Елизабет Адлър
Собственост на една дама (40)

Глава 39

Азалий много добре знаеше какво говорят хората — че ако С. З. не бил приятел на майка й, не тя щяла да бъде звездата в първия голям озвучен филм. Тя не си позволяваше да се тревожи, погълната изцяло от работата по „Мариета“, и нито за миг не се отделяше от наставника си, Дик. Изпълняваше без затруднения онова, което искаха от нея. Дик, разбира се, беше прав — камерата я обикна и беше благосклонна към нея. Странно, но когато вечер гледаше заснетите кадри, тя не можеше да повярва, че момичето на екрана е наистина тя самата. Това, че си беше избрала Ава Адер за сценичен псевдоним, само правеше нещата по-нереални. Роза и Миси бяха решили да я държат стъпила здраво на земята, напомняха, че в тяхната къща не се обсъждат глупости и клюки по адрес на кинозвездите, че Ава Адер е просто Азалий О’Брайън, петнайсетгодишно момиче, на което все още предстои да завърши гимназия.

На нея й харесваше да се връща у дома от студиото и отново да приеме старата си самоличност — дете с чаша мляко пред себе си, дете, което пита какво ще вечеря и извежда кучето на разходка. Но на следващата сутрин нямаше търпение да се върне в студиото и отново да стане Ава Адер.

Знаеше, че хората й завиждат, защото печелеше едно малко състояние всяка седмица. Но нея това не я тревожеше, защото не даваше пукнат грош за парите. Щеше да бъде щастлива да прави филми и без заплащане, толкова много обичаше киното. Дик беше дал малка роля и на Рахел и всяка сутрин в шест и половина те се качваха в огромния „Линкълн“, който С. З. изпращаше за тях, и се кикотеха, докато говореха за осемнайсетгодишния обожател на Азалий — Уил Мекс, който твърдеше, че е лудо влюбен в нея.

— Любов! — засмя се и сега Азалий. — Дори Дик е по-красив от него.

— О, не знам — отговори замислено Роза. — Той има хубави зъби. — И двете отново се засмяха.

Рахел вече беше млада дама на осемнайсет години, крехка и красива, с нежните черти на майка си и весели черни очи. И беше най-добрата приятелка на Азалий. Двете споделяха амбицията да станат кинозвезди, както и всичките си тайни. Рахел беше признала увлечението си по звездата на „Меджик“ Ралф Ланс. Тя се изчервяваше всеки път, когато се разминаваха, а той не сваляше поглед и от двете. А Азалий беше луда по момчето от гимназията „Санта Моника“, което сервираше газирана вода в аптеката през уикендите.

Средната дъщеря на Роза, Хана, беше също толкова красива, колкото беше и сестра й, но вече на двайсет години, беше изоставила амбициите си по отношение на киното. Беше предпочела да работи в една от агенциите, където се опитваше да не дава възможност на симпатиите и антипатиите си да влияят на това, кои актьори в кои студии ще изпрати. Най-голямата дъщеря, Соня, беше на двайсет и две и беше учителка в Сан Франциско и вече беше сгодена за сина на еврейско семейство от средната класа. А Роза се срещаше с фабрикант на промишлена апаратура от Питсбърг, Сам Брокмън, вече три години. Срещи имаше само тогава, когато той идваше в града, но засега и това беше достатъчно. Нещата не вървяха особено добре, както призна тя на Миси.

— Парен каша духа — казваше тя. — Откъде да знам, че той не е като Майер Пелерман?

Разбира се, в сърцето си тя знаеше, че той не е като бившия й съпруг, но харесваше живота си такъв, какъвто е. Наемите идваха редовно, а любовните срещи се състояха всеки месец, с цветя и вечери на свещи и, понякога, пътувания до остров Каталина. Харесваше й да бъде независима. Нито един мъж нямаше да има права над Роза Пелерман.

Но всички в Холивуд говореха за отношенията между С. З. и Миси. Сега личният живот на Зев се обсъждаше във всички студии и във всички ресторанти на града. Снимката му се появи в киносписанията. „Собственикът на «Меджик», С. З., пристигна за премиерата на последната голяма сага в компанията на Миси О’Хара, с която са вече неразделни.“ Друг път се появи следното: „Красивата Миси О’Хара играе ролята на домакиня в партито, давано от С. З. дома му, за да отпразнуват успеха на «Нещастни деца».“

Дик Невърн приемаше за забавно това, че С. З. не смяташе за нужно да възразява на нападките на журналистите. Всъщност една сутрин той влезе усмихнат в студиото и му показа снимката в списанието, на която бяха двамата с Миси.

