Елизабет Адлър
Собственост на една дама (44)

Глава 43

Мериленд

— И така — продължаваше да говори Миси, — всички живеехме в голямата къща на „Лексингтън“ и вместо да се занимава със студиото, Зев се държеше като баща на всички. Опитваше се да заеме мястото на Дик в сърцата на Роза и децата й. Ходеше на родителските срещи в училище и подписваше бележниците им, водеше ги на уроци по тенис и плуване, както и да наблюдават бейзболни турнири. И все повече и повече работата оставаше на Джейки Джером. Отначало Джейки се допитваше до него за всичко, свързано с „Меджик“, но скоро стана очевидно, че това не интересуваше Зев. Той ходеше там два или три пъти в седмицата, за да види новата продукция и да се срещне с хората, които продължаваха да го търсят. Но не знаеше нищо за другите срещи, тайните срещи…

След като излезе от клиниката след онзи инцидент със Соловски, Азалий вече нито един път не отговори на това име. Превърна се изцяло в Ава Адер. Като че ли, заедно със старото си име, беше оставила зад гърба си и всичките си проблеми. Правеше филм след филм и Зев предупреди Джейки, че изцежда и последните й сили, като я кара да върши все същите неща — само заглавията и някое и друго име в списъка на актьорите се променяха. „Тя има нужда от нов стил, от нов имидж“, каза му той, когато прегледаха последната лента. „Трябва да покажеш на зрителите и нещо друго, освен красотата си“. Но, Джейки сви рамене, „аз само давам на публиката онова, което тя иска“.

Когато Зев спомена същото пред Азалий, тя само се усмихна със странната си слаба усмивка и отговори, че Джейки сигурно знае какво прави. А после отиде да репетира за някакъв благотворителен концерт, в който се беше съгласила да участва.

След края на войната киното се промени. Дори мюзикълите бяха по-различни и в тях имаше загатнати сериозни проблеми. Последният филм на студиото беше провал и загуби средствата, вложени в него. Зев беше силно ядосан и извика Джейки в офиса си, за да му даде обяснение, но той обвини Азалий. Каза, че тя отказвала да се промени, да се нагоди към новото време. Настоявала да играе, както винаги го е правила.

Имаха великолепна къща на „Кресънт Драйв“, където Джейки обичаше да дава партита. Не можех да не забележа колко се бяха променили нещата. Когато се срещнаха за първи път, Азалий беше недостижима за мъж като Джейки. Беше красивата кинозвезда, доведена дъщеря на С. З. Абрамс, докато той беше непривлекателен, ненадарен млад сценарист, стъпил едва на първото стъпало на холивудската стълбица. А сега беше холивудски магнат, облечен в скъп италиански костюм, в устата с дълга, първокачествена пура. А тя беше спечелила репутацията на нестабилна психически ексзвезда, засенчена от блясъка на новите красиви звезди, които нямаше да се спрат пред нищо, за да се доберат до успеха. И винаги имаше много от тях на онези партита, давани от Джейки.

Сега той се държеше рязко с нея, прекъсваше я по средата на изречението, обръщаше глава настрани — все едно че тя не е там. Или я пренебрегваше през целия следобед, говореше с всички други — веселият домакин, който се грижи за успеха на партито. До Зев достигнаха слухове, че всяка нощ той не спял в собственото си легло, а ходел да „играе покер“. Или поне така казвал.

Животът продължи така още няколко години. Аз и Зев бяхме толкова щастливи, колкото и в първия ден от брака си. Заради войната помислих, че вече няма защо да се страхуваме от ЧК, че сигурно са забравили за наследниците на княза. Опитах се да забравя.

През пролетта на 1950 Зев и аз решихме да посетим Европа — Лондон, Париж, Рим. За това бяхме мечтали цял живот. Първите ми спомени от Оксфорд се сблъскаха с реалността на 50-те години. Едва познах града, само колежите бяха същите. Но намерих нашата стара къща и професорът, който живееше там, любезно ми позволи да огледам. Тя не се беше променила много и дори старото кресло на татко беше още там. Когато споменах, че много обичах да се качвам на коленете на татко, когато той седеше в него, професорът любезно ми го даде и аз го качих на един кораб за Калифорния. Баща ми беше погребан в Русия, затова нямах други спомени от Англия.

