Елизабет Адлър
Собственост на една дама (28)

Глава 27

Миси се бавеше на тротоара пред театъра, втренчила поглед в рекламата, чиито букви блестяха в синьо, червено и бяло, в надписа, който я омагьосваше — „Нов международен театър Зигфийлд. Звезди от Америка, Фани Брайс. От Париж, Габи Дели. От Англия, Аркъс Брадърс“. И с дребен шрифт — „И красивите момичета на Зигфийлд, сред които е и Верити Байрън“. Все още не беше звезда, но името й блестеше с неоновите букви на „Бродуей“, а само след няколко часа тя щеше да бъде на сцената. При тази мисъл стомахът й се сви. Досега всичко й се виждаше толкова лесно. А после си помисли за парите и се оживи. За двеста долара на седмица ще се усмихва по-лъчезарно от всички момичета на света, ще се разхожда, облечена в рокля от шифон, без да се интересува от погледите на мъжете, неотделящи се от краката й и от пазвата й, които роклите на Елиза примамливо разкриваха. Както и да е, последните два месеца бяха най-безгрижните в живота й, откакто бяха избягали от Русия преди три години. Всички се отнасяха с нея като със скъпоценен, но крехък, предмет. За да прави реклама, трябваше непрекъснато да се появява в ресторантите с мистър Зигфийлд и неговите приятели. Вече имаше дори предложение за женитба от англичанин на средна възраст, който беше очарован от нейния нов имидж.

— Ти си същество, излязло от приказките на Шехеразада — беше шептял той в деня, когато тя му позволи да я изпрати до дома й, след като бяха вечеряли в лятната къща на Имоджън Уенслишир в Манхатън. Но тя се засмя и отговори, че баща й бил професор от Оксфорд, който е много, много далеч от Арабия, с което охлади малко ентусиазма му.

Преместването в новия апартамент беше лесно, защото нямаше много неща, които да носи. Бяха само те двете с Азалий, кучето и два куфара, в единия от които бяха вещите им, а в другия — бижутата. Сълзите на Азалий се бяха превърнали във викове на възторг, когато беше видяла стаята си с голямото легло, бяло-розовите завивки и гардероба, пълен с нови, красиви дрехи, които Миси беше купила за нея. Възторгът й стана още по-голям, когато видя пакетите с играчки. Миси беше обходила всички детски магазини и беше похарчила безразсъдно много пари. Чувстваше се като принцеса. Виктор имаше нова кожена каишка със сребърно звънче, а също и сребърна купа, на която беше изписано името му. Тя беше пълна с пържоли и храна за кучета, които той погълна само надве хапки.

Онази първа вечер, когато двете с Азалий разглеждаха апартамента, тя се беше чувствала много горда. Непрекъснато отваряше кухненските шкафчета, гледаше храната и се смееше щастливо при мисълта, че никога вече няма да гладува. Гледаше Азалий, заспала щастливо в леглото, и благодареше на бога, че най-после е успяла да й осигури приличен дом. А после дълго, дълго се къпа в бялата порцеланова вана. Облече си копринена нощница, ушита от мадам и платена, според договора, от Зигфийлд, и започна да разглежда новите си дрехи. Рокли, палта, костюми, шапки — всичко необходимо за една дама. Онази вечер беше заспала с усмивка на уста, а не смръщила загрижено вежди, както дотогава. Отново се чувстваше като младо безгрижно момиче, освободено от грижи. Този път щеше да се забавлява както никога в живота си.

На следващата сутрин беше дошла Бюла Брадфорд и се беше погрижила за всички. Бюла беше истинска благословия, приела ролята на вдовица на средна възраст. Вече беше отгледала шест деца и имаше десет внучета, които живееха в Джорджия. Носеше чиста, колосана бяла престилка и огромни пантофи, украсени с бяла дантела. Движеше се из апартамента като малък кораб с издути платна.

— Работя за дамите, които са заети в шоу бизнеса вече повече от двайсет години — каза тя на Миси. — Познавам навиците им, свикнала съм със странните им часове за работа и никога не говоря с репортерите от вестниците. Самата дискретност съм, мис Верити, и наистина искам да се грижа за малката Азалий. Имам нужда от подмладяване на моята възраст. Тя ми напомня за собствените ми деца — добави тя и въздъхна. — Преди да пораснат и да поемат по пътя си.

