Елизабет Адлър
Собственост на една дама (39)

Глава 38

Мериленд

Кал натисна звънеца, за да извика сестра Милгрим, разтревожен от вида на лицето и треперещия глас на Миси. Часовникът на масата показваше два след полунощ. Знаеше, че тя сигурно вече е много уморена и съсипана от връщането на толкова много спомени. Тя погледна брошката във формата на розова орхидея, която държеше в ръцете си.

— Никога няма да се разделя с нея — прошепна. — Никога!

Сестра Милгрим влезе шумно в стаята, разтревожена и като че ли нащрек в бялата си униформа. Погледна първо Миси, после Кал и каза:

— Не ви ли предупредих? Ето, че тя е много уморена и силно разтревожена. И за това обвинявам вас, млади човече! — Тя напълни вода в една чаша. — Хайде да си вземете хапчетата — започна да я увещава тя. — А после ще ви донеса чаша ароматен чай и ще си легнете.

Миси изпи хапчетата си и поклати глава.

— Нима не разбирате, сестра Милгрим? — каза тя. — След като съм започнала, трябва да приключа с всичко това. Само тогава Кал ще може да ми помогне.

Мил грим го изгледа остро, но той само сви рамене.

— Важно е за всички нас — каза й той.

Очите й се разшириха от тревога, но тя каза:

— Е, в такъв случай, може би ще е по-добре да направя сандвичи — и излезе от стаята, а бялата й колосана престилка шумолеше приятно.

— Азалий не можа да дойде на погребението — каза Миси. — Не че аз исках да го направи. Задържаха я в болницата цели две седмици, „за наблюдение“, казаха. Но в края на краищата не успяха да разберат много неща. Тя се беше скрила в своя собствен свят, а там никой не можеше да я достигне. Казаха, че е преживяла шок, но след време ще се оправи. Но аз знаех по-добре от тях. — Виолетовите й очи срещнаха неговите. — Когато спускаха ковчега на О’Хара в гроба, пристигна огромен букет розови орхидеи. Човекът, който ги донесе, ми подаде картичка. — Тя направи пауза. — Беше от Рико и Джорджо Ориконе.

— Значи, те са го…?

Тя кимна.

— Той беше подценил силата им в Чикаго. Те имаха приятели на власт, които вече си бяха набелязали мястото. Бяха го оставили да си похарчи парите, за да обзаведе клуба, а после просто… се бяха възползвали. — Тя наведе глава. — Не бяха повдигнати обвинения, разбира се. Във вестниците излизаха статии седем дни и всичко беше обяснено като „поредната кървава разправа между гангстери“.

Сестра Милгрим влезе отново, и мълчаливо постави на масата чиния със сандвичи, но без кората, и шоколадов кейк.

— Хапнете малко — започна да придумвате Миси. — Трябва да пазите силите си.

Миси изпи с благодарност чая си и каза на Кал:

