Елизабет Адлър
Собственост на една дама (16)

Глава 15

Париж

Както обикновено, летището на Женева беше претъпкано. Преобладаваха компаниите млади скиори и групите на забързаните бизнесмени. Валентин закъсняваше. Провери на първото гише за информация за полета на „Бритиш Еъруейс“ за Лондон. Носеше само малкото си дипломатическо куфарче, което му позволяваше да се придвижва бързо. Отиде до изхода. С крайчеца на окото си забеляза двамата мъже, които го следваха на разстояние от около петдесет метра. Бяха с черни шлифери и носеха дипломатически куфарчета. Но в неговите очи изпъкваха толкова ясно, все едно че носеха червените значки на КГБ.

Настани се на мястото си. Стюардесата предложи да вземе връхната му дреха, но Валентин поклати глава. Прие брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и хвърли — поглед назад. Точно в този момент единият от мъжете на КГБ отметна червената завеса, която отделяше класите в самолета, и огледа пътниците. Очите му останаха безизразни дори когато погледът му срещна този на Валентин. После той смирено се оттегли във втора класа, а стюардесата поклати недоволно глава след него. Валентин наблюдаваше внимателно пътниците, които се качваха на борда. Когато чу гласа на капитана да казва: „Затворете вратите, моля…“, той се изправи, грабна куфарчето си и отиде в предния отсек на самолета.

— Извинете ме — каза той на стюардесата, като се усмихна извинително. — Реших да не летя с този полет. Спешна работа.

Само след секунди той вървеше бързо, по тунела, който щеше да го отведе от самолета на „Бритиш Еъруейс“ в този на „Еър Франс“. Пътниците за Париж тъкмо се качваха на борда. Погледна към изхода. Тълпата намаляваше, а от хората на КГБ нямаше и помен. Валентин се усмихна, като си представи физиономиите, които щяха да правят, докато го чакат да слезе на „Хийтроу“.

Хотелът на „Сен Жермен“ в Париж беше малък, а чарът му намаляваше с всяка изминала година. Тапетите бяха избелели, леглото беше високо и старомодно, а американците винаги го намираха и за много малко. Но чаршафите бяха снежнобели, на нощното шкафче имаше ваза с цветя, а прозорецът гледаше към очарователно задно дворче.

Валентин излезе изпод душа и се зае да изсушава косата си с хавлия. След което погледна часовника си. Беше осем часът вечерта. Нямаше съобщение от Джени, което означаваше, че ще вземе полета в девет часа. Ако, разбира се, не беше променила решението си. Но той се съмняваше, че ще го направи. Джени Рийс знаеше какво иска и беше твърдо решена да го получи, дори това да означаваше допълнително натоварване. Освен това той имаше чувството, че тя желае да го види също толкова силно, колкото и той — нея. Знаеше, че това не е редно, че е истинска лудост, но беше факт — нямаше търпение да я види отново. Облече се бързо в дънки и бежов кашмирен пуловер, излегна се на леглото с ръце под главата и се замисли. Преди да тръгне от Москва, беше направил необходимите проучвания. Искаше да узнае всички подробности за историята на семейството на княз Иванов и мините в Индия. Когато Джени му беше казала за Маркхайм и за неговата връзка с Дюселдорф, за него беше лесно да събере две и две. „Арнхалд“ от години плащаха наем на Русия, за да използват мините. Сега той знаеше, че в играта е замесен и трети.

Ферди Арнхалд. Казваше си, че Джени доброволно е поела ролята на жертвата в неговия план. Тя искаше да се издигне в професията си, а той имаше нужда от информацията. Сделката беше почтена. Разбира се, тя го беше попитала защо Русия иска да намери „дамата“ и се беше наложило да й каже за парите. Но не и за мините.

— Трябва да разберете — беше казал твърдо той, — че след Революцията правителството конфискува частната собственост, както и богатството на благородническата класа. Всичко принадлежи на народа, такова беше кредото на болшевиките. Те вярват, че в швейцарските банки са парите на Русия, а не на княз Иванов. За тях това е така. Но, за нещастие, банките мислят другояче. Те ще предадат парите само срещу подписа на наследника на княза, ако е останал такъв. Естествено, ние нямаме търпение да намерим „дамата“. Надяваме се, че ще успеем да я убедим, че е неин дълг да помогне, като рускиня, на Съветския съюз да получи парите, които по право му принадлежат.

— А ако тя откаже? — беше попитала Джени.

— Тогава ще потърсим правото си в международните съдилища.

— Вие няма да… Искам да кажа, че за дамата не съществува реална опасност?

Той се беше засмял.

— Революцията отдавна свърши. Ние не сме диваци. Цивилизовани сме, също като вас. И дори не искаме парите от продажбата на семейните бижута. Всичко, което искаме, е тя да се завърне в Русия с онова, което й принадлежи.

Джени беше въздъхнала облекчено, а той беше продължил да говори, да й описва какво точно иска от нея. А тя седеше, облегната удобно назад на дивана в хотела „Бо Риваж“ и мислеше. Валентин я наблюдаваше мълчаливо и поглъщаше с поглед гладкото й овално лице, широкото чело, сините очи и меките устни, толкова сладки, когато не бяха стиснати твърдо — маска, която трябваше да скрие нейната уязвимост и да покаже на всички, че тя е добра професионалистка. Беше облечена в скромна черна рокля, а русата й коса блестеше на светлината на лампите.

Той мислеше, че тя е най-красивата жена на света. Тя беше доловила погледа му и онова, което той й казваше.

— Добре — беше казала тихо, — ще го направя, Валентин.

