Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 32

Вашингтон

Кал четеше сутрешните вестници, застанал до прозореца, който гледаше към река Потомак и острова „Теодор Рузвелт“ докато пиеше утринното си кафе. Горещата новина беше убийството на Маркхайм. Тялото му било открито от една от чистачките и наяве излязла връзката му с покупката на смарагда. Вестниците щяха да пожънат голям успех днес. Запита се дали Маркхайм е казал на убиеца си за кого е купил смарагда, преди да умре, и кой беше убиецът. Може би Валентин Соловски? Чашката изтрака неприятно по чинийката, докато той оставяше кафето си на масата. Спомни си за Джени и Соловски. Не беше я виждал, а и не беше чувал за нея, откакто се бяха видели в Дюселдорф. Тя беше заминала, без да му се обади, а него го извикаха спешно във Вашингтон. Спомни си изплашените сини очи на Джени и собствения си глас, който, й обещаваше, че няма да има никаква опасност. „Наистина няма от какво да се страхуваш — беше й казал той. — Те търсят наследницата на княза, не теб. Освен това ти не си Мата Хари.“ Но, по дяволите, Джени се беше превърнала точно в детектив. Беше решена да направи всичко за страната си — така, както винаги беше решена да върши съвестно репортерската си работа. А той, като истински глупак, я беше изпратил при опасността, която не беше предвидил. Погледна разтревожено часовника си, за да види датата и часа, като че ли те можеха да му подскажат къде е тя. Вдигна телефонната слушалка и се обади на нейния шеф.

— О, разбира се — отговори той на запитването му, — тя ни се обади тази сутрин. И ще се върне скоро!

Кал му благодари, а в същото време поблагодари и на бога. Джени беше добре. Беше на път за дома. И веднага щом тя се върне, той ще я види и ще й каже да забрави за тази история. Да забрави, че я беше помолил за помощ и дори да забрави за съществуването й. Той искаше тя отново да си бъде добрата репортерка, не уязвимото момиче, което познаваше. Щеше да живее в безопасност. Усмихна се с горчивина, когато набра номера на един цветарски магазин и им поръча да занесат две дузини кремави рози на мис Джени Рийс и картичка, на която да пише: „Съжалявам. С обич, Кал“. Надяваше се, че тя ще му повярва.

Мислите му се върнаха на убийството на Маркхайм. Включи телевизора, за да провери дали няма да кажат нещо повече по ранните утринни новини. И неочаквано видя онзи руснак на летището в Далас. Той си пробиваше път през тълпата репортери и оператори. Валентин гледаше, истински изненадан, в окото на камерата. А после се обърна и погледна тълпата, която му препречваше пътя. Шестима мъже с черни очила се материализираха като че ли от нищото, отблъснаха репортерите и му направиха коридор, по който, да мине.

— Вие бяхте на продажбата на бижута в Женева, мистър Соловски — извика една репортерка и му подаде микрофона. — Можете ли да ни кажете защо?

Валентин не й обърна никакво внимание и се придвижи напред.

— Какво ще кажете за убийството на Маркхайм, сър? — настоя репортерката, но Валентин просто блъсна микрофона с ръка и продължи да върви. Погледна ядосано момчетата от сигурността, а те сключиха кръг около него и принудиха репортерите да се отстранят. Не го чакаше кола от посолството и Валентин побърза да спре едно такси. Камерите заснеха потеглянето му.

Кал подсвирна тихичко. Мислеше, че е подходил дипломатично към случая, а ето, че нещата се изплъзваха от контрол. Имаше нужда от помощ. Отново натисна бутоните на телефона. Този път се обади на Джим Корниш от Главния щаб на ЦРУ във Вирджиния и го попита за убийството на Маркхайм.

— Убили са го — каза му Корниш. — И Абис също. Получихме съобщение от Истанбул тази сутрин. Всичко те чака на бюрото ти. Да, Абис наистина е мъртъв. Убили са го с нож, който все още е стърчал от гърба му, а в джоба му са намерени десет хиляди долара. Отвратителна история, нали?

— Ех, проклет да бъда! — каза Кал замислено.

