Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Дюселдорф

Самолетът, който летеше за Дюселдорф, беше полупразен и Джени с благодарност се отпусна на седалката. Нощта се беше оказала дълга, трябваше да поспи малко, а сградата на летището беше претъпкана. Сега поне можеше да остане насаме с мислите си. Мислеше за Валентин Соловски. Не за руския дипломат, който обикновено беше много сдържан, а за мъжа.

Бяха си говорили до пет часа сутринта, седнали до пламтящия огън, докато бурята бушуваше навън. А ето, че днес не можеше да си спомни нито една дума от разговора. Те веднага почувстваха привличането, което се породи между тях. И не само защото той беше така дяволски красив. Тя беше познавала много красиви мъже през живота си, повечето от които бяха абсолютни самовлюбени егоисти и за които жената беше само поредният декоративен аксесоар. Не, Валентин беше… различен. А и трябваше да си признае, че я очароваше опасността, която общуването с него пораждаше. Очите му издаваха възхищението му. Беше й направил един-два ненатрапчиви комплимента, но не й беше дал никакви аванси. Тя имаше неудобното чувство, че той знае какви са мислите й, още преди тя да ги е осъзнала. Може би той прилагаше успешно някаква нова руска стратегия за приспиване на противника, помисли си тя, затвори очи за момент, а после, когато самолетът най-после излетя, си сложи черните очила. Ако беше така, тактиката му беше проработила. Умът й беше зает с плана, предложен от Кал, и тя му разказа за работата си като телевизионен репортер, а после го помоли да позволи да го включат в серията очерци за бележити личности, които подготвяше за своята програма.

— Може и да се съглася — каза той със смях, — макар да не мисля, че съм достатъчно известен, за да се включа в съревнованието.

— Шегувате ли се? — отговори тя. — Американските жени просто ще ви погълнат.

— Нима? — попита той и се усмихна мързеливо. Дълбокият му глас накара стомаха й болезнено да се свие. Но тя бързо си спомни задачата, с която беше натоварена, и му разказа колко много ненавижда шефа си, който я изпратил в Женева. — Мислех, че продажбата на бижута е нещо обикновено и недостойно за моя талант — каза тя, — но сега разбирам, че съм сбъркала. Знам, че истината ще излезе наяве рано или късно, и искам да бъда първият репортер, който ще я съобщи на света. Аз съм амбициозна и ако успея да се добера първа до истината, ще дам тласък на кариерата си. Освен това — добави тя, като го погледна изпод спуснатите си мигли, — вече знам част от истината, нещо, което никой друг не знае.

Тя отпи от брендито си и зачака със страх отговора му, който щеше да покаже дали се е хванал на въдицата.

— На всички е известно, че и Русия, и Америка искат смарагда — каза Соловски, като не я изпускаше от погледа си. Тъмносивите му очи говореха, че и той знае много тайни. — Но си признавам, че имам нужда от малко помощ, за да си изясня нещата.

— Какво ще кажете за КГБ? — попита невинно тя.

Той се усмихна.

— Има моменти, когато КГБ е безполезно, моменти, когато трябва да подходим по-деликатно към нещата. Разбира се — добави той, като събра длани и смръщи вежди, — ако КГБ се намеси, в играта ще възникнат правила, на които всички ще трябва да се подчиним. Но в този случай — Той се наведе напред и се взря дълбоко в очите й. — … ако трябваше да помоля някого за помощ, щях да бъда отговорен за съдбата и безопасността му. И никой нямаше да знае кой е човекът, който стои зад гърба ми.

— Имате предвид шпионин — прошепна тя. Страхът накара гласа й да затрепери. Всичко беше толкова различно, когато тя беше казала същите тези думи на Кал. Но той беше приятел, а сега тя „преговаряше“ с „врага“. Валентин помоли келнера да им донесе кафе и още малко бренди, а после сухо каза:

— Предполагам, че ще има и някои доста мелодраматични описания.

Джени навлажни устни с език. Беше се заела със съветската власт, а беше чувала прекалено много истории за хора, които просто „изчезвали“, затова премисляше два пъти, преди да каже нещо. Но трябваше на всяка цена да открие истината. За нея тя означаваше всичко — не само за Кал и за страната й.

