Елизабет Адлър
Собственост на една дама (32)

Глава 31

Истанбул

За първи път от години насам, Джером Абис стана рано сутринта. Съблече пижамата си и бос отиде до банята, където се огледа внимателно в четвъртито огледало без рамка. Ярката светлина на деня не беше благоприятна за него. Лицето му беше подпухнало, вратът му беше на гънки, кожата беше опъната около белезите. Стомахът му се сви, а по гърба му се стичаха струйки пот, когато изпитият снощи алкохол атакува черния му дроб. Той рязко се преви от болка. След секунди болката понамаля, той се изправи и влезе под душа. Може би сега, когато беше богат, щеше да отиде в някоя от известните клиники и да се опита да се излекува. Наричаха го „лечение“, като че ли това беше болест, а всеки мъж, който имаше поне малко разум, знаеше, че това е удоволствие. Удоволствието на забравата. Докато се сапунисваше, той гледаше тялото си, покрито с тлъстина като това на кита. Може би трябваше да свали няколко килограма сега, когато беше богат, и да си купи няколко скъпи костюма. Както в старото време, когато беше известният Джером Абис, най-добрият бижутер в света. Когато компании като „Картие“ го молеха за услугите му и му плащаха цели състояния. Е, не толкова, колкото изкара с разрязването на този смарагд, разбира се, но за онези времена печелеше повече от достатъчно. И може би сега, когато беше богат, щеше отново да започне собствен бизнес. И щеше да го разгласи, дискретно, разбира се, на старите си познати. Щеше да спомене, уж между другото, че той е разрязал смарагда на княз Иванов. Нямаше значение това, че беше дал честна дума да не говори по въпроса. След шума, който се вдигна около продажбата на смарагда, онова красиво момиче с блестящата черна коса и необикновени сини очи няма да може да продаде още нещо в близко бъдеще. Лейла Казан. Сега знаеше името й, но не го знаеше по времето, когато тя отиде да вземе смарагда от него. Пък и не го интересуваше. Снощи по банковата му сметка бяха прехвърлени повече от 648 000 долара. Той беше богат.

Поряза се с острието на бръснача, тъй като ръката му трепереше. Той трепна и отново се замисли за онова, което пишеше във вестниците. Днес плащаха луди пари за сензационна новина. С неговата история можеше да спечели милиони, щеше да прикове вниманието на целия свят. Усмихна се и показа редица жълти зъби. Да, можеше да стане дори още по-богат. И нещо повече — известен. Извади една риза от гардероба и се загледа в мръсната ивица, която се беше образувала на яката й. Но трябваше да се задоволи с нея. Старият му костюм от плътен копринен плат беше пожълтял от времето, имаше петна от пот и беше смачкан. Щеше да изглежда ужасно смешно в него в този студен пролетен ден. Но белият костюм беше неговият отличителен знак. Както и широкополата панамена шапка.

Постави шапката с избелялата червена пандела на главата си и бързо отиде до вратата. С ръка на дръжката, хвърли последен поглед наоколо. Не искаше нито една от малкото грозни вещи, които му принадлежаха. Никога вече нямаше да се върне тук. Потупа джоба, в който беше документът за банковата му сметка, за да се увери, че е там.

Чиновникът в банката „Стамбул“ отбеляза размера на сметката и вида на клиента и извика управителя. Абис се чувстваше неудобно под настойчивите погледи на двамата, които го преценяваха критично, а после отново преглеждаха сумата, прехвърлена им вчера от швейцарска банка. После двамата разгледаха под лупа снимката от паспорта му, който беше на името на мистър Джордж Джером.

— Разбира се, мистър Джером, за нас ще бъде удоволствие да ви открием сметка тук — каза най-после управителят. — Аз самият ще се погрижа. Само ми кажете какъв вид да бъде сметката. Може ли да ви предложа краткосрочен влог при най-висока лихва, докато решите къде ще инвестирате? Или по-разумният безсрочен влог, от който винаги можете да теглите пари в брой и така нататък?

Абис кимна.

