Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Москва

Генерал-майор Борис Соловски се взираше в копието на разкодираното съобщение, което лежеше на бюрото му. Беше от Валентин и адресирано до Сергей. Беше съвсем кратко. Валентин още не бил открил доказателства за това, кой е купил смарагда, но определено не били американците. Имало няколко други следи, по които вървял. А междувременно дали Борис няма да смъкне охраната от него, защото, като дипломат, не бил свикнал нито на това непрекъснато тичане, нито на преследването. А двамата мъже на КГБ били толкова мудни и тъпи, че биели на очи. Щял да изпрати съобщение отново след няколко дни.

Борис удари гневно с юмрук по бюрото. Валентин беше точно като баща си — арогантен, много умен и прекалено красив. Той се облегна назад. Голата му глава блестеше на светлината на лампата, а пълното му замислено лице пламтеше от гняв. Беше стиснал устни и бръчките от носа към устата му се бяха врязали по-дълбоко, смръщените му вежди бяха слезли още по-ниско над малките остри очички. Винаги беше мразил доведения си брат. Още от самото начало беше разбрал, че Сергей е различен. Изглеждаше различно, държеше се различно, говореше различно — когато въобще си отвореше устата. Това копеле Сергей дори миришеше различно.

Когато баща му беше довел момчето у дома, им беше казал, че е сираче на Революцията, че се казва Сергей и че сега ще бъде техен син. Беше видял как в очите на майка му светна съчувствие към мръсното и изтощено момченце. Тя незабавно го беше взела в прегръдките си. Беше го притиснала към пълната си гръд и зашепнала тихо успокоителни думи. Още същия ден в сърцето на Борис беше пламнала ревността, а през следващите години огънят се беше разгорял и превърнал в омраза. Това, че баща му се гордееше с всяка една постъпка на Сергей, само засилваше омразата. Скоро тя прерасна в ненавист.

Когато Борис беше на единайсет години, а Сергей — само на седем, по-малкото момче го превъзхождаше в почти всичко. Нямаше съмнение, че на баща им това също е ясно. Григорий не криеше факта, че се гордее с успехите на Сергей в училище. Вече беше взел два класа напред и беше в класа непосредствено след Борис. Баща им непрекъснато хвалеше усърдието на Сергей, но Борис трябваше да работи два пъти по-старателно, за да изкара прилични оценки, А Сергей вършеше абсолютно всичко със завидна лекота. Но имаше неща относно новия му брат, които баща им не знаеше. Тайни, които Борис знаеше, защото спеше в една и съща стая със Сергей, който понякога говореше насън. И най-странното от всичко беше, че Сергей говори на чужд език. Борис не знаеше на какъв, защото никога в живота си не беше чувал чужда реч. Но знаеше, че в стара Русия благородниците говорели френски и английски така добре, както родния си език. И подозираше, че Сергей произхожда от аристократично семейство. Беше твърдо решен да разбере какво говори брат му насън, но успяваше да различи само три думи — татко, маман и Миси. С усилие на волята стоеше буден през нощта и напрягаше слух в тъмнината. Но майка му започна да се тревожи от дълбоките сенки под очите му и пребледнялото му лице. Започна да му дава билки за сън, които на всичкото отгоре имаха много неприятен вкус.

Един ден бяха излезли на езда — той, Сергей и баща им. Имаше една висока дървена ограда, която той непрекъснато се упражняваше да прескача, макар за това да му беше необходима цялата му смелост. И най-после беше успял. Чувствайки погледа на баща си, той препусна в галоп и прескочи тромаво оградата. Успя да се задържи на гърба на коня, защото беше стиснал с всички сили гривата му. Зад себе си чу тропота на копита и възторжения вик на баща му, когато Сергей успя да прелети над оградата толкова грациозно, все едно че конят му имаше криле.

Без съмнение, новият му брат обожаваше баща им. Вървеше след него непрекъснато. Григорий се смееше тихо и му казваше да го остави за малко сам, да си гледа неговата работа. Въпреки това сивите очи на Сергей го следваха неотлъчно. Приличаше на малко игриво кученце, което чака знак за разходка от любимия си господар. Тогава Борис беше решил, че на всяка цена ще открие тайната на Сергей и ще го изобличи пред баща им като лъжец. Закле се, че ще разбере всичко, дори с цената на живота си.

Сега, като си спомни тази клетва, той стисна ръце в юмруци. Ако беше по-умен, щеше да убие Сергей още преди години. А ето, че сега ще трябва да се разправя и с него, и със сина му. Сграбчи съобщението и прекоси червения килим. Спря пред тежките двойни врати. Двамата въоръжени войници отпред веднага отдадоха чест и той също вдигна ръка за поздрав. А после с маршова стъпка прекоси фоайето, слезе по мраморното стълбище, прекоси вътрешния двор и тръгна към офиса на брат си.

