Елизабет Адлър
Собственост на една дама (4)

Глава 3

Трийсетте километра до Дворск изминаха в бавна езда. През цялото време момчето седеше на седлото пред Григорий Константинов Соловски. Следваха измамната, почти невидима пътека, задминаха гарата в Ивановск, където железопътната линия беше изцяло затрупана със сняг. Само светлините на малката хижа и пушекът, който излизаше от комина й, указваха мястото, където беше малката частна гара на семейството на княз Иванов. И с всяка крачка на коня, Григорий си повтаряше, че е глупак.

Соловски беше офицер в новосформираната Червена армия. Той беше суров мъж, отгледан и възпитан при сурови условия. В живота му нямаше място за нежни чувства. Още един изгубен живот, независимо дали неговият, или този на детето, нямаше никакво значение. Онова, което беше важно за него, беше каузата на болшевиките, която в неговото съзнание се отъждествяваше с руския народ. Но безпомощността, изписана на детското личице, беше докоснала някаква струна в душата. Неговото лице имаше подобен израз в онзи миг преди четири години, когато и тримата му невръстни синове бяха умрели по време на тифусната епидемия. На него, гордия баща на четирима синове, които трябваше да бъдат част от нова Русия, му беше останал един-единствен син. И точно сега, и точно в тази гора, той не намери сили да остави още едно дете на смъртта.

Идеята му беше хрумнала съвсем внезапно. Знаеше, че поема риск, че може би другите ще поставят под съмнение предаността му към революционната кауза, ако разкрият тайната му. Но той отдавна изучаваше начина, по който работи човешкият ум, и знаеше, че рискът е минимален. Соловски се беше грижил за войници, които се бяха били на предния фронт във войната с Германия, беше изучавал характерите на затворници, подложени на зверски мъчения, и знаеше, че тези хора говорят малко и никога не задават въпроси. Оцеляваха само онези, които скътваха дълбоко в паметта си ужаса и трагедията на преживяното и не позволяваха на никого да надникне там. Онези, които си спомняха, полудяваха.

Следващите няколко седмици щяха да решат съдбата на младия княз Алексей Иванов. Момчето щеше да забрави сцената в гората, щеше да забрави какъв е бил през краткия си досегашен живот. Щеше да се превърне в сирак на революцията и осиновен син на Григорий и Наталия Соловски. Или щеше да се скрие в лудостта. Така да бъде.

Соловски произхождаше от Сибир, където хората бяха здрави, издръжливи и дръзки. Ако не бяха такива, нямаше да оцелеят. Сега живееше в малкия провинциален градец Полоцк, откъдето беше съпругата му. Полоцк се намираше в Белорусия, а там животът беше по-поносим, по-благ. Но в редките случаи, когато си беше у дома и се отпускаше в компанията на приятелите си, обилна и вкусна храна и безкрайни чаши водка, той винаги им напомняше, че ги превъзхожда, защото е сибиряк. Когато алкохолът му замаеше главата и събудеше духа му, той се изправяше на крака и цитираше старата поговорка. „В Сибир — гърмеше гласът му, дълбок и басов, — в Сибир четиридесет градуса под нулата не се смятат за мраз.“ Правеше пауза и поглеждаше всеки един по отделно, за да привлече вниманието на всички. „Стотици километри не са голямо разстояние, литър водка не е истинско питие.“ Вдигаше чашата си, за да я напълнят отново, и добавяше, вече с усмивка: „И жената на четирийсет години все още не е стара“. А после отмяташе глава назад и изпиваше водката на един дъх, докато приятелите му се смееха гръмогласно и изказваха възхищението си. Соловски искрено вярваше, че онова, което говори, е истина.

И сега, докато издръжливият му боен кон си проправяше път през снежната виелица, той си спомни старата поговорка. Снегът замръзваше още преди да падне на земята. Животните се хлъзгаха, препъваха и пръхтяха уплашено. Соловски хвърли кос поглед към хората си. Едва успяваше да ги различи. Покриваше ги дебел слой сняг. Само очите им, обрамчени от покритите с лед мигли, си виждаха ясно. Соловски сви рамене. В младостта си беше преживял и по-лоши бури от тази. Трябваше да стигнат до Дворск. Той зави още по-плътно неподвижното дете с полите на шинела си. Не беше сигурен дали е живо. Докато бавно напредваха в ледената нощ, той си спомняше за своето собствено детство. Мислеше и затова, колко странен е понякога животът, за това, че той, син на поколения селяни, сега държи в ръцете си съдбата на сина на най-великия руски княз.