След седмица Бюла вече беше част от семейството и беше заела мястото на Роза като „временна леля“. Готвеше на Азалий и се грижеше тя да изяжда храната без остатък, къпеше я, переше и гладеше малките й роклички, сплиташе косата й и я извеждаше, заедно с Виктор, на дълги разходки всеки следобед. Тогава тя имаше възможност да поиграе с други деца. Азалий обичаше новата си „леля“ и много се забавляваше.

Сега в живота на Миси имаше само два проблема. Единият беше, че няма свободен час, за да изтича да види Роза, а другият — това, че парите изтичаха между пръстите й като вода. Зигфийлд й беше дал месечната заплата в аванс, за да може да плати наема за новия апартамент. Беше изплатила дълга си на Зев, беше изплатила палтото си, беше пъхнала двайсет долара в джоба на Роза, когато тя не гледаше към нея. Тъй като си спомняше бедността и малката заплата, която получаваше преди, тя беше настояла да плаща сто долара месечно на Бюла, плюс храната и жилището. И дори на тази цена смяташе сделката за изгодна.

— Когато моята заплата се вдига, ще се вдига и твоята, Бюла — беше й казала тя и беше съвсем искрена.

Разбира се, имаха достатъчно пари, за да живеят, но на нея й се виждаше странно, че двеста долара на седмица вече не й се виждаха цяло богатство. Особено като разбра каква е сумата, която добрите училища в Ню Йорк искаха. Те бяха управлявани от изискани стари моми, които всички до една бяха снобки. Гледаха я накриво, когато казваше, че работи в театъра на Зигфийлд и приемаха с недоверие Азалий, когато тя заявяваше, че е нейна по-малка сестра. „Само ако знаехте кое е това дете всъщност — мислеше си тя ядосана, — щяхте да се избиете за нея!“ Само едно училище, „Бийдълс“, се съгласи да я вземе, но то, според Миси, беше най-доброто от всички. Двете мис Бийдълс, които го управляваха, бяха от Бостън и непрекъснато се усмихваха, а произходът им беше толкова безупречен, че нямаше нужда да се хвалят с този на ученичките си. Всички техни момичета бяха облечени в еднакви сиви сака и поли — униформа, която беше едновременно елегантна и практична. През зимата носеха еднакви меки шапки с широка периферия, а през лятото — сламени. Те се отнасяха еднакво към всички. Единственият проблем беше високата такса — петстотин долара на срок, които се плащаха в аванс. Тя просто не разполагаше с парите. Не можеше да помоли мистър Зигфийлд за нова предплата, а мисълта отново да задлъжнее я изпълваше с ужас. Беше се заклела никога вече да не взема пари назаем и имаше намерение да удържи клетвата си.

Върна се бързо вкъщи и извади куфара с бижутата. Започна внимателно да ги разглежда едно по едно. Спомни си как София беше извадила диамантите от тиарата с игла за шапки, а после ги беше продала по улиците на Константинопол. Трите останали им диаманта блестяха на светлината на лампата. Зев й беше върнал четвъртия, когато тя изплати дълга си. Той все още беше увит в червено кадифе. Знаеше, че той е прав. Никой нямаше да повярва, че те й принадлежат по право, ако се опиташе да ги продаде.

Загледа се в скъпото лице на Миша, спомни си всяка негова извивка, всеки поглед на сивите му очи, всяко, макар й леко, докосване на неговите ръце. Питаше се защо той й изглежда като сън, когато е будна, и е жив, когато сънува. Брошката с петте диаманта лежеше на дъното на куфара. Тя я погали с длан. Спомни си нощта, в която той й я беше подарил. За нея брошката беше най-скъпото нещо на света. Но знаеше, че няма избор. Тя беше по-незначителна и по-незабележима от всеизвестните диаманти. Можеше лесно да съчини някаква лъжа, например че й е изпратена като подарък от неизвестен обожател. Всички знаеха, че момичетата от шоуто често получават скъпи бижута. Тя самата ги беше виждала, когато се хвалеха и показваха диамантените си брошки, гривни и пръстени, получени от обожатели, някои от които познаваха, а други — не. А и толкова много време беше минало от Революцията и от убийството на семейството на княз Иванов. Дали някой още се интересуваше от тях? Цяла нощ пресмята риска и мисли за това, че „Картие“ осигуряват диамантите, които тя щеше да носи на сцената. Рано сутринта, преди още да е променила решението си, тя облече бежовия костюм на мадам Елиза, гримира се и избра биеща на очи шапка с перо, с която приличаше на момиче, играещо в шоу. Извика такси и каза на шофьора да я закара на Пето авеню.

