Елизабет Адлър
Собственост на една дама (37)

Глава 36

Киностудиите „Меджик Муви“ бяха разположени северно от булевард „Холивуд“, на мръсната уличка „Чахуенга“. Те бяха едни от най-малките и най-нови киностудии и не изпъкваха с нищо, но прясно боядисаните стени и испанският стил на офисите вдъхваха увереност на посетителите, говореха за стабилност и просперитет. Двете студии бяха големи колкото хамбари и вече работеха ден и нощ, тъй като се бяха сдобили с новия вид осветление, а в процес на обзавеждане беше и трето студио. Имаха място в задния двор, където поставяха декори и също правеха снимки. Киностудиите „Меджик Муви“ имаха три звезди: Мей Френч — очарователна, сексапилна и страстна, Дон Чейни — мъничка и крехка, като момиченце, невинна, и Мици Хармъни — умна, красива, къдрокоса комедиантка. Другите две звезди, вече от мъжки пол, бяха Ралф Ланс — изтънчен и романтичен англичанин, и Том Джакс — с груба външност, як и отличен ездач. Филмите на „Меджик Муви“ се въртяха около петте им звезди. Всички други актьори, които посещаваха офисите им, биваха наемани за второстепенни роли. Повечето от филмите им бяха комедии в едно или две действия или драми, чието действие се развиваше само в една стая, но сега издигаха сцена за новия филм, който щеше да бъде сага. Искаха да се изравнят с успеха на Грифит в новия си филм, „Шехерезада“, в който главните роли щяха да изпълнят петте звезди, а хиляди други щяха да бъдат натоварени с второстепенни роли. Декорите бяха вече направени, костюмите — ушити, сценарият — преценяван многократно. А ето, че сега бяха загубили режисьора си. С. З. Абрамс — собственик и президент на „Меджик“ — се облегна назад в огромния си кожен люлеещ се стол и студено изгледа хората, които работеха за него.

— И така, господа — каза той стих и спокоен глас, който обаче ги накара да се изправят на столовете си, — кой от вас знаеше, че Арнот ще ни предаде? Че ще отиде да работи във „Витаграф“?

Четиримата мъже размърдаха неспокойно ръце и втренчиха поглед в краката си.

— Това се очакваше, сър — каза най-накрая помощник-режисьорът. — Арнот не влагаше сърцето си в работата и… Е, остава фактът, че „Витаграф“ му предложиха пет хиляди на седмица. Не можете да го обвинявате, че е приел.

— Мога да го обвинявам, че не е дошъл да обсъди нещата първо с мен — каза тихо Абрамс. Втренчи поглед в четиримата мъже — неговия помощник-режисьор, продуцента, оператора и неговия помощник — всички много важни за новия филм. — Да разбирам ли тогава, че всички вие сте съгласни с решението на Арнот?

Те се спогледаха и помощник-режисьорът каза:

— Е, да, мистър Абрамс, мислим, че всички щяхме да постъпим така при такива обстоятелства. Освен това при труда, който полагаме, можем да получаваме и повечко пари.

Той кимна, бутна стола назад и се изправи.

— Тогава предлагам да последвате примера на Арнот и да отидете да работите за „Витаграф“. Може би и на вас ще дадат пет хиляди на седмица. Господа, вие всички сте уволнени.

Режисьорът скочи на крака със зачервено лице и започна да заеква ядосан:

— Но, мистър Абрамс, ние казахме само… че… е разбираемо…

Студените очи на Абрамс срещнаха за миг неговите.

— Не, за мен не е разбираемо — отговори той. — Винаги могат да се спечелят пари, но верността и честността с пари не се купуват.