— „Двамата са неразделни“ — каза С. З. — Половината нация сигурно се чуди какво ли означава това.

Дик не зададе въпроси, но забеляза, че за първи шефът му не възразява срещу вниманието на репортерите. Може би смята, че новият му образ ще подпомогне бизнеса, говореха хората, но Дик не мислеше така. Той виждаше, че шефът му е щастлив. А Роза забеляза, че Миси беше по-различна отпреди.

— Как стана така, че обличаш най-хубавите си дрехи и сияеш, защото ще се срещнеш с него? — запита тя една вечер, докато Миси се приготвяше да се срещне със Зев. — Изглеждаш различно. С О’Хара ти беше нежна, усмихната, доволна. Но със Зев Абрамски се превърна отново в младо момиче. От петдесет метра се вижда, че си влюбена.

— Обичах О’Хара по различен начин — отговори тихо Миси. — Той беше силният, а аз — слаба и наранена. Всеки път, когато той ме вземаше в прегръдките си, аз се чувствах защитена, в безопасност. О’Хара беше много специален за мен. Той беше весел, животът с него беше слънчев. Все още го обичам и никога няма да го забравя. Но това, което изпитвам към Зев, няма нищо общо с онова, което изпитвах към О’Хара. — Тя погледна виновно Роза. — Грешно ли е да обичам Зев?

Роза поклати глава.

— Само ти знаеш каква е любовта ти и така трябва да бъде. А и след всичко, което си преживяла в живота си, трябва да уловиш всяка малка частица щастие.

Миси мислеше за Зев, докато пътуваше към къщата му в новата тъмносиня лимузина, която той й беше дал. Изненада се много, когато го беше видяла зад бюрото онази сутрин в студиото, където беше отишла да подпише договора на Азалий. Но беше още по-изненадана от промяната в него — слабият и болнав на вид, мрачен и затворен в себе си съдържател на заложна къща беше като заменен от строен, блестящо красив, добре облечен мъж. Само очите му бяха останали същите. Все още изразяваха копнеж и самота. Когато беше взел ръката й и бе казал: „Направих го за теб, Миси“, всичките осем години, които бяха изминали от последната им среща, се стопиха. Тя отново се озова в тъмната и мрачна къща на ъгъла на „Орчард стрийт“, а той й подаваше петдесетте долара, които щяха да осигурят прилично погребение на София.

— Мина много време — каза тихо тя и стисна ръката му, защото не можеше просто ей така да прегърне и целуне С. 3. Абрамс, собственик на студиото „Меджик“. — Но не съм те забравяла нито за миг, Зев, нито пък твоето приятелство. И ето, че ти отново си много мил, към Азалий този път.

Тя почувства как ръката му трепери в нейната. Той каза, съвсем тихо:

— Наистина мина много време, Миси.

Тогава вътре се втурна Азалий и възкликна:

— Зев Абрамски! Спомням си как идваше на „Ривингтън стрийт“, за да вземеш Миси и да я заведеш в украинското кафе! — Тя направи пауза, огледа го от главата до петите и се усмихна. — Но сега, когато си мистър Абрамс, си различен.

— И ти изглеждаш съвсем различно. Станала си млада дама. — Той също се усмихна. — Камерата не лъже, ти си много, много красива.

Тя се изчерви и наведе глава.

— Само се надявам, че ще мога да се снимам в киното — каза тя. — Особено много бих искала да участвам във филм, в който ще мога и да танцувам.

Тя седна до Дик на дивана, скръсти ръце в скута си и прибра скромно крака. Приличаше на срамежлива млада дама. Заслуша се в думите, които той отправи към Миси.

— Дик ми показа пробните снимки. Азалий изглежда на екрана като слънчева светлина. И нещо много важно — гласът й е тих и нежен и много красив. Мисля, че потенциалът й е голям. Ще й дам главната роля в „Мариета“. С твоето разрешение, разбира се.

— Тя е само на петнайсет. — Миси се колебаеше. — Искам тя да завърши гимназията и да отиде, може би, в колеж…

Той кимна.

— Естествено. Тя е още дете и няма да работи колкото възрастните. Дик ще я наблюдава и ще се грижи за почивката й. Не се тревожи, Миси — каза той тихо. — Аз ще се грижа за нея.

— Сигурна съм в това…

— О, Миси, моля те, моля те, моля те! — Азалий се хвърли в краката й. — О, моля те, кажи „да“.