Разхождаше се бавно и уж нехайно в празните изложбени зали на „Картие“, спираше да се полюбува на диамантите и на перлите, все едно че нямаше никаква по-важна работа от тази да избере бижуто, което най-много й подхожда.

— Мадам? — Един джентълмен, облечен във фрак с дълга опашка, й се усмихваше въпросително. — Мога ли да ви помогна?

Тя се усмихна обезоръжаващо.

— Аз съм Верити Байрън. Мистър Зигфийлд ми каза, че ще ми изпратите диаманти, които да си сложа в следващото шоу. Чудех се дали не мога първо да ги видя. — После добави, уж изпълнена със съмнение. — Може би трябваше да дойда с мадам Елиза, която щеше да помогне в избора? Но не, сигурна съм във вашия добър вкус. Просто бих искала и аз да ги одобря, преди да бъде взето последното решение.

— Но, разбира се, мис Байрън, за мен е удоволствие да се запозная с вас. — Тя смъкна периферията на шапката си ниско над очите и му се усмихна лъчезарно. Гледаше го с възхищение. — Вие сте толкова красива, колкото и снимките ви — каза той. — „Картие“ са доволни, че могат да ви бъдат от полза.

Тя седна на един от столовете и нервно забарабани с пръсти по стъклената витрина, докато асистентът отиде в задната част на магазина, откъдето се появи след няколко минути с шест кутийки в ръце. Нареди ги на стъклото пред нея, отвори ги една по една и й показа диамантена огърлица, гривни и огромни обеци, които много щяха да се харесат на Анушка.

— Моля ви, сложете ги — настоя той. — Ако огърлицата не е точно по мярка — точно над ключицата — ще трябва да я коригираме. А мадам има толкова нежни китки, та ми се струва, че ще трябва да коригираме и гривните. Новият дизайн харесва ли се на мадам? Одобрява ли тя гривните, които току-що получихме от Париж?

— Великолепни са — каза тя възхитена от образа си в огледалото. — Наистина, дават ми красотата, от която имам нужда… И като ги гледам, наистина си мисля, че молбата ми към вас е незначителна…

— А каква е тя, мадам? — попита той, нетърпелив да й достави удоволствие.

Тя се поколеба само секунда, преди да каже:

— Имам малък сувенир, подарък от неизвестен обожател… — Тя сви рамене. — Знаете как стават тези неща в театъра. Малко е претрупан за моя вкус и освен това не означава нищо за мен. Бих искала да се отърва от него, а, доколкото разбрах, е купен от „Картие“ затова го донесох тук със себе си.

— Разбирам, мадам, разбира се. Може ли да го видя?

Тя извади брошката, увита в носна кърпичка. Подаде му я през стъклената витрина. Когато я видя, той си пое рязко дъх.

— О, мадам! — възкликна тихо той. — Това бижу е необикновено. Разбирам защо не искате да го носите.

Тя го гледаше нервно, докато той изучаваше и най-дребните детайли с помощта на лупа. Стори й се, че това трая безкрайно дълго. После той каза:

— Датира от началото на века и е изработена в парижката ни работилница за едно известно семейство. — Той й хвърли преценяващ поглед и каза съвсем спокойно: — Жалко, че не знаете името на джентълмена, който ви е дал огърлицата. С бижута като тези винаги е добре да се знае от кого ги получаваш. Улеснява повторната продажба, нали разбирате.