— Когато Азалий излезе от болницата, отидохме в Холивуд при Роза. Мислех, че връщането у дома ще я извади от депресията. Всички бяха толкова мили, разказваха й какви роли имат в киното, но тя нищо не забелязваше. Интересуваше се само от Виктор и не се отделяше нито за миг от него. И сега ги виждам, застанали на верандата в „Роузмонт“, главата на Виктор в нейния скут, а тя гледа минувачите, но без да ги вижда. О’Хара ми беше оставил малко пари, не богатство, защото той харчеше парите толкова бързо, колкото и ги печелеше. Но мислеше, нали разбирате, че ще има време да спестява по-нататък в живота. Мина година и вече не можех да издържам. Реших да заведа Азалий в Швейцария при известния психиатър Карл Юнг. Исках да знам със сигурност дали проблемът й беше наистина психически. — Тя отново погледна Кал. — И през цялото време се молех да се окаже нещо, което може да се излекува. Юнг се заинтересува много от нейния случай. Разбира се, той пазеше строга тайна по отношение на пациентите си и аз му разказах, без да споменавам имена, за това, че тя е изгубила семейството си, че се е наложило да бяга от родината си и целия й по-нататъшен живот. Казах му още, че тя не знае какви са причините, довели до всичко това, нито пък някакви подробности. Че не е виждала снимка на семейството си и дори не знае истинската си самоличност. И, разбира се, разказах му и за О’Хара. Юнг каза, че тя страда от няколко неща — депресия, истерия и потиснати още през ранното детство чувства. Възможно било да загуби представа за себе си, за самоличността си. Казах му, че никога не е споменавала майка си и баща си и че е приела напълно факта, че живее на „Ривингтън стрийт“ с мен и София. Казах му също как е привързана към кучето. Той кимна и каза, че тя е класически случай и той ще направи всичко възможно, за да й помогне. Пътувахме до Цюрих и обратно повече от две години. Наемахме апартамент в малък хотел в планините. Обичахме свежия въздух и гледката, която се разкриваше от прозореца. Мисля, че и двете се чувствахме в безопасност там. Когато се връщахме в Калифорния, оставахме там месец-два, но болестта на Азалий прогресираше и аз се страхувах да я отделям от доктор Юнг. Знаех, че зад тези прекрасни спокойни очи се крие душевен смут, и исках всичко да си дойде на мястото. Най-после Юнг каза, че е направил всичко възможно засега, и ние се върнахме в Холивуд завинаги. Азалий изглеждаше по-щастлива и дружелюбна отвсякога. Върна се в училището и поднови приятелството си с момичетата на Роза, като че ли нищо не се беше случило. Поднови уроците по танци и балет и те станаха центърът на живота й. Предполагам, че това беше единственото, което искаше да прави в живота — да танцува.

Погледна Кал спокойно и каза:

— И предполагам, че сте се досетили вече, че говоря за Ава Адер.

Той я погледна силно изненадан.

— Ава Адер? Кинозвездата?

— Ще ви разкажа как се случи. — Тя отпи глътка студен чай и притисна длан към челото си. — Всичко започна с една случайна среща. Цял живот не успях да реша дали тя постави начало на кариерата й или съсипа живота й…

И тя разказа на Кал как щастливо беше започнало всичко, как Дик Невърн се беше отбил една вечер да ги види, развълнуван от успеха на „Шехерезада“ и трите други филма, които беше режисирал за „Меджик Муви“. Беше вече известен, но си беше все същият прекрасен, обикновен младеж, когото познаваха. Беше все още скромен и срамежлив, макар че дори най-красивите кинозвезди се хвърляха в ръцете му. Не беше забравил как беше седял в люлеещия се стол на верандата в „Роузмонт“ и мислеше, че дължи всичко на С. З. Абрамс, който му беше дал шанс в живота.