— Ще внеса сто хиляди на безсрочен влог, а останалото — на краткосрочен влог. И ще взема десет хиляди в брой сега. В долари.

Бяха му предложили турско кафе и той си играеше нервно с лъжичката. Те не бързаха, а той се потеше и се питаше дали всичко е наред.

— Готово, мистър Джером. — Управителят се върна усмихнат. — Ще трябва само да подпишете тук, сър, и тук.

Абис би предпочел ръцете му да не трепереха така. Подписът му приличаше на нечетливи йероглифи. Вдигна нервно поглед към лицето на управителя, но той продължаваше да се усмихва.

— Ето ви и десетте хиляди долара, мистър Джером. Ако срещнете някакви проблеми при обслужването в банката, или пък искате да обсъдите с някого инвестициите си, за мен ще бъде удоволствие да си поприказвам с вас.

Абис се усмихваше, докато вървеше по площад „Таксим“. Не забеляза дребничкия мъж в черно палто, който го следваше. Десетте хиляди долара приятно издуваха джоба на сакото му и той отново се усмихна. Първо щеше да си наеме апартамент в хотел „Хилтън“, а после щеше да напазарува. Четири дузини нови ризи, не конфекция, разбира се, дузина нови костюми, бельо, чорапи, обувки… и нова шапка за късмет. Вече нямаше нужда от старата. Все така усмихнат, той хвърли панамената си шапка на просяка, който седеше на ъгъла, а той му се усмихна с благодарност. Абис реши, че Истанбул му харесва. Тук се отнасяха с него като с принц. Можеше да си живее като крал. Неоновите светлини на бара на ъгъла привлякоха вниманието му и той се поколеба. Едно питие нямаше да му навреди много, нямаше закъде да бърза, хотел „Хилтън“ щеше да си е на мястото и след един час. Засмя се, като си каза, че и със секса е същото — можеш да засилиш крайното удоволствие, като отложиш настъпването му. Това беше още нещо, което парите можеха да купят, нещо, което не беше имал от дълго време — секс. Не забеляза дребничкия мъж в небиещото на очи кафяво сако, който влезе след него в бара и седна близо до вратата. Абис започна да изучава редиците бутилки, подредени зад бара, с окото на познавач. Той не беше помислил нито за миг, че момичето ще му плати. Мислеше, че ще си остане с онези двайсет и пет хиляди долара, които вече се бяха изплъзнали от пръстите му като вода. Беше платил десет хиляди долара само за новия паспорт, а после трябваше да плати за транспорта — кораб, самолет и влак — и за хотела. Криенето струваше много пари. Но вече щеше да живее добре. Сега можеше да има каквото пожелае. Избра си двойно малцово уиски, опита го с върха на езика си, преди да го изпие на един дъх и да си поръча друго.

— И едно за вас — каза той, изведнъж станал щедър, на бармана. Мъжът кимна и прибра парите в джоба си. Беше виждал милиони мъже като Абис. Идваха и си отиваха.

Абис се сви на столчето пред бара, когато болката го удари втори път. Господи, сега наистина беше много зле. Може би трябваше да се откаже от уискито. Потеше се обилно. Стана и залитайки, се отдалечи от бара. Дребният човек изведнъж се оказа до него.

— Добре ли сте? — попита го той на френски.

Абис втренчи в него изненадан поглед, а после простена, защото болката отново се обади.

— Трябва да отида в някоя болница — едва успя да каже той и се хвана за ръката на мъжа, за да не падне. Таксито спря до ръба на тротоара и човекът му помогнала се качи, после седна до него и затвори силно вратата. Таксито потегли, гумите му изсвистяха по асфалта, когато взе завоя и излезе на „Сираселвиле Кадеси“, откъдето потегли към моста и старата част на града.

Новината заемаше само пет реда в сутрешните вестници. Тялото на мъж било намерено на пристанището Ункапани. Не се бил удавил, бил промушен с нож, който още стърчал от гърба му. Ограбването не било мотивът за нападението, защото в джоба му намерили десет хиляди долара. Бил идентифициран като мистър Джордж Джером и полицията щяла да започне следствие.