Елизабет Адлър
Собственост на една дама (24)

Глава 23

Вратата, с която завършваше безупречно бялото мраморно стълбище, беше пурпурночервена. В центъра й имаше огромна медна табела с крещящ надпис „Елиза“. Портиер в елегантна униформа, на която проблясваха златните копчета, й препречи пътя. Тя колебливо се спря на най-горното стъпало.

— Какво искаш? — изрева той.

Миси трепна и побърза да каже:

— Аз… дойдох да търся работа.

— Ти да не си идиотка? Онези, които търсят работа, минават отзад, а не през главния вход. Хайде, мърдай! По-бързо, по-бързо!

И като я отблъсна, той се втурна надолу по стълбите, за да отвори вратата на дълга пурпурна червена кола. Усмихваше се угоднически, докато помагаше на елегантната червенокоса жена да слезе. Миси се втренчи в нея. Жената беше възрастна, висока и много слаба, облечена в крещящи цветове, така че привличаше вниманието. Обърна глава и очите й срещнаха тези на Миси. Няколко секунди тя я гледа замислено. Каза нещо на портиера и отново се обърна да я погледне. После изкачи бързо стълбището и изчезна през пурпурната врата.

— Хей, ти! — Портиерът започна да й маха с ръка и Миси неохотно отиде при него. — Извади късмет — каза той. — Това беше самата мадам Елиза. Попита ме какво търсиш, а аз й казах, че търсиш работа. Каза да отидеш при мисис Мастърс и да кажеш, че те изпраща Мадам. Ще се срещнеш с мениджърите. Може и да има нужда от още една работна ръка. — Неочаквано, той се усмихна. — Съжалявам, че се разкрещях, момиче — каза той, — но очаквах Мадам, а тя мрази някой да се мотае по стълбището, когато трябва да мине по него. На Фред, който е при вратата, кажи, че те пращам аз, и му кажи да заложи един долар на номер трийсет и три.

— Долар на номер трийсет и три — повтори тя, обърна се и изтича, преди мадам да е променила решението си.

Мисис Мастърс беше по-лоша и от дракон. Накара Миси да чака повече от половин час, а когато най-после влезе забързано в стаята, облечена в лилава коприна, я погледна така, все едно че беше натрапница.

— Коя си ти? — попита тя. — Кой те пусна тук?

— Джо ме пусна. Каза ми да почакам — отговори тя и се изправи. — Мадам Елиза каза, че може да ми намерите работа.

— Работа?

Острите очи на мисис Мастърс я огледаха от главата до петите. Миси знаеше, че оглежда новото й палто, старата шапка и овехтелите кафяви обувки и че моментално преценява къде се намира тя по социалната стълбица. Видът на мисис Мастърс подсказваше, че тя никога не се оставя да бъде излъгана. Очите й винаги гледаха подозрително.

— Какво можеш да правиш? — попита надменно тя.

Миси реши, че не бива да й казва за работата си във фабриките.

— Нямам много опит, мадам — каза тя, — но се научих да шия още в училище. Монахините ме научиха.

Тя скръсти ръце зад гърба си, като се молеше монахините да й простят лъжата.

— Монахините, а? — Неочаквано, интересът на мисис Мастърс се пробуди. — Разбира се, те все още са най-добрите учителки. Много от нашите момичета са учили в манастир. Покажи ми! — заповяда тя, като й протегна ръцете си.

Миси свали ръкавиците си. Би искала ръцете й да не бяха толкова зачервени и загрубели от миенето и чистенето. Мисис Мастърс сбърчи нос, за да покаже отвращението си.

— Прекалено са груби! Тук използваме само най-фините и качествени материи — коприна и шифон, дантели, правим всякакъв вид бродерии. Ръцете ти ще нагърчат платовете и ще измъкнат нишките. Не, съжалявам, ръцете ти не са добри. Довиждане, мис…

— О’Брайън — довърши вместо нея изречението Миси. Беше отчаяна. Изчака минутка, като се надяваше на нещо неочаквано, но мисис Мастърс й обърна гръб и започна да разглежда платовете, подредени на маса до прозореца.