— Абрамс беше странен човек, но наистина обичаше Дик. Дик го посещаваше в голямата му къща на „Лексингтън“ няколко пъти в седмицата и двамата гледаха новите филми. Вечеряха заедно, но винаги много официално, с много слуги наоколо и така нататък… С. З. никога не разказваше на Дик подробности от личния си живот. Всичко, което Дик знаеше, бе, че той е силно вярващ евреин и строго спазва религиозните празници. Както и да е, онзи ден, когато Дик дойде да ни види, Азалий се втурна радостно в стаята. Връщаше се от урок по танци. Беше особено весела и оживена и наистина се зарадва да види Дик. Беше вече на четиринайсет години и много красива, разбира се. Беше висока за възрастта си и все още много слаба, но имаше красиви крака и особена грациозност на движенията. Забелязах, че Дик я гледа с интерес, и никак не се изненадах, когато каза: „Знаеш ли, Миси, Азалий е създадена за киното. Ще я обикнат и камерите, и публиката“. Аз поклатих глава и се усмихнах. Казах, че е още много млада, за да се мисли за това, а той отговори нещо, което наистина ме изненада. „Наистина мразя да разнасям клюки, но трябва да ви кажа, че Азалий бяга от училище и цял ден обикаля киностудиите, лъже за възрастта си и търси работа като танцьорка или дори статистка, каквото и да е, само и само да стане част от този вълшебен свят.“ Разбира се, не постигала успех, защото било очевидно, че е още дете. „Но защо аз — помислих си, — след като знам какво е единственото желание в живота й, да не й позволя да изиграе малка роля в киното?“ Той лично щял да се грижи за нея и дори да пази живота й, ако е необходимо. Готов бил да се обзаложи, че тя съвсем скоро ще стане звезда. Аз отново заявих, че няма да й позволя да приближи киностудиите, докато не навърши поне шестнайсет. Беше 1928 година и Холивуд се беше променил. Вече беше голям град. Аз и Роза притежавахме пет къщи на „Фаунтин авеню“. „Роузмонт“ където живеехме сега вместо в бунгалото, беше най-малката. Студиите бълваха филм след филм, булевард „Холивуд“ кипеше от трескаво движение и дори кварталът „Бевърли Хилс“ беше едно малко градче. Много от звездите вече си бяха отишли: Валентино беше мъртъв, Мейбъл Норман и Фати Арбакъл бяха съсипани от постоянните скандали, убийства и наркотици. Всичко се беше променило. Холивуд беше загубил своята невинност, може да се каже. Както и нашите три красавици, които бяха открили, че да позираш за голи снимки е много по-доходно, отколкото да се снимаш за Мак Сенет. Можете да разберете защо смятах, че този свят не е подходящ за уязвимо дете като Азалий. Исках и животът да тече постарому. Без спадове и възходи в настроението и състоянието й. Тъкмо бяхме намерили анонимност и аз исках да я задържим. Току-що бяха открили, че филмите могат да се озвучават, и индустрията беше в подем. Много от вече утвърдените звезди щяха да напуснат, защото гласовете им не били подходящи, така казваха. И въпреки че заплаших Азалий, че отново ще й наема учителка, тя продължи да обикаля киностудиите. И тогава умря Виктор и аз промених решението си. Той беше най-старото куче в Холивуд, доста стар дори за куче от породата борзой. Беше сляп от години и не се помръдваше от мястото си на верандата. Разбира се, за нас неговата смърт беше трагедия, защото той беше една от последните ни връзки с Миша. Но за Азалий беше катастрофа. Претърсихме страната, за да й намерим друго куче борзой, и то най-накрая пристигна. Беше на шест месеца, със същата златиста козина като Виктор, готов да играе с всички ни. Веднага обикнахме Рекс, но той не беше Виктор. И когато видях онази сянка да се връща в погледа на Азалий, онази отчужденост и замечтаност, извиках Дик и му казах, че ще е най-добре да й направи пробни снимки.

 

 

Холивуд

С. З. чакаше пристигането на Дик от студиото. Щяха да гледат последните заснети кадри в дома му вместо в студиото, както правеха от известно време насам. Той много обичаше Дик, който внасяше живот в огромната, но празна къща. Беше десет часът и небето над красивите градини отвън беше тъмно. С. З. можеше да бъде, който и да е мъж, в който и да е град, анонимен. Бяха минали осем години, откакто беше изместил Шрьодер от бизнеса и станал собственик на няколко разнебитени хангара, една камера и няколко ленти. А ето, че беше се превърнал в легендарния С. З. Абрамс, магната, който можеше да се мери с Голдуин, Фокс и Уорнър. Но в сърцето и душата си все още беше Зев Абрамски, самотния човек. Толкова самотен, че се нуждаеше от компанията на Дик Невърн и умората от двайсет и четири часовия работен ден, за да запълни времето си. Тогава, ако имаше късмет, щеше да се почувства толкова уморен, че щеше да спи дълбоко, без да сънува, и на сутринта да бъде готов за новия ден.

В погледа на Мел Шрьодер беше видял — че го взема за истински мухльо, както беше седнал там, на верандата на хотел „Холивуд“, изпотен в черния си костюм на собственик на заложна къща и колосана бяла яка, объркан от гърления си английски и чуждестранния си вид. Но Шрьодер не знаеше за гнева и отчаянието, които бяха запалили огън в него. Шрьодер беше само първият от десетимата, които бяха унищожени от неговата амбиция и остротата на ума му. С обичайната за него предпазливост, Зев беше проверил Шрьодер и беше открил, че той е продал четири звукозаписни студия на лековерни хора чрез малки обяви във вестниците на незначителни градчета из цялата страна. И беше решил, в края на краищата, да не се среща с Шрьодер. Но после беше вникнал малко по-надълбоко в нещата и отново беше променил решението си. Шрьодер го беше завел да му покаже парче земя, което беше купил само за няколко долара, защото до него не водели никакви пътища. Обясни му, че в пустинята и на крайбрежието всички хора са далеч от цивилизацията, затова той ръководи работата от офиса си в Холивуд и затова има само една камера, а наоколо не се виждат хора. Показа му метрите лента и му посочи предимствата на разнебитените хамбари, които обикновено служат за кошари на едрия рогат добитък или пък за прибиране на сеното, но които той гордо наричаше студио. После измъкна подправените отчети на компанията си и му каза, че е продал стотици копия от последните си два филма и печалбата възлиза на чисти сто хиляди долара. Плюс това разпространителите дължали още седемдесет и пет хиляди на компанията му. В колоната на загубите не бяха посочени никакви цифри.