Когато се върнахме в Калифорния, се чувствахме прекрасно. Зев си беше отпочинал и духът му се беше върнал. След войната, когато бяха разкрити всички ужаси на концентрационните лагери, той беше дал огромни суми за благотворителност. И сега посвещаваше много от времето си на благотворителните организации. Сега каза, че ще се заеме отново с бизнеса си. Щеше отново да контролира „Меджик“ и да го ръководи, както си знае.

Точно когато той излезе, телефонът звънна и аз вдигнах слушалката.

— Матюшка, аз съм, Азалий. — За първи път от дванайсет години насам тя се назоваваше така. И аз разбрах, че това означава нов проблем.

Веднага отидохме да я видим. Седеше на дивана с крака, пъхнати под тялото, въртеше носна кърпичка в ръцете си, беше бледа, безжизнена, в очите й се четеше страх. Погледна Зев така, като че ли той беше призрак.

— Но ти не изглеждаш болен! — възкликна тя.

— Разбира се, че не съм болен — засмя се той. — Никога през живота си не съм се чувствал по-добре.

— О, слава на бога! — Облекчение замести напрежението и тя се усмихна. — След онова, което Джейки ми каза, помислих, че умираш…

Той седна до нея и взе ръката й.

— И какво казва Джейки?

— Че остаряваш, че времето ти е минало, че е време в жилите на „Меджик“ да потече нова, свежа кръв. Че си станал по-бавен, че си болен от някаква загадъчна болест, за която никой не иска да говори. Чух всичко това при игра на покер, която той организира тук преди няколко седмици. Но това не беше обичайната игра на покер… Имаше много важни гости, хора с власт и пари… — Тя го погледна. Очите й бяха толкова ясни и разумни, тя беше нащрек, отново с разума си. — О, мили боже, Зев, сега виждам какво всъщност прави той, защо разправя на всички, че си болен… Той иска „Меджик“!

Из целия Холивуд се говореше, че С. З. Абрамс е болен. Разбира се, не беше се издигнал високо в бизнеса, без да си спечели неприятели, и ето, че сега те го преследваха по петите като глутница вълци, всеки един от които нямаше търпение да отнеме плячката на другия. Джейки играеше мръсна игра. „Меджик“ беше корпорация, която притежаваше и струваше милиони, особено парцелът край Чахуенга. Но колкото повече се увеличаваше броят на филмите и се разширяваше бизнесът, толкова по-големи ставаха и дължимите пари. Джейки осъществяваше контрола през последните няколко години и се беше обърнал за пари към нови банки, които, както беше казал на Зев, нямали търпение да финансират идеите му. И беше станал особено близък с един млад банкер, Алън Рекмън, който винаги беше готов да му отпусне неограничен кредит.

Джейки каза на Зев, че „Меджик“ има затруднения. Годишната печалба беше спаднала с шейсет процента, но не беше само това. Счетоводителите казали, че липсвали много пари — просто били „изчезнали“. Каза, че е хубаво, дето Зев се завръща в бизнеса, защото изпитвали отчаяна нужда да говорят с него. Когато Зев го запита какви са тези приказки, че е „болен“, той отговори, че просто повтарял онова, което чувал навсякъде из града. И дори го бил прочел в „Дейли Върайъти“. И наистина, там пишеше: „С. З. Абрамс заминава за Европа, за да се лекува от никому неизвестна болест. Хората, отговорни за бизнеса, се тревожат, че това може да е мозъчен тумор, които ще повлияе на способността му да взема решения“. Пищеше още как студиото непрекъснато западало в отсъствието на своя председател, как му повлияла смъртта на Дик Невърн, но че въпреки финансовите му затруднения, неговият президент, Джейк Джером, планирал нови три филма, както обикновено.

Всичко след това се разви неимоверно бързо. Приятелят на Джейки, Рекмън, банкерът, обвини Зев, че крадял пари, за да ги дава за „благотворителност“. Намекваше, че парите отивали не към благотворителните дружества, а към чужди банки, където Зев имал открити сметки. И дори инсценира проверка на отчетите, за да докаже. Обвиниха го, че е виновен за финансовия крах на компанията, въпреки че Джейки я ръководеше през последните години. И дори заплашиха, че ще го изкарат луд, като пледират, че лудостта е причината за тези му действия. „Скандалът ще бъде голям и шумен, С. З., каза спокойно Джейки. Дори само заглавията във вестниците ще те убият, пък ако ще да дадеш и десет години от живота си, за да докажеш тяхната неверност. А това ще погуби «Меджик». Защо просто не се предадеш с достойнство и не ни оставиш да ръководим компанията? Ти си имал своето време, сега е дошло моето.“

Зев гледаше усмихнатото му лице и много му се искаше да избие зъбите му и да го накара да ги глътне. Но знаеше, че не си заслужава. Изведнъж проумя, че Джейки никога не е обичал Азалий, че всичко е било замислено много отдавна. „Точно това искаше от самото начало, нали?“, попита го той. Джейки го погледна самодоволно усмихнат. „Печелиш!“, отговори той.

