Елизабет Адлър
Собственост на една дама (47)

Глава 46

Джени лежеше на леглото и гледаше как Валентин съблича сакото си и мие ръцете си над малкия леген, поставен в ъгъла.

— „Никога вече тези ръце няма да са чисти“ — цитира тя тихо.

Той направи гримаса.

— Лейди Макбет, когато мие ръцете си след убийството. — Очите им се срещнаха и той добави: — Не е трудно да се убива, Джени. Обучаваха ме на това. Но не е нещо, което ми харесва. Само че с Борис Соловски нямах друга възможност. Баща ми е човек с положение, честен и уважаван, а Борис искаше да го съсипе, за да бъде самият той обсипан с почести. Обичам родината си, но обичам и баща си.

Тя не отговори. Очите й го следваха — той вдигна сакото и извади револвера от джоба му, постави го на масата. Той блестеше на светлината като малко, но злобно същество. По гърба й полазиха тръпки. Той захвърли сакото на леглото и седна до нея.

— По-добре ли се чувстваш сега? — каза той, хвана брадичката й с длан и обърна лицето й към своето. — Още ли те боли?

Тя погледна наранените си кървящи глезени и подути стъпала.

— Горката Джени! — прошепна той нежно. — Ти просто не знаеше в какво се замесваш, нали?

Отиде до мивката, напълни чашата с вода, коленичи пред нея и започна да мие раните й.

— Ще трябва да отида до аптеката — каза той разтревожен. — Ще ти трябват антисептични средства и болкоуспокояващи. — Седна отново на леглото и я прегърна. — Никога, към никого другиго, не съм изпитвал такива чувства — каза й нежно.

Тя поклати глава.

— Нито пък аз, Валентин. Какво щях да правя без теб?

Той целуна очите й, после ушите, косата, устата. Тя беше изпълнена с нежност към него, той беше неин спасител, неин съюзник, неин любовник. Беше толкова лесно, толкова естествено, толкова истинско, когато той я любеше…

Нямаше представа, колко време е минало, когато се събуди — един, два часа, може би повече… Валентин седеше до масата и почистваше оръжието. Русата му коса грееше на светлината на лампата. Приличаше на дете, което е посветило вниманието си на любимата си играчка. Смъртоносна играчка. Той вдигна глава и се усмихна.

— Сигурно си гладна. — Остави оръжието на масата.

Тя поклати глава.

— Мисля, че никога вече няма да съм гладна. Не помня кога ядох за последен път, може би в самолета… А дори не знам колко време мина оттогава. — Главата й беше странно лека, беше загубила всякаква ориентация. — Валентин, какво ще правим сега?

Той взе единия от столовете с права облегалка и седна пред нея. Очите му не се откъсваха от нейните.

— Този път аз ще имам нужда от помощта ти, Джени — каза той тихо. — Трябва да намеря „дамата“ преди КГБ и ЦРУ.

Тя го погледна озадачена.

— Мислех, че знаеш.

— Ти си единствената, която знае.

И изведнъж всичко й се изясни. Валентин не знаеше коя е тя. Мислеше, че тя е просто Джени Рийс, темпераментната телевизионна репортерка, която се беше забъркала в тази каша в опит да се издигне в кариерата. Сърцето й се сви и тя каза безизразно:

— Затова ли ме спаси от лапите на Борис? За да те заведа при „дамата“?

— Признавам, че това беше една от причините — отговори й внимателно той. — Но ти знаеш, че тя не е била единствената.

Тя хвърли поглед към проблясващото оръжие, което всеки момент можеше да се превърне в инструмент на смъртта, и устата й пресъхна от страх. Изведнъж разбра, без всякакво съмнение, че когато Валентин разбере коя е, ще я убие. „Времето работи за мен, каза си тя. Живот за живот, а? Спасих твоя и сега те моля да спасиш моя. Трябваше да разбера.“

Затвори очи, за да не вижда омразното оръжие, но то беше там, дори в мрака, предизвикан от затворените й клепачи.

— Аз… Всъщност аз не знам коя е тя — изрече тя бързо. — Аз… Ами трябваше просто да се обадя на един телефонен номер, когато стигна тук. На някого, който наистина я познава…

— На кого? — попита той нетърпеливо. Наведе се към нея и стисна ръката й. — Кой я познава?

Тя си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Михаил Казан — отговори с треперещ глас.

Той кимна.

— Нещата се изясняват. Смарагдът беше продаден от една от компаниите на Казан. Проучих миналото им. Те произхождат от Русия и са работили за княз Иванов.

— Те са я защитавали през всичките тези години — каза тя, бързайки да доукраси историята си. — Михаил Казан се свърза с мен, защото мислеше, че нещата са отишли твърде далеч. Искаше да сложи край на международното търсене. Каза, че щяло да бъде по-безопасно, ако се разкрие самоличността й… Преди някой да я е намерил и… — Тя прехапа устни. Молеше се той да й повярва. — Тя е в тяхната вила.

Той поднесе дланите й към устните си.

— Благодаря ти, Джени.

Очите му бяха пълни с нежност и тя си помисли, че той никак не прилича на убиец. Той беше Валентин, мъжът, когото тя обичаше… Но в подсъзнанието си чуваше думите на Кал: „Валентин е първо руснак и на второ място — мъж. Никога не го забравяй“.

