Интерпол. Не можеше да се сбърка кръглото лице, което блестеше от пот, дебелият врат, който се гънеше на няколко ката, нито пък малките свински очички и пълните устни. Рядката коса на Абис беше боядисана в червеникав цвят, а мустаците му бяха нова придобивка, но името беше последното, което потвърди неговата самоличност. Джером Абис очевидно не беше находчив. Беше се преименувал просто като мистър Джером… Жорж Джером, производител на облекло от град Ним, Франция. Беше писал, че идва в Истанбул, за да търси евтини памучни турски платове, които да продаде в Европа. Беше дал адреса на малък хотел в търговската част на града. Кал си преписа информацията, прибра в джоба си снимката на Абис, даде още петдесет щатски долара на нервния служител, който го придружи с благодарност до вратата, и тръгна към хотела.

Размени само една дума със служителя на рецепцията и нови петдесет долара му спечелиха разрешението да прегледа книгата за гостите през последните два месеца. Но мистър Джером не беше регистриран там. Няколко дискретни въпроса потвърдиха, че никой не е виждал човек с неговото описание. Кал разбра, че отново се е озовал там, откъдето беше тръгнал.

Покрай широките булеварди на съвременната, модерна част на Истанбул, растяха дървета и цветя, но тесни средновековни улички пресичаха хълмовете покрай новия град, където се купчеха дървени къщурки и мрачни дворове. Истанбул беше град, в който човек, ако иска, може лесно да изчезне. Кал знаеше, че едно е сигурно: Абис нямаше да се опита да упражнява професията си. Сигурно са му платили богато и пребогато за срязването на смарагда на княз Иванов. Той щеше да пропилее парите за шотландско уиски. Щеше да пие щастливо чак до смъртта си. Той сви рамене. Помисли си, че Абис най-вероятно ще свърши дните си, като се удави в реката.

Сега беше хванат в капан от снежната виелица в Женева, без да се е добрал до смарагда, нито до неговия собственик — бивш или настоящ. Замисленият му поглед се премести върху Соловски, който все още пиеше, застанал до бара, пазен от двамата други руснаци. В Соловски определено имаше нещо различно. Не само защото беше с една глава по-висок и няколко сантиметра по-широкоплещест от другите двама. Обноските му бяха първокласни, много по-добри от тези на другите. Увереност, комбинирана с благовъзпитаност, реши той — онова, което беше задължително за всеки дипломат. Внезапно Соловски се обърна и срещна погледа му. Кимна му безстрастно и се обърна отново към бара, като си поръча още една водка. Познаваха се само бегло, но Кал мислеше, че знае за Соловски повече, отколкото той — за него.

През целия си живот Валентин Соловски се беше обучавал за високия пост във външното министерство, който заемаше сега, на трийсет и шест години. Беше заемал поста аташе в руското посолство в Париж, беше военен аташе в Лондон, а последният заеман от него пост беше на културен аташе във Вашингтон. Париж, Лондон, Вашингтон, мислеше Кал, докато отпиваше последните глътки шампанско. Само най-доброто за сина на члена на Политбюро, маршал Сергей Соловски и племенника на страшния шеф на КГБ, Борис Соловски. Връзките бяха от особено значение дори в Народната република.

Валентин отново се обърна, но този път към вратата. Кал проследи погледа му. На входа на бара беше застанала колебливо Джени Рийс. Беше красива, но като че ли в лошо настроение. Не се усмихваше. Кал беше срещал Джени Рийс няколко пъти на пресконференции в Белия дом и на приеми във Вашингтон. Знаеше, че е дяволски добра репортерка. Беше умна, винаги провеждаше свое собствено разследване по случаите и никой не можеше да повлияе на мнението й. Беше пряма, честността й беше безусловна. Освен това беше най-привлекателната репортерка на света — подробност, която не беше убягнала и на Валентин Соловски. Кал й извика, докато тя вървеше към една маса до прозореца.

— Не възнамеряваш да пиеш сама, нали, Джени? — Той посочи с ръка чашата леденостудено шампанско. — Защо не дойдеш при мен?

Тя се поколеба, но после каза доста нелюбезно:

— Съжалявам, но имам нужда да остана за малко сама. Искам да помисля.

— Ние всички имаме нужда от това — прошепна Кал и отново потъна в стола си.

Тя зае мястото си до празната маса, отметна назад разкошната си руса коса и помоли келнера за чаша натурален портокалов сок с лед. Никакъв алкохол, помисли си той изненадан. Работният ден беше свършил и повечето репортери щяха да се отбият в бара, за да изпият бутилка-две. Щяха да празнуват като деца, избягали от училище. Джени Рийс трябваше да има някаква наистина сериозна причина, за да се държи така. Той въздъхна и си наля още една чаша шампанско. Много му се искаше тя да беше казала „да“. Забеляза, че Соловски отново се е обърнал към бара и се е заслушал в нещо, което му говореше един от другарите му. Кал погледна часовника си. Осем и половина не беше прекалено за вечеря в този град, нали? Е, по дяволите, и да беше. Защото Кал беше много гладен. Той кимна на Джени и на Соловски и тръгна към ресторанта на хотела.