Сергей го видя през прозореца. Знаеше, че ще дойде. Лесно беше да се предвиди как ще постъпи Борис. Беше облечен в униформата, която сам беше измислил за себе си и която, също като униформите на немското SS трябваше да вдъхва ужас — военно сако, на което проблясваха еполети и медали панталони като за кавалерията, макар той да не беше се качвал никога на военен кон високи, блестящи от лъскане, ботуши, които имаха ток, за да му придават височина. На голата му глава беше положена шапка с изобразени върху нея сърп и чук. Сергей се замисли за Григорий. Години наред си задаваше въпроса, как е възможно прекрасен човек като него да даде живот на този психопат. Помнеше деня, в който Григорий го беше завел у дома си и с гордост беше заявил, че той ще бъде новият му син. Беше изпаднал в шок и не можеше да забележи много от нещата тогава, но веднага беше обикнал новата си майка. Тя беше топла и мила и винаги си пееше, докато шеташе из къщата. Но с тъга си мислеше, че тя никак не прилича на красивата и елегантна княгиня маман. Надяваше се, че истинският му баща е още жив и че някой ден ще се срещнат. Може би утре, мислеше си той в началото, а после — може би следващата седмица, следващия месец… Но месеците се превърнаха в години и той разбра, че мечтата му няма да се сбъдне. Новият му брат, Борис, беше тъмнокос и набит, с остри черни очи. Сергей знаеше, че всичките им мъртви синове са били руси като майка си. Питаше се дали Григорий не го беше спасил, защото приличаше на тях. От самото начало беше разбрал, че Борис го мрази. Чувстваше върху себе си неприязнения му поглед дори докато седеше тихо до чистата дървена маса в малката тристайна къща, която според местните стандарти беше луксозна, но която в неговите очи беше бедна и спартанска. Дори в мрака, когато си легнеха, чувстваше втренчения поглед на Борис. Понякога мислеше, че сигурно сънува, но после зърваше проблясващите очи на Борис и разбираше, че не е сън. Единственият сън, който го спохождаше, беше онзи, в който майка му умира. Беше винаги един и същ. Тя лежеше на снега, обкръжена от нападателите си, дългата й руса коса в безпорядък. Умоляващите й теменужени очи срещат неговите, но само за секунда. После лицето й се превръща в кървава каша, толкова червена, че изгаря очите му. Той пищи и пада на колене и нежно я покрива с кожената й наметка. После сгушва лице на гърдите й и вдъхва аромата на теменужки, който винаги е с нея. И тогава се събужда, задъхва се, защото не му достига въздух, все още усеща аромата на теменужки толкова силно, че вярва, че се е върнал у дома и че тя ще дойде да го целуне за „лека нощ“. Беше свикнал да не крещи, за да не буди Борис. Лежеше тихо и се потеше от ужас, чакаше да престане треперенето на ръцете му. И тогава пъхаше пръсти в сламения дюшек и докосваше камъка, който някога беше на майка му. Въздъхваше от облекчение, че все още е там. Снегът беше толкова почервенял от кръвта на княгиня Анушка, че никой не забеляза рубинения пръстен, който лежеше до мъртвото й тяло. Сега той беше всичко, което му беше останало от миналото. Дълбоко в сърцето си знаеше, че никога не би имал повече. Наталия и Григорий не знаеха нищо нито за сънищата му, нито за пръстена. Те си бяха негови тайни, както и спомените му. През деня той никога не си позволяваше да мисли за миналото. Беше видял по небето оранжевите отблясъци от пожара във Варишня, но все още хранеше мъничка надежда, че баща му е жив.

Григорий беше неговият герой. Той го беше спасил от челюстите на смъртта и беше отмъстил за убийството на майка му. На него дължеше живота си, затова беше решил да постъпва така, че винаги да доставя удоволствие на новия си татко. Вече нямаше да бъде Алексей Иванов, бъдещ руски княз, а Сергей Соловски и щеше да накара баща си да се гордее с него така, все едно му е роден син. От цялото си сърце желаеше да се превърне в мъжа, който Григорий искаше от него да бъде. Но колкото и да се опитваше, не можеше да забрави кой е всъщност.