— Е, ако наистина имате нужда от някого — каза тя и нервно прокара ръка през русите си коси, — може би аз ще открия онова, което искате.

— А какво точно е то? — попита той, облегна се назад и се усмихна. — Нима четете мислите ми, мис Рийс?

— Искате да знаете кой е купил смарагда.

Той изчака келнера да сервира кафето и да се оттегли.

— А не искате ли вие да знаете защо ние се мъчим да открием купувача?

— Вече знам, искате да намерите „дамата“, за да може Русия да си присвои парите й.

Той изведнъж придоби далечен, отчужден израз, когато каза:

— Ако това е истина, не се ли тревожите какво ще стане с нея, когато я намерим?

Джени знаеше, че въпросът касае билиони долари, но сега, докато седеше до огъня с Валентин Соловски, Русия изведнъж й се стори толкова далечна, колкото бяха останалите планети в Слънчевата система. У тях заговориха древните инстинкти, тези на мъжа и жената, и тя знаеше, че може да му се довери.

— Знам, че вие няма да позволите да й се случи нещо лошо — каза тихо тя.

Валентин кимна.

— Вие сте много добър съдник на човешките характери, мис Рийс. — Усмихна се и взе ръката й. — Мисля, че можем да стиснем ръце, за да скрепим сделката. — Тя кимна и той каза: — Тогава първият въпрос, който ще ви задам е: с Кал Уорендър ли работите?

Тя почувства как бузите й пламват, и каза, прекалено прибързано:

— Кал? Не, разбира се. Ние сме стари приятели… движим се в едни и същи социални кръгове във Вашингтон.

Той кимна.

— А сега ще ми кажете ли кой е купил смарагда?

Тя го погледна колебливо.

— Нима не решихме да си имаме доверие един на друг? — попита той. — Аз държа на думата си, Джени. Ще имате цялата история.

Той отново взе ръката й и леко я стисна, а тя си помисли, че кожата на дланите му не е нежна и мека като на човек, свикнал да седи зад бюрото. Ръцете му бяха силни, а дланите — корави. Като си пое дълбоко дъх, тя каза:

— Вероятно не сте очаквали точно този отговор, който ще ви дам. Смарагдът е бил купен от търговец от Дюселдорф. Името му е Маркхайм.

— Маркхайм? — Соловски смръщи вежди озадачен, а после, изведнъж, челото му се проясни. — Разбира се, сега всичко ми става ясно. — Усмивката му беше така заразителна, че тя на свой ред се усмихна. — Вие вече ми помогнахте, Джени. Сега ще ви кажа как можете да ми помогнете още малко.

 

 

Облегнала се удобно назад, докато самолетът кръжеше над летището в Дюселдорф, Джени мислеше какво да предприеме. Всичко изглеждаше много просто. Разбира се, Валентин не беше споменал нищо за другата „тайна“, която всички преследваха, онова, което Русия искаше всъщност, но тя знаеше за парите. После, когато Валентин й каза кой е човекът, с когото ще се срещне, нещата дойдоха на мястото си. Усмихна се при мисълта, какво би казал Кал, ако знаеше в какво се е впуснала. Но тя се беше измъкнала с пукването на зората, като беше пропуснала нарочно уговорената закуска в девет часа. Романтичната нощ беше отминала и студената светлина на деня я беше накарала да разбере, че историята е много по-сложна, отколкото й се беше сторило отначало. Щеше да играе играта по свой собствен начин и ако беше достатъчно умна, щеше да открие истината.

Фоайето на хотела беше пълно с бизнесмени, които размахваха платинените си кредитни карти. Сърцето на Джени се сви, когато тя разбра, че сигурно ще има търговски панаир. Беше избрала този хотел, защото беше толкова голям, че спокойно можеше да се загуби сред тълпата. Въздъхна примирено и се нареди на дългата опашка пред рецепцията.

— Разбира се, мис Рийс — каза чиновникът с равен глас, — има съобщение за вас, което ви чака от няколко часа.

— Но никой не знае… — възкликна тя изненадана и взе плика от него.

