Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 34

Холивуд

Начинът на живот на Роза в Холивуд почти по нищо не се различаваше от начина й на живот в Ню Йорк. Тя заемаше една стая вместо две, имаше много малко мебели, повечето от които много стари. Кухнята беше обща за всички наематели, банята също, и се намираше надолу по коридора. Единствената разлика беше, че стаята се намираше на първия етаж на къща, която имаше дървена веранда и дворче, покрито с ръждивочервена трева. Прозорците гледаха към гробището на Холивуд. По-лошото беше, че стаята беше мрачна. Беше им тясно и много горещо, като в пъкъла, през дългото лято. Но през зимата, когато валеше, в стаята се събираше влага и беше много студено. Но пък се виждаше цветната градина на Холивуд и бронзово сребристите хълмове в далечината — гледка, която беше истинска наслада за очите. Понякога, когато слънцето приличаше на огромен червен гигант на хоризонта, гледката като че ли се свиваше и придобиваше размерите на картина. А понякога въздухът беше кристалночист, всичко наоколо добиваше златист блясък. Роза беше влюбена в Холивуд, но не беше сигурна дали и Холивуд е влюбен в нея. Тя обичаше палмите, дърветата юка, олеандъра и хибискуса. Техните цветове я караха да се чувства самата тя като тропическо цвете, което узрява и разтваря венчелистчетата си на слънчевата светлина. Обичаше и новото чувство — вярата в себе си, което нарастваше с всеки изминал ден. Обичаше улиците, по които непрекъснато се снимаха филми и човек можеше да види „крадци“ и „изискани дами“. Обичаше да вижда познатите от списанията лица в аптеката на ъгъла, където работеше, смееше се и пиеше кока-кола като всички обикновени хора. Обичаше да гледа лимузините, в които се возеха светилата на киното. Един път дори обслужи личната камериерка на мис Пикфорд, която беше дошла да купи специалния крем за лице, който кинозвездата ползваше, за да е винаги красива за своите почитатели. Но най-много от всичко това й харесваше, че децата й имаха възможност да играят на чист въздух и слънце, далече от мръсотията, вонята и опасното улично движение на Източния квартал в Ню Йорк. Може и да бяха бедни, но поне бяха здрави и по-щастливи. И то не само защото Майер най-после се беше махнал от живота им. Да, нямаше съмнение в това, казваше си Роза, и се усмихваше, докато седеше на верандата в здрача. Отново се чувстваше като младо момиче. И децата бяха по-различни сега. Соня харесваше училището в Холивуд и вече беше решила да стане учителка, макар все още да не знаеше откъде ще намери пари да се запише в колежа. Хана и Рахел бяха луди по киното, също като майка си. И двете искаха да се снимат, а Роза също имаше амбиции по отношение на тях. Тя всеки ден обикаляше близките киностудии, хванала двете си спретнати дъщери за ръка. Започваха с „Нешънъл“, което се намираше на отсрещната страна на улицата, минаваха през „Метро“ и „Уилкокс“, гледаха плакатите, на които бяха нарисувани известните Селма, Чаплин и, разбира се, Грифин в „Залез“. Всички киностудии бяха наблизо и можеше да се отиде пеш до тях.

Момичетата бяха красиви като нея — с весели тъмни очи и къдрави коси, а пълничките им, невинно усмихнати личица вече им бяха спечелили няколко малки роли на статисти. Само една крачка напред от общия фон, но това означаваше, че директорите на продукции поне ги познават по име и съществуваше възможност все някога да се сетят за тях, когато възникне някоя по-голяма роля. Хората казваха, че така ставало всичко в Холивуд: един ден си неизвестен, а на следващия — звезда! И Роза им вярваше.

А междувременно работеше в аптеката и сама печелеше парите си. Разбира се, те не бяха достатъчно, но под това чудесно калифорнийско небе и топла слънчева светлина — богатството беше зад някой ъгъл. Холивуд подхранваше надеждата в хиляди сърца и това на Роза беше едно от тях.

Тя се люлееше леко в стола си на верандата и се наслаждаваше на спокойствието. Понякога минаваше автомобил, но тишината беше нарушавана главно от песента на птиците и обаждането на какаду. Соня учеше, а другите й две дъщери играеха с децата на съседите. Може би тичаха на воля из гробището и се криеха зад надгробните камъни. Слънцето беше ниско над хоризонта и под полупритворените си клепачи тя виждаше златист прах. Унасяше се в дрямка доволна, че е на милиони мили от Майер и Източния квартал. Миси много й липсваше, чак полудяваше от мъка. Сега тя беше толкова далеч от нея, колкото бяха и звездите. Нейният собствен живот не беше вълшебна приказка като този на Миси, но поне беше намерила спокойствие.