— Съжалявам. — Тя сви рамене. — Нямам никаква представа. Нито огърлицата, нито обожателят, са от значение за мен.

— Разбира се, мадам, разбира се. Е, доволен съм да ви кажа, че като се има предвид стойността на диамантите и съвършенството на изработката, това бижу сега има колекционерска стойност. Можем да ви предложим хиляда долара за него.

Миси затвори очи. Хиляда долара. Беше се надявала най-много на петстотин, които щяха да бъдат достатъчни за един срок в училището.

— Ще ги взема — каза тя, отвори очи и се усмихна.

Сделката беше извършена само за няколко минути. След като прибра банкнотите от по десет долара в портмонето си, тя му се усмихна с благодарност и излезе от магазина така, все едно се носеше по въздуха. А той гледаше замислено след нея, докато вратите не се затвориха зад гърба й, после взе брошката, правена за княз Иванов, и отново я разгледа. Отиде в офиса си и проведе презокеански телефонен разговор, който беше съвсем кратък.

— Искахте да ви уведомим незабавно, сър, ако ни предложат за повторна продажба някое от бижутата на княз Иванов — каза той. — Мисля, че като колекционер ще бъдете развълнуван от това, което получихме днес. Да, сър, то има извънредно рядка стойност. Брошка, оформена като герба на княз Иванов, украсена с диаманти, рубини и сапфири. Главата на вълка е златна, а обковката — платинена. Бихте искали да я купите? Добре, сър. — Той слуша няколко секунди и отговори: — Да, спомням си, че бихте искали да знаете името на продавача, сър. Донесе я млада дама. Тя участва в шоуто на Зигфийлд и се казва Верити Байрън. — Той се усмихна, слуша още няколко секунди и отговори: — Да, в такъв случай ще ви я запазя, сър, докато пристигнете. Благодаря ви, барон Арнхалд.

 

 

Беше нощта на премиерата. Тя носеше диамантената огърлица и гривни на Картие и беше облечена в тънка, прозирна рокля от газ, оцветен в сребристо, копринени чорапи в телесен цвят и сребърните пантофки, които бяха нейният отличителен знак, но този път бяха с извънредно високи токчета. Беше се упражнявала да ходи с тях стотици пъти, ако не и хиляди, но все още се чувстваше несигурна и нервна, а когато ги събуеше, я боляха глезените. Зигфийлд беше казал:

— След рекламата, която вестниците ти направиха, всички ще искат да те видят от чисто любопитство. Интересът към теб ще бъде почти толкова голям, колкото към Габи и Фани, макар да трябва да призная, че Габи вече не е така популярна, както беше. Жалко, тя е хубаво момиче. Номерът е в това да ги накараш да те чакат с нетърпение. Да възбудиш още повече любопитството им. Участваш в първата сцена на второ действие и се появяваш отново на финала. Това е всичко. Ще ограничим излизанията ти, за да увеличим желанието на публиката да те вижда на сцената!

За разлика от манекенките, които работеха за Елиза, момичетата от шоуто бяха, освен красиви, и много мили. Знаеха, че се страхува, и се надпреварваха да я окуражават, докато тя седеше, изпълнена с отчаяние, на един стол в гримьорната.

— Стой там, където трябва. Движи се, когато сцената го изисква. Това е всичко. Много е просто. Усмихвай се, когато сметнеш за необходимо — съветваха я те. — Наистина, няма нищо сложно в това. Вече си го правила стотици пъти.

Голямата гримьорна, която тя делеше с другите момичета, беше пълна с цветя. Имаше букети за всяко от момичетата, а по-популярните от тях имаха толкова много, че някой от вазите трябваше да бъдат изнесени в коридора. И за нея имаше букет. Беше от Зигфийлд, с прикрепена бележка, която й пожелаваше успех. Имаше букет и от мадам Елиза, с бележка, която трябваше да й напомни, че е ravissante и че трябва да върви изправена и да изглежда колкото може по-висока. Имаше и букетче от Азалий, с бележка, която казваше колко много е обичана, и огромна китка пролетни цветя от Бюла, с любов и добри пожелания. „Какво повече би могло да иска едно момиче?“ — запита се тя за стотен път и се усмихна. Но дълбоко в себе си беше уплашена. Защо не беше казала на О’Хара? Той щеше да дойде и тя щеше да се чувства по-уверена. Наистина й беше трудно да е сама в момент като този. Беше изпратила билети на Роза и Зев, но се тревожеше, че няма да дойдат. И точно преди да излезе, й донесоха още един букет. Две дузини червени рози с картичка, на която пишеше: „Много те обичам. Успех. С любов, Зев“. Тя притисна розите до сърцето си и се усмихна. Не беше я забравил въпреки всичко.

