Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 41

На екрана Азалий винаги беше откритото слънчево момиче, което всички обожаваха, но в личния живот я преследваше лоша съдба. Беше обречена да среща лоши мъже, красиви само на външен вид, мъже, готови да я използват. Джейки Джером като че ли беше различен. Беше нисък и грозен, но нелишен от чар. Винаги беше готов да се усмихне, лесно беше да завържеш разговор с него. Работеше в „Меджик“ като сценарист. Не велик, просто обикновен човек, който много умело преработваше идеите на другите така, че да станат добри за екрана. Работеше упорито и, за разлика от други писатели, не пиеше. Зев много го харесваше. Той беше този, който ги запозна. И после забрави за това, докато не прочете във вестниците, че ги видели заедно в една странична ложа на голямото конно надбягване. Но и тогава не се разтревожи особено, защото Джейки не беше типът на Азалий.

Приятелството им се задълбочи и тя започна да го води в къщата, за да го сприятели и с нас. Виждахме, че той се държи нежно с нея, не се мъчи да я излъже, нито да я използва. Не се беше преместил в нейния апартамент, както правеха другите й приятели. Рахел вече беше омъжена за Дик Невърн и имаха две деца, и двете момчета. Често хващах Азалий да ги гледа с копнеж и много я съжалявах. Тя знаеше, че не би могла да има деца. Започнахме да се питаме дали това е сериозно, дали най-после не е намерила истинската любов.

Зев назначи Джейки за отговорник по сценариите и му повиши заплатата. А той изхарчи цялото си месечно възнаграждение, за да купи на Азалий едно венецианско огледало, пред която тя изпаднала във възторг в някакъв антикварен магазин. Тя беше очарована от подаръка. И реши, че огледалото ще е най-важното нещо в стаята й, която трябваше да се промени така, че то да се впише най-добре в нея. Когато дизайнерът приключи с новото подреждане, тя ни покани на вечеря. Щяхме да бъдем само Азалий, Джейки, Зев и аз. Той беше разговорлив, отпуснат, весел. Такава беше и тя. Казах си, че тя никога не е изглеждала толкова добре, и му бях благодарна, че е бил добър с нея, че й е помогнал. Беше 1937, Азалий беше все още на двайсет и четири години. Но беше станала звезда още на шестнайсет. Джейки беше на двайсет и девет, но беше абсолютно неизвестен. Никога не говореше за семейството си. Знаехме само, че са евреи и живеят във Филаделфия. И че по-голямата част от роднините му все още живеели в Полша.

Възхитихме се на бялата, блестяща, кристална стая и Азалий каза, че Джейки ще направи съобщение. Той се изправи, прочисти гърлото си и, съвсем официално, помоли Зев за ръката на Азалий. Той я познаваше само като Ава и, естествено, поиска ръката на Ава. Беше идеалният джентълмен — почтителен, дори срамежлив, макар че, който го познаваше, дори не предполагаше, че е такъв. Азалий ме погледна умолително и каза: „О, моля те, моля те, Миси, кажи «да»“, точно така, както беше помолила да й разреша да се снима в киното. И, разбира се, ние се засмяхме и казахме „да“. Започна да се лее шампанско, а сватбата беше определена за октомври. Щеше да бъде голяма, с всичко, което подобава на случая. Азалий изглеждаше щастлива и съвсем разумна. Решихме, че Джейки ще бъде добър съпруг, щом отсега имаше такова влияние над нея.

След вечеря той ни каза, че му попаднал някакъв сценарий — пиеса, от която той можел да направи добър мюзикъл. „Но защо да не оставим Ава да опита и на «Бродуей», Зев? А по-късно да направим филма. Така ще постигнем двоен успех. Освен това, Ава казва, че ще й хареса да опита в театъра, просто за разнообразие.“ Зев беше изненадан, но се съгласи да прочете пиесата. Не беше кой знае какво, но щеше да разкрие таланта й на танцьорка и на певица. Песните бяха хубави. Джейки щеше да накара или Коул Портър, или Ървинг Бърлин, да напишат музиката. Искаше само най-доброто за Ава. Беше купил пиесата за две хиляди долара и искаше да я даде на Азалий като сватбен подарък. Как можеше Зев да му откаже?

Джейки свърши работата по сценария. Азалий помоли Дик да бъде режисьорът. За него, както и за нея, това щеше да е първата изява в театъра, но тя му имаше доверие. Театърът, който наеха, щеше да открие сезона през март. Джейки нае офис и намери партньор за Азалий — Уил Хънтър, красив и достатъчно добър, за да помогне на Азалий да се изяви, но без да отнеме нещо от нейния блясък. Когато работеше, тя винаги беше добра професионалистка, но сега беше изцяло погълната от работата. Беше предана и на нея, и на Джейки, на когото вярваше. И той не я разочарова. Една мразовита мартенска нощ театърът разтвори вратите си. Студът обаче не попречи на публиката. Те аплодираха всеки номер, а на края заляха Ава с буря от аплодисменти. Не можех да не си спомня моите малки успехи в шегите на Зигфийлд, макар той отдавна да беше мъртъв. Знаех как се чувства Азалий. Седях на мястото си, а сълзите течаха по бузите ми. Бях много горда с нея. Беше отишла много далеч и високо. Не само в кариерата, но и в борбата с онзи несъществуващ неин свят. Тази нощ тя беше завършена личност, Ава Адер, беше красива и постигна абсолютен успех.