Натисна бутона на бюрото си, извика секретарката си и й каза да се погрижи да им бъде платено и те веднага да напуснат територията на студиото. Гледаше как мъжете, с които беше работил повече от година, излизат от офиса му след секретарката. Мъчно му беше за тях, но още преди седмица му бяха донесли, че се надига недоволство и че се приказват много приказки по негов адрес. Искаше му се да беше действал по-бързо. Недоволството се разпространяваше като гангрена, а той добре знаеше, че бързата ампутация е единствения начин да бъде спряна. Щеше да му струва хиляди долари по-скъпо да забави заснимането на „Шехерезада“, от това да плати повече на хората си, но не можеше да понася нелоялността. Не очакваше да го обичат, но очакваше от всички, които работят за него, честност. Той се отнасяше с тях като с членове на семейството, тревожеше се дали са щастливи и плащаше на всички без изключение щедро и навреме. Редовно изпращаше цветя и дребни подаръци на звездите си — например червения „Пакард“, който изпрати на Мей, коженото палто за красивата Дон и най-големия и син басейн в цяла Калифорния за Мици. Плащаше уроците по езда на Том и се грижеше да поръчват костюмите и обувките на Ралф в Лондон. А всичко, което искаше в замяна, освен добрите снимки и касовите филми, беше да не се забъркват в сексскандали и да не публикуват имената им в клюкарските рубрики на вестниците. Правеха реклама, и то съвсем скромна, само в „Пикчър Плей“, „Фотоплей“ и „Моушън Пикчър Класика“. В редките случаи, когато се срещаше със звездите си в обществото, той беше хладен, очарователен, любезен. И винаги се държеше на разстояние. И когато седнеше в офиса си, по стените на който бяха залепени снимки само на неговите звезди, когато оглеждаше студиите и местата за снимки, той знаеше, че всичко това му принадлежи. В къщата му, която се състоеше от три стаи и се намираше на „Лексингтън“, той си беше позволил елегантно обзавеждане, хубави и скъпи картини по стените, персийски килими. Във всяка стая имаше огромна ваза с цветя, на терасата му лежеше куче, а отпред на моравата растяха кедри, които хвърляха гъста сянка. Имаше икономка и слуги, шофьор и шест автомобила, адвокати и много пари в банките. И работеше по двайсет и четири часа на ден, за да забрави колко е самотен.

И сега като че ли очакваше с нетърпение възникналия проблем. Беше готов за допълнителна работа. Трябваше да намери нов режисьор за „Шехерезада“, а това нямаше да бъде лесно. Най-добрите вече работеха за другите компании. Вътрешният телефон на бюрото му звънна пронизително. Той натисна бутона и секретарката каза:

— Мис Лилиън и мис Мери Грант са тук, за да се срещнат с вас. И майка им е тук, сър.

Той въздъхна. Майките, които искаха на всяка цена да видят дъщерите си в киното, бяха вечният проблем. Той обаче винаги лично набираше актьорите за всички роли. Близначките Грант бяха кандидати за ролите на двете танцьорки, които не бяха големи, но изпъкваха добре. Имената им поне присъстваха в предварителния списък, който той беше подписал. Сега трябваше да им каже, че филмът се отлага за неопределено време, докато намери нов режисьор. Изправи се, когато те влязоха, стисна им ръцете, предложи им столове и се върна на мястото си зад бюрото. Седна, скръсти ръце и погледна момичетата, без да се усмихва.

Уинона Грант преценяваше него, докато той преценяваше момичетата й. Беше чувала много за специалния С. З. Абрамс, който беше взел изоставените студии на Шрьодер и за две години беше направил името на „Меджик Муви“ известно на цялата страна. Говореше се, че С. З. ще похарчи голяма част от спечеленото богатство, за да заснеме новата си сага, а след неуспеха на „Нетърпимост“ на Грифит, хората смятаха, че той сигурно знае какво прави. Както и да е, Уинона пет пари не даваше за голямата игра на С. З. Искаше да получи роли за своите дъщери.

— И Лилиън, и Мери танцуват чудесно, мистър Абрамс — каза тя и му се усмихна лъчезарно. — Балет, ритмични танци, движения…

— Сигурен съм, че е така, мадам — каза той и насочи към нея студения си поглед. — И дори мога да им направя комплимент за красотата им. За нещастие, имаме някои проблеми. За момента нямаме режисьор. Ще отложим заснемането на филма за неопределено време.

Щастливите лица на момичетата помръкнаха и те погледнаха нещастно майка си.

— Добре, но… — Уинона млъкна, изненадана от новината. — Искам да кажа, че когато филмът отново се появи в списъците ви, се надявам, че ще дадете роли и на моите момичета.