Джо, мъжът, който охраняваше задния вход, вдигна поглед от вестника си.

— Нямаше ли късмет? — попита съчувствено той. — Е, може би следващия път. Хей, като минаваш покрай Бил на главния вход, кажи му, че няма кон Мокъп в бягането на трийсет и два километра в Пасадена.

Миси кимна. Започваше да вали. Тя вдигна яката на палтото си и се запита къде ли да опита сега. Зави зад ъгъла и отиде до главния вход, за да предаде съобщението на портиера.

— Хей, хей, ти! — Той изтича надолу по стълбите към нея. — Ти, дето тътриш крака като баба, ела тук!

— Сигурно съм предала грешно съобщението ви — каза тя и вдигна поглед към него. — Джо каза, че няма кон Мокъп в бягането на трийсет и два километра в Пасадена.

— Не в Пасадена, в Саратога, идиотке такава! Но не заради Джо те извиках. Мадам ме изпрати за теб. Питала е Мастърс къде си и казала, че иска да те види. Веднага.

Миси го погледна изпълнена с надежда.

— Но защо?

Той й намигна.

— Кой знае? Може би мисли, че си преоблечена принцеса и може да изкупиш цялата й колекция наведнъж. Хайде, качвай се по парадното стълбище този път и влизай направо в салона. Побързай, не бива да караш мадам Елиза да чака, защото тя ти желае доброто.

Бил бързо я преведе през мраморната зала, по стълбището, покрито с пурпурночервен килим. Миси се оглеждаше наоколо, изпълнена с възхищение. Залата беше огромна, с извити като арка прозорци и завеси от лилава коприна. Имаше и меки сиви килими, и дивани, подредени на групички, и тапицирани столове, и цели водопади от сухи цветя в големи саксии покрай стените. Кристалните полилеи се отразяваха от безбройните огледала. До мадам Елиза, на дивана, върху пурпурни възглавнички, се бяха излегнали два пудела.

Мадам Елиза беше облечена в облак от виолетов шифон и седеше на диван, приличен на трон, в далечния край на залата.

— Ела, ела тук — извика тя. — Бързо, дете, нямам цял ден на разположение. — Острите й сиви очички бяха силно присвити. Миси се забърза към нея и дори се спъна няколко пъти от притеснение.

— Мили боже, погледни си обувките. — Тя нададе стон. — Незабавно ги свали! Ще съсипеш красивия ми сив, мек килим.

Миси събу обувките си и спря, стиснала ги неуверено в ръка.

— Свали и палтото — каза мадам. — Бързо, бързо!

Тя съблече палтото си и го преметна през ръка.

— Мелади? — извика мадам и се появи младо красиво момиче. — Бързо, вземи палтото и обувките й. Завърти се! — каза мадам и махна с ръка, за да покаже какво иска. — Да, да, стойката й е превъзходна, височината й — добра… Прекалено си слаба, разбира се, но и това е добре… Дългата ти шия е особено красива. Покажи ми краката си — каза тя неочаквано.

Миси втренчи поглед в нея, внезапно изпитала гняв. Караха я да се върти, да показва краката си, а тя дори не знаеше дали и каква работа ще й дадат. Сложи ръце на хълбоци, както беше виждала да прави Роза, и продължи да гледа втренчено мадам Елиза.

— Защо? — попита тя.

— Защо? А как иначе ще видя дали краката ти са хубави? И никога не поставяй така ръце на хълбок, защото изглеждаш като жена на рибар, а не като манекенка.

— Манекенка? — Очите на Миси щяха да изхвръкнат от орбитите.

Кракът на мадам Елиза затропа нервно по красивия сив килим.

— А защо иначе ще си губя времето с теб? — попита тя. — Момичетата чакат на опашка, за да се явят на интервю за манекенки при мадам Елиза, а ти ми задаваш глупави въпроси. Хайде, да видя лицето ти. Застани на колене пред мен.