— Днес започваме да правим още пет филма — беше казал той на Зев, — а предстои заснемането и на други. Проблемът ми е в това, че не мога да понасям климата. — И той изтри запотеното си чело и се удари в гърдите. — Докторите казват, че трябва да се върна на изток, където е по-хладно, и така нататък, защото, ако не го правя, скоро ще бъда мъртъв. — Той намигна на Зев, блед и леденостуден, макар да му беше топло в черния му костюм. — С техните дипломи, кой съм аз, та да кажа „не“? — Гледа го втренчено и мълчаливо няколко секунди, после добави: — Харесваш ми, затова ще ти направя предложение, което няма да можеш да откажеш. Виждам, че си подходящ за бизнеса. Казвам ти: тук можеш да направиш цяло състояние. Лош късмет е това, че съм повален от болестта. — Той въздъхна тежко и добави смело усмихнат: — Бог е господар на всички ни и аз не мога да оспорвам действията му.

Зев го гледаше, без да се намесва в монолога му. Не му отговори и този път. Шрьодер започна да изпитва неудобство.

— Да ти кажа ли какво предлагам? — побърза да каже той. — Ако не се върна във Филаделфия до другата седмица, ще вървиш след ковчега ми. Ще ти помогна, мистър Абрамски, ако и ти ми помогнеш. Предлагам ти всичко в пакет — земята, студиите, петте камери, филмовите ленти, контактите с разпространителите — целия бизнес. И не забравяй сумата от седемдесет и пет хиляди долара, която ще бъде в джоба ти в края на годината.

Зев повдигна скептично вежди.

— Колко искате?

— Колко искам? Да си кажа правичката, в този момент парите са последното нещо, за което мисля. Проблемът със здравето отнема целия ми разсъдък. Когато се касае за живота и смъртта, какво представляват парите? Заради бързата продажба съм готов да взема двадесет и пет хиляди. В брой, още сега, и си стискаме ръцете.

На Зев се стори, че се потят дори сините му студени очи, когато го погледна тревожно и нетърпеливо.

— Това са много пари — отговори Зев, пъхна ръце в джобовете си и направи линия по прашния под с върха на обувката си.

Сянката на тревогата мина по лицето на Шрьодер.

— Е, може би за добър младеж като теб… Да кажем двайсет?

— Покажете ми отново счетоводните книги — каза изведнъж Зев.

Шрьодер, вече доста нервен, му ги подаде.

— Ето, всичко е записано на хартията…

Зев внимателно сгъна книгите и ги постави в джоба си.

— Хей! — извика Шрьодер усмихнат. — Още не си купил мястото! Ами двайсетте хиляди?

— Предлагам ви, съвсем твърдо, сто седемдесет и пет долара за десетте акра земя, които наистина притежавате — каза Зев с дълбок, гърлен глас. — А това е с петдесет долара повече от онова, което сте заплатили вие. Ще ви дам седемдесет и пет за камерата и лентите. Останалото е празни приказки. Общо стават двеста и петдесет долара и петдесет процента от печалбата от вашата продукция. Честна сделка, струва ми се, мистър Шрьодер?

— Господи, какво знаеш ти, малък сополанко? — извика ядосано мъжът. — Сигурно двеста и петдесет долара са всичко, което имаш!

Зев присви очи. Лицето му беше дори по-бледо от обикновено, когато каза тихо:

— А това е с двеста долара повече, отколкото имаш ти, Шрьодер. Или ги вземай, или сделката няма да стане. — Направи кратка пауза, докосна хартиите в джоба си и добави: — А ако не, ще занеса тези сметки в полицията на Лос Анджелис и ще им кажа да вземат необходимите мерки срещу вас заради измама. Не съм първият, на когото продавате киностудии, Шрьодер, но със сигурност ще бъда последният. — Той се усмихна мрачно. — Общо взето, двеста и петдесет долара е твърде щедро предложение.