— Лилиън и Мери ще получат ролите си ако и когато „Шехерезада“ започне да се снима. — Лицето му се озари от една от толкова редките за него усмивки. — Съжалявам — обърна се той към момичетата. — Знам колко много означава това за вас. Ще кажа на секретарката да запази снимките ви и да си запише имената ви. Благодаря, че сте загубили от времето си, за да ме посетите.

Те го гледаха озадачено, докато той ги изпращаше до вратата.

— Благодарим ви, мистър Абрамс — казаха те в хор, като не знаеха дали да се чувстват разочаровани, или възхитени от вниманието, което им беше оказал С. З.

— Представете си само! — беснееше Уинона, докато вървяха по улицата. — Направихме си труда да отидем там само за да разберем, че той е уволнил режисьора си!

— Но той каза, че ще ни запомни, мамо — каза Лилиън с блеснали очи. — И знаеш, че не е човек, който ще забрави обещанието си.

— В него има нещо — добави замечтано Мери. — Той е толкова спокоен и сдържан, леденостуден. Докато не се усмихне. Тогава лицето му се озарява. И е красив с тази тъмна коса и очи. — Тя потръпна театрално. — Той е човек на властта, чувствам го.

— Да, има достатъчно власт, за да уволни когото си поиска — отговори майка им, докато чакаха трамвая, който щеше да ги закара обратно до „Роузмонт“. — Да, мъж като него има властта да се разпорежда с живота на другите.

С. З. и „Меджик Муви“, както и отлагането на продукцията „Шехерезада“ бяха обсъдени подробно на вечеря в пансиона „Роузмонт“ още същата вечер. Миси вечеряше с О’Хара в хотел „Бевърли Хилс“ и пропусна вълнението на близначките, но Дик Невърн слушаше замислено и без да говори.

На следващата сутрин той стана рано, изяде две порции яйца с шунка и купа каша, за да се сдобие с необходимата му енергия, а после тръгна към студиото на „Меджик“. Мъжът до вратата, който изпълняваше едновременно ролята на информация и охрана, наклони кепето си назад и го изгледа бездушно. Виждаше стотици като него всеки ден.

— Вие какво сте? Комик ли? — попита го той недоверчиво, а Дик каза, че иска да се срещне с мистър Абрамс. — С. З. Не приема никого без предварително уговорена среща. — Той се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна студено.

Дик се поколеба за миг, бръкна в джоба си, извади една от скъпоценните си петдоларови банкноти и каза:

— Моля ви, кажете му, че Дик Невърн, гениален оператор и режисьор, иска да го види. — Погледна със съжаление как мъжът прибра банкнотата в джоба си и се заслуша в гласа му, който много точно предаде думите му на секретарката на мистър Абрамс. Мъжът остави слушалката и се обърна отново към него.

— Тя казва, че С. З. ще бъде зает през целия ден, но ако искате, можете да почакате. Ей там, третата пътека вдясно, големия офис в края — извика той след него, когато Дик премина тичешком през вратата и се втурна развълнувано към бъдещето си. Загледа се в снимките на уестърна, които се правеха в момента, внимателно следейки действията на оператора, отбелязвайки си наум как той приема нарежданията на режисьора. А после тихичко влезе в големия зелен хангар, спря за миг, за да свикнат очите му с тъмнината, а после огледа с възхищение интериора. Той по нищо не се различаваше от интериора на която и да е модерна сграда в Манхатън. Там беше и чаровната Мей Френч в дълга сатенена рокля, полулегнала на дивана в очакване на Ралф Ланс, с когото щяха да снимат поредната романтична сцена.

— Блясък — каза някакъв глас съвсем близо до него, — това е, което хората искат. Те искат да забравят мрачните си жилища и за десет цента да избягат в света на романтиката. Искат да се възхищават на великолепни дрехи, да си представят, че те самите са облечени в тях, че те самите вечерят с този мъж или тази жена. Искат да се смеят и да плачат…

— Искат да се забавляват — заключи вместо него Дик и му хвърли бърз поглед. — Господи, погледнете го как насочва светлината право към лицето й! Трябва да премести лампите зад нея, за да се образуват светлосенки… Господи! — Той запристъпва разтревожено от крак на крак. Нямаше търпение да вземе камерата в ръце.