„Здравей, Джени — прочете тя, — съжалявам, че те изтървах тази сутрин. Аз съм долу, в стая 516. Защо не изпием заедно по един чай? Кал.“

— По дяволите! — простена тя. Той да не беше ясновидец? Откъде би могъл да знае, че тя е тук? Май нямаше да е толкова лесно да се отърве от него, както си беше мислила. Като влезе в стаята си, хвърли бележката на масата и се обади в офиса си във Вашингтон с молба да й дадат номер, който само тя да може да ползва. Окачи дрехите си в гардероба, взе душ и се почувства сто процента по-добре. Обаждането от Вашингтон дойде точно когато изсушаваше косата си. Тя си записа номера и веднага го набра.

След разговора си сложи грим и слезе до стая 516. Докато чукаше на вратата, от асансьора излезе келнер. Той буташе количка, на която имаше сребърен чайник, две чаши, чинийки и лъжички, чиния хрупкави сандвичи и куп френски кифлички. Тя се втренчи в него изненадана, когато той спря пред вратата на Кал, която незабавно се отвори.

— Точно навреме, Джени — усмихна й се Кал. — Сигурно си се научила на точност след толкова много време в телевизията.

— Искам да знам къде криеш кристалната си топка — отговори му тя и влезе в стаята. — Откъде, по дяволите, знаеше, че ще дойда тук? И как дойде преди мен? И откъде знаеш точно кога да поръчаш чая?

Той сви рамене.

— Аз съм седми син на седми син — каза той някак механично. — Знаеш, че те винаги имат скрити заложби. — Усмихна се, когато тя го погледна озадачено. — Добре тогава, ще се изясня. Ако си налееш чай. Сигурен съм, че имаш нужда от него след напрегнатия си ден.

— Откъде знаеш колко напрегнат е бил денят ми? — попита тя и се изчерви.

— Знам — каза той и задъвка спокойно сандвича си с пушена херинга. — Но не знам какво налага дните ти да бъдат такива. Когато не дойде в девет часа, се обадих в стаята ти. Казаха ми, че вече си платила сметката. Не точно така решихме нещата снощи. Спомняш ли си? Когато те видях за последен път, ти трябваше да се срещнеш със Соловски и да поговорите малко с него. Бях загрижен и смятах, че трябва да разбера къде си и какво, се е случило с теб. — Сви рамене и си взе още един сандвич. — Не беше трудно. Портиерът беше уредил полета ти и запазил стаята ти в хотела. Ако искаш да станеш шпионка, Джени, ще трябва да действаш по-тайно.

— О, по дяволите, по дяволите! — възкликна тя и остави с тласък чайника на таблата. Беше силно ядосана.

— Господи, какъв език! — каза той шеговито.

— Това още не обяснява как така ти се оказа пръв тук, нито пък чая — каза тя с въздишка.

Той й се усмихна подкупващо.

— Казвал ли ти е някой колко си красива, когато си ядосана? Сините ти очи мятат мълнии, бузите ти горят в розово… окей, окей… — добави бързо той. — Летях дотук с военен самолет. Наредих на портиера да ми съобщи, когато пристигнеш, оставих ти един час да вземеш душ и да се освежиш и… воала!

— Сбъркал си си работата — каза тя с леден глас. — Трябвало е да станеш частен детектив.

— Не съм чак толкова добър — каза той с усмивка. — Хайде вече да поговорим по работа.

Тя го погледна над ръба на чашата си. Очите му вече не бяха засмени и вече не й напомняха за красивите червени есетри. Придобиха неумолим израз, когато той я помоли за обяснение.

— Не съм длъжна да ти казвам всичко — отговори тя предизвикателно.

— Трябва да ми кажеш всичко, свързано с изминалата нощ — каза той и в гласа му се долавяше стоманена нотка. — Помниш ли? Ние сключихме сделка. Искам да знам какво толкова се случи между теб и Соловски, че днес тръгна така внезапно за Германия. Можеше да ти се случи всичко. Снощи мислех, че сме заедно!

— Заедно сме. — Тя избягваше погледа му, като се преструваше, че яде кифличка.

— Не бива да ядеш това — каза той неодобрително. — Помисли за холестерола си и за калориите.