Миси се засмя, но дълбоко в себе си все още не беше сигурна, че постъпва правилно. Докторът я беше предупредил, че и най-малкият стрес или душевна травма могат да върнат Азалий в несъществуващия свят. Едва ли беше правилно такова уязвимо петнайсетгодишно момиче да се подлага на стреса на киноиндустрията. А тя го искаше така отчаяно! Не беше я виждала толкова весела и ентусиазирана, откакто О’Хара умря…

— Дойдох тук, за да откажа предложението — каза тя най-после. — Щях да те помоля да видиш Азалий по-късно, когато тя навърши пълнолетие, но сега, като видях теб, Зев, не мога да кажа „не“.

— О, благодаря ти, благодаря ти! — Азалий затанцува из стаята в екстаз. Спря се пред бюрото на С. З. и каза с цялата жар, на която беше способна: — Обещавам, че ще работя упорито, че ще правя всичко, което ми кажете. Няма да ви разочаровам.

— Разбира се, че няма — съгласи се той и се засмя, а Дик Невърн си помисли изненадан, че досега не го беше виждал да се смее. Дори когато гледаха заедно комедиите, заснети от „Меджик“, усмивката се появяваше рядко на лицето на С. З.

С. З. предложи Дик да разведе Азалий из студиото, а после да я придружи до дома й, докато той заведе Миси на обяд, където ще могат да поговорят по работа.

Сега, докато отиваше към къщата му, Миси си спомни онзи първи техен обяд. Той беше извикал колата и я беше завел у дома си, защото нямаше търпение да й покаже, че вече не е беден собственик на заложна къща, а мъж с вкус и добри обноски. Но неговата тиха и великолепна къща с дебели килими и красиви картини по стените й се стори безжизнена и безрадостна като музей. Слугата им сервира изискан обяд, а те седяха сковано един срещу друг, говореха за времето и за неговата прекрасна градина. А после, изведнъж, той се пресегна през масата и хвана ръката й. Каза й:

— Кажи ми какво ти се е случило, че си толкова тъжна.

Тя го погледна изненадана.

— Не знаех, че все още ми личи.

— О, да — отговори тихо той. — Белегът е все още на лицето ти, в изражението ти и в това, че си необичайно тиха. Тъгата е стаена в очите ти.

Тя му разказа абсолютно всичко, точно както и преди. Не пропусна да му разкаже и как се чувстваше през първата си брачна нощ с Еди, как намери брошката в сейфа, за любовта си към О’Хара и болестта на Азалий. Заплака, когато стигна до убийството на О’Хара, но той не направи опит да я утеши, просто й подаде кърпичка и я остави да изплаче мъката си.

— А сега какво? — попита той най-накрая. — Успяла си да излекуваш Азалий, но не си се погрижила за себе си. Може би ти също трябва да говориш с доктор Юнг?

Тя поклати глава.

— Аз съм силна — каза тя и направи опит да се усмихне. — Освен това имам си Роза, с която разговарям и не пазя всичко в себе си, както прави Азалий. Точно затова се колебаех дали да й разреша да стане кинозвезда. Ами ако не й се отрази добре? Знам какво могат да направят критиците от един човек, а не знам дали тя е достатъчно силна да приеме такъв тип отхвърляне.

— А как ще разбереш, ако не й позволиш да опита? Тя може да постигне огромен успех. Не можеш да я защитиш от живота, Миси. Ще трябва да я оставиш да живее.

— Предполагам, че си прав.

Тя въздъхна. Страхуваше се от бъдещето. Тя беше тази, която беше настояла Азалий да използва друго име, което да се появява на екрана. След като бяха мислили дълго, се бяха спрели на Ава Адер.

Отидоха в големия хол, чийто прозорец гледаше към булеварда, от двете страни на който растяха палми. Френските прозорци от другата страна гледаха към яркосин басейн. Зев прокара пръсти по клавишите на скъпото абаносово пиано.

— Имах навика да свиря това всеки път, когато те видех — каза й той, докато звуците на етюд от Шопен изпълниха стаята. — Връщах се у дома след вечерта, прекарана в украинското кафе, и мечтаех за теб. Целият ми живот се промени, когато те срещнах, Миси. Това имах предвид, когато ти казах, че съм го направил за теб. Бях влюбен в теб още в Ню Йорк, но се попитах какво ли бих могъл да предложа на момиче, което е истинска дама? Две стаи зад магазина и съпруг, който дава пари на заем срещу празничните ризи на съкварталците си? Когато продадох бизнеса си и дойдох тук, аз бях твърдо решен да постигна успех, да бъда някой, с когото се съобразяват, някой, от когото няма да се срамуваш. Щях да се върна и да те помоля да се омъжиш за мен. Когато прочетох за женитбата ти с Арнхалд, ми се прииска да го убия. — Той се засмя някак подигравателно. — Но вместо това насочих гнева си към човек, който ме смяташе за мухльо и искаше да ме изиграе. Разбира се, победих го и така поставих началото на студиото „Меджик Муви“.