— А какво мислите за обстановката, в която се заснема сцената? — попита го уж между другото мъжът.

— Добра е. Но прозорците са прекалено много. Иначе посланието е вярно, веднага се разбира, че това е богаташка къща в Ню Йорк, но може да й се придаде малко повече великолепие, да се прибавят картини по стените и завеси. Още… още характерни качества, предполагам. Ау, господи! — Той отново хвърли бърз поглед на мъжа. — Вие ли сте човекът, който е направил дизайна? Съжалявам.

Мъжът се засмя.

— Кажете още нещо.

— Ами, например, мисля, че той трябва да я заснеме и застанал зад дивана, бавно да протегне напред ръката с камерата, така че да се получи кадър в движение — като че ли някой я приближава отзад. Така, както я снима, зрителите едва ще успеят да видят лицето й, а тя е най-красивата жена, която съм виждал. Предполагам, че и зрителите ще искат да видят точно това — необикновената й красота.

— А дори да не е така, Мей Френч ще бъде бясна, като се види на екрана — отговори мъжът. — Отивам към мястото, където са поставени декорите за „Приключения“. Защо не дойдете с мен да им хвърлите един поглед?

— Разбира се. Казвам се Дик Невърн.

Двамата си стиснаха ентусиазирано ръцете и излязоха заедно от хангара. Мици правеше снимки навън. Беше седнала върху обърната наопаки кофа, облечена в дълги черни памучни чорапи и пола на волани и черни ботуши с копчета. Някой държеше чадър над главата й, за да не се разтопи гримът й от слънчевата светлина. Останаха загледани в действието известно време. Дик направи няколко забележки, а мъжът му зададе някой и друг въпрос, след което продължиха нататък.

— Знам, че мога да правя това по-добре от тях — каза тихо, разтревожено, Дик. — Просто знам, че мога.

— Има нещо, което искам да ви покажа — каза мъжът, — но трябва да отида на една среща. Защо не вземете този ключ и не отидете да видите големия хангар в дъното? Ще повървите десетина минути дотам, но мисля, че ще ви се стори интересно.

Дик се колебаеше.

— Е, аз нямам нито работа, нито среща… — Спомни си, че С. З. Абрамс ще бъде зает през целия ден и че той може да пожертва още половин час от времето си. Освен това беше любопитен. — Е, добре, разбира се, искам да кажа… Господи, не искам да се вра там, където не ми е работата, разбирате ли?

Мъжът кимна.

— Просто се отбийте, а на връщане оставете ключа на секретарката на мистър Абрамс — каза той и се отдалечи.

Хангарът беше пълен с монолитни мебели, статуи, подпори, цветни платна и декорите на „Шехерезада“, оцветени в златножълто и яркочервено, за да се предаде великолепието на Арабия. Дик предположи, че мъжът имаше точно това предвид, когато каза, че хората искат да избягат от сивото ежедневие. За десет цента те можеха да се озоват в загадъчния източен свят. Или поне щяха да могат, ако „Шехерезада“ бъдеше заснета. Като заключи със съжаление вратата след себе си, той отиде до офиса на мистър Абрамс и подаде ключа на секретарката му.

— О, да, да — каза тя, — вие сигурно сте Дик Невърн. С. З. каза, че ако наистина сте чак толкова гениален, за колкото се представяте, може би ще е по-добре да ви пробва. Елате тук утре сутринта в шест и половина.

Дик изпадна във възторг. Взе ръката й и я целуна, а после каза:

— Но кога все пак ще се срещна с великия С. З.?

— Вече сте се срещнали с него — отговори тя. — Разбрах, че той ви е показал всичко, което може да се види на територията на студиото.

 

 

Дик им разказа на вечеря как челюстта му увиснала от изненада, повтори им точно онова, което С. З. му беше казал, и това, което той му беше отговорил, и радостно прие комплиментите им.

— Но това ще бъде само тест — предупреди ги той, преди да отиде да си легне.