— О, добре! — Тя остави кифличката на таблата. — Соловски иска от мен да му помогна.

— И?

— Казах му, че ще го направя, ако и той ми помогне.

Кал се мъчеше да улови погледа й.

— Това е много сериозно, Джени — каза той тихо. — Аз съм ти приятел, на твоя страна съм, но не можеш да даваш обещания на момчета като Соловски и да не ги спазиш.

Тя сви рамене.

— Какво толкова сериозно има? Той е просто мъж, като теб.

— Не съвсем. Първо, Соловски е руснак, и едва след това е мъж.

Тя го погледна предизвикателно.

— Правя само онова, за което ти ме помоли. В името на родината, помниш ли? Освен това той ме помоли същото, което и ти. И ми каза дори още по-малко. Но все пак спомена за билионите долари.

— Нима? — Кал изглеждаше замислен. — Но защо реши да напуснеш Женева, без да ми кажеш?

— Нямах търпение да тръгна, това е всичко. Трябваше да обмисля и някои лични проблеми… Трябва да преразпределя графика си. Щях да ти се обадя, когато пристигнех.

— Така ли? И какво ще правиш сега?

— Аз. Още не съм мислила. Ще ти кажа.

Той кимна и погледна часовника си.

— Добре — каза. — Помни, че си обещала. Трябва да се погрижа за едно-две неща. Сигурно си уморена, нали снощи не си спала. Защо не ми се обадиш сутринта и да решим какво ще предприемем?

Изведнъж той стана напълно делови и тя откри, че върви към вратата. Срещата беше свършила!

— Но…! — възкликна тя.

— Но какво, Джени Рийс?

Червеникавокафявите му очи отново излъчваха нежност и тя въздъхна облекчено.

— Помислих, че наистина ужасно ми се сърдиш. Правя каквото реша. Не съм свикнала да ми държат сметка. Свикнала съм да работя сама.

— Няма проблеми — каза той рязко. — Само не изчезвай отново, без да ми се обадиш. Тревожа се за теб.

Тя се върна бавно в стаята си. Беше изтощена. Искаше й се той да я беше поканил отново на вечеря. Но после си каза, че не би могла да отиде, защото беше много уморена. Прекалено много неща се бяха случили за толкова кратко време и целият й живот се беше обърнал с краката нагоре. Искаше само да заспи, а утре трябваше някак си да успее да се срещне с мъжа, който беше купил смарагда на княз Иванов. Макар да нямаше намерение да каже на Кал Уорендър.

 

 

Мериленд

Миси забоде диамантената брошка на деколтето на роклята си и се взря в огледалото, за да й се възхити. Докосна златната глава на вълка, който брошката изобразяваше, и си спомни мига, в който Миша й я беше подарил, а после и ужасното време, през което беше мислила, че я е изгубила завинаги. Брошката и неговата снимка бяха най-скъпоценните за нея неща. Следваха ги по ценност снимките на Азалий и любимата й Анна. Разбира се, Миси имаше много бижута, но точно това олицетворяваше любовта й към Миша и края на цяла ера в живота й, защото, след като напуснаха Русия, тя беше принудена да живее в свят, за чието съществуване не знаеше.

Огледа се спокойно наоколо си. Апартаментът й беше луксозен, стените бяха боядисани в блед прасковен цвят, завесите бяха копринени, килимите бяха в кремави цветове, а тук-там имаше и красиви турски рогозки. Познатите й любими картини висяха по стените, а в изисканата мраморна камина гореше весел огън. Беше уютно. А навън, зад завесите, дръпнати, за да не пропускат вътре студената нощ, бяха зелените ливади, сенчестите дървета и езерото, по което плуваха лебеди и зеленоглави патици. Векове я деляха от Константинопол в края на 1917.

 

 

Константинопол

Бяха пристигнали там само с няколкото рубли, които Тарик им даде. И те скоро се стопиха, защото трябваше да плащат за стаята, която заемаха в малката дървена къща, разположена високо на хълмовете, които гледаха към Златния рог. София беше взела бижутата, скрити в полата на Миси, и ги беше занесла на един търговец — китаец, който, след като дълго време ги гледа през лупа, каза, че красивите обковки нямат стойност за него и ще плати само за скъпоценните камъни. За чанта бижута, които струваха цяло състояние, той предложи само двеста американски долара. Нямаха избор и приеха.