Григорий беше роден точно на границата между двете столетия и беше петнайсетото дете в семейството на работливи селяни, които живееха в това село, откакто родът им се помнеше. Соловски се бяха сродили с всички в селото чрез множество бракове. Баща му се беше оженил за своя втора, а може би трета, братовчедка. Беше баща на общо шестнайсет деца, пет от които преживяха детството, но майката на Григорий не живя достатъчно дълго, за да стане бабушка, не дочака внуци. Беше се омъжила на шестнайсет години и беше починала едва на трийсет и пет, макар и на тази възраст да изглеждаше вече като баба. Семейството живееше в колиба, построена от баща им за невестата му. Беше изградена от дървени трупи, които реката непрекъснато носеше от безкрайните гори на север. Най-близкият град, Новосибирск, се състоеше от купчина дървени колиби на брега на реката Об. Единствената причина за съществуването на града беше току-що завършената Транссибирска железопътна линия, която пресичаше реката точно в тази точка. Един от първите спомени на Григорий беше за онзи ден, когато баща му го беше завел да види линията. Григорий видя и влак, от който слезе слаб и строен, брадат мъж. Бледността на лицето му се сливаше със сивото небе. Мъжът гледаше мрачния пейзаж и няколкото селяни, които на свой ред наблюдаваха него. Погледът му се спря на малкото момче. Двамата се гледаха съвсем сериозно около секунда. Лицето на мъжа се озари от слаба, немощна усмивка и той каза:

— Ти, момче, си бъдещето на Русия. Никога не го забравяй.

Когато той се качи отново на влака, който потегли в същата минута, баща му каза, че мъжът се казвал Владимир Илич Ленин и че отивал на заточение в сибирските дебри. Много години по-късно, когато вече беше студент, Григорий беше прочел съчиненията на Ленин и онова, което той беше писал за Сибир. Там пишеше: „Сибир е дива, необитаема пустош. Няма градове, няма и хора“. И Григорий знаеше, че той отчасти е прав, защото мрачният и пуст пейзаж се сливаше с вечността и нищото.

Двете по-големи сестри на Григорий се омъжиха за дървосекачи и отидоха да живеят в далечния север. Той никога вече не ги видя. Двамата му братя се ожениха за свои братовчедки и се установиха да живеят в разрастващия се Новосибирск, където работеха на железопътната линия. Доколкото осемгодишният по това време Григорий можеше да прецени, те не живееха по-добре от баща им. Макар че нямаше възможност да наблюдава живот, различен от своя собствен, нещо подсказваше на Григорий, че на света има и нещо друго, освен това просто селско съществуване. Понякога той заставаше на големия железопътен мост, който прехвърляше река Об, и се чудеше как ли е построен и кой ли има достатъчно знания, за да построи подобно нещо, което, на всичкото отгоре, не се срутва и не пада в реката. Питаше се откъде ли се получава това знание. Гледаше рядко минаващите влакове, които идваха от Москва и вървяха бавно-бавно, и махаше с ръка, докато те не изчезнеха в забравата. Останал на мястото си, той се питаше какви ли са пътниците, чиито лица беше зърнал за кратко, преди да изчезнат в онзи друг свят. Те идваха от места, за които той дори не беше чувал, от големи градове. А Григорий дори не знаеше как изглежда „градът“. Нощем лежеше буден и се вслушваше в далечната свирка на влака, която звучеше някак тъжно над сибирските полета. И когато най-после заспеше, сънуваше влака. Той не го изоставяше никога. Влакът и неговите пътници бяха загадка, която бедно момче като него никога не би могло да разгадае, защото е невежо и неграмотно като прадедите си.