— И сега си С. З. Абрамс, един от най-важните хора в Холивуд — каза тя и застана близо до него. — Но за мен това няма значение. Винаги съм те уважавала, Зев. Винаги си бил равен на мен и достоен за мен.

Тя беше останала дълго време и следобедът беше преминал във вечерен здрач. Пиеха шампанско и споделяха и най-съкровените си мисли като стари, интимни приятели — така, както правеха това над бутилката евтино червено вино в украинското кафе.

Това беше преди осем месеца. Ухажването между тях не вървеше бързо. Следваше може би хода на „Мариета“. Ето, че филмът беше вече завършен и довечера той щеше да й го покаже. Дори Дик нямаше да бъде там.

Къщата миришеше божествено на пчелен восък и рози. Нямаше ги строгите формалности от първото й посещение. Градинските рози бяха посипали земята с листенцата си — последен, великолепен блясък, преди красотата им да изчезне завинаги. Неговото куче борзой, Джулиет, лежеше на дивана в хола. И вратите, и прозорците, бяха широко разтворени, за да уловят вечерната светлина. Тежките брокатени завеси бяха смъкнати и на тяхно място бяха поставени леки копринени, весели перденца. Бяха изчезнали и тежките официални мебели. Удобни дивани и красиви столове предлагаха неземен уют. Из цялата къща бяха разхвърляни книги и списания, а кожената каишка на кучето беше захвърлена под масата. Под влиянието на Миси къщата се беше променила, а също и Зев. Той изглеждаше съвсем различен: отпуснат, усмихващ се, щастлив и небрежен.

— Всичко вече е готово! — извика развълнувано той. — И мисля, че дори съм ти приготвил изненада!

— Добра или лоша? — попита тя и го целуна.

Той се усмихна.

— Ще оставя на теб да решиш.

Взе ръката й и я изведе на терасата, където вечерята беше сервирана върху бяла маса под синя тента. Нямаше нещо, което той да не знае за нея, нито пък нещо, което тя да не знае за него, а ето, че сега й животите им се бяха преплели. Седнаха на масата и заговориха за виното, за ягодите, за киното и имаха вид на двойка, която е женена от години. А все още не бяха дори любовници. Тя си помисли, че тази вечер Зев е необикновено красив. Той взе дланта й и каза:

— Настъпи моментът за истината. Готова ли си за нея?

Постави лентата, загаси осветлението и седна до нея.

Историята за Мариета беше обикновена и простичка — сираче, което правеше добрини. У нея имаше и патос, и хумор. Беше я направил добър, ненадминат режисьор — самият Дик Невърн. Надписите на екрана се меняха и ето, че изведнъж се появи лицето на Азалий. Очите й бяха широко отворени и уплашени, а нежният й глас запита къде са майка й и баща й. Имаше такава неподправена тревога в гласа й, че той веднага грабваше. До края на филма беше невъзможно да снемеш поглед от нея, от красивото й лице.

Миси остана тиха и мълчалива до края и тогава избухна в плач.

— Не знаех, че тя ще се справи толкова добре, Зев — хлипаше тя и преглъщаше сълзите си. — Не знаех, че може да покорява сърцата.

— Но аз знаех — каза тихо той. — Разбрах го още в минутата, когато я видях.

След месец се състоя, премиерата на „Мариета“, едновременно в Ню Йорк, Филаделфия и Сан Франциско. Критиците възхваляваха младата Ава Адер, наричаха я „откритие“, „изгряваща звезда“ и „съвършена млада актриса“. Тя беше само на шестнайсет години и беше глупаво да й предлагат да отиде да учи в колеж, след като пред нея се разкриваше такава бляскава кариера. И така, Миси заведе Азалий и Рахел да си починат на кратка ваканция.

— Заведи ги в Мексико, в „Алиенте“ — предложи Зев. — „Меджик“ ще плати всичко.

„Алиенте“ беше съвременен модерен курорт, който предлагаше кални бани, тъй като там имаше горещи минерални извори, имаше игрища за голф, тенискортове и огромен мраморен басейн, за който казваха, че струвал седемстотин и петдесет хиляди долара. Хотелът предлагаше петдесет луксозни бунгала с бани, облицовани с розови плочки. Предлагаха европейска кухня и най-добрите френски вина. Зев искаше да даде само най-доброто на бъдещата си голяма звезда и на бъдещата си съпруга, макар все още да не беше я помолил да се омъжи за него. Искаше да й даде време да забрави трагедията, сполетяла О’Хара.