София каза, че няма да е умно от тяхна страна да се задържат в Константинопол, защото градът беше пълен с руски агенти. Трябваше да се преместят. Изпратиха Миси, за да им купи нови дрехи, обикновени, евтини и удобни.

Само след няколко дни бяха на гарата и чакаха Ориент експреса, който щеше да ги отведе във Виена. Не смееха да си поемат дъх, докато кондукторът проверяваше билетите и документите им. Този миг им се стори безкраен. Но той се усмихна, върна документите им и продупчи билетите им. „Приятно пътуване“ каза той и помилва Азалий по главата. София държеше Азалий за ръката, а Миси носеше куфара, в който бяха новите им дрехи и тиарата на княз Иванов, скрита под куп бельо. „Загубихме всичко друго, казваха те, но ще задържим тиарата. Тя е нашата застрахователна полица за новия живот, който ни очаква.“

Изпитаха облекчение, когато влакът потегли, а те седяха удобно настанени във второкласното купе. Казваха си, че най-после са свободни. Но трудностите още не бяха свършили. Руската тайна полиция патрулираше дори из влака и документите им отново бяха прегледани в Белград, където служителят с каменно лице им ги беше върнал неохотно, като че ли разочарован, че не е открил нищо нередно.

— Това не е добре — каза София. — Ако ни хванат, ще ни убият. Също и теб, Миси, макар да нямаш никакво участие в тази руска драма. — И пъхна в ръката й пачка пари. — Вземи ги — прошепна тя — и си отиди у дома, в Англия, мила, докато можеш. Ти си още млада, животът е пред теб. Забрави случилото се, забрави семейството на княз Иванов. Моля те, умолявам те, върни се у дома си.

Миси погледна първо парите, а после пейзажа, който като че ли препускаше покрай тях. Мислеше, изпълнена с копнеж, за Оксфорд, за неговите красиви колежи и прекрасни павирани улици, за познатите книжарнички и кафетата, където можеше да изпиеш топла чаша чай. А после погледна Азалий, която си играеше щастливо с новата си кукла — бяха я купили в Турция — и се запита как ли би могла да остави старицата и детето на произвола на съдбата.

София поклати неодобрително глава, когато Миси отказа да приеме парите и да ги изостави.

— Само господ знае какво ще се случи с всички ни — прошепна тя, уморена и почти отчаяна от живота.

Рискованото пътуване продължаваше. Стигнаха до Будапеща, а после и до Виена, където си наеха евтина квартира близо до операта. Скоро откриха, че в Австрия има общност от руски емигранти. София все още се страхуваше, но Миси разговаряше с другите бегълци в кафенетата и от тях научи кои са местата, където могат да се продадат изгодно ценни вещи като икони и бижута, а също така, че не могат да очакват да получат пълната цена, защото пазарът бил завладян от руски благородници, които отчаяно се нуждаят от пари. Търговците използваха създалото се положение по същия начин, както се беше възползвал и китаецът в Константинопол. Казаха и още, че няма работа и че много от тях живеят в нищета. По-щастливите си бяха намерили работа като портиери в нощни клубове или келнери. Говореха, че в Париж е още по-лошо, че ЧК е навсякъде и продължава да търси благородници, изплъзнали се от неговата мрежа. Всеки ден, казваха емигрантите, научавали за още някой, който просто е „изчезнал“. Виена вече не била място, безопасно за онези, които имат какво да крият, нито пък Париж.

София махна всички диаманти от златната тиара и ги продаде на безценица. С тези пари в джоба, те започнаха дългото си и бавно пътуване към италианския бряг, откъдето си купиха най-евтините билети за Ню Йорк.

Корабът „Леонардо“ тръгваше от Генуа за Ню Йорк на своето последно пътуване. Беше стар, машините му бяха остарели, защото вече имаше нови технологии, боята му беше олющена, мебелите — стари и разнебитени, но щеше да бъде тяхно убежище цели две седмици. От бягството от Варишня бяха минали пет месеца. Тогава Миси лежеше в снега и искаше да умре, но сега знаеше, че в Ню Йорк ще започне нов живот. Защото беше само на осемнайсет!