След като прекара една безсънна нощ, той беше в студиото точно в шест и половина. Този път мъжът на портала любезно го насочи към студио В. Миди Хармъни вече беше там, лицето й беше вече гримирано, а петима-шестима от второстепенните актьори ядяха сандвичи и чакаха. Продуцентът му стисна ръката и каза:

— С. З. ни каза, че днес вие ще правите снимките. Предупреди ни да правим всичко така, както кажете вие.

Дик преглътна. Нямаше шега, това беше неговият голям шанс, неговият първи ден и щеше да снима една от звездите. Прегледа сценария и насоките за днес и бързо направи някои поправки. Провери камерите, поговори с оператора и му каза какво точно иска, а после поговори и с Мици. Докато й описваше какво има наум, тя кимаше одобрително с глава. На двайсет години, тя беше вече професионалистка с остър поглед върху нещата. Работеше в киното, откакто беше навършила четиринайсет. Родителите й бяха водевилни актьори, а тя беше наследила таланта и на двамата. Отлично знаеше как да представи комична сцена.

— Да започваме — каза тя и излезе навън, на слънчева светлина.

Приключиха в седем вечерта. Макар денят да беше дълъг и уморителен, Дик не се чувстваше уморен и не искаше да си тръгне. Не можа да повярва на късмета си, когато му казаха утре да се яви отново на тест. Извикаха го и на следващия, и на по-следващия ден. Общо шест дни, през които работи по различни филми. Всяка минута от тези дни му беше забавно. В края на седмицата му платиха сто долара и му казаха, че ще му съобщят решението си, когато са готови.

Минаха два дни, три дни, седмица… Уикендът му се стори най-дългият в живота му. Беше сигурен, че се е провалил и че С. З. вече не се интересува от него. И ето, че в неделя вечерта Бюла го извика на телефона.

— Някакъв си С. З. Абрамс — каза тя и му подаде слушалката.

— Абрамс! — Дик сграбчи нетърпеливо слушалката и я приближи до ухото си. — Да, сър? — каза той. Беше толкова нервен, че гласът му зазвуча особено пискливо.

— Прегледах заснетите от вас сцени у дома си — каза тихо Абрамс. — Има нещо, което искам да обсъдя с вас. Моля, явете се в офиса ми утре сутринта в девет.

— Девет! Да, сър. Ще бъда там! — извика той, но Абрамс вече беше оставил слушалката.

В офиса беше хладно, белите стени бяха абсолютно голи, солидното бюро беше безупречно чисто и подредено. И С. З., чист, гладко избръснат, сериозен, в сив костюм и светлосиня риза, изглеждаше загорял, отпочинал и властен.

— Трябва да се споразумеем с вас — каза той, като се наведе към него. — И ще ви кажа защо. Аз съм човек, който действа, воден от инстинкта. Може би сте чули, че уволнявам хората, на които не мога да се доверя. Сега инстинктът ми подсказва, че на вас мога да имам доверие. Хареса ми това, което свършихте миналата седмица. Повечето неща бяха добри, някои — дори блестящи. Предлагам ви да поемете режисьорската работа по „Шехерезада“.

Дик ахна.

— Господи! — прошепна той, свали очилата си и внимателно ги избърса. — Но това ще бъде един от най-скъпите филми!

— Да, така е — каза студено С. З. — Ето защо ще е хубаво да си свършите качествено работата, понеже от това ще зависи както вашето, така и моето бъдеще. — Изправи се и каза: — Адвокатите ми ще обсъдят с вас точките от договора. Сделката ще бъде честна, можете да бъдете сигурен. Заедно ще обсъдим кои актьори ще участват в него. Секретарката ми ще ви придружи до адвокатския офис. Приятен ден, мистър Невил.

Дик тръгна към вратата, но се обърна.

— Защо аз, мистър Абрамс? След като можехте да имате всеки, когото пожелаете?

Абрамски се усмихна.

— Когато започвах, един човек ме попита защо мисля, че мога да правя филми. Казах му, че просто знам, че мога. Човекът ми повярва. Вие отговорихте на въпроса ми по същия начин. Затова ви вярвам.

Дик излезе от офиса въодушевен, едва чуваше какво му говорят адвокатите, а и не го интересуваше. Щеше да бъде режисьор на „Шехерезада“, на която С. З. щеше да бъде продуцент. Май че беше умрял и сега пътуваше към рая.