Въпреки силния дъжд, който плющеше безмилостно по паважа, въпреки локвите, които бяха толкова дълбоки, че водата влизаше в обувките, на Четирийсет и втора улица и „Бродуей“ бяха спрели толкова много лимузини, че нямаше повече място. Тълпата се беше струпала пред театъра и чакаше пристигането на знаменитостите. Роза майсторски прескачаше локвите, притискаше шапката си с ръка, махаше мокрите кичури от лицето си и си пробиваше път с лакти. На ъгъла се беше развихрила търговия с билети. Продавачите крещяха с цяло гърло и правеха реклама на предлаганите места. Местата в партера се продаваха за по петдесет долара. Тя остана загледана в тълпата за миг, отбелязвайки наум кои успяват да сключат най-изгодните сделки. После се приближи до един от мъжете и му предложи скъпия си билет. И започна да се пазари толкова упорито, колкото се пазареше всеки ден в бакалницата или месарницата на „Ривингтън стрийт“. После победоносно пъхна в джоба си билет за едно от по-евтините места и петдесет долара в брой и тръгна към входа на театъра.

Мястото й беше на балкона, но поне беше в предната му част и тя се усмихна доволно. Огледа хората около себе си. Бяха като нея — мокри от дъжда и бедно облечени. И също като нея гледаха към бляскавите одежди на онези, които седяха в ложите, нетърпеливи да споделят с тях блясъка, фантазията й екстравагантността на шоуто. Но, за разлика от нея, те не познаваха новата звезда на Зигфийлд. А тя беше тук, за да види Миси, на която стискаше здраво палци. Светлината стана още по-приглушена, оркестърът приключи увертюрата и засвири първите акорди от новата песен на Джером Кърн. Завесата се вдигна бавно и пред тях се разкри една арабска нощ. Публиката ахна. Всичко блестеше, защото покритията бяха само от бронз, мед и злато, панталоните на танцьорите бяха обсипани с медни мъниста, а наметалата им бяха украсени със златни бижута. Султанът седеше на бронзов трон, също украсен със златни бижута, а кафтанът му беше обсипан със златни мъниста. Робите приличаха на позлатени статуи, които носят пера на главата си. Ориенталски килими покриваха пода, а дебелите завеси придаваха допълнителна загадъчност на сцената. Във въздуха се носеше ароматът на сандалово дърво, мирта и екзотични източни подправки. Роза, също като другите, сдържа дъха си в очакване. Никога не беше виждала нещо подобно, никога не си беше представяла, че на света може да съществува място, където царят такова богатство и такъв неописуем разкош. Беше напълно подвластна на магията на света, създаден от гения на Зигфийлд. За няколко кратки часа тя щеше, също като другите, да се превърне в негова предана робиня. Той й обещаваше бягство от дребнавостта, от реалността и й даваше храна за мечтите й, нещо, което да запомни. Зигфийлд знаеше какво искат хората и им го даваше, с пълни шепи само от най-доброто. И правеше богатство от това.

Роза се смееше с пълно гърло на номерата на Фани Брайс и на танцьорите, братя Аркъс. По време на антракта остана тихо на мястото си, вперила поглед в програмата. Името на Миси се появяваше в следващата сцена. Беше изписано с дребен шрифт — Верити. Купи си кутия шоколад от минаващия келнер и я прибра в джоба на палтото си, за да я даде на децата, когато се върне. Стисна нетърпеливо ръце в скута си и зачака вдигането на завесата. Молеше се всичко да е наред с „Верити“. Все пак, мислеше Роза, тя е само малко по-голяма от децата.