На следващия ден Зев обяви оставката си като ръководител на студиото. Киното не беше вече същото, както в зараждането си. Сега то се владееше от големите корпорации, телевизията и няколкото мъже, надарени с огромна власт и много пари. Случаите на заграбване на компании бяха особено чести и не беше засегнат само той. И Зев не искаше повече да има участие в онова, което ставаше. Още преди години беше купил фабрика за вино и сега реши да се посвети на неговото производство.

След това вече нищо не се чу за „липсващи“ пари от компанията „Меджик“, а Рекмън беше назначен на мястото на президента. Джейки стана официален ръководител. Изведнъж се оказа, че „Меджик“ има всичките пари, от които има нужда, и Джейки успя да постигне точно онова, което искаше. — Миси се усмихна тъжно, когато погледна Кал, и каза: — Ето защо С. З. умря като напълно неизвестен човек. А Джейки Джером се превърна в легендата на своето време. Азалий се изнесе от къщата му. Остана да живее на улица „Лексингтън“ съвсем сама, като се изключат кучетата и слугите. Джейки не й позволяваше да стъпва на територията на студиото и поиска развод, като заяви, че тя е психически неуравновесена. Това беше най-голямата жестокост, която можеше да допусне, и той го знаеше, но не искаше никой да му съперничи в едноличната власт. Разводът стана бързо, но все пак беше отразен в пресата. Появиха се онези ужасни снимки, на които тя се опитваше да се скрие зад тъмни очила и огромни шапки и на които изглеждаше като героиня от евтин филм. Разбира се, тя не успя да преодолее удара и отново се озова в клиниката. И още един път положихме усилия да я върнем в реалния живот. Когато излезе от там, тя отиде да живее с Рахел и нейните момчета в тяхната нова къща в Бевърли Хилс. Най-после, Роза се беше омъжила отново. Мъжът й се занимаваше със строителство. Двамата бяха отишли да живеят в Сан Диего. А аз и Зев живеехме близо до фабриката за вино в Северна Калифорния.

Дотогава не бяхме успели да спечелим нито пени от нея и непрекъснато се шегувахме за това, колко лошо е виното. Но сега, като беше освободил ума си от грижата за „Меджик“ Зев реши да се заеме сериозно с нея. Искаше да научи всичко за виното, а това означаваше ново пътуване до Франция.

Посетихме всички по-големи замъци, както и фабрики, и аз с удоволствие видях колко лесно той се отърсва от Холивуд. Умът му беше изцяло концентриран върху новия за него бизнес. Вече не бяхме толкова богати, колкото преди, затова решихме да продадем къщата на „Лексингтън Драйв“ и да си построим нова къща на върха на хълма, с изглед към петстотинте акра лозя, които притежавахме. А междувременно живеехме в малко ранчо и Зев всяка сутрин отиваше при управителя на имението, за да наблюдава как върви засаждането на новите му френски лози. Беше си съставил десетгодишен план и казваше, че след като мине този срок, светът ще научи за калифорнийските вина и особено за виното „С. З., калифорнийско“.

Обичаше да ме вози с колата вечер из лозята и да ми показва растежа на новите пръчки. Беше толкова горд с тях, че бях готова да се закълна, че познава всяка една лоза. В Северна Калифорния климатът е различен, особено в онези дълги долини, където духа леденостуден вятър, който много прилича на френския мистрал. Зев не беше свикнал да облича сако или пуловер, защото още не беше осъзнал, че не живее в южната част на щата. Една вечер, когато, както обикновено, излязохме на разходка из лозята и говорихме за реколтата и видовете вино, които щеше да произвежда, видях как потръпна от вятъра. Беше октомври и наистина беше студено. Исках да се приберем вътре. Но ето, че се появи още нещо, което искаше да ми покаже. После още едно и още едно… На следващия ден беше повален на легло от тежка настинка, тресеше го и кашляше, вдигна висока температура. Извиках лекар. Той каза, че е тежък бронхит. Скоро нещата се влошиха и той разви пневмония.