Очите на Шрьодер мятаха мълнии, но той протегна ръката си и каза:

— Окей, тогава, дай ми парите.

От другия си джоб Зев извади друг лист хартия.

— Отидох при един адвокат, чийто офис е на „Вайн стрийт“. Обясних му какви са обстоятелствата и той написа това. Каза първо да сложите подписа си точно тук. — Той посочи мястото и му подаде писалка. — Той е много уважаван сред колегите си и, без съмнение, неговата дума ще тежи повече от вашата в съда, ако се опитате да твърдите, че нищо не сте ми продали.

Шрьодер го погледна, подписа хартийката и сложи в джоба си парите на Зев, без дори да ги преброи. Влезе в лъскавия си автомобил и извика през рамо:

— Понеже си толкова умен, можеш и сам да се прибереш в Холивуд, малко копеле!

Зев се усмихваше, докато го гледаше как потегля сред облак прах със свистене на гумите, после се върна в порутения хамбар и се огледа. Прегледа дали дървото не е изгнило някъде. Взе камерата и я погледна недоумяващо — никога в живота си не беше виждал такова нещо и не знаеше как работи. Но тя го очарова. След половин час чу пуфтенето на автомобила, който беше поръчал, и се обърна, с усмивка на уста, да разгледа земята си. Само преди седмица в градския съвет беше подписан договор, според който компанията „Юнивърсъл пикчърс“ щеше да купи околните земи и да прокара електричество и вода, както и нови пътища и дори телефон. Той беше направил необходимото и се беше погрижил да купи още няколко акра около земите на Шрьодер. Знаеше, че ще бъде сравнително евтино да прекара тук път, електричество и вода. Докато колата го отнасяше към града, той се усмихваше. Беше готов да даде петстотин долара, ако е необходимо, но това, че Шрьодер го нарече „котле“ и „мухльо“, му струва двеста и петдесет долара. И ето, че сега той, Зев Абрамски, беше собственикът на студиото.

Беше проучил из основи бизнеса. Знаеше колко е важна дейността на разпространителите и отношенията с тях. Знаеше, че определен брой компании вече са формирали веригите си на разпространение, а също и това, че независимите биват отрязвани. Беше прозрял, че такова ще бъде бъдещето на киноиндустрията. Имаше само два основни проблема: не познаваше нито един човек от бизнеса, а десетте хиляди долара, с които разполагаше, не бяха достатъчни за постигането на онова, което беше намислил.

Хотел „Холивуд“ беше пълен с хора, които работеха в киното. Там непрекъснато се разменяха клюки и новини от света на шоу бизнеса. Зев седеше или в трапезарията, или на верандата, пиеше портокалов сок и отваряше добре ушите си. Понякога чуваше неща, които би предпочел да не чува, като например кой режисьор с коя звезда спи или пък кой актьор е свалил сервитьорката, колко е струвала направата на последния филм на Сенет или пък на Грифит. Знаеше за колко е последният договор на Пикфорд — повече от милион — и че на второстепенните актьори се плаща по пет долара на ден. Преглеждаше редовно вестниците и висеше по студиите, чакаше в офисите и слушаше какво се говори около него. Стана професионален подслушвач, гледаше всеки филм, който се прожектираше в града, и най-накрая научи, че киното има двама покровители: млад калифорниец на име Мотли Флинт, шеф на Националната сигурност, и Амедео Джианини, директор на Италианската банка.

Зев избра Джианини, защото в Източния квартал беше свикнал с италианците и ги харесваше. А също и защото беше научил, че детството на Джианини било трагично — като неговото собствено. Той бил син на емигранти и видял как съседът убил баща му. Джианини беше станал банкер през 1901 и беше отворил Италианската банка. Зев научи, че когато давал заеми, Джианини, освен с професията и заниманието, се съобразявал и с характера на човека.