Няколко седмици след случилото се при оградата, той се връщаше от къщата на дядо си, където го бяха изпратили да помогне в грижите за кравите. Край езерото се виеше пътека, по която той обичаше да препуска в галоп. Тук-там дърветата растяха доста близо едно до друго, а ниските им клони препречваха пътеката. Беше си измислил своеобразна игра — да препуска колкото може по-бързо и да се навежда, за да не удари главата си в клоните. Усмихна се, когато конят стъпи на пътеката. Животното също изпръхтя от удоволствие. И двамата се радваха на предстоящата игра, на отражението на слънчевата светлина във водата, на лекия ветрец, поклащащ брезовите клонки. Никога не можа да разбере дали е видял тънката корда, опъната през пътеката, или инстинктивно е усетил опасността. Чу ужасеното цвилене на коня, когато дръпна рязко юздата и изкриви главата му на една страна. После двамата се изтърколиха по стръмния бряг и паднаха във водата. Конят отчаяно зарита с крака, опитвайки се да стъпи на дъното на потока. Сергей се беше хванал с една ръка за хлъзгава скала, а с другата, като по чудо, още държеше юздите. Леденостудената вода течеше бързо и образуваше водовъртежи, а на няколко метра от тях имаше опасен водопад. Треперещ от студ и от страх, той се качи отново на гърба на коня и го преведе пред обраслите с мъх камъни до брега. Легна на врата на коня и зачака страхът да се уталожи. А после слезе на земята и се върна до мястото, където видя кордата. Беше изчезнала. Разгледа внимателно клоните на дърветата и забеляза счупени вейки. После се огледа наоколо. Усещаше тръпки по гърба си, като че ли някой го наблюдаваше. Но не се чуваше нищо, освен бученето на потока долу. Замислен, Сергей се върна при коня си. Спомни си един епизод от ранното си детство. За да се отплатят на баща му за добрината, селяните от Варишня често го вземаха със себе си в конюшните, където, освен че го учеха как да се грижи за конете, му показваха и много номера. Един от тях беше как да обезглавиш препускащ конник. Трябва само да опънеш тънка корда на височината на гърлото му. „Това винаги успява“, казваха селяните, широко усмихнати. Върна се съвсем бавно в къщата. Знаеше, че на света има само един човек, който би искал да го види мъртъв.

На вечеря Борис упорито избягваше погледа му. Сергей не спомена нищо за случилото се. Взаимоотношенията им бяха вече определени. Годините само бяха задълбочили съперничеството им. И Григорий Соловски беше безпомощен пред него. Сергей знаеше, че Борис е този, който се е опитал да го убие тогава. Знаеше, че все още би го убил, ако можеше.

На вратата не се почука. Шефът на КГБ направо, и съвсем естествено, влезе в стаята.

— Мама ни учеше и на по-добри обноски от тези, Борис — каза тихо Сергей. — Можеше и да съм на среща.

— Но не си — отговори брат му и хвърли съобщението на бюрото му. — Дойдох да те попитам какво означава това. Или и ти, като всички останали, си в неведение относно действията на Валентин?

— Ти? В неведение? — Сергей се засмя. — Какво признание от шефа на КГБ! Предполагах, че ти знаеш всичко.

Борис сложи и двете си длани на бюрото и се наведе толкова силно напред, че лицето му почти докосна това на Сергей.

— Не се опитвай да ми се подиграваш, другарю — каза той извънредно тихо, но много заплашително. — Знам всичко за теб и за сина ти.

Сергей го изгледа студено.

— Може би забравяш, че единствено Партията може да бъде съдник на пристрастията и действията на народа? Какво преследваш в случая, Борис — интереса на държавата или лично отмъщение? Мислех, че използваш хората си, за да се доберат до „дамата“, и че на Валентин е разрешено да използва мозъка си.

Борис сграбчи хартията, смачка я на топка и я захвърли в кошчето. Не го уцели и лицето му почервеня от яд. Сергей спокойно отбеляза:

— Никога не си бил добър в игрите с топка.

— Защо синът ти не се е сдобил със смарагда? — попита кисело Борис. — На кого, по дяволите, е разрешил да го изпревари? И защо?

Сергей сви рамене.

— Ти познаваш и играта, и играчите. Защо не се опиташ да отгатнеш?

— Валентин не беше изпратен, за да прави догадки. Трябваше да изпълни възложената му задача. А сега дори не знаем къде е.

Без да иска, Сергей се засмя.

— Добре, че ЦРУ не може да чуе сегашния ни разговор, Борис — каза той. — Сигурно има десетина мъже на КГБ в Женева, а ти казваш, че нито един от тях не знае къде е Валентин. Това е смешно.

Борис ядосано удари с юмрук по бюрото.

— Добре тогава, къде, по дяволите, е той? Сигурно е казал поне на теб.

Сергей бавно поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа, къде е Валентин. Ако ми беше телефонирал, ти щеше да знаеш. — Той изгледа студено Борис. И двамата знаеха, че единият подслушва телефона на другия. — Предполагам, че трябва да му имаме доверие. Той си върши работата и ще изпрати съобщение, братко.

Борис се завъртя на пети и отиде до вратата. Сергей си помисли затова, колко смешно изглежда той във високите кожени ботуши и военната униформа. Приличаше на малка, но много опасна марионетка, на която самият дявол дърпа конците. Русия щеше да бъде много по-добре, ако не съществуваха хора като Борис Соловски. Сергей беше сигурен, че не само той мисли така. Клюките, които се носеха около личния живот на Борис, ставаха все повече и повече и се разпространяваха все по-нашироко. За Борис щеше да е много по-добре, ако внимаваше къде стъпва.

Но когато вратата се затвори с трясък, Сергей тревожно се запита къде ли е Валентин и какво ли прави. И защо не беше успял да се сдобие с диаманта и да установи самоличността на „дамата“. Защото съобщението не съдържаше ключовите думи „с най-добри пожелания“, които щяха да им подскажат, че Валентин я е намерил.