Най-после светлините угаснаха и оркестърът засвири нежна танцова мелодия, ритмична, бавна, но въпреки това — завладяваща. Публиката се наведе напред, когато се вдигна и втора завеса. Пред погледите на седналите в залата се разкри подводен свят. В центъра на сцената имаше огромна сребърна раковина, а около нея танцуваха балет мъже и жени, облечени в туники, чиито цвят варираше от тюркоазно до тъмносиньо. Някои от момичетата имаха обсипана с мъниста опашки на русалки и бяха облечени във фантастични одежди. Музиката се извиси до кресчендо, раковината се отвори бавно и разкри огромна бежова перла. Отново кресчендо и перлата се раздели на две и се появи Миси, облечена в сребрист газ, с крака, които сякаш нямаха край, с разперени широко ръце, с отметната назад глава, а косата й падаше като бляскав водопад чак до кръста. Чуха се „ох“ и „ах“ на възхищение от публиката. Над главата на Миси се появи диамантена луна и хвърли върху нея сребърна светлина. Тя изви дългата си грациозна шия към небесното светило и протегна ръце към него умолително. Около нея се струпаха млади танцьори в прилепнали сини панталони. Протегнаха ръце към нея и тя излезе от раковината, мина грациозно по сцената и се качи в спуснатата отгоре лодка. Обърна се с лице към публиката, усмихна се, виолетовите й очи блестяха силно, а после въжета издърпаха лодката нагоре, към луната. „Болеро“ на Равел се извиси до кресчендо, завесата се спусна и последваха оглушителни ръкопляскания.

Роза изтри сълзите, които, кой знае защо, се бяха появили в очите й. Беше смешно, беше глупаво, но й беше харесало, както и на всички останали. Хората около нея говореха, че това била една от най-красивите сцени, представени от Зигфийлд, че Верити Байрън била истинска красавица, висока и стройна като ела и крехка като лунна светлина. Че е ефирна, нежна, с неземни очи и невероятни крака… Роза едва се сдържаше да не извика: „Но аз я познавам! Тя е моя приятелка! Тази дама на сцената е Миси!“. Нямаше търпение представлението да свърши и тя отиде в помещенията в задната част на театъра, за да се види с нея.

В последната сцена Верити мина с елегантната си походка по сцената, облечена в рокля от виолетов кринолин, в който приличаше на Мария Антоанета. Държеше огромно ветрило от щраусови пера, а в ръка носеше малко кученце. Посрещнаха я със силни ръкопляскания. Когато се спусна завесата, Роза изтича надолу и излезе на улицата, без да спре никъде по пътя. Бързо се озова до задната врата на театъра. Но не беше първа. Мъже, облечени в елегантни вечерни костюми, се бяха наредили на опашка. Всички имаха копринени шалчета и копринени шапки. Портиерът беше много зает, защото трябваше да предаде бележките им на момичетата от шоуто. Имаше и няколко кутийки с бижута, които трябваше да бъдат предадени.

— Хей, господин портиер — извика тя, като си проби път с лакти до първата редица, — кажете на Верити Байрън, че приятелката й Роза е тук.

Той й хвърли безразличен поглед и продължи да събира бележките, да ги отделя внимателно според имената на получателките и да слага в джоба си банкнотите от по десет долара, които мъжете му подаваха заедно с тях.

— Хей! — извика му тя отново ядосана. — Да не си глух? Помолих те да предадеш на Верити Байрън, че приятелката й е тук. Името ми е Роза, Роза Пелерман.

Този път той дори не я погледна. Тя постави ръце на хълбоци, готова да го засипе с ругатни, но елегантно облечените млади мъже вече я гледаха любопитно, а тя не искаше да предизвиква сцена, за да не изложи Миси. Щеше да й се наложи да почака, докато тя излезе. Но кога ли щеше да стане това? Тя изчака портиерът да започне да се пазари със следващия мъж, който искаше да предаде бележка, и тихо се плъзна през вратата. Затича се по коридора толкова бързо, че портиерът не успя да я спре.

— Хей! — извика тя на минаващия край нея танцьор. — Къде е стаята на Верити Байрън?