Не чу приближаващите стъпки. Стори й се, че сънува, когато гласът на Миси каза:

— Най-после те намерих, Роза!

Но не беше сън! Миси не беше толкова далеч, колкото звездите! Тя беше тук, пред нея, с гръб към слънцето и Роза не можеше да види лицето й ясно. Но знаеше, че приятелката й се усмихва.

— Миси! — извика тя, скочи и разпери ръце. — Каква изненада! О, толкова се радвам да те видя!

Те се прегърнаха здраво и радостните им сълзи се смесиха. Започнаха да разказват на пресекулки историите си…

— Първо ти! — каза Роза, смеейки се. — Разкажи ми за чудесния си нов живот. И какво правиш тук?

— Животът ми не е прекрасен! — възкликна Миси. — Беше същински кошмар! Избягах и дойдох да те намеря. Жената от апартамента на Майер ми каза, че си дошла в Холивуд. Знаех, че децата сигурно ходят на училище, затова влизах в училищата и питах дали имат деца на име Пелерман. — Тя се усмихна. — Май съм много добър детектив.

— Значи знаеш какво ми се случи — каза Роза, изпълнена с горчивина. — И така? Разкажи ми всичко!

Миси кимна.

— Първо ми кажи имаш ли новини за Зев? Той тук, в Холивуд, ли е?

— Изглежда, никой не е чувал за него. — Тя сви рамене. — Липсата на новини е вече достатъчно добра новина, така казват хората. Може би се е върнал в Ню Йорк и отново е отворил заложна къща.

— Не, иначе щях да го видя — каза Миси замислено, изненадана от силата на разочарованието, което изпитваше. Зев, също като О’Хара, беше част от нейния живот. Но изглежда, че беше загубила и двамата.

— Добре, ще ти разкажа какво се случи. Но ще трябва да ти разкажа всичко от самото начало. Между нас не бива да има повече тайни.

Роза я слушаше мълчаливо, а после каза:

— Добре, и сега — какво?

Миси я изгледа.

— Не знам. Знаех само, че трябва да те намеря. Останаха ми само малко над две хиляди долара. Мислех, че ще успея да си намеря работа.

— Две хиляди долара! Боже, можеш да купиш тази къща за много по-малко! — Лицето й придоби замислено изражение, когато разбра какво беше казала току-що. — Миси! — извика развълнувано тя. — Мисля, че току-що намерих отговора.

* * *

Къщата, която дори си имаше име — „Роузмонт“, се намираше на „Фаунтин авеню“, между „Ла Бри“ и „Сюърд“. Избраха я, защото близо до нея имаше дванайсетина киностудии и следователно актьорите и актрисите щяха да я забелязват лесно. Къщата беше ремонтирана и току-що пребоядисана. Вратите и прозорците бяха оцветени в зелено, което й придаваше особено весел вид. Тя предлагаше шест двойни стаи и две самостоятелни, а който искаше, можеше да получава и храна. Миси и Роза работиха упорито няколко дни, за да я изчистят до блясък. Накараха стаите да изглеждат така, както те биха искали, ако търсеха квартира. Спомниха си дните в Ню Йорк, когато търсеха жилище, но всички стаи бяха ужасно мръсни. Големият централен хол беше превърнат в нещо като салон. Обзаведоха го с удобни столове, маса за карти, маса за чай и пиано. Поставиха столове и на верандата. Улицата, от двете страни на която бяха засадени дървета, беше спокойна и тиха като селска улица.

Бунгалото, което се намираше в задния двор, се превърна в тяхно жилище. Момичетата спяха по две в стая, а Миси и Роза си имаха по самостоятелна, макар и малка, стаичка. Миси беше предложила на Бюла да й купи билет, за да се върне на изток и да й изплати три заплати, но Бюла беше отказала. Предпочете да остане. Имаше собствена стая зад кухнята. Тя беше официалната икономка, макар за момента да не получаваше заплата. Виктор се настани на предната веранда. Единственият проблем беше в това, че все още нямаха нито един наемател, а парите бяха на привършване.

— Трябва да направим реклама — каза Миси, докато двете се гледаха тревожно, седнали до масата. — Ще напишем рекламите, а момичетата ще ги занесат до киностудиите.