„Алиенте“ беше известен още с конните си надбягвания. Хотелът приемаше различни гости — такива, които идваха да залагат на надбягванията, богати и известни личности и просто хора, които идваха да си починат и да направят слънчеви бани. По-голямата част от деня Азалий и Рахел прекарваха в басейна, пиеха леденостудена лимонада и срязваха, макар и мълчаливо, всяко момче, което се опитваше да флиртува с тях, кикотеха се, когато то се отдалечаваше, озадачено от присмеха, който виждаше в предизвикателните погледи на двете красавици. Но имаше един мъж, когото и двете харесваха — красив мексиканец на име Карлос дел Вилалосо. Предполагаха, че е на трийсет години. Той ги беше погледнал само веднъж, а после се правеше, че не ги забелязва. За тяхно голямо огорчение, той се интересуваше от всички други жени в хотела, освен от тях. Интересуваше се дори от Миси.

Тя се разхождаше бавно из градината на хотела, когато усети, че някой върви с широки крачки до нея. Вдигна поглед и го видя.

— Каква красива вечер, сеньора! — каза той с ослепителна усмивка. — Виждам, че и вие като мен сте любителка на природата. Красивите градини предлагат една от най-големите радости в света. Франция, Италия, Англия предлагат съвършени градини. Съвършенството им се гарантира от климата на тези страни. Но вярвам, че и моето родно Мексико не им отстъпва. Обезпокоява ме това, че винаги смятам моето имение за най-красиво, но само докато не видя някое друго.

— Трудно би могло да се реши коя е най-красивата градина на света — отговори тя със студена усмивка. — Приела съм възможно най-разумната политика — смятам за най-красива тази градина, в която съм в момента.

Той удари петите си една в друга и й се поклони официално.

— Позволете да ви се представя, сеньора. Карлос дел Вилалосо.

Беше висок, строен и елегантен, в бяло сако, което караше мургавата му кожа да изпъква още повече. Имаше замислени кафяви очи, тънки мустачки и много бели, равни зъби. Черната му коса беше щедро намазана с брилянтин, а на лявата си ръка носеше огромен диамант.

— Мисис О’Хара — каза тя и му протегна ръката си.

— О’Хара? — каза той и вдигна толкова високо вежди, че челото му се набръчка. — Струва ми се, че съм чувал това име…

Тя се обърна рязко.

— Страхувам се, че трябва да се връщам. Дъщеря ми сигурно няма вече търпение да отидем да обядваме.

Той се засмя и каза:

— Да, младите момичета винаги са гладни. А ние можем само да ги гледаме учудени и да се питаме къде слагат всичко това. — Той тръгна по пътеката до нея. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас, сеньора — каза той с нов поклон и бързо влезе в хотела.

По-късно, в трапезарията, той й се поклони и й се усмихна, докато вървеше към масата си, а двете момичета го гледаха учудено.

— Искаш да кажеш, че си разговаряла с него? — попитаха я те в хор, силно развълнувани.

Миси кимна.

— Говорихме за градините.

— Представи си: да говори за градините с мъж като този! — каза Рахел и вдигна театрално поглед към тавана. — Господи, той е най-красивият мъж, когото съм виждала, и има вид на истински негодник!

Те го погледнаха изпод мигли и се изчервиха, когато той улови погледите им и им се усмихна.

— Интересен е — каза Азалий. — Не прилича на онези глупави момчета, които ни преследват вече цяла седмица.

— Да, интересен негодник — добави Рахел. Миси въздъхна, когато двете отново започнаха да се кикотят.

Тя направи няколко дискретни запитвания в хотела за сеньор Дел Вилалосо и научи, че той е редовен гост, известен с това, че залага без мярка на конните състезания, и с това, че непрекъснато ухажва красивите дами. Рядко го виждаха, а когато това станеше, той кимаше учтиво, но отдалеч, с глава, и ги избягваше.

— Знаеш ли какво — каза Азалий на Рахел една вечер. — Отегчавам се. — Беше се излегнала на дивана, а дългите й стройни крака бяха преметнати през облегалката. — Тук няма какво да се прави, освен да се играе голф и да се залага на конните състезания. Няма дори секс.

— А ти какво знаеш за секса? — присмя й се Рахел.

Азалий смъкна краката си от облегалката и седна както подобава.

— Не много — призна си тя. — Но много искам да се науча. Тихуана не е много далеч от тук. Какво ще кажеш да отидем дотам?