Той намести възглавницата й и нежно я целуна. После отиде до масата и взе пистолета. Тя го гледаше с очи, потъмнели от страх. Не искаше да вика, не искаше да бяга. Той щеше да я убие все пак. Беше неизбежно.

Валентин пъхна пистолета в джоба и облече сакото си.

— Поспи още малко — каза той тихо. — Ще се върна скоро. — Усмивка озари красивото му момчешко лице. — И после животът ще потече постарому. — Тръгна към вратата с лека, дебнеща стъпка — все едно че отиваше на лов. — Ще бъдем заедно, ти и аз.

Вратата се затвори след него и тя чу превъртането на ключа в ключалката. Чу стъпките му да заглъхват в коридора, зарови глава във възглавницата и заплака. Но не плачеше от облекчение, плачеше, защото беше влюбена в човек, който искаше да я убие. След малко, вдигна глава и избърса очи с износения чаршаф. Скочи на крака, отиде до прозореца и го отвори. Беше се зазорило. Пред хотела го нямаше черният „Форд скорпио“, табелата проблясваше в зелено над безлюдната улица. Върна се в стаята и си спомни как Миси я беше предупреждавала, а тя не й беше обърнала внимание и щеше да стане причина за гибелта им. Защото беше абсолютно сигурна, че когато Валентин открие истината, ще убие и Миси. Трябваше да излезе от тук! Трябваше да намери помощ!

Затършува из стаята, за да намери нещо, с което да отвори вратата. Отчаяна, готова да полудее, сграбчи дръжката и я разтърси силно, ядно, и закрещя наистина като обезумяла. Чу се пукот като от изстрел. Неочаквано дръжката остана в ръката й, а вратата се отвори. Беше толкова изненадана, че остана прикована на мястото си няколко секунди. Като се съвзе, излезе предпазливо в коридора. Беше толкова тихо, като че ли тя беше единственият гост на хотела. Изтича до стълбището, спря и се ослуша. Всичко беше спокойно. Слезе до първата площадка, отново се ослуша, а после бързо пробяга останалите й стъпала и излезе на улицата. От форда нямаше и следа и тя въздъхна облекчено. Тръгна към хиподрума, като с едно око наблюдаваше улицата за минаващо такси. Но огромният площад, обикновено задръстен от туристи, беше безлюден в този ранен час. Огледа се несигурно. Нямаше никаква представа, къде може да е най-близката полицейска станция и помисли с копнеж за Кал. Искаше той да е тук, за да й помогне. Защо, господи, защо не му беше казала истината по-рано? Винаги беше усещала, че може да му се довери. Питаше се, ако има достатъчно късмет и оживее, дали Кал ще й се довери някога отново. Единственото, което можеше да направи, бе да се обади на Михаил. Той ще дойде при нея. Михаил ще я спаси.

Валентин я наблюдаваше от другия край на площада. Беше се опитал да стигне до вилата на Казан, но пътят беше блокиран от полицейски коли. Трябваше бързо да завие, преди да са го спрели. Караше към хотела, когато в огледалото за обратно виждане видя Джени. Спря колата и я последва. Не беше очаквал от нея да се опита да му избяга. Мислеше, че му има доверие, и я гледаше тъжно, питайки се дали да й се обади, или да изчака, за да види къде ще го заведе тя. Тя тръскаше слушалката на най-близкия уличен телефон, но той очевидно беше повреден, затова тя опита следващия. Той също не работеше. Тя обхвана главата си с ръце, стойката на тялото й издаваше примирение. Той отново изпита мъка, мъка от това, че се опита да го измами. Бедната Джени. Бедната, безразсъдна, красива Джени.

Джени се огледа отчаяно наоколо за помощ, но нямаше никого. Тя тръгна на север, през площад „Султанхамет“. Търсеше кафе, което да е отворено, откъдето да се обади, молеше се да мине такси… нещо… някой… Мина по още една безлюдна улица и спря пред „Йеребатан сарай“. Сградата имаше стъклени врати. И през стъклото тя видя малък офис и телефон. Отиде до кофата за боклук, взе едно празно бирено шише, замахна и мълчаливо загледа как хиляди стъклени парченца се посипаха в краката й. После бързо се пъхна вътре, сграбчи телефонната слушалка и набра номера на Михаил.

— Вдигни, о, моля те, Михаил, вдигни — молеше се тя и плачеше от страх. Когато, на четвъртото иззвъняване, й отговориха, подскочи радостно. — Михаил, о, Михаил! — извика тя. — Аз съм, Анна!

Той каза бързо:

— Не се опитвай да ми обясняваш. Само ми кажи къде си.

— В „Йеребатан сарай“. Счупих стъклото на вратата, за да стигна до телефона…

— Чакай там. Ще дойда да те взема. Добре ли си, Анна? Проследиха ли те?

— Да… Не… — отговори тя. — О, Михаил, много се страхувам!

— Веднага тръгвам. Скрий се във водоема. Бързам. Идвам.

Чу се „клик“, когато той остави телефонната слушалка. Тя погледна нервно през рамо и после направи това, което той й каза. Но се чувстваше така, сякаш е дошъл мигът на смъртта.

Навън, Валентин се облегна на стената със скръстени ръце. Лицето му беше като маска на болката. Беше говорила на английски на Михаил Казан. Той беше чул всяка нейна дума. Джени беше Анна. Тя беше неговата братовчедка. Джени беше „дамата“, която той търсеше.