Корниш се засмя. Смехът му беше сърдечен и излизаше чак от коремчето му. Кал трепна и отдръпна телефонната слушалка от ухото си.

— Това е много меко казано — каза Корниш.

— И друг път сте чували ругатни. Няма нужда да чувате още от мен тази сутрин — каза Кал все така замислено. — Значи съм бил прав за Истанбул. Бил е там през цялото време.

— Мястото е добро за всеки, който иска да се скрие. А десетте хиляди долара сигурно са били заплатата за услугата му.

— Не са достатъчно. Трябвало е да му платят повече. Фактът, че парите са били в джоба му, показва само, че са му платили наскоро. Тогава къде са останалите пари?

— В банкова сметка? — предположи Корниш.

— Точно така. В току-що открита банкова сметка, обзалагам се. — Умът на Кал трескаво работеше. — Направи ми услуга, Корниш. Провери всички банки в Истанбул и виж дали мистър Джордж Джером не си е открил сметка. А може би управителят на банката вече е отишъл в полицията?

— Съмнявам се. Съобщението във вестниците беше съвсем кратко. Всеки би могъл да го пропусне. Но, окей, ще проверим.

— И когато откриете сметката, попитайте как са му изплатени парите. С чек? Чрез прехвърляне по банков път? Открийте дали прехвърлянето не е от швейцарска банка и ако е така, от коя точно.

— Ще бъде направено — каза Корниш. В гласа му се долавяше раздразнение. Не обичаше да му нареждат как да си върши работата.

Небето над Вашингтон беше ясно и синьо. Като че ли самият град блестеше. Кал шофираше по „Вирджиния авеню“. Пресече Осемнайсета улица и зави надясно по Седемнайсета. Беше тръгнал към офиса си, който се намираше в Западното изпълнително крило на Белия дом.

Пред западната врата се бяха струпали репортери. Докато си пробиваше път през тях с колата, той се питаше кого ли чакат. Камерите се фокусираха върху него и светлината го заслепи. Изведнъж под носа му изникна микрофон. Държеше го ръка, вмъкнала се през отворения прозорец на колата му.

— Мистър Уорендър, бихте ли ни казали какво правехте в Женева? — попита го някой.

Кал си спомни, че Валентин беше държал устата си затворена, затова и той поклати глава, без да отговори.

— Каква е тази история с убийството на Маркхайм? А току-що научихме и за Абис. Кой мислите, че ги е убил? И защо?

Кал отново поклати глава. Беше благодарен на охраната, която му помогна да влезе в сградата. Когато вратите се затвориха зад гърба му, видя, че навън операторите продължаваха да снимат. Запита се дали Джени Рийс се беше прибрала вече у дома си. Беше готов да се обзаложи, че тази сутрин тя ще е първата, която ще му позвъни. След като помоли секретаря си да му донесе кафе, той се отпусна уморено в креслото си. Копие от доклада на ЦРУ, обещан му от Корнинц лежеше на бюрото му. В него бяха сумирани някои от последните доклади на агенти от цялата страна, информация, до която се бяха добрали чрез подслушвателни устройства и снимки, правени от сателити, както и части от нови доклади. Понякога информацията, която даваха, беше полезна, друг път — не. Същата информация беше изпратена на президента и на други лица, но иначе докладът беше строго секретен. Днес имаше една страница, посветена на убийството на Маркхайм. Казваше се, че липсвали всичките му счетоводни книги и бизнес дневници. ЦРУ подозирало, че това е „мокро“ отмъщение. „Мокро“ означаваше „кръв“, т.е., някой е искал и планирал смъртта му. Имаше и няколко реда за убийството на Джордж Джером в Истанбул. Кал знаеше, че новината за последното убийство още не е достигнала до медиите и не е излъчена по телевизионната мрежа. Но до утре всеки един от хората, които седяха на върха и които получаваха поверителна информация, щеше да знае подробностите. Новината щеше да се разпространи и извън Вашингтон. Трябваше да предприеме нещо. Облегна се назад и затвори очи. Скръсти ръце в скута си и се замисли. Която и да беше „дамата“, тя беше в много сериозна опасност. Руснаците я търсеха по работа. Но сега изглеждаше, че има още някой, освен двете нации, който искаше мините. Той отново се обади на ЦРУ.