Очите й светеха радостно и възбудено, а Рахел я погледна недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се облечем като по-големи и да отидем да разгледаме. Ще се разходим, ще надникнем през някои врати… Просто да правим нещо. — Тя се изкикоти. — Хайде, признай си, Рахел, не си ли поне мъничко любопитна?

— Не чак толкова, колкото си ти — каза тя с усмивка. — Но ще дойда, щом ти искаш.

Азалий изтича до гардероба.

— Ще си облечем роклите, които най-добре очертават фигурата. Ти ще изглеждаш добре, защото косата ти е къса, но аз ще трябва да вдигна моята на кок и да си сложа шапка.

И така — облечени, както казаха, но въпреки това много скромни на вид, те се прокраднаха през вратата на хотела и извикаха такси. Шофьорът втренчи в тях недоумяващ поглед, когато му казаха да ги закара до Тихуана, и им поиска двойно повече пари.

— A donde ahora? — попита ги той, когато те тръгнаха бавно по тясната, пълна с народ, главна улица, от двете страни на която имаше бар до бар и долнопробни вертепи, където се пушеше марихуана.

— Да, тук е добре. — Азалий се върна и сложи още пари в протегнатата му ръка. — Бъди така любезен да ни изчакаш. Ще се върнем след час.

Той сви безразлично рамене и загледа след отдалечаващите им се фигури. Държаха се здраво за ръце — като че ли очакваха, че отнякъде ще изскочи злодей, който ще ги плени и ще ги продаде като бели робини. По улицата ечеше музика, която идваше от вътрешността на многото барове, а по вратите висяха сводници, курви и пияници. Азалий се спря пред публичния дом, за да разгледа картините по стените му, и прочете надписа: „Всеки може да влезе“. Тя реши да надникне през вратата, но се отдръпна ужасена назад, когато тя се отвори неочаквано и на прага застана още един пияница. Очите й се разшириха, когато видя малко по-навътре гола жена с двама мъже. Ахна, сграбчи Рахел за ръката и бързо продължи нататък.

— Видя ли какво правят, Рахел?

— Не. — Азалий втренчи в нея изумения си поглед и тя попита: — Какво, Азалий? Хайде, кажи ми!

Азалий преглътна и прошепна:

— Рахел, и тримата бяха голи… и…

Тя потръпна, а Рахел извика доста нервно:

— Сигурна бях, че не биваше да идваме тук!

— О, но аз съм сигурна, че трябваше да дойдем! — Азалий беше завладяна от странна нервна възбуда. Тя никога и на никого нямаше да каже какво е видяла, дори на Рахел. Прекоси улицата и се спря пред един бар.

— Може би трябва просто да се върнем у дома — каза тихо Рахел.

Карлос дел Вилалосо ги видя, докато вървеше по улицата. Току-що беше загубил пет хиляди долара в един игрален дом. Бяха му останали точно триста долара, които нямаше да стигнат да си плати дори сметката в хотела, камо ли да задоволят комарджийската му треска. Двете красиви момичета, спрели неуверено пред магазина, се отличаваха от другите точно така, както биха се отличавали две девственици пред входа на пъкъла. Той се усмихна, като видя как стискат ръцете си и се гледат уплашено. Значи са избягали от красивата си настойница и са дошли да се позабавляват малко. Кой тогава, освен той, би бил по-подходящ да им разкаже играта? Оправи вратовръзката си и прекоси улицата.

— Добър вечер, госпожици. — Той им се усмихна обезоръжаващо, а те обърнаха към него уплашените си лица. — Познах ви, защото съм ви виждал в хотела и се питам дали наистина не разбирате, че не е съвсем comme il faut за две добре възпитани момичета да се скитат из Тихуана.

Те се изчервиха, сведоха глави объркани, а той добави:

— Ще бъде по-добре, ако ми позволите да ви придружа. Барът се отнася грубо към жените, които са сами.

Той им отвори вратата и те влязоха вътре, усмихнати срамежливо, след което тихо му благодариха. Той им намери места до бара, който беше дълъг цели десет метра, хвана един сервитьор за ръката, попита ги какво ще пият и трепна, когато те помолиха за лимонада. Той намигна на бармана и му каза тихичко:

— Сипете в лимонадата малко джин.

Азалий подпря лакти на бара, отпи от лимонадата си и впери широко отворени очи в тълпата пияници, комарджии и сводници. Имаше много американци, които редовно прекосяваха границата, за да търсят удоволствия, забранени в родната Америка. Хубави чернооки момичета седяха зад бара или зад масите и гледаха мъжете, които им отвръщаха със странни, алчни погледи. Алкохолът течеше като безкрайна река, а музиката свиреше оглушително. Азалий беше приятно възбудена: това беше най-вълнуващото място, в което някога е била.