Дългата й кестенява коса се изплъзна от черната панделка и бризът я развя радостно. Миси се беше облегнала на перилата на долната палуба. „Леонардо“ плаваше срещу течението на река Хъдзън, а Миси гледаше как очертанията на Манхатън стават все по-близки и по-близки и се питаше какво ли още им предстои.

Документите им бяха щателно проверени в Емиграционната служба, но точно по това време много американци се завръщаха от Русия, подгонени от положението там, и инспекторът беше готов да изрази съчувствие към всички. Той се усмихна на Азалий и помилва кучето по главата, а Миси и София гледаха с облекчение как той, най-после, подпечатва документите им. Сега те бяха истински американци. Новите им самоличности бяха вече законни.

Ню Йорк беше голям и шумен град, мръсен и потискащ. Беше ужасно студено. Наблизо откриха малка къща, в която се даваха апартаменти под наем. Тя изглеждаше чиста и добре поддържана в сравнение с останалите. Преброиха внимателно доларите и центовете си и разбраха, че апартаментите не са по джоба им. Може би щяха да успеят да наемат две стаи, и то в най-евтината, източна част на града, където щяха да могат да живеят, незабелязвани и необезпокоявани от никого. Просто още трима емигранти сред многото.

В края на краищата се оказа, че могат да избират единствено между тъмна стаичка с един прозорец и малко по-скъпа стая, също с един прозорец, който гледаше към улицата. Въпреки че бяха много бедни, София настоя да наемат стаята с изглед към улица „Ривингтън“. Тя имаше мивка и течаща студена вода и обща тоалетна по-надолу по коридора. Мебелировката се състоеше от старо желязно двойно легло, по-малко походно легло, мръсна дървена маса и четири различни по големина и форма дървени стола. Миси можеше да прочете мислите на София по лицето й. София мислеше, че това е краят, че не биха могли да паднат още по-ниско. Но тя беше щастлива, че имат покрив над главата, и с радост купи няколко евтини чаршафа, три памучни одеяла и най-тънките хавлии, които намери. Купи също хляб, яйца и масло за вечеря и няколко кокала с малко месо по тях, за кучето. Купиха мушама на цветя, за да застелят дървената маса, и няколко борови клонки, за да освежат стаята. Беше месец март и още нямаше цветя. И тази вечер, когато седнаха да се нахранят с оскъдната храна, а кучето лежеше мирно в краката им, те се усмихваха една на друга и мислеха, че малката стаичка не е чак толкова лоша. След дългото бягане, криене и нескончаемия страх, сега тя им се струваше като рай. Най-после бяха в безопасност.

По-късно вечерта Миси настани Азалий в хлътналото походно легло, зави я грижливо и каза:

— Не се тревожи, София, утре ще си намеря работа. Скоро ще живеем в приличен апартамент.

 

 

Мериленд

Сега, обърнала поглед към онези отдавна отминали години, Миси се усмихна на спомена за оптимизма на младостта, за която варените яйца, парчето хляб, покривът над главата и няколкото клончета зеленина бяха само началото. Утрешният ден със сигурност щеше да донесе така желания успех. Да, младостта винаги вярваше в утрешния ден.

Свали брошката от роклята си и я постави в малката кутийка „Картие“. Извади от чекмеджето албума със снимките. Докато го разглеждаше, мислеше за това, колко красиво дете беше Азалий — толкова сладка, толкова тиха, толкова нежна. Мечтаното дете за всяка майка, дете, което всички обожаваха. Бедната Азалий, бедното малко момиче с трагична съдба, останало толкова отрано сираче. Кой можеше да я обвини за онова, което се случи по-късно? Тя със сигурност не можеше.

Миси затвори албума с въздишка, когато в стаята влезе сестра Милгрим. Носеше табла, върху която имаше чаша чай и хапче за сън. Миси не можеше да спи, ако не изпиеше и двете. Може би тази нощ по изключение нямаше да сънува кошмара, които отдавна я преследваше. Но знаеше, че надеждите й са напразни.