Обиколиха Холивуд и оставиха реклами почти във всеки офис или стая. След два дни вече имаха квартирант — весел светлокос младеж с приятно кръгло лице и очила с дебели стъкла. Казваше се Дик Невърн и беше режисьор. Нае най-малката самостоятелна стая и плати за един месец в аванс. Роза, която пое парите, видя, че той няма много. Решиха, че като е сам, ще може да се храни със семейството. Той ги забавляваше с истории за семейството си, което живеело в огромните житни поля на Оклахома, където животът течал бавно и неизменно водел от училището, изградено от червени тухли, до танцовите тийнейджърски забави, до брак с момичето на съседите, до люлеещия се стол на верандата, до широкополата шапка и сламката в ъгълчето на устата.

— А какво те кара да мислиш, че можеш да станеш режисьор в киното? — попита го Миси.

Дик свали очилата с дебели стъкла, започна внимателно да ги бърше и я погледна със зачервените си очи.

— Там, в безкрайните житни поля, се научих да виждам правилно нещата. Там хоризонтите са огромни, безкрайни. Погледът стига надалеч. Всичко се вижда в перспектива. Всяко дърво, всеки предмет е точно на мястото, където трябва да бъде. Толкова много пъти съм пренареждал познатия пейзаж, че за мен е детска игра да постигна това, което е постигнал мистър Грифит. С персонажите ще ми бъде по-трудно. Имам много малък опит с непознати…

— Ще се справиш! — увери го Миси. — Няма да имаш проблеми нито с нас, нито с жилището.

— И колко време ще ти е необходимо, за да постигнеш това, което е постигнал мистър Грифит? — попита Роза, която се тревожеше за наема.

— Дал съм си три месеца срок, защото само дотогава ще ми стигнат парите. — Той престана да бърше очилата си, постави ги обратно на носа си и им се усмихна. — Това е достатъчно, не мислите ли?

Роза въздъхна. Виждаше какво ще стане, ако в къщата се настанят само млади хора, изпълнени с надежди, но без пари. Може би идеята не беше чак толкова добра все пак.

Но Холивуд беше пълен с нетърпеливи млади хора и след две седмици „Роузмонт“ окачи на вратата надписа „Няма свободни стаи“. В къщата живееха близначките Лилиън и Мери Грант, на възраст деветнайсет години, руси и красиви, с кръгли сини очи и дълги къдрави коси. Придружаваше ги майка им, мисис Уинона Грант. Бяха дошли от Станфорд, Кънектикът. Майката непрекъснато повтаряше, че дъщерите й са много талантливи. Още от шестгодишни учели в местното театрално училище. Там беше и Мили Травърс, на двайсет години. Нейният куфар беше пълен със снимки от филмови списания, а красивата й червенокоса глава беше пълна с мечти. Там беше и младият Бен Соломон от Нюарк, Ню Джърси, който искаше да бъде комедиант като Харолд Лойд и който беше прекосил страната и беше играл във всеки малък клуб, който го наемаше. Там беше и четирийсетгодишният Маршал Мейкпийс, който беше играл на Бродуей и в Сан Франциско и къде ли не в кариерата си, която си имаше своите възходи и падения. На него се стори, че познава Миси, но не беше много сигурен… Там бяха и Рут Д’Або, Мари Малвейн и Луиз Хансен, всички наети от Мак Сенет. Роза беше сигурна, че поне от тях ще си получат наема. Къщата закипя от живот и младост. Миси престана да мисли за страховете си, а Роза — за Майер. Имаха достатъчно пари, за да посрещат нуждите си. За тях нямаше значение фактът, че няма да натрупат богатство. Децата приемаха квартирантите така, все едно всички бяха голямо и щастливо семейство. Осемгодишната Азалий още тъжеше за понито си и за красивата си стая в замъка Арнхалд, за слугите и за суетенето на всички около нея. Липсваше й това, че когато споменеше нещо, било кукла или дреха, то веднага й се даваше. В замъка тя с нетърпение чакаше доведения си брат Оги да се върне от училище, за да играят заедно. А сега бързаше да се върне вкъщи заедно с Хана и Рахел. Трите тичаха, плитките им подскачаха на гърбовете. Нямаха търпение да чуят кой от наемателите си е намерил работа днес и какво са правили трите красавици, наети от Мак Сенет. Но техни неоспорими идоли бяха двете близначки.