Отидохме в „Сарди“, за да отпразнуваме случая, и чакахме нервно първите отзиви на вестниците. Когато излязоха, всички се развеселиха, толкова добри бяха те. Надпреварваха се да хвалят Ава, Дик, музиката, всичко. Никой не се беше замислил сериозно над сюжета. Но това нямаше значение. Тълпите тичаха към театъра и „Холивудско момиче“ ни донесе цяло състояние. Зев получи шейсет процента, а Джейки — двайсет. За първи път в живота си Джейки беше богат и парите изтичаха между пръстите му като вода. Той канеше на вечеря всички всяка вечер след представлението, а после празнуваше в „Сторк Клъб“. Купи на Азалий годежен пръстен с огромен диамант. И се премести от малкия си апартамент на „Бродуей“, който беше над офиса му, в голям апартамент на „Плаца“, срещу нейния хотел — „Шери Недърлънд“. Двамата не правеха секс и ние решихме, че Джейки е от онези старомодни момчета, които смятат това за забранено преди брака. Сватбата обаче беше отложена за април заради успеха на пиесата и за да имат време да й намерят заместничка дотогава.

Посещавах я често. Пътувах с влака, защото винаги съм изпитвала страх от самолетите. Оставах при нея в хотела, но почти през целия ден бях сама, защото тя ставаше много късно. Всяка нощ след шоуто празнуваха. Джейки идваше към четири часа и й поръчваше храна в стаята. Грижеше се и за диетата й. На нея като че ли й харесваха грижите му. Приличаха на баща и дъщеря, само дето той беше прекалено млад, за да й бъде баща.

Скоро откриха панаира и в Ню Йорк дойдоха посетители от различни държави. Тя непрекъснато беше заета. Забавляваше чужди делегации след шоуто. Беше очарователна, блестеше, непрекъснато се смееше, с една дума, държеше се така, както се очаква от звезда. Познаваше Джейки от две години и през това време не беше се „разболявала“ нито веднъж. Надявах се, че вече ще забравим лекарите в бели престилки, санаториумите и досадата на дългите дни, когато тя предпочиташе да спи по цял ден, защото чувството, че не може да се справи с живота, беше болезнено за нея. Една нощ, по време на шоуто, бях зад сцената. Мисля, че беше през октомври. Менажерът каза, че са дошли много важни гости от Русия, които биха искали да се запознаят лично с Ава Адер. Гласът ми трепереше, когато попитах кои по-точно са те. Политици, заемащи постове по върха, отговориха ми, били тук за конференцията. Водач им бил генерал Григорий Соловски. Само след миг се пренесох в миналото, в онзи препълнен с народ влак, който бавно се движеше през зимния пейзаж. Същият този Соловски, който ми беше отнел Алексей. И онова, от което най-много се страхувах, щеше да се случи. Той ни беше намерил. „Може би не трябва да позволявате на Ава да…“, казах аз. Но ето, че той внезапно се появи на прага. Същият онзи набит тъмнокос селянин, когото видях преди двайсет години. Но тогава той беше още млад и несигурен и прие историята ми, макар, може би, да не й повярва. А сега беше човек на властта, облечен в униформа на властта. Погледнах зад него. Мисля, че очаквах да видя Алексей.

Бях извън кръга светлина, но това нямаше особено значение, защото погледите им бяха фокусирани в Ава Адер.

Гледах, трепереща, как Соловски хваща ръката й и се покланя. „Много харесахме шоуто“, каза той на английски, но със силен акцент. „И поискахме да се запознаем с вас. Това не се случва много често на нас, руснаците. Поздравявам ви, мис Адер, вашият талант е огромен.“ Соловски бъбри няколко минути, а после, изведнъж, каза: „Не мога да се отърва от чувството, че сме се виждали и преди, мис Адер. Лицето ви ми е познато“. Тя каза: „Мислите ли, че е възможно?“. Знаех какви ще бъдат следващите й думи, затова се втурнах към нея и я прекъснах. „Не искам да бъда груба“, побързах да кажа, „но Джейки иска веднага да тръгнете за «Сторк Клъб». Там са и Коул, и Дик…“ Очите на Соловски срещнаха моите и разбрах, че ме е познал. „Това е майка ми, мисис Абрамс“, представи ме Азалий. „Съжалявам генерал Соловски, но наистина трябва да побързам. Може би ще си поговорим някой друг път…“ Той отново й се поклони и каза: „За мен ще бъде удоволствие“. Но гледаше мен. Приближи се и стисна ръката ми. Каза ми тихо, така че да не чуят другите: „Познаваме се, нали, мисис О’Брайън?“. Не знаех какво да кажа, толкова бях уплашена. Мислех, че сърцето ми ще престане да бие. „Трябва