— Корниш — каза той, — знаете ли какво са правили руснаците с мините в Индия през всичките тези години? Искам да кажа, дали са ги разработвали?

— Предполагам — отговори Корниш. — Но никога не сме получавали информация по делата на княз Иванов, затова никога не сме могли да огледаме нещата от всички ъгли.

— Започнете да проучвате въпроса — каза Кал, тъй като в ума му се оформи ясна мисъл. — Знаем, че мините са много ценни, защото в тях има волфрам, който е жизненоважен за стоманената индустрия. А кой е най-големият производител на стомана и оръжия в света?

— Господи, Кал, нали не мислиш, че…?

— Арнхалд е в Дюселдорф — каза Кал. — А също и, тоест беше, и Маркхайм.

— Разбрах мисълта ти — отговори Корниш. — Ще ти се обадим по-късно днес.

Кал се усмихна и остави слушалката. Може би беше разгадал загадката и вече знаеше кой е третият участник в играта. Беше готов да заложи и последния си долар, че Арнхалд е купил смарагда. Какво ли ще си помисли Джени Рийс за това? Ще й се обади по-късно и може би да я покани на вечеря. Тя го беше извадила от релси с безразсъдството си, но в нея имаше нещо. Може би това, че решителността й беше равна на неговата. Спомни си как тя стоеше срещу него на тротоара пред хотел „Бо Риваж“, спомни си как сините й очи се бяха разширили от учудване, когато й беше казал за билионите долари, начина, по който прокарваше длан през дългата си руса коса, когато беше нервна, спомни си устата й, която издаваше нейната уязвимост. Да, той харесваше Джени Рийс, наистина я харесваше.

Беше пет и трийсет следобед, когато Корниш се обади. Каза, че е потвърдено това, че Арнхалд е разработвал мините, и че продължават да работят по следата. Разузнаването от Дюселдорф докладвало, че Маркхайм е взел много тлъст подкуп от някого, вероятно КГБ, за да издаде името на клиента си. Нямало съмнение, че и руснаците вече знаят за Арнхалд. Кал кимна, защото точно това очакваше. Каза на Корниш да му се обади, ако разкрият още нещо, и погледна часовника си. Джени не се беше обадила още и той реши, че ще трябва първи да набере телефонния й номер.

— Здравей — каза тя. — Благодаря ти за цветята. Много са красиви. У дома мирише като в лятна градина.

— Добре дошла обратно у дома — каза той, изпитал облекчение, че чува гласа й. — Прието ли е извинението ми?

— О, разбира се. Всъщност няма за какво да ми се извиняваш.

— Не, има, но за това не можем да разговаряме по телефона. — Тя не отговори и той побърза да добави: — Добре ли си?

— Защо да не бъда? — Гласът й издаваше предпазливост.

— Е, ти много ме изплаши тогава, в Дюселдорф. Просто се радвам, че си отново у дома си, където си в безопасност. След случилото се там…

— Случилото се? О, да. — Тя се поколеба, а после на един дъх, каза: — Кал, наистина се радвам, че се обади. Може ли да се видим довечера?

— Печелиш. — Той се усмихна. — Тъкмо щях да те помоля да вечеряш с мен.

— Вечеря? Е, може би…

Той си помисли, че в гласа й няма много ентусиазъм, но нали беше приела. А той наистина много искаше да я види.

— Да кажем, в осем часа? В бара „Четирите сезона“? Оттам ще отидем в някой ресторант.

— Ще бъда там, Кал? Гледай новините в шест довечера. Може би ще има и нещо друго, за което да поговорим.

Той остави телефонната слушалка смръщил вежди. Чудеше се какво ли има предвид тя. Надяваше се, че не е предприела още нещо на своя глава, както се случи със Соловски. Той не искаше от нея да отива толкова далеч. Но Джени се целеше нависоко, беше тръгнала към върха. И борбата й да стигне дотам, беше станала особено опасна. Погледна часовника си. Беше шест без четвърт. Нямаше време да отиде до телевизията, за да види какво е намислила, преди излъчването на новините в ефир. Господи, защо тя винаги действаше, без да го пита? Кой знае какво я е накарал да предприеме Соловски? Той включи телевизора ядосан и зачака новините.