Двамата се гледаха и мълчаливо се изучаваха в кабинета на Джианини. Зев виждаше пред себе си умен и проницателен италианец на средна възраст. Познаваше много като него в Ню Йорк. Единствената разлика беше в това, че този тук беше успял и спечелил и богатство, и власт. А банкерът виждаше слаб, интелигентен евреин, елегантен въпреки черния костюм, който беше особено подходящ за погребения. Зев бързо обясни разбиранията си за шоу бизнеса и каза, че в неговото студио ще се работи по осемнайсет часа на ден, като актьорите, режисьорите и операторите ще работят на смени. Филмите ще бъдат евтини и забавни, за да помогнат на хората да избягат от мизерията и нещастието на собствения си живот. За да бъде бизнесът успешен, той ще създаде собствена разпространителска верига и собствена верига от киносалони. А после ще започне да прави истински филми.

— Кажете ми какво наричате истински филм, мистър Абрамски? — попита банкерът усмихнат.

— Спектакъл, драма, исторически филм. Да се покажат на обикновените хора неща, които няма да видят и през целия си живот… — Той погледна Джианини и каза простичко. — Магия.

Банкерът се засмя.

— И колко ще ми струва, ако искам да финансирам „магията“?

Зев преглътна и после смело каза:

— Имам собствени десет хиляди долара, а вас моля за петдесет.

Джианини завъртя молива, който държеше, първо нагоре, после надолу и го погледна мълчаливо.

— А какво ви кара да мислите, че човек като вас може да успее в бизнес, в който толкова много други са се провалили? — попита той най-накрая.

Зев го погледна изненадан.

— Просто знам, сигурен съм, това е всичко.

Джианини се засмя и каза:

— Вярвам ви, Абрамски, петдесетте хиляди са ваши.

Зев онемя.

— Защо сте готов да ми заемете парите?

— Първо, защото имате прекрасно парче земя до река Чахуенга, което може да бъде превърнато в имение. И, второ, защото обичам хората, които вярват в себе си.

Когато се върна в хотел „Холивуд“, Зев имаше шейсет хиляди долара на сметка в Италианската банка, но се радваше повече, че банкерът беше повярвал в него, отколкото на това, че му беше заел парите.

Само за седмици поднови помещенията, добави нова постройка, която обзаведе като офис, и купи още камери и много метри лента. С помощта на агенция избра и назначи оператор, режисьор и няколко актьори, в чиито талант повярва. Тяхната заплата повиши от трийсет долара на седмица на триста, когато се оказа, че играта им е равна на тази на звездите. Назначи още второстепенни актьори, помощник-режисьор и помощник-оператор. Седна зад бюрото и нахвърли няколко сюжета по старите изпитани рецепти, които публиката много обичаше. Докато той пишеше, камерите работеха ден и нощ.

Беше единственият шеф. Ръководеше всичко. Нито една подробност не беше толкова малка, та да не заслужава неговото внимание. Нищо не убягваше от острия му като на орел поглед. Като последица от всичко това, неговите филми, освен че бяха забавни, бяха и качествени. И скоро разпространителите започнаха да се бият за тях. А когато не беше зает с правенето на филми, се грижеше за формирането и лансирането на пазара на „Меджик Дистрибюшън“, собствената си разпространителска верига.

Холивуд беше пълен с предприемчиви млади хора и конкуренцията беше особено силна. Зев, или както всички го познаваха — С. З., следеше внимателно нейните изяви. Когато научи, че някакъв млад режисьор на име Франсис Питърсън направил гениален филм — „Пътуване, което ще трае цял живот“, — който ще бъде прожектиран в „Удли Тиътър“, той отиде да го види. Пиърсън беше неизвестен, филмът покриваше голям период от време и беше интересен, но направен с малко пари. Качеството на филма не беше добро, на места действието беше неизгладено, но странно, малките камъчета като че ли спомагаха за силното въздействие. Сагата, разказваща за живота на емигрантите, които живееха във фургони и непрекъснато търсеха работа и се стремяха към нов живот, беше особено реална. Във филма имаше и хумор, и патос, и трагедия, и надежда.

Когато филмът свърши и лампите светнаха, Зев изтри една сълза дълбоко разчувстван. Тъй като той самият беше емигрант, беше разбрал драматизма на борбата между живота и смъртта, която водеше това ново поколение. И инстинктивно усещаше, че и на останалата част от Америка ще се наложи да води такава борба.