И после бяха говорили само за работа. Бяха уговорили и тази среща в Париж.

Той отметна завесите и погледна надолу към малкото задно дворче. Автоматично провери и дали има някой на отсрещния прозорец. Щорите бяха спуснати. Беше повече от сигурен, че се е отървал от хората на КГБ. Но, кой знае, може би не беше така. Те също бяха много умни. Валентин си помисли за баща си, когото беше оставил в Москва. Той сигурно се тревожеше. Хиляди пъти беше прехвърлял в ума си историята, която баща му му беше разказал. Не се съмняваше в нейната правдивост. Но колкото и да се опитваше, не можеше да мисли за себе си като за внук на княз Миша Иванов. Неговият дядо беше селянинът Григорий Соловски, мъжът, който беше обичал истински и когото той също беше обичал — толкова силно, все едно беше негова плът и кръв. Не беше честно миналото да се връща, да преследва и баща му, и него. Та нали баща му е бил още малко и съвсем безпомощно момче, когато онова се е случило. Единственото му престъпление било, че е син на богат аристократ. „Не мога да позволя баща ми да страда заради това — повтаряше си непрекъснато Валентин. — Не мога да позволя да бъде разкрит. И не само заради мен, а и заради Григорий. Цялото ни семейство ще бъде изложено на показ и дискредитирано. Защо Борис не може да го проумее?“ Проблемът беше в това, че не знаеше каква игра играе Борис. Дали той наистина смяташе, че той ще изпълни неговия план и ще застане против баща си? А дали просто не беше погълнат от мечтата да се покрие със слава, като върне на Русия богатството на княз Иванов, и да заеме мястото си в сградата на Червения площад? Валентин знаеше, че Борис е непредсказуем и жесток. Баща му също беше казал, че той няма да се спре пред нищо. „Нито пък аз“ — мислеше Валентин мрачно.

Беше единайсет часът, когато телефонът най-после иззвъня. Гласът на Джени трепереше. Беше във фоайето. Той й каза да се качи бързо. Веднага разбра, че нещо не е наред. Лицето й беше силно пребледняло, зениците на очите й бяха разширени от ужас. Той я прегърна, за да я успокои.

— Какво има, малката ми? — попита я.

Тя трепереше толкова силно, че отначало не успяваше да каже и дума. А после всичките страхове и чувства, които беше потискала по време на пътуването, изведнъж взеха надмощие над нея и тя се разплака. Валентин взе палтото й и я накара да седне на леглото. Свали ботушите й и разтри премръзналите й ходила. Отиде до барчето и й наля чаша уиски. Остана наведен над нея, докато тя го изпи. Тя вдигна към него очи, в които все още имаше сълзи.

— Маркхайм… — прошепна — е мъртъв. Застрелян е… Убили са го…

Той седна до нея.

— Къде? Къде го намери, Джени?

— В офиса му. Отидох там след срещата си с Арнхалд… Щях да му предложа подкуп, както беше казал ти. Само че… само че… О, Валентин… — Тя отново заплака и се хвърли в прегръдките му. — … някой го беше убил малко преди аз да вляза там. Може би само минути преди това! Кафето беше още топло…

— Видя ли те някой, когато влезе в офиса? Или когато излезе?

— Две жени в асансьора ме видяха да слизам надолу. Но не мисля, че забелязаха каквото и да е. Само това, че много бързах.

Тя зарови лице на гърдите му и тихо заплака, а Валентин я прегърна и въздъхна. Питаше се кой ли се е добрал до Маркхайм. И защо го е убил? Или Маркхайм беше приел подкуп и беше издал името на купувача, след което е бил убит, за да не каже на още някого, или пък купувачът е сметнал, че Маркхайм може да го издаде и самият той го е убил.

— Джени — каза съвсем спокойно, — а какво стана при Ферди Арнхалд? Той ли е купил смарагда?

Тя седна и започна да попива сълзите с носната кърпичка, която той й даде.

— Не съм сигурна. Но със сигурност знаеше нещо, защото реагира бурно, когато споменах за смарагда. Каза, че не се интересувал нито от смарагди, нито от рубини. — Тя погледна Валентин. Уискито я беше стоплило. Сега, когато беше с него, се чувстваше по-спокойна. — Арнхалд има навика винаги да си драска нещо. И последните му скици бяха там, до телефона. Той беше нарисувал смарагда и тиарата на княз Иванов.

— Справила си се добре — каза той и отново седна на леглото до нея. — Съжалявам за Маркхайм. Повярвай ми, Джени, нямаше да изпратя теб, ако знаех, че ще се срещнеш с насилието.

Тя кимна. Дълбоките му сиви очи, които криеха толкова много тайни, я поглъщаха. Тя не можеше да отмести поглед от тях, от него. Наведе се към него, привлечена от погледа му.

— Ще ми повярваш ли, Джени, ако ти кажа, че много ми липсваше? — попита той и взе ръцете й в своите.

Тя отново кимна. Той я притисна към себе си, а устните й се разтвориха под натиска на неговите. Ръцете му се заровиха в косите й и нежно погалиха тила й. Скоро напрежението и болката изчезнаха. А когато той започна да я люби, всичко — Маркхайм и Арнхалд, Русия и Америка — беше забравено.

Много по-късно тя лежеше, свита на кълбо до него, а той спеше. Дъхът му галеше бузата й, а ръцете му здраво и сигурно я прегръщаха. Тя си спомняше всичко, което беше чувала за любовта от пръв поглед. Хората смятаха, че тя е възможна. Сега и тя вярваше в това.