Карлос реши, че по-тъмното момиче е очевидно много уплашено, но че русата красавица е интересна с много светлата си коса и тези странни, неземни, омайващи очи, които сега блестяха от възбуда. Тя не можеше да стои спокойно. Непрекъснато се въртеше на високото столче и нервно оставяше чашата си с „лимонада“ — като че ли очакваше всеки момент да я арестуват. Разбира се, те бяха много млади и съвсем невинни, за да заслужават вниманието му. Той имаше нужда от жена като майка им — жена, чието портмоне да е натъпкано с пари. Той не се занимаваше с девици, за него това не беше развлечение. И все пак невинността си има своя чар. Интересно щеше да бъде да даде на русото момиче да опита за първи път от покварата. Той отново намигна на бармана и му поръча две „лимонади“.

— Сигурно сте във ваканция? Сигурно учите в колеж? — попита ги той, когато барманът постави две нови чаши пред тях.

Лицето на Азалий се беше зачервило от джина. Очите й блестяха, докато отговаряше:

— О, не. Ние се снимаме в киното.

— Киното, а? — Той си помисли за мисис О’Хара, която беше много красива. Не можеше да си я представи като майка, изцяло погълната от мечтата да лансира дъщерите си в киното, защото тя притежаваше достойнство. Тя беше лейди. Той предполагаше, че семейството, в което е била отгледана, е било богато и й е осигурило добро образование. Тя го беше пренебрегнала толкова очевидно, че той не се беше постарал да научи повече неща за нея. Но сега беше заинтригуван.

— А баща ви? — попита той и се приближи плътно до Азалий. — Къде е той?

Тя хлъцна високо, постави длан на устата си и се изчерви.

— Татко е… Татко е мъртъв — каза тя. Устните й трепереха. Той взе ръката й и я стисна.

— Разбирам — каза й тихо, нежно. — Съжалявам, че зададох толкова личен въпрос. Направо непростимо.

Рахел втренчи поглед в лимонадата си. Клепачите й натежаха. Тя се прозина и каза:

— Всичко е наред. Миси ще се омъжи за С. З.

— С. З. Абрамс? — Той вдигна високо вежди. Беше силно изненадан. Сега си спомни, че често беше чел затова във вестниците. Тя беше вдовицата на Крал О’Хара. А русокосото момиче сигурно е нейната дъщеря.

Азалий сведе поглед към ръката в скута си, която той все още държеше. Тя го погледна с отворена уста, после бавно облиза устни. Той почувства желание към нея, макар че девиците не бяха любимата му плячка. Предпочиташе жените с опит и с пари, особено онези, които много обичаха секса — като него. Но тази малката…

— Тази лимонада има странен вкус — каза сънено Рахел. Лицето й беше пребледняло. — Мисля, че стомахът ми не я понася.

Карлос нададе стон. Никак не искаше тя да повръща сега.

— Хайде — нареди той отсечено, — време е малките момиченца да си лягат в леглото!

Азалий му хвърли съблазнителен поглед изпод дългите си мигли и прошепна:

— Мислех, че там отиват само лошите момичета.

Той се засмя, уж случайно я прегърна през крехките рамене и ги изведе от бара.

— Понякога и добрите отиват там — прошепна той в ухото й.

Той седна между двете момичета в таксито и отвори прозореца от страната на Рахел, за да не й прилошее, но тя веднага заспа. Азалий подпря главата си на рамото му, очите й се затвориха, а той я прегърна.

— Така ми се спи! — Тя се прозина и се сгуши на гърдите му.

Той погали лицето й с пръст, проследи линията на клепачите й, на скулите и на устните й, които потръпнаха при допира му. Очите й останаха затворени, но той знаеше, че тя не спи. Погали нежно шията й и позволи на ръката си да слезе още по-надолу. Накрая тя остана положена върху малките й нежни гърди. Той усещаше как бие сърцето й. Дишането й се учести, защото ръката му нежно милваше плътта, подала се над дълбоко изрязаното деколте. Тя ахна, когато той плъзна ръката си вътре. Той чувстваше топлината на тялото й. Изви лицето й нагоре и я целуна. Стори й се, че целувката продължи цяла вечност. Тя се притисна в него. Виеше й се свят от току-що пробудилата се страст. Той взе ръката й и я постави върху набъбналия си член.