 

 

Джени нямаше нужда от предварително подготвения текст. Знаеше съвсем точно какво ще каже. Гледаше часовника в студиото, който бавно отмерваше секундите. Валентин се беше прибрал у дома си тази сутрин, а още не й се беше обадил. А може би никога нямаше да го направи. В очите й напираха сълзи и тя прехапа устни. Не биваше да плаче сега, само след броени минути ще застане пред камерата. Освен това през последните два дни беше плакала достатъчно. Сълзите щяха да й стигнат за цял живот. Какво беше станало със старата Джени, смелата и винаги весела репортерка? Тя все още е тук, опита се тя да убеди сама себе си. Вижте какво ще направи сега! Тя стисна здраво бележките си, когато в студиото се втурна едно от момичетата с пудра и червило в ръка. Знаеше, че има само един начин да събере в едно всички участници в тази игра. И само един начин да намери убиеца. Това беше най-голямата игра в живота й, но беше готова да поеме риска. Беше взела решението тази сутрин и беше отишла направо при директора на телевизията. Той я беше изслушал внимателно и й беше задал няколко много важни въпроса. А после й беше дал разрешението си.

— Да, по-добре е да съобщите новината — беше казал той.

Тя беше потреперила. Ако не я съобщеше, с кариерата й беше свършено. А може би и с живота й.

В шест без четири минути телефонът иззвъня. Като чу гласа от другия край на жицата, тя омекна.

— Валентин — прошепна едва чуто.

— Джени, трябва да те видя — каза той особено настоятелно.

— Да, да… разбира се…

— У дома ти — каза той. — Седем часа.

И веднага затвори. Часът беше шест без три минути.

— Окей, Джени — извика й операторът, — хайде да се поразмърдаме малко.

Тя зае мястото си зад огромното извито бюро и премигна на светлината от прожекторите. Момичето напудри челото й още веднъж. Тя впери поглед напред, а новините се появиха за последен път на монитора. Беше особено спокойна сега. Беше готова.

 

 

Кал се беше отпуснал на креслото пред телевизора. Беше съблякъл сакото си и разхлабил вратовръзката си, а до него имаше бутилка студена бира. Вече беше минал прегледът на заглавията в международните вестници. Появи се говорителят и каза:

— Нашата репортерка Джени Рийс е направила някои разкрития по странния случай, свързан със смарагда на княз Иванов.

На екрана се появи Джени, студена, без усмивка на лицето, облечена в синя блуза, точно като цвета на очите й. Беше прибрала косата си с кадифена пандела. Носеше перли на врата и ушите си. Кал си помисли, че изглежда като момиче, което твърдо е решило да стане директор на „Канал — 5“. Джени обърна сериозното си лице към камерата.

— Разследванията за собственика на смарагда, известен като „дамата“, придобиха нови дълбочини с убийството на агента по покупката му, Пол Маркхайм, в Дюселдорф. А сега научихме и за убийството, станало в Истанбул, на мъжа, който е разрязал камъка на две — Джером Абис. Хората се питат дали старата история няма все пак да се окаже истина и дали КГБ все още търси загадъчната „дама“. Или може би ЦРУ е по следите й? Или — а това изглежда все по-вероятно — в играта е замесено и трето лице? Има само един човек, който може да отговори на тези въпроси, само един човек, който може да сложи край и на преследването, и на убийствата. И това е самата „дама“. Направих собствени проучвания по въпроса и знам коя е дамата. След три дни ще представя интервю с нея в новините в шест. Гледайте ни.

— Джени — каза й продуцентът на новините в слушалките, — по-добре да спазиш обещанието си, защото иначе земята ще се отвори и ще ни погълне.

— Точно това възнамерявам да направя — отговори простичко тя.

— Окей — каза той. — Колата те чака, за да те отведе у дома ти. Ще бъда на твое разположение през следващата седмица, а пред къщата ти ще сложат двама души охрана.

— Добре. — Докато прибираше нещата си, тя непрекъснато поглеждаше часовника. — Ще се видим след два дни, момчета.

Тя излезе от студиото, но продуцентът продължаваше да гледа разтревожено след нея.