Филмът привлече вниманието на малцина. Три четвърти от салона оставаха празни на всяка прожекция. Той изчака във фоайето, докато се появиха продуцентът и режисьорът — и двамата като че ли обезсърчени. Той се представи и им предложи четирийсет хиляди долара за разпространителските права. Те го гледаха така, като че ли беше луд, а после подскочиха зарадвани.

На следващия ден той седеше в офиса на Джианини и молеше за нов заем от четирийсет хиляди долара, за да постави началото на „Меджик Дистрибюшън“. Банкерът погледна плановете му за първите шест месеца и се усмихна.

— Окей — каза той, — имаш ги. Но вече е време или да изплуваш, или да потънеш, С. З. Ти по-добре знаеш какво да направиш.

— Да, знам — обеща той уверен в себе си.

Продажбата на филма не беше лесна, но той успя да го продаде дори на главния театър в Ню Йорк. Скоро обаче славата на филма се разнесе и започнаха да го засипват с молби да им даде филма. Той направи повече от един милион копия на филма и купи няколко от по-малките независими разпространителски вериги. „Меджик Дистрибюшън“ беше вече реалност, а той стана милионер.

Франсис Пиърсън стана член на борда на директорите на „Меджик“ и направи техния нов филм. Този път му беше отпуснат по-голям бюджет и филмът беше заснет с повече блясък и ефекти. „Меджик Муви“ вече беше отбор от първа лига. Продуктите излизаха на бял свят един след друг, а в касите на компанията течаха пари. Купиха още земя и построиха нови студии. С. З. Абрамс се превърна в човек, с когото всички в Холивуд се съобразяваха. Купи си голяма къща, нае слуги да се грижат за домакинството му, работеше по двайсет и четири часа в денонощието, общественият му живот беше сведен до нула, а в личния му живот никой не можеше да се меси.

Докато чакаше да дойде Дик Невърн с метрите лента, заснети днес, той прокара пръсти по връзката ключове и си спомни за онези досадни и омразни часове, които прекарваше съвсем сам в задната стаичка на заложната си къща. Рядко си спомняше миналото, макар че сребърните свещници на майка чу все още гордо заемаха мястото си на празничната му трапеза. Живееше с настоящето и само за него, но когато оглеждаше красивия си дом, не изпитваше такава радост, както в онзи ден, когато Миси О’Брайън се беше появила в живота му. Мечтаеше отново да изпита онези чувства, отново да скача и тича до прозореца, за да я зърне, да чува тиктакането на часовника, който отброява минутите до нейното появяване, да брои дните до петък, когато тя идваше и усмихната му подаваше два долара. Беше готов да даде десет години от живота си, за да седне отново срещу нея в украинското кафе и да вижда усмихнатите й виолетови очи.

— Здравейте, С. З.! — извика Дик и прекъсна мечтите му. Носеше лентите под мишница. — Просто обичайното. Но по-късно ще ви покажа нещо наистина специално.

С. З. кимна небрежно с глава.

— Да започваме — каза той и тръгна към прожекционната зала.

На масата бяха сервирани бренди, бира и сандвичи, а до нея бяха поставени две удобни кресла. Докато С. З. наместваше лентите, Дик се подкрепи със сандвич. Първо изгледаха по-късите ленти, коментираха върху играта на актьорите, ъгъла, под който бяха заснети сцените, и си вземаха бележки. А после направиха същото и с по-крупните филми.

— Доста добре — каза С. З. на новия си американски, в който не се долавяше никакъв акцент. — Раул е свършил добра работа, а твоята, както винаги, е блестяща.

Дик нави лентите и нетърпеливо каза:

— С. З., мисля, че филмите трябва да станат малко по-реалистични сега, когато започнаха да ги озвучават. Не само звукът трябва да бъде новото в тях, а също и образът. Трябва да бъде по-свеж, по-светъл, действието трябва и да се развивали да се заснема по нов начин. Ще имаме нужда и от нови лица, С. З., и мисля, че дори открих нашата нова звезда.

Зев се усмихна. Ентусиазмът на Дик беше заразителен. Ако не внимаваше, лесно можеше да се подведе по него. Ето защо двамата бяха толкова добър тим: единият беше луд, артистичен, а другият — заклет прагматик.