— Ето — каза той тихо, дрезгаво. — Виждаш ли какво момичета като теб правят с мъжете? Карат ги да се сгорещяват, да бъдат готови, а после ги отблъскват. Вие не познавате болката, която остава в мъжа. Тя е истинска агония! — Той притисна по-силно дланта й към пулсиращите си слабини и тя слабо се възпротиви. — Просто искам да почувстваш какво ми е, за да си спомняш какво си направила с мен, ти, жестока, безсърдечна девице.

Азалий се изтръгна от прегръдката му и се изправи. Лицето й беше силно зачервено, в очите й блестяха сълзи. След малко тя се разплака и сълзите започнаха да текат по бузите й и да капят върху розовата й рокля.

— Не исках да стане така. Не искам да те наранявам. Аз просто не знаех… — Тя отново хлъцна, а той въздъхна и й подаде кърпичка.

— Но сега вече знаеш — каза той, когато таксито спря пред хотела. — Нека това ти послужи за предупреждение, мис О’Хара. Ти си играеш с огъня.

Шофьорът се усмихна многозначително, когато Карлос помогна на момичетата да слязат от таксито и ги накара бързо да се приберат в хотела. Карлос остана да ги гледа как влизат през въртящите се врати и залитат несигурно през фоайето. Това беше само началото, помисли си той. Само почакай, малка госпожице. Запали цигара и започна да се разхожда в градината, а мислите му бяха заети с Миси О’Хара.

На следващата сутрин, по време на мълчаливата закуска, Азалий с изненада видя, че той се приближава към тях. Тя срита Рахел под масата, но не вдигна поглед от чинията си силно изчервена. Рахел погледна страхливо към Миси, после към Карлос, а той кимна усмихнат. Когато чу гласа му, на Азалий се стори, че вътрешностите й се разтапят. Близостта му й действаше опияняващо. Той каза:

— Добър ден, сеньора О’Хара. Добър ден, госпожици. Простете, че прекъсвам закуската ви, но е такъв прекрасен ден и… — Той се поколеба. — Чудех се дали ще ме удостоите с честта да споделите обяда ми. Реших, че можем да си направим малък пикник, а после, може би, да отидем на конните надбягвания. Понякога тук става много скучно за младите хора.

— Много мило от ваша страна, сеньор Дел Вилалосо — каза Миси, — но ние вече сме направили плановете си за деня.

Азалий бързо вдигна глава.

— О, Миси! — възкликна тя и я погледна умолително. А Миси втренчи поглед в нея обезпокоена и изненадана.

— Разбирам — отговори студено Вилалосо. — Може би някой друг ден?

Азалий не свали поглед от него, докато той се отдалечаваше, без да я погледне нито веднъж. След всичко, което се случи между тях снощи…

— Какво ти става? — изръмжа Миси. — Човек би си помислил, че съм ти забранила да бъдеш кралица на Парада на розите, а не, че съм отпратила този противен човек. Той е комарджия и женкар и аз, разбира се, няма да отида на пикник с него, камо ли пък на конни надбягвания.

— Как можа да кажеш това? — прошепна ядосано Азалий. — Та ти почти не го познаваш.

Миси повдигна въпросително вежди.

— Предполагам, че ти го познаваш по-добре? Хайде да свършваме със закуската. Уредила съм ви урок по тенис тази сутрин. Май ще трябва да потичате доста по корта, за да се върне животът във вас. — Тя огледа критично лицата им. — Господи, дойдохме тук, за да си починем и позабавляваме, а вие двете приличате на призраци.

Рахел въздъхна, спомни си как беше минала нощта за нея, и каза прочувствено:

— Предполагам, че е от лимонадата… — И покри устата си с ръка, като ахна едва чуто. — Искам да кажа, може би пием прекалено много лимонада.

— Ядете прекалено много, а не се движите достатъчно — съгласи се Миси и бързо ги изведе от трапезарията, преди Вилалосо да е говорил отново с тях.

Миси направи така, че те непрекъснато да бъдат заети през следващите няколко дни. Вземаха уроци по тенис и сутрин, и следобед. Миси подбираше часовете, които според нея бяха най-подходящи за плуване, не им разрешаваше просто ей така да си играят във водата, правеха по двайсет гмуркания на ден караше ги да правят дълги разходки и да си лягат много рано. Но когато дойде краят на ваканцията и те се връщаха към Лос Анджелис, тя се запита разтревожено дали не беше прекалила. Азалий беше много бледа и уморена, а Рахел — прекалено тиха. Тя я гледаше, изненадана и озадачена, защото всеки път, когато срещнеше погледа на Азалий, виждаше в него страх. Тя отпрати мисълта като абсурдна. От какво биха могли да се страхуват момичетата? Та те просто се връщаха от една особено приятна ваканция.