Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 42

Холивуд

Внимателно поддържаната градина на огромната къща на улица „Лексингтън“ изглеждаше съвсем спокойна под златната светлина на слънцето. Птичките пееха, жътварчето се обаждаше, басейнът проблясваше изкусително в синьо, но никой не беше склонен да се възползва от поканата му.

Зев беше седнал в сянката на терасата, откъдето можеше да наблюдава всичко. Кучетата се бяха излегнали в краката му. Той гледаше как Миси сервира чая с лед и си мислеше, че би дал всичко, за да върне времето с една година назад. Искаше му се Григорий Соловски никога да не беше идвал в Америка. Току-що се бяха върнали от посещението си в клиниката „Ранчо Вело“, където се лекуваше Азалий. От цял месец насам, докторът за първи път им беше разрешил да я видят. Тя вървеше бавно към тях, стиснала силно ръката на сестрата, и те я гледаха ужасени. Бяха отрязали красивата й руса коса, за да улеснят поставянето на електродите по главата й. Лицето й беше толкова отслабнало и хлътнало, че всичко, което, изглежда, й беше останало, бяха очите й — толкова златисти и нечовешки като цветовете на маргаритката, с които винаги ги сравняваха. Тялото и крайниците й също бяха станали само кожа и кости. Струваше им се, че не биха могли не само да се движат, но и да живеят.

— Не иска да се храни — беше казал лекарят на Миси. — Иначе няма причина за отслабването й. Не е физически болна. Просто отказва да поема каквато и да е храна.

— Тя иска да умре. — Миси беше категорична. — Иска да бъде заедно с баща си.

— Храним я чрез системи, разбира се. Това ще запази живота й, но ако не започне да се храни скоро…. — Той беше свил рамене, а те го бяха разбрали.

Азалий ги беше погледнала. Погледът й беше далечен и чужд и фалшивите им радостни усмивки се бяха стопили, когато бяха разбрали, че тя не ги е познала. Беше стиснала ръката на Миси и беше казала:

— Доведе ли го, както те помолих? Доведе ли Алексей да ме види? — Красивите й очи бяха пълни със сълзи. — Милочка — беше прошепнала тя, — кажи ми, че татко най-после е в безопасност. Кажи ми, че скоро ще дойде за мен.

А после се беше оттеглила в непознатия за тях свят на черното отчаяние. Погледът й отново беше станал празен. По бузите й, както и по техните, мълчаливо течаха сълзи.

Зев продължи да гледа от мястото си на терасата. Заболя го, когато Миси неочаквано обхвана главата си с ръце и заплака. Не можеше да измисли какво да й каже, за да я утеши. Не за първи път пожела да имат свои собствени деца, но съдбата не беше отредила така.

— Не мога да издържам повече! — избухна Роза, скочи на крака и закрачи неспокойно по терасата. — Всеки път, когато отидете да я видите, тя е по-зле. Лечението в тази скъпа клиника я убива. Доведете я вкъщи, Миси. Ако ще трябва да умре луда, нека поне това стане в дома й, където всички я обичат.

Разбира се, помисли си Зев, практичният ум на Роза беше стигнал до същината на нещата. Вдигна вътрешния телефон и нареди на шофьора да приготви колата за пет минути.

— Но къде отиваш? — попита го Миси през сълзи.

Той я целуна и каза:

— Отивам да я доведа у дома, разбира се.

Той не обърна внимание на предупрежденията на лекаря. Загърна Азалий в един шал и я държа в прегръдките си през целия път. Но дълбоко в сърцето си усещаше, че може би я връща вкъщи, за да умре. Стаята й беше готова, но той не й позволи да се затвори там.

— Нека остане тук с нас — нареди той. — Нека види, че животът продължава да си тече нормално. Ще седи на масата с нас, макар да не се храни. Ще си почива на терасата, ще се разхожда в градината. Роза е права, тя трябва да бъде със семейството си.

Нейните две кучета борзой, Рекс и Бейби, подскачаха около нея и лаеха радостно. Тя ги погали по главите, но погледът й все още беше разсеян. Рекс заскимтя доволно и легна по гръб, а тя въздъхна и каза:

— Здравей, Рекс.

А после погледна Роза и каза:

— Да си лягам ли вече?

— Защо? Защо искаш да си легнеш? — попита я Роза. — Не си болна.