— Нагоре по стълбите, третата отдясно — отговори той и продължи по пътя си.

Вратата беше украсена с малки сребърни звездички. На табелата пишеше: „Момичетата на Зигфийлд“. Тя отвори и видя, че и дванайсетте момичета са там, смеят се и говорят едновременно и че всичките са облечени в копринени рокли, готови за парти. Миси беше в центъра, прегръщаха я, целуваха я и я поздравяваха, възклицаваха над купа бележки, които бяха поставени на нейната тоалетка, и на това, че непрекъснато й носеха букети цветя. Роза си помисли, че никога не я е виждала толкова красива. Беше облечена в червена рокля от тафта и носеше диамантената огърлица, а разкошната й коса беше прихваната от двете страни с диамантени фиби. Но не диамантите и дрехата я правеха красива, помисли си Роза възхитено. Тази вечер Миси нямаше нужда от тях. Бедното, но красиво момиче от „Ривингтън стрийт“ блестеше наистина като звезда!

— Роза! — Другите момичета обърнаха към нея любопитни погледи, а Миси изтича при нея и я прегърна. — О, Роза! Толкова се радвам, че дойде. Осигурих ти добро място, за да не пропуснеш нещо. Кажи ми какво мислиш?

Очите й гледаха тревожно лицето на Роза, търсеха нейното одобрение. Роза се усмихна.

— Мистър Зигфийлд удържа обещанието си — каза тя. — Той направи от Миси О’Байрън звездата Верити Байрън. Беше чудесна, Миси, беше толкова красива!

Миси се засмя, а после лицето й внезапно помръкна.

— Тревожи ме само едно нещо, Роза — каза тя. — И то е, че нищо не правя. Не танцувам, не пея, не участвам в номерата. Само стоя на сцената, за да ме гледат.

— И това е достатъчно за двеста долара на седмица — каза Роза твърдо. — Ако Зигфийлд иска от теб да танцуваш и пееш, ще трябва да ти плаща хиляда.

— Предполагам, че си права — каза Миси и отново се засмя.

— Билета смених за такъв от петдесет долара — каза Роза. — Не можех да седна при онези сноби в партера, облечена така, нали?

— О! — Миси я прегърна. — Разбира се, трябваше да помисля и за това.

— Нямаше причина да го правиш — отговори нежно Роза. — Трябва да забравиш всичките неудобства на бедността колкото можеш по-скоро. Бедността не е приятен спомен.

— Но оставаш ти, Роза — отговори Миси. — Теб никога няма да забравя. Ти си все още най-добрата ми приятелка. И Зев. — Тя се огледа наоколо озадачена. — Но къде е Зев?

— Но ти не знаеш ли? — отговори Роза, дори още по-озадачена. — Всички само за това говорят. Зев Абрамски продаде заложната къща и замина за Холивуд. Ще прави състояние в киното. Така говорят хората.

Миси погледна цветята на тоалетката си.

— Искаш да кажеш, че си е отишъл? — попита тя шокирана. — Без да ми каже нищо? — Почувства се предадена, тъжна… Защото, също като О’Хара, Зев винаги беше до нея, беше станал част от нейния живот, близък приятел… А сега го беше загубила.

— Повярвай ми — прошепна Роза и я потупа уверено по ръката, — млад човек като Абрамски не е за теб. И той също го знае. Не е оставил никакъв адрес. Така е по-добре. Забрави го, Миси, и продължавай да живееш живота си. Както казва Зигфийлд, наслаждавай се.

— Време е да тръгваме за партито! — извикаха момичетата.

Миси погледна тъжно Роза и каза:

— Трябва да тръгвам. По случай премиерата Зигфийлд дава парти при Ректор. Ще дойдеш ли да ме видиш, Роза? Доведи и децата.

Тя стисна здраво ръката й. Изглеждаше много млада и много уязвима, въпреки придобития наскоро блясък. Роза отговори:

— Ще дойда, когато имаш нужда от мен. Не се тревожи, Миси, аз все още съм твоя приятелка.

Тя й махна с ръка, усмихна се и изчезна надолу по коридора. Мина толкова бързо покрай ядосания портиер, че той отново не успя да реагира.