— Истински се надявам, че тя постъпи правилно — каза той.

 

 

Кал остана втрещен на мястото си няколко секунди. А после скочи рязко на крака и извика на секретаря си, който беше в съседния офис, да го свърже с телевизията. Момичето си било отишло у дома. Той нададе разочарован вик, намери телефонния й номер и собственоръчно го набра. Даваше заето и можеше да се предположи защо. След сензационното й изказване сигурно всички искаха да й се обадят. Бързо облече сакото си, изтича на улицата и спря едно такси.

— Съжалявам, мистър Уорендър — каза му мъжът на рецепцията, — но мис Рийс вече излезе.

— Къде отиде? — попита той.

Мъжът сви рамене.

— Не мога да ви кажа, сър.

— По дяволите! — изруга високо Кал. — Искам да говоря с директора на телевизията.

— И той излезе, сър — каза мъжът, като избягна да го погледне в очите.

Той отиде до телефона във фоайето и набра домашния й номер. Остави сигнала да се чува дълго време, но никой не отговори, дори секретарят. Зачуди се къде, по дяволите, може да е отишла, като за хиляден път се прокле, че я беше замесил в тази опасна игра. Нямаше как да се свърже с нея. Трябваше да изчака до срещата им в осем часа и тогава щеше да й каже, че не бива да се отделя от погледа му нито за минута, докато това не приключи. Господи, дали осъзнаваше какво е казала току-що на целия свят? Нима не разбираше в какво опасно положение се беше поставила? Мрачен и потиснат, той отиде в „Четирите сезона“, за да чака появяването й.

Седна в приятно декорирана зала, поръча си питие и се заслуша в музиката на пианото, като всяка минута поглеждаше разтревожено часовника си. Осем часът дойде и отмина. В осем и десет името му се появи на таблото. Имаше съобщение. Джени казваше, че няма да може да дойде. Отново набра домашния й телефон и отново никой не отговори. Намери домашния телефонен номер на директора на телевизията и му се обади.

— Няма проблем, мистър Уорендър — каза той. — Тя очевидно е премислила риска. Оставихме кола на разположение на Джени и поставихме охрана пред къщата й. Аз не бих се тревожил. Тя каза, че може да замине за два дни. И също така каза, че е сигурна, че всичко ще бъде наред.

— Искаш ли да се обзаложим? — изръмжа Кал, тръшна телефонната слушалка и тръгна към паркинга.

Взе разстоянието от „Фоги Ботъм“ до улица „N стрийт“ точно за пет минути и останал седнал в колата, впери поглед в къщата на Джени. Беше тъмна. Страхът го стисна за гърлото, докато изкачваше стъпалата към входната врата и надничаше в прозорците. Всички пердета бяха спуснати. Поколеба се с пръст на звънеца. Вместо да позвъни, опита дали вратата е заключена. Тя се отвори и той влезе предпазливо. Извика името й. Чу приглушен лай и си спомни, че Джени има куче. Опипа вляво от вратата, за да намери ключа за осветлението. Холът беше малък. Имаше кристална ваза, пълна с кремави рози.

— Джени? — извика той отново и отвори вратата вляво. Запали осветлението и огледа празната стая. Ориенталски килими, бели дивани, цветя, приглушена светлина, но никаква следа от Джени. Вратата от другата страна на хола не се отвори и той силно я натисна с рамо. Внезапно тя поддаде и върху него се хвърли огромно куче. Започна радостно да го ближе и да лае доволно, че са го пуснали на свобода.

— Окей, окей, момче — успокои го Кал и се опита да отвори вратата по-широко. — Къде е Джени, а? Кажи ми, момче.

Той се промуши през пролуката и се озова в кухнята. Надникна зад вратата, за да види какво пречеше на отварянето й. Двама мъже лежаха на пода, ръцете и краката им бяха завързани, очите им — превързани, а устите — запушени. Бяха ужасяващо неподвижни. Той коленичи и провери дали имат пулс. Беше съвсем бавен, но бяха живи. Кал предположи, че са били упоени. Претърси бързо останалата част от къщата, но отново не намери и следа от Джени. В кухнята имаше телефон, закачен на стената. Извика линейка, полицията и ФБР и им каза, че Джени я няма. После се обади на Корниш в дома му и му каза да си довлече задника до неговия офис.