Лилиън и Мери тръгваха за киностудиото всяка сутрин след закуска. Майка им ги гледаше с погледа на орлица, която бди над орлетата си, защото познаваше ненаситността им към захарните пръчици и ябълковите пайове, които Бюла приготвяше. „Трябва да мислите за фигурите си“, предупреждаваше ги непрекъснато тя докато те гледаха с копнеж горещите бисквити, току-що извадени от фурната от Бюла. „Трябва да се грижите и за кожата си“, казваше тя и връщаше течния шоколад, който сервираха на вечеря. „Помнете, че за да бъдеш кинозвезда, е нужно много повече от талант.“ И така, подкрепили се само с портокалов сок, овесена каша и пресни плодове, двете близначки обикаляха киностудиите, усмихваха се смело на жените и кокетно на мъжете и се връщаха, уморени, всеки следобед, все още без работа. Лягаха си рано, защото добрият сън беше много важен за красотата според майка им. Ставаха отново в четири сутринта, за да се упражняват да танцуват в салона. Мисис Грант свиреше на пианото, а Азалий ги гледаше възхитена и дори не смееше да диша. Тя танцуваше с тях и копираше съвсем точно движенията им, тялото й усещаше инстинктивно ритъма на музиката. Понякога й позволяваха да ги придружи до училището по танци „Бъркли“ или до булевард „Санта Моника“ и тогава тя беше най-щастливото момиче на света. Всичко, което искаше от живота, беше да може да танцува до насита.

Животът на Роза и Миси беше толкова напрегнат, че нямаха нито една свободна минута. Почиваха си едва след вечеря, в края на дългия ден. Едва тогава намираха време да си поговорят. За сериозни неща, разбира се.

— И така? Какво мислиш, че е предприел Еди? — попита Роза три месеца по-късно, докато седяха на верандата в падащия здрач.

Миси сви рамене.

— Не знам. Много бих искала да можех да не се тревожа. А ти какво мислиш, че прави той, Роза?

— Търси те, разбира се, наема детективи, които му струват цяло състояние. Сигурно вече е полудял.

— Той и без това е луд. Обхванат от мания. — Тя потреперя, макар вечерта да беше топла. — Един ден ще ни намери, Роза, знам го.

— Никога! — Роза беше много уверена. — Никога не би си помислил, че съпругата му е съдържателка на пансион в Холивуд. — Тя направи пауза и додаде: — Освен ако…

Тревогата накара очите на Миси да станат кръгли. Тя се изправи в люлеещия стол и нервно каза:

— Освен ако… какво?

— Е, просто мисля. Виж колко лесно ме намери ти, само зададе някой и друг въпрос в училищата. Ами ако той направи същото?

Старият, отвратителен, жесток страх стисна Миси за гърлото. Стомахът й се сви.

— Мили боже, колко съм била глупава! — изплака тя. — Помислих, че ще ме потърси при Зигфийлд, при мадам Елиза, в театрите на Ню Йорк. Не съм си и представяла, че може да дойде в Холивуд. Но къде другаде би отишла една актриса, която търси работа?! Той знае, че нямам пари!

— Защо просто да не сменим името на Азалий? — предложи Роза, както винаги извънредно практична.

— О, не, не мога да го направя. Не отново. — Миси я погледна разтревожена. — Горкото дете ще започне да се чуди коя е всъщност. Освен това вече е много късно. Всички я познават. Не, ще трябва да я взема от училище. Да й наема частен учител. — Тя въздъхна, като помисли колко пари ще струва това. — Ще се справя някак си.

Още на следващия ден в салона беше сложен чин за Азалий. Пет сутрини в седмицата идваше млада учителка, която беше изоставила професията си, за да си опита късмета в киното. Тя я учеше на аритметика, английски, основи на историята и географията.

— Но защо да не мога да ходя на училище с Хана и Рахел? — крещеше Азалий, а по бузите й се стичаха потоци сълзи. — Защо аз трябва да уча вкъщи, съвсем сама? Липсва ми училището, мъчно ми е за другите деца… Защо постъпваш така с мен?

— Това е само временно — каза Миси, избягвайки да отговори пряко на въпроса й. — Сега не мога да ти кажа каква е причината, но, повярвай ми, за добро е.

Азалий я гледаше мълчаливо, блестящите й сини очи — бяха пълни със сълзи. А после се обърна и изтича в стаята си. Отказа да слезе за вечеря и Миси й занесе табла с храна. Азалий лежеше на леглото. Когато я видя, извърна глава на другата страна и се загледа през прозореца.