Както си беше традицията, когато навърши шест години, го изпратиха да пасе кравите заедно с другите малки момчета от селото, а когато навърши осем, се издигна и започна да се грижи за конете. А когато навършеше шестнайсетата си година, щеше да бъде допуснат до семейния съвет. Щяха да го смятат вече за възрастен. За момичетата всичко беше различно. Караха ги да вършат по-черната работа — да носят вода от кладенеца, да събират дърва и съчки, и главно, да помагат на майките си в домакинската работа. В тяхното отдалечено от света село никога не бе имало училище, но в Новосибирск построиха едно. В него се учеха децата на началниците и администраторите, които работеха в местната железопътна гара.

Една зимна утрин Григорий измина пеш двайсетте километра до неугледния град и се изправи пред вратата на малкото дървено училище. Класната го погледна изненадано. Беше дребен за възрастта си, но набит и със здрави крайници като всички селяни. Беше навлякъл слоеве домашно плетени дрехи от дебела вълна, традиционния селски пуловер с висока яка, вълнени панталони и наметало. Беше обут в груби плъстени ботуши, завързани за краката му с лико, а рунтавите му черни вежди бяха покрити с блестящ предутринен скреж. Но нямаше ни най-малко съмнение в сериозността на намеренията му. Той я погледна с дълбоките си черни очи и заяви, че иска „да се учи“.

— Но какво искаш да учиш, сине мой? — беше го попитала дамата и му се беше усмихнала.

Двамата бяха влезли в класната стая и топлината на печката беше започнала да разтопява скрежа, покрил веждите му. Струйки вода се стичаха по лицето му, но Григорий дори не забелязваше.

— Всичко — беше отговорил простичко той.

Учителката беше въздъхнала доволно. Цяла година беше се занимавала с малки деца, които никак не искаха да учат, а предпочитаха да тичат из снега и да се замерват със снежни топки през зимата и да се къпят в реката през лятото, и беше силно разочарована от професията, която си беше избрала. Сега щеше да има поне едно дете, което иска „да се учи“.

Уредиха така нещата, че Григорий да може да отседне в малката къща на учителката. Той спеше на тесен дървен нар до огнището през зимата и на верандата през лятото. Учителката го научи да чете и пише. А когато той овладя напълно тези умения, тя му показа целия свят чрез уроците по история и география и изостри ума му чрез занимания по математика и природни науки. В замяна той й носеше вода и дърва и не обръщаше внимание на подигравките на другите деца, които му се присмиваха, защото вършеше „момичешка работа“. А понякога баща му оставяше на прага й пресни яйца и топло краве масло.

Когато Григорий беше почти навършил тринайсет години, тя разбра, че го е научила на всичко, което знае. Но той искаше да учи още. Кандидатства и спечели място и стипендия в едно московско училище. Учителката го придружи до Москва и се погрижи за него. Но преди това го заведе при местния шивач, предприемчив евреин, който мислеше, че Новосибирск ще процъфти, и затова се беше установил там. Той уши на Григорий неговия първи чифт прилични панталони и палто, за които плати учителката. Изчервен и горд, Григорий се закле, че ще й се отплати по някакъв начин.

Чувствайки се някак странно в новите си градски дрехи, Григорий най-после се качи на влака, който от толкова много години пресичаше живота му. Учителката го остави в училището и под любопитните погледи на средношколците го целуна с обич за довиждане, преди да отиде в Санкт Петербург, за да се види със семейството си. Григорий остана сам. Изпитваше страх от новото си обкръжение.

Размени новите си дрехи за сива войнишка униформа и скри страха си под маската на агресивността. Но все още се изчервяваше от гняв, когато чуеше момичетата, облечени в кафяви манти и черни престилки, да се кискат зад гърба му, прикрили устата си с длани. Месец по-късно любимата му учителка загина при железопътна катастрофа близо до Москва по обратния си път към Сибир. Известно време и Григорий искаше да умре. Тя беше единствената връзка между неговото минало и новия му живот. Останал сам, той не знаеше как да се справи нито с миналото, нито с настоящето. Спаси го огромната му амбиция. Амбицията и магията на класната стая, на знанието. Успя да оцелее в училището, като се затвори в себе си. Не обръщаше внимание на закачките на елегантните градски деца и най-накрая те го оставиха на спокойствие. На осемнайсет години, и все още самотник, той влезе в Политехническия университет в Санкт Петербург, отново спечелил стипендия. Повечето от студентите бяха синове на благородници или на военни. Много малко бяха синове на работници, а още по-малко — синове на селяни. Григорий не се сприятели с нито един от тях. Изпитваше силна завист към синовете на благородниците, които се отнасяха към науките с такова безгрижно презрение и всяка вечер харчеха толкова много рубли за водка и циганки, колкото Григорий никога нямаше в джоба си. Една част от него искаше да бъде като тях, а друга част ги мразеше от дън душа, защото знаеше, че не е възможно да стане като тях. И тогава разбра, че той и другите като него формират нова класа, която един ден ще стане сила и с нея всички ще се съобразяват.