Въпреки че го виждаше всеки ден, охраната до западната врата на Белия дом редовно проверяваше документите и пропуска му, а също така и колата му, преди да го пусне вътре. За тях нямаше значение колко много бърза той. Кал беше много ядосан, но знаеше, че са прави. Не можеха да си позволят да оставят нищо на случайността.

В някои от офисите лампите още светеха. Президентът даваше прием за някаква чуждестранна делегация. Белият дом никога не спеше. Кал провери съобщенията за него на светещото табло. Имаше само едно и то не беше от Джени. Всъщност той дори не познаваше човека, оставил съобщението. Набра номера и попита за сестра Сара Милгрим. Тя се обаждаше от „Феърлоунс“ от името на един от обитателите му. Поне така каза. На дамата било трудно да се обади сама, защото била на деветдесет години и малко недочувала. Разбрала за него от вестниците и го гледала по телевизията. И много настоявала да се види лично с него.

— Иска да говори с вас, сър. Не знам по какъв въпрос, но каза, че е от особена важност. — Сестра Милгрим сниши гласа си. — Има нещо общо със смарагда на княз Иванов.

Кал се стресна. Корниш можеше и да почака.

— Коя е тя? Как се казва?

— Миси О’Брайън, сър. — Гласът на сестра Милгрим като че ли трепна.

— О’Брайън, казвате. Добре, кажете й, че тръгвам веднага. И ви благодаря, сестра Милгрим, че си направихте труда да ми позвъните.

— Направих го заради нея, не заради вас — каза остро сестра Милгрим. — И помнете, че тя е стара жена. Късно е и не искам да я разстройвате.

— Обещавам — съгласи се той с усмивка.

 

 

Мериленд

Миси се огледа в малкото си огледало и потупа косата си с трепереща длан. Искаше да се увери, че Милгрим е свършила работата си добре и че тя ще се понрави, доколкото това е възможно, на посетителя си. Върна се част от суетата, която беше нейна черта на младини, и тя се усмихна леко. Като че ли всичко от онези години се връщаше, преследваше я дори в нейната старост, за която тя се беше надявала, че ще бъде спокойна. Освен Анна. Тя не беше дошла да я види. И защо не се обаждаше? Нима убийството на онези двама мъже не беше я убедило колко опасна е играта, в която безразсъдно се беше втурнала? Поклати глава и остави огледалото. Тези дни спеше много малко и се радваше на ранните утринни програми по телевизията, които й правеха компания. Но не беше очаквала, че тази сутрин от екрана ще я погледнат очите на Миша. Нито пък очакваше да чуе името Соловски. А ето, че и Анна щеше да се покаже по телевизията и тя много се страхуваше за живота й. Отчаяно се питаше какво да прави. Не познаваше никой, който би могъл да й помогне. Освен, може би, президента. И тогава беше видяла Кал Уорендър по телевизията. Казаха, че той е човекът, който разследва мистерията, покриваща всичко около княз Иванов. Миси си спомни, че е чела за него и във вестниците, където го наричаха „млад, но преуспяващ политик“. Пишеха още, че дори президентът се вслушва в неговите думи и че го уважават всички, които се събират във Вашингтон. Той като че ли беше отговорът на нейните молитви. Сигурно щеше да разбере онова, което тя имаше да му каже. Той ще помогне на Анна. Без съмнение, сестра Милгрим сигурно мислеше, че е откачила, щом се тревожи толкова много за смарагда на княз Иванов, но трябваше да използва друго име, за да накара Кал Уорендър да дойде. Ръката й трепереше, докато изваждаше от куфара снимката на Миша. Остави я на масичката до себе си. Не беше я показвала на никого повече от петдесет години.

— Е, Миша — каза тя тихо, — май ще се наложи да престъпя обещанието си. Ще трябва да им разкажа историята на Азалий. Защото, ако не го направя, мили мой, онова, от което се страхуваше, ще се сбъдне. Те ще убият внучката ти.

Скръсти ръце в скута си. Седеше тихо и спокойно и чакаше Кал Уорендър.