— Ела, милочка — започна да я убеждава Миси. — Трябва да си изядеш вечерята, за да не огладнееш посред нощ.

— Не съм гладна — каза Азалий. Гласът й беше далечен.

— Но трябва да хапнеш нещо — настоя Миси. — Ако искаш да станеш танцьорка, трябва да бъдеш силна.

— Няма да стана танцьорка — каза тя и закри очите си с ръка, за да не вижда Миси.

Миси я гледа несигурно няколко секунди. После остави таблата на масата и каза:

— Наистина съжалявам, Азалий. Бих искала да не се налагаше да правя това, но се налага. Знам, че малко момиче като теб трудно ще го разбере, затова ти повтарям само, че се налага. Моля те, опитай се да хапнеш нещо. — Тя се поколеба, вече с ръка на дръжката на вратата, и добави: — А може би ще предпочетеш да слезеш долу. Мисис Грант обеща да ни посвири на пианото, а трите красавици ще ни изиграят номерата си.

Обикновено подобна информация щеше да накара Азалий да закипи от енергия и въодушевление, но сега тя просто обърна глава и нищо не отговори.

По-късно, когато Миси отиде да я целуне за „лека нощ“, видя, че храната все още не беше докосната. Азалий като че ли спеше. Тя я гледа разтревожено няколко минути, а после отнесе таблата обратно в кухнята.

Азалий се появи на закуска на другата сутрин. Беше бледа и безжизнена, но примирена. Изпи чаша мляко и отиде в стаята, където я чакаше мис Валериън, нейната учителка.

— У нея вече няма душа! — извика Роза ужасена. — Боже, какво направихме, Миси?

Тя поклати глава уплашена. Азалий изглеждаше точно като майка си, Анушка, когато тя се оттегляше в своя собствен свят — там, където никой не можеше да я достигне. И откъдето тя все по-неохотно и по-неохотно се завръщаше.

Наемателите бяха тези, които най-накрая успяха да изтръгнат Азалий от депресията. Те отиваха при нея по време на уроците й и я караха да се смее, като се преструваха, че нищо не знаят, и правеха глупави грешки. Мили й зае последния брой на киносписанието „Фотоплей“, а трите красавици, наети от Мак Сенет, й показаха новите си снимки, заснети на брега на Санта Моника. Самият Мак Сенет присъстваше на снимките, застанал между Рут и Мари.

Лилиън и Мери й казаха, че няма да вземат уроци по танци, докато и тя не се присъедини към тях. И тя, разбира се, отиде. Но Миси знаеше, че проблемът остава — Азалий беше склонна към промени в настроението също като Анушка.

Няколко седмици по-късно седяха на верандата. Дик Невърн захвърли вестника, който четеше, и възкликна:

— Представете си, някакво си момче само на четиринайсет години, да наследи толкова пари! Богатство, което няма да спечеля като режисьор, колкото и добър да съм.

— И по-голямо, отколкото може да спечели Мери Пикфорд? — попита Мили Травърс, която знаеше всичко за договорите на звездите и подробности от всекидневния им живот. Всичко това научаваше от списанията.

— Милиони, повече от тези на Пикфорд, на Чаплин и на когото и да е от тях — отговори Невърн.

— И кой е той — този четиринайсетгодишен милионер? — попита Роза заинтригувана. — Може би ще успеем да го оженим за Хана! — пошегува се тя.

Невърн взе отново вестника и прочете заглавието:

Синът на немския крал на стоманата наследява всичко след злополучна катастрофа.

Барон Еди Арнхалд загина вчера в автомобилна катастрофа, която отне живота и на приятелката му, Гретел вон Дусман, както и на още една двойка. Смята се, че шофьорът на колата е изгубил контрол над нея и тя се е блъснала в едно дърво на тесния път близо до Довил. Баронът и неговите приятели са умрели от мигновена смърт. Неговият единствен син, четиринайсетгодишният Аугуст Арнхалд, ще наследи едно от най-големите богатства на света, включително заводите за желязо и стомана, както и онези, където се произвежда оръжие.

Роза скочи на крака.

— Извинете ме — каза тя едва чуто, — сетих се, че имам много важна работа.

Миси седеше в кухнята и пиеше кафе с Бюла.

— Какво има? — попита тя разтревожена от зачервеното лице и блестящите очи на Роза.

— Арнхалд е мъртъв! — извика Роза. — Умрял е при автомобилна катастрофа вчера. Пише го във вестниците. О, Миси, Миси! Бедите ти свършиха!