— И така? Покажи ми я — каза той и си наля бренди.

Дик пусна лентата и приглуши осветлението. Взе си още един сандвич и застана зад креслата. Дъвчеше с удоволствие пилешкото и гледаше как магията се разгръща на екрана.

Нямаше никакви декори, просто една празна сцена и младо русокосо момиче, с наведена глава, с ръце, грациозно прибрани пред шифонените си поли. Тя бавно повдигна глава и започнала танцува под музиката на ноктюрно от Дебюси. Косата й се вееше след нея, когато правеше пируети, а светлините бяха поставени толкова умело зад нея, че около главата й се образуваше ореол. Музиката заглъхна и тя тръгна грациозно към камерата. Под високите й скули се образуваше мека сянка, тя се усмихна нервно и каза:

— Казвам се Азалий О’Брайън. На петнайсет години съм и уча в гимназията в Холивуд. През целия си живот съм искала само да танцувам и да се снимам в киното. Благодаря, че ме допуснахте до тест, мистър Невърн.

Образът й изчезна от екрана и С. З. остави чашата си с трепереща ръка. Сърцето биеше лудо в гърдите му и той сложи ръка на него, за да го успокои.

— Има и още — каза Дик и сложи нова лента. — Накарах я да изиграе малка сценка.

— Подпиши тук — каза рязко С. З. — Хиляда на седмица. Ще подпишем договора утре.

Дик втренчи в него изумения си поглед, но С. З. се изправи и тръгна към вратата. Беше смъртноблед и едва се държеше на краката си.

— Но… Сигурен ли сте, че сте добре, С. З.? — каза той и тръгна бързо след него. — Искам да кажа… не изглеждате съвсем…

— Сигурен съм. Казах какво искам. Хиляда на седмица. Ще подпишем договора утре. — Той беше вече на стълбището и се подпря с ръка на перилата. — Тя е непълнолетна — каза тихо той. — Договорът трябва да бъде подписан от родителите или настойниците й. Познавате ли семейството й?

— Разбира се. — Лицето на Дик светна. — Познавам майка й от години. Утре ще ги доведа тук.

Часовете до утринта се изнизаха ужасно бавно за Зев. Той крачеше из стаята като животно в клетка, която няма търпение да излезе на свобода. Когато слънцето изгря на хоризонта, Зев взе душ и облече светъл, отлично скроен костюм и светла памучна риза и завърза внимателно френската си връзка пред огледалото. Обувките му бяха италиански, а платиненият часовник — швейцарски. Той огледа критично отражението си, намести още веднъж връзката си, постави в джобчето на сакото си парфюмирана копринена кърпичка и се запита какво ли ще си помисли тя за него. Извика шофьора си и му нареди да го закара в студиото.

Дик Невърн му се обади по телефона в осем часа сутринта. Щели да бъдат в студиото по обяд.

С. З. затвори вратата на офиса си и крачи неспокойно насам-натам до десет. Тогава извика колата и се върна у дома си. Отново взе душ, преоблече се в почти идентични костюм, риза и вратовръзка, провери още веднъж как изглежда и отново отиде до студиото. Беше единайсет и трийсет, а той беше толкова нервен, че почти нищо не усещаше. Ами ако Миси не си спомняше за него? Ако се държеше с него студено, като с непознат, като с човек от миналото й, за когото дори не иска да си спомня? Той се питаше какво ли се е случило със съпруга й и с децата, ако са имали такива. И се запита още дали тя изглежда по същия начин като преди.

Точно в дванайсет му позвъни секретарката и каза, че мистър Невърн е при нея с Азалий О’Брайън и нейната майка. Той й отговори да ги пусне вътре. Изправи се с едната ръка на бюрото за опора, втренчил очи във вратата, която се отвори бавно.

Тя беше съвсем същата, такава, каквато я помнеше той. Виолетовите й очи станаха още по-големи, когато го видя. Дик се виждаше неясно, като лице, което не е в кадър, когато тя каза:

— Господи, но това е Зев! Ти си С. З. Абрамс! Ти си собственикът на студиото „Меджик Муви“.

Сърцето му преля от чувства — нови и стари. Нищо не се беше променило. Той разтвори широко ръце и впери поглед в лицето й.

— Направих го заради теб, Миси — каза тихо.