— Не съм ли? — Тя ги погледна объркана.

— Седни тук, до мен — подкани я Миси, а Зев й помогна да се настани удобно. Кучетата легнаха в краката й, а Миси й подаде чаша мляко с канела. — Специалното питие на баба София — каза тя с усмивка. — Знаеш, че винаги си го обичала.

— Благодаря ти. — Азалий пое разсеяно чашата, огледа покритата с цветя тераса и спокойната градина и въздъхна. — Колко е красиво! — възкликна тя и затвори очи.

Те всички се скупчиха мълчаливо около нея. Всички, освен Джейки, който се беше облегнал на каменните перила и пиеше скоч. Зев каза съчувствено:

— Знам колко ти е трудно и тежко, Джейки. Искам да ти кажа, че няма да те обвиняваме, ако я зарежеш и никога повече не се върнеш. Никой не би те накарал да сдържиш обещанието за женитба, дадено на момиче, което е… на момиче, нестабилно като Ава.

Джейки сви рамене и пресуши чашата си.

— Ще направя всичко, което мога, за да й помогна, С. З., но ми е трудно, когато тя дори не ме познава. Ако можех поне за миг да забравя проблемите… Ако имах над какво да работя в студиото, да се заровя в работа… Нещо, което наистина да ангажира ума ми… Бих искал да заснема филм по онова шоу — „Холивудско момиче“, което има такъв огромен успех. — Той хвърли крадешком поглед към Зев. — Намерих и друг сценарий, който може да ви се стори интересен, С. З. Може би ще искате да го видите?

— Изпратете го в офиса ми в понеделник сутринта. — Зев прегърна Джейки приятелски през раменете. — Ще видя какво мога да направя.

На следващия ден направиха всичко възможно да накарат Азалий да се отпусне и да се върне към нормалния живот. Събудиха я сутринта и я накараха да седне на масата за закуска заедно с тях. Празният й поглед ги безпокоеше, но те продължаваха обичайния си разговор и се насилиха да изядат храната си. Нейната чиния обаче беше отнесена недокосната. След това Миси и Роза я хванаха за двете ръце и я накараха да се разходи с тях по терасата. Но тя изглеждаше толкова изтощена, че страховете им се подновиха. Сервираха обяда и тя отново не обърна внимание на храната. Седеше с поглед, вперен в пространството. Още една кратка, разходка, а на вечеря — същият празен, втренчен поглед. Дори Рекс изглеждаше потиснат и лежеше безжизнено в краката й.

След три дни помислиха, че и те ще полудеят. На поредната мълчалива вечеря Роза избухна:

— И така? — извика тя, но викът й наподобяваше ръмжене. — Нима просто ще седиш и няма да се храниш? Нима не помниш времето, когато Миси се изтрепваше от работа, за да ти осигури малко храна? Нима сега, когато си кинозвезда, си толкова придирчива?!

Шокираните очи на Азалий срещнаха нейните и Роза я погледна доста нервно, защото се страхуваше, че е отишла прекалено далеч.

— Съжалявам — каза едва чуто Азалий, взе лъжицата си и опита супата. — Знам колко много се труди Миси. — Погали Рекс, който лежеше в краката й, и добави: — Тя винаги се грижи и Виктор да получи храната си. — Усмихна се на Миси и каза: — Благодаря ти, милочка.

Разбраха, че Азалий се е върнала в детството. Но поне говореше с тях. Говореше и се хранеше.

Зев хареса новия сценарий на Джейки, направи го продуцент на продукцията и му отпусна огромен бюджет, висока заплата и рядката свобода сам да си избере режисьора. Студиото процъфтяваше, но Зев имаше и други интереси. Едно нещо особено поглъщаше и вниманието му, и времето му. През последните няколко години той помагаше на бегълците от нацистка Германия, Унгария, Чехословакия и Полша. Изпращаше и доста големи суми в тези страни, като използваше помощта на различни организации. Следеше политическите събития Европа със страх в сърцето. Когато на първи септември 1939 година Германия нахълта в територията на Полша, а два дни по-късно Британия и Франция обявиха война на Германия, той наведе глава и заплака.