Взеха го в болницата и започнаха да му бият инжекции с онова ново чудо — пеницилина, — но състоянието му не се подобри. Седях до леглото му и държах ръката му. И знаех, че той умира. Познавахме се от трийсет и четири години и бяхме женени двайсет и три от тях. Най-щастливите години от моя живот, въпреки многото проблеми. Поставиха му дихателна тръба, но не можаха да го излекуват. Това само го разтревожи още по-силно, защото сега не можеше и да говори. Знаех какво иска да ми каже, затова отвърнах на неизречените му думи: „И аз те обичам, Зев. Любовта ни ще е вечна“.

Пренесох тялото му до Холивуд и го погребах там, в земята, в която се беше превърнал в истински мъж. Смъртта му беше отразена във „Върайъти“, където бяха изредени и всичките му постижения и заслуги. Споменаваше се, че се е оттеглил от бизнеса поради „здравословни проблеми“, но не пишеше нищо за машинациите на Джейки. Зев беше човек, който през целия си живот избягваше публичността, затова в международните вестници му беше посветена само една колона. Мислех, че церемонията ще бъде съвсем скромна, затова се изненадах, когато дойдоха много хора. Зев беше обичан и уважаван човек, имаше повече приятели в бизнеса, отколкото мислеше. Все още мисля, че ако се беше противопоставил на Джейки, приятелите му щяха да го подкрепят и той щеше да спечели. Но Джейки познаваше грубия уличен бой и знаеше къде да ритне човека — в онова място, където най-много боли, където душата е най-засегната.

Бях достатъчно богата вдовица. Продадох лозята и фабриката и си купих малка къща, прилична на ранчо, в градчето Енкино в долината Сан Фернандо. Отглеждах кучета борзой, играех бридж и се занимавах с благотворителност. И се опитвах да пазя Азалий, да предотвратя всички възможни проблеми.

В пресата се появиха много груби, ужасни неща. Писаха, че без С. З. и „Меджик“ тя не струва нищо. Писаха, че е алкохоличка. Но това не беше вярно. Тя просто отново беше Азалий. Ава Адер вече не съществуваше. Люшкаше се между двете си самоличности и студиите не знаеха какво да очакват от нея. Един ден беше добре, а на следващия вече не помнеше какво се е канила да направи. Но все още беше неземно красива и винаги обкръжена от мъже. А в лошите периоди се връщаше в клиниката.

Беше в клиниката „Вели Лома“ когато, един ден през 1959, отидох да я видя. Тя не работеше вече от много години и аз плащах всичките такси и лекарства. Не исках Азалий да се натоварва допълнително с грижата за парите. Онази година тя всеки месец редуваше престой в клиниката с престой у дома, люшкайки се между състояние на нормалност и депресия.

Тя седеше на верандата и аз седнах до нея. Усмихна се, когато й дадох букета рози, който бях купила за нея, и каза:

— Здравей, матюшка. Ха, познай де! Бременна съм.

Помислих си: Боже мой, ето, че наистина е полудяла!

На четирийсет и четири години, знаейки, че не може да има деца, тя мислеше, че е бременна!

— Разбира се, не че не си бременна, Азалий — казах толкова спокойно, колкото можах. — Знаеш, че според докторите, това не е възможно.

Тя ми се усмихна щастливо, дяволито.

— Сбъркали са — заяви доволна, тържествуваща. — Тестът беше потвърден днес. Ще ставаш баба, матюшка. Най-после.

Лекарите от клиниката потвърдиха новината и казаха, че трябва да я наблюдават. Или да остане там, или да се върне у дома с мен. Взех я у дома си и тя прекара най-щастливото време в живота си. Беше твърдо решена да прави всичко, както трябва. Ядеше най-добрите за бебето храни, натрупа доста килограми, пиеше предписаните й витамини, правеше упражнения, вървеше и плуваше. Бебето й щеше да е най-здравото, най-красивото бебе на света. Дори да знаеше кой е бащата, не ми каза. Свиваше рамене и казваше да не се тревожа, защото това нямало значение. Можело да бъде всеки един от шестимата, но пък те всички били млади и много красиви.

— По-млади от мен. Може би затова успях да забременея — казваше тя във възторг от чудото. Но чудото се дължеше на случая, който беше едно на билион.

Тя беше във форма, затова раждането беше лесно. Никога няма да забравя любовта, изписана на лицето й, когато ми подаде бебето.

— Ето, матюшка — каза тя гордо. — Красива е като Анушка!