Миси коленичи и мадам хвана брадичката й, наклони лицето й наляво, после — надясно.

— Да — каза тя и лицето й омекна, — очите ти са с цвета на теменужките. Любимият ми цвят. — Неочаквано, тя се усмихна. — Ти си… необикновена — каза тя. — Не съм очаквала да намеря момиче като теб на прага си. Ти си неочаквано, много красива и ще станеш най-добрата ми манекенка. Любимото ми момиче, Барбара, избяга с един милионер от Тексас. — Тя въздъхна доста театрално. — Всичките ми момичета се омъжват за милионери. Всички знаят, че да си манекенка на мадам Елиза, означава да стъпиш на трамплин, от който можеш да скочиш към висшето общество. Но пролетната ми колекция трябва да бъде показана следващата седмица, а всичките най-хубави рокли трябваше да облече Барбара. Само тя можеше да предаде подобаващо чувствеността на платовете и моделите. Е, ти си висока колкото нея, имаш нейното телосложение и костна структура, красива коса и необикновени очи. А на останалото ще те науча. Ще преправим роклите на Барбара, така че да ти стоят като излети, и ти ще ги покажеш следващата седмица на каймака на нюйоркското общество.

Тя се облегна на възглавничките и се усмихна победоносно на Миси.

— О, но аз не мога… — заекна Миси. — Искам да кажа, че никога не…

— Разбира се, че можеш — отговори спокойно мадам Елиза. — Започваш още днес. Но първо ще изпием по чаша чай. — Мелади се появи като повикана от вълшебна пръчица. Носеше табла с прибори за чай. Мадам направи знак на Миси да седне до нея. — Пази се от тези два звяра — каза тя и се усмихна, като посочи двата пудела. — Хапят, когато някой ги обезпокои, особено мъжете. Ах, те мразят мъжете…

Миси седна притеснено на крайчеца на дивана и прие чашата чай.

— Eh bien — каза мадам. — Как се казваш?

— Миси. Миси О’Брайън. — Тя се сви, когато мадам я погледна унищожаващо.

— О, не, не, не, не… Не мога да имам манекенка, която се казва Миси. Името ти е подходящо единствено за слугиня.

— Е, но слугинята ви се казва Мелади — отговори Миси.

Мадам Елиза се засмя и прокара длан през разкошната си червена коса.

— Глупости, истинското й име е Фреда. Господи, аз давам обяснения на теб! — Тя отново се засмя и събуди пуделите, които започнаха пронизително да лаят.

— Всъщност, мадам — каза Миси, — истинското ми име е Верити. — Толкова отдавна не беше го използвала, че почти го беше забравила.

— Верити? — Мадам отново наклони главата й наляво, надясно, за да изучи по-добре чертите на лицето й. — La vérité, „истината“. А, това ми харесва. Името ти е студено, спокойно, елегантно. И девствено. Да, да, подхожда ти. Ще се казваш Верити. Хайде, отивай в пробната. Трябва да облечеш роклите.

Миси си помисли за памучното бельо, което носеше, и я погледна ужасено.

— О, но аз… не мога… Искам да кажа… — Изпитваше такова унижение, че й се искаше да умре. Изчерви се и каза бързо: — Виждате ли, мадам, аз съм бедно момиче. Нямам красиви неща, бельото ми…

— Ах! Разбирам! — Лицето на мадам Елиза омекна. Тя я потупа нежно по коляното. — Това не е позор, детето ми — каза тихо тя. — Ще започнем от дъното, както казват. Мелади? — Момичето дотича и тя каза: — Заведи Верити до щанда за фино бельо и им нареди да й дадат пълен комплект. И само най-доброто.

Обърна се към Миси и й намигна.

— Нищо не може да се сравни с целувката на crepe de Chine по кожата — прошепна тя и се засмя дяволито.

Беше вече шест часът, когато Миси излезе от салона на мадам Елиза. В едната си ръка стискаше шапката си, а в другата — пакет, на който пишеше името на мадам. Тичаше към къщи, но пътят й се струваше безкраен. Когато най-сетне стигна до Източния квартал, тя затича още по-бързо. Почука нетърпеливо на вратата на Роза.