Миси бе погълната от усилията да помогне на Азалий да се върне в реалността и за първи път от много години насам той почувства колко е безпомощен. За да забрави, се потопи в работа. В следващите осемнайсет месеца продукцията на „Меджик“ се увеличи с трийсет процента, а печалбата — с петдесет. Филмът на Джейки беше спечелил едно малко състояние, което му осигуряваше заснемането на още един, а ужасният празен израз в очите на Азалий беше изчезнал и тя отново заприличваше на себе си. Усмихваше се, говореше с Рахел и нейните момчета и засилваше всеки път, когато Джейки дойдеше да я види.

На седми декември, когато японците бомбардираха Пърл Харбър и така въвлякоха Америка във войната, Дик Невърн беше един от първите, които се записаха в армията.

— Казаха, че съм много възрастен с моите четирийсет и една години — заяви гордо той, — но аз успях да ги разубедя.

— Значи ще успееш да ги разубедиш и да не ти дават онази работа зад бюрото, за която са те предопределили — засмя се Джейки.

Но не последва примера на Дик, въпреки че беше само на трийсет и три. Зае се с правенето на пропагандни филми. Искаше да покаже на света войната такава, каквато е. И отново помоли Азалий да се омъжи за него.

Като че ли някой запали осветлението в студиото. Тя отново се превърна в Ава Адер. Красотата й разцъфна пред очите им, тя говореше, смееше се, блестеше. Държеше се като лудо влюбена жена — по-скоро като Ава Адер, но влюбена. Миси и Зев се спогледаха тревожно, когато тя каза, за трети път:

— О, моля те, моля те, Миси, кажи „да“…

Тя беше отдавна пораснала. Как можеха да кажат „не“, макар че се тревожеха?

Сватбата беше толкова грандиозна, колкото тя желаеше. Булката беше толкова красива, че спираше дъха на всички. Беше дадено великолепно тържество на моравата пред къщата. Много от гостите бяха във военни униформи. Лееше се шампанско от собствените изби на Зев. Гостите поглъщаха омарите и хайвера, като че ли утре нямаше да настъпи. Когато булката и младоженецът заминаха на меден месец, Зев си помисли колко различни бяха те: Джейки — силно мургав и почти толкова широк, колкото и висок, с вечно усмихнато грозновато лице и неговата невеста — толкова стройна и крехка, толкова руса и красива.

— Не се тревожи, няма да ме загубите — прошепна Азалий, когато прегърна Миси и Зев на прощаване. — Скоро ще имам дете и вие ще се превърнете в оглупели от обич баба и дядо.

Те се гледаха безпомощно един друг, докато махаха за „довиждане“ на щастливата двойка, знаейки, че това не е възможно.

— Нека я оставим да мечтае — каза Зев, — щом това я прави щастлива.

Когато се върнаха от медения месец, Джейки обяви, че ще повери главната роля на съпругата си в следващия си филм, в който бойното поле ще бъде представено под формата на мюзикъл и тя ще пее и танцувало насита. Филмът постигна огромен успех и Азалий веднага се зае със следващия. През целия ден беше заета в студиото, а вечер ходеше да помага в стола за бедни и ранени войници, който беше организиран в Холивуд. Успехите на Джейки следваха един след друг и Зев му разрешаваше все по-голяма свобода.

Дик беше изпратен в Британия като специален военен кореспондент. Очакваше, че ще го изпратят да се присъедини към силите на генерал Монтгомъри в пустинята Аламейн и затова беше нервен през цялото време, докато в Лондон чакаше пристигането на самолета, който да го откара там. Бил в бара заедно с други военни кореспонденти, когато неочаквано паднала бомба. Всички те загинали на място.

Азалий забрави абсолютно всичко, дори собствените си проблеми, за да утеши приятелката си Рахел, която беше останала вдовица на трийсет и две години, с три момченца на възраст между пет и десет години. Тогава Сам Брокмън почина внезапно от сърдечен удар и Зев настоя Роза, децата й и внуците й да отидат да живеят при тях.

— Така тази огромна къща няма да е вече празна — каза той с усмивка, но всъщност беше съкрушен от смъртта на Дик.

Дик беше негов приятел и съдружник и той мислеше да го направи свой наследник. Защото Дик беше помогнал студиото да се покрие с такава слава и да постигне такъв огромен успех. Зев изведнъж загуби любовта към киното — толкова бързо, колкото я беше придобил на времето. Беше на петдесет години и се беше уморил от киното, от войната и проблемите. Всичко, което искаше, беше да живее спокойно с Миси.