Разбира се, бебето не беше красавица. Беше едно смешно малко същество, почти плешиво, а носът му беше прекалено голям за малкото личице, но в нейните очи беше същинско чудо на красотата. Кръсти детето с руско народно име, но му даде фамилията, която носеше на сцената. И така се получи — Анна Адер.

С раждането на Анна Азалий отново разцъфна. Шест месеца по-късно започна да си търси работа, а мене остави да се грижа за детето. Имаше само две неща на света, които желаех: да можеше Миша да види внучката си, а Зев да бъде с мен, за да споделим радостта.

Понякога Азалий работеше, друг път — не, но винаги се въвличаше в любовни истории с различни мъже, обикновено с лош характер. И все още влизаше и излизаше от санаториума. Докато дойде онзи ден, когато Анна беше на шест години, а Азалий влезе в клиниката и вече не излезе. Умът й беше завладян и разрушен от толкова остра депресия, че тя дори не ни разпознаваше, камо ли да разговаря с нас. Отначало вземах Анна със себе си, когато я посещавах, но това не беше добре за нея, затова престанах. И точно тогава срещнах Тарик Казан в Париж и целият живот на Анна се промени. Най-после тя имаше истинско семейство.

По това време открих, че всичките пари на Азалий бяха пропилени по любовниците й и че в края на живота си тя е била без пукнат грош. Моите собствени пари бяха погълнати от клиниките. Казаха ми, че няма да има разлика, ако я преместя в държавно болнично заведение, защото тя дори не прави разлика между заобикалящите я предмети, за нея околната среда нямала значение. Но аз никога не бих направила такова нещо.

Азалий загина трагично при пожар в клиниката през 1972 година. Въпреки мъката, бях щастлива, че най-после се е освободила от мъките си, и радостна, че на Анна вече няма да тежи лудостта на майка й. Ава Адер беше вече на средна възраст, но вестниците говореха единствено за това, колко красива и талантлива е била. Писаха, че като нея няма да има втора и че филмите й ще се помнят винаги. А аз останах сама, за да отгледам дванайсетгодишната Анна.

Не ми бяха останали много пари — каза тихо тя на Кал. — Отидоха за сметките на лекарите. А имах много дългове. Дължах пари за лечението, а не бях изплатила и къщата. Трябваше да внимавам и да живея много пестеливо, ако исках да видя малката Анна в колежа, а после да й помогна да започне кариерата и собствения си живот. Надявах се, че ще живея достатъчно дълго, за да завърша мисията си на тази земя. — Тя се засмя. — Тогава и не подозирах, че може да живея прекалено дълго. Защото, виждате ли, Кал, ако бях умряла по-рано, това нямаше да се случи. Тя продаде бижутата, за да плати сметките ми за старческия дом, за да ми осигури лукса, на който бях свикнала през определен период от живота си. По този начин иска да ми се отблагодари за всичко, което съм направила за майка й.

Беше седем часът сутринта и слънцето весело грееше, когато сестра Милгрим влезе забързано.

— Ще ви трябват дни, за да преодолеете умората — каза тя, ядосана, на Миси. — Не спахте цяла нощ!

— О, сестра Милгрим, това ми се отрази по-добре от съня — беше като пречистване. Изпитвам огромно облекчение. А сега Кал може да се заеме със защитата на Анна.

Тя го погледна умолително и той изведнъж видя красотата, която бе притежавала на младини.

— Имам още два въпроса — побърза да каже той. — Знаете ли къде е тя?

— Мисля, че в Истанбул. Няма къде другаде да отиде. При семейството на Казан, разбира се — каза тя с тон, от който се подразбираше, че няма нищо по-разумно от това.

Той кимна.

— А дали има някакви документи в нея…

— Искате да кажете, договорът за мините? О, да, всичко е у Анна. Тя наследи всичко, когато аз дойдох тук. — Тя се засмя. — Тук, във „Феърлоунс“, не мога да държа стария картонен куфар, пълен с бижута, които нямат стойност, под леглото, нали? Ще го изхвърлят заедно с паяжините. — Тя го погледна и каза: — Има още нещо, което трябва да ви обясня. Когато видях младия съветски дипломат, Валентин Соловски, по телевизията, веднага го познах. Той е синът на Алексей. И е братовчед на Анна.

Тя подаде на Кал малка снимка на красиво русокосо момиченце и каза:

— Моля ви, намерете Анна вместо мен. Помогнете й.

Кал беше смразен от изненада и седеше, втренчил поглед в загадъчното момиче, което всички търсеха. Наследницата на княз Иванов. Гледаше снимката на Джени Рийс.