Младият Григорий стана доброволна жертва на новата идеология. Нетърпеливо изгълта всичко, написано от Маркс и Енгелс, Троцки и Ленин, защото те докосваха някаква скрита струна в душата му. Той беше човекът, на когото те говореха, селянинът, който, въпреки плъстените ботуши, се беше сдобил с образование и място в света. От неговия ум и знания щеше да има нужда новата Социалистическа демократическа работническа партия, когато настъпеше времето на революцията. Григорий стана член на партията и тайните събрания огряваха цялата иначе безрадостна седмица. Скоро започнаха да му дават незначителна административна работа. Усърдието и предаността му му заслужиха уважението на останалите.

Когато завърши университета с титлата инженер, започна работа в железопътната компания в Москва. Най-после знаеше как да построи мост — неговата отдавнашна, момчешка мечта. Но тази мечта вече започваше да се стопява, изместена от нова — за обновена Русия, за народна власт, за класово равноправие. Григорий вярваше истински, с цялото си сърце, в тази утопия, в това, че революцията ще направи всички хора еднакви. Ставаше все по-активен член на Партията, пътуваше из страната, набираше нови членове, окуражаваше работническите комитети да стачкуват, да търсят правата си. Вождът на болшевиките, Ленин, мъжът, когото беше видял на неугледния перон в Сибир преди двайсет години, оставаше негов идол.

При едно от тези пътувания срещна Наталия. Тя беше на шестнайсет години, възрастта, в която неговата собствена майка се беше омъжила за баща му. Имаше млечнобяла кожа, розови бузи и блестяща руса коса, характерна за Белорусия. Наталия стана неговата единствена друга страст. За него нямаше никакво значение, че тя е необразована. Чувственият, страстен селянин у него беше влюбен в меките извивки на тялото й, в млечнобялата й гръд. Беше достатъчно само да докосне гладката й съвършена кожа, да целуне червените й като череши устни, невинни като неговите, и да прокара ръце през косите й. Нейното семейство смяташе, че той е изгодна партия за Наталия, и двамата се ожениха само след месец.

Григорий заведе невестата си в мрачната си стаичка в Москва, която беше негов „дом“. Бедното момиче от провинцията се опитваше да се справи с живота в големия град. В старомодния самовар винаги вреше вода, за да може тя да сервира чай на „приятелите“ когато те идваха посред нощ от различни тайни събрания. Тя винаги тайно се шокираше от факта, че те пият само водка. Но не разбираше нищо от разговорите им за „анархията“. А Григорий пътуваше толкова много, че тя често оставаше сама. Той знаеше, че тя е нещастна, и след няколко месеца, когато вече беше бременна с първото им дете, я заведе при семейството й в Белорусия. Посещаваше я толкова често, колкото можеше. Четирима синове им се родиха бързо един след друг. Той беше щастлив. Влиянието му в Партията се увеличаваше с всяка изминала година. И тогава — трагедията дойде — тифусната епидемия, която покоси хиляди хора, отне живота и на три от момчетата му. Остана им само Борис, най-малкият.

През 1914 година Русия започна война с Германия и Григорий беше извикан в армията. Заради предаността си и заради ездаческото си майсторство, той беше произведен в чин подофицер в кавалерията на царската армия. Но войната много скоро взе своите жертви. Загубите за Русия бяха огромни и той скоро беше издигнат до чин капитан. Беше се поболял от онова, което виждаше всеки ден на фронта. Смяташе, че няма смисъл да се хаби напразно човешкият живот. Преминаването по тесните кални руски пътища беше затруднено от бавното пълзене на обозните коли. Хората му бързо намаляваха. Врагът беше неумолим и неизтощим. Премръзналите и гладни войници биваха или изколени от врага, или умираха от дизентерия. Той беше безпомощен. Не можеше да направи нищо.

Революцията, за която работеше вече толкова много време, започна с народните вълнения в Санкт Петербург през февруари 1917 и се почувства веднага в недостига на хляб и въглища. След като се върна от фронта, Григорий помогна за сформирането на работническите революционни комитети. Скоро цар Николай беше принуден да абдикира. Но месеците минаваха и станаха ясно, че новото правителство не може да се справи с недостига на храна. Ленин се върна в Русия и под негово ръководство започна Октомврийската революция.

Звездният миг за Григорий дойде, когато беше представен на идола си. Ленин изглеждаше така, както си го спомняше той — с бледо лице, с брада, с крехко телосложение, с пронизващ поглед, който като че ли проникваше до самата душа на Григорий. Вече знаеше, че ако е необходимо, е готов да даде живота си за този човек. Беше убеден, че само Ленин би могъл да спаси Русия. Нищо не успя да разколебае вярата му.

Той погледна момчето, сгушено под големия шинел. И сега щеше да докаже, че може да направи достоен революционер от този малък представител на класата, която трябваше да бъде съборена.

Дворск представляваше просто мрачни дървени къщурки, скупчени по протежението на железопътната линия. Григорий беше разквартируван точно над пекарницата. Хлебарят разполагаше с количество брашно, което едва беше достатъчно да пече хляб за своето собствено семейство, но стаята беше топла и уютна и винаги имаше поне купа гореща картофена супа, парче ръжен хляб и чаша-две домашно сварена водка, с която да се преглътне. Хората му щяха да спят на пода в пекарницата. След като им каза да се стоплят и нахранят, Григорий отиде до гарата. Влакът от Санкт Петербург се очакваше в седем часа тази вечер, но часът дойде и отмина, а от влака нямаше и следа. Началник-гарата нямаше връзка с другите гари и никой не знаеше кога ще пристигне влакът — може би след часове, дни или дори седмици… Григорий нареди на началник-гарата да го уведоми незабавно, когато научи нещо. След това се прибра в пекарницата и занесе Алексей на ръце до стаята си. Положи го на тясното желязно легло, на което спеше и самият той. Лицето на момчето беше бяло като тебешир, ръцете му бяха леденостудени, но очите му бяха широко отворени. В тях все още се виждаше ужасът от преживяното. Григорий седна на леглото до него и му заговори тихо на английски, език, който беше научил в Политехническия институт.

— И така, момчето ми — поде той, — от тази нощ нататък ти вече никога няма да си отново малък. Още сега трябва да се погрижим за бъдещето ти. Миналото вече няма значение. — Говореше рязко, отсечено. — Искам да изхвърлиш от ума си онова, което видя в гората. Баща ти и майка ти са мъртви. Ти вече не си син на Миша Иванов. Сега си мой син и се казваш Сергей… Сергей Соловски. Разбираш ли ме?

Алексей кимна, втренчил в Григорий огромните си сиви очи. Очите на баща му. Всъщност Алексей приличаше толкова силно на баща си, когото Соловски често беше виждал на страниците на вестник „Дума“, че Григорий непрестанно се страхуваше, че лесно могат да го разпознаят. Отново се запита дали беше постъпил правилно, но със свиване на раменете си каза, че вече е прекалено късно да отстъпва. Трябваше просто известно време да държи момчето далеч от очите на хората. Освен това експериментът много го вълнуваше. Щеше да се намеси в естествения ход на нещата. Той беше прост селянин, който благодарение на образованието си беше станал част от новия елит. И ето, че сега той щеше да превърне младия княз в обикновен човек. И щеше да види какво ще излезе от него.

Когато момчето вече започна да заспива, Григорий загаси свещта. Уви се в шинела си и се излегна на пода до леглото. Само след минута вече беше заспал.