Роза я погледна изумено. После на лицето й се появи щастлива усмивка.

— Новините са добри — каза тя. — И сама го виждам.

— Добри? О, Роза! — Миси я прегърна и щастливо я завъртя в кръг. — Те са не просто добри, те са велики, изненадващи, изумителни, удивителни, феноменални. Чудесни, вълшебни, вълнуващи… — Четирите момиченца, които седяха до масата и мълчаливо ядяха вечерята си, замръзнаха с лъжици до устата.

— Да, значи наистина са изненадващи — каза практичната Роза. — Е, хайде, кажи ми колко ще ти плащат.

Миси внезапно помръкна.

— О, Роза — каза тя, — забравих да попитам! — И избухна в смях. — Какво значение има? — каза тя весело. — Ще се омъжа за милионер като всички момичета на мадам Елиза. Тя сама ми го каза.

— Ще работиш за мадам Елиза? — попита Роза с благоговение. После добави: — И откога шивачките се омъжват за милионери, та макар и да работят в елегантен френски магазин за парижка мода?

— Но, Роза, аз не съм шивачка, аз съм манекенка. — Миси хвърли шапката си във въздуха. — О, мила моя — каза тя, като нарочно провлачваше гласните. Тръгна из стаята с походката на манекенка. — Аз съм новата манекенка на мадам Елиза. — Засмя се, върна се при Роза и добави: — И всичко дължа на теб. Твоят съвет и твоите пет долара ме заведоха там. А в моето сиво палто изглеждах като призрака на смъртта! Ти, Роза Пелерман — каза тя и я целуна, — ти си моят спасител. И моята най-скъпа приятелка.

Роза се усмихна и постави пред нея купа топла супа.

— Седни, яж — заповяда й тя. — И ми разкажи всичко!

— Първо искам да ти покажа нещо. — Миси развърза виолетовата панделка, с която беше завързан пакетът. — Виж! — извика победоносно тя и извади бельото, което беше в най-бледия нюанс на розовото crepe de Chine. Роза сдържа дъха си. Изтри ръце в престилката си и нежно го докосна само с един пръст. — Е? — попита Миси.

— Никога не съм виждала нещо подобно — прошепна Роза. — Толкова красиво, толкова нежно… Кой носи такова бельо, Миси? Та това е грях.

— Разбира се, че не е грях. Божествено е, Роза. Сега съм с такъв комплект. Бикините имат толкова много дантела, че можеш да си направиш от нея пет яки! И копринени чорапи! А корсетът е толкова лек, все едно съм облечена в паяжина. Няма нищо грешно в това.

— Грях е, когато го обличаш заради някой мъж — каза тихо Роза.

Миси втренчи в нея поглед. Беше много изненадана.

— Никога не съм мислила за това — каза тя.

— И няма причина да го правиш. — Роза се обърна към децата, които се бяха скупчили около тях, и се възхищаваха на ефирното бельо. — Гледайте, но не го пипайте — предупреди ги тя и седна до масата. — Изяж си супата и после ще ми разкажеш — каза тя, отряза сръчно филия ръжен хляб и докато слушаше разказа на Миси, с едно око наблюдаваше как децата се държат на масата.

Миси разказа всичко — как изглежда мадам Елиза, направи описание на мисис Мастърс, на лилавия салон, на двата пудела. Каза, че мадам Елиза има модни къщи в Париж и Лондон и непрекъснато пътува между тези два града и Ню Йорк.

— Тя ми даде всички тези красиви неща — каза Миси, изпълнена с благоговение. — За да не се излагам повече с моето грубо памучно бельо. О, Роза, не мога да ти кажа колко различно се почувствах, когато облякох нежната рокля от шифон и се погледнах в огледалото. Мадам пусна косата ми да пада свободно по раменете и се усмихна, като видя, че стига до кръста ми. „Не бива да я подстригваш“ — каза тя. Сложиха ми пудра и руж и гримираха очите ми. Сложиха и червило на устните ми, от специалния цвят на мадам Елиза, който се казва „Виолетовата Елиза“. Чувствах се така, като че ли лепна, ароматът на парфюма ми се стори много силен, но предполагам, че ще свикна. А обувките, Роза! Малки сребърни пантофки с високи токчета и каишки с диамантени токи… — Тя въздъхна и погледна замечтано супата. — Просто не можех да повярвам, че виждам себе си в огледалото. Изглеждах съвсем друг човек. — Лицето й придоби замислен вид. — Нов човек — добави тя. — Верити Байрън.

— Това ли е името, което ще използваш като манекенка? — попита Роза. Подпряла брадичка на дланта си, тя гледаше Миси с възхищение.

Тя кимна.

— Да, само когато го работя, ще се казвам така. А тук съм си просто Миси.

Виктор вдигна глава, когато входната врата се затръшна силно и по стълбите се чуха стъпки. Роза погледна към стария будилник и въздъхна.

— Предполагам, че е Майер — каза тя и отиде бързо при печката. Започна да разбърква яхнията. Търсеше парчета месо, които да сложи в чинията му. — Иска храната да е на масата веднага щом влезе.

— Е, ние ще тръгваме — каза Миси, прибра бързо нещата си и хвана Азалий за ръката. Поколеба се, преди да каже: — Роза, ще можеш ли още малко да се грижиш за Азалий, докато ме няма? Все още не знам от колко до колко ще работя. Мадам каза, че времето ще е „плаващо“ каквото и да означава това.

— Означава „дълго“ — каза Роза със смях. — Разбира се, че ще се грижа за нея. Не се тревожи, Миси. — Тя я целуна топло по бузата. — Радвам се за теб. Звучи наистина прекрасно — като сбъдната мечта.

Миси въздъхна доволно.

— Това е само началото — каза тя.

Всяка сутрин тя нямаше търпение да стигне до салона на мадам Елиза и да започне пробите. Забелязваше ревнивите погледи на другите модели. Имаше още три момичета. Миранда — блондинка, Минет — червенокоса, и Минерва — красавица с гарвановочерна коса. Миси мислеше, че всички са много по-красиви от нея, а и много по-уверени. Но Елиза ги караше да стоят далеч от нея. Пазеше я така, все едно беше нейното тайно оръжие. Караха я да върви безкрайно дълго из лилавия салон, да се упражнява да носи наметало и обувки с високи токчета, да носи кожа, да упражнява походката и позирането и въздишаха, когато Миси не успяваше да се справи.

В събота мадам Елиза постави в ръката й малък лилав плик.

— Първата ти заплата, Верити — каза тя и я потупа по рамото. — Още не си толкова добра, колкото беше Барбара, но се учиш бързо, а си много по-красива от нея.

Миси погледна отражението си в дългата редица огледала. Питаше се дали е красива, след като въобще не може да се познае. Сигурно тази висока, разкошно облечена млада жена с начервените бузи и гримираните очи, с яркочервените устни е някоя друга. Дългото тъмнозелено палто от копринено кадифе обгръщаше стройните й бедра, а лисичата яка обрамчваше красивото й лице.

— Изглеждам съвсем като дебютантка — каза тя за своя изненада. И добави, без да бърза: — Изглеждам точно като Анушка.

Когато по-късно вечерта отвори плика, намери вътре четири сгънати банкноти от по десет долара. Знаеше, че дрехите, които мадам Елиза произвежда, струват стотици долари, но все пак четирийсет долара за четири дни! Щеше да върне петте долара на Роза, да плати наема, да изплати изцяло новото си палто, да купи на Азалий нови ботуши и щяха да й останат достатъчно и за храна! И дори щеше да върне десет долара на Зев Абрамски. Миси се засмя. Нямаше търпение да види лицето му, когато утре в украинското кафене му подаде парите и му разкаже историята си. Този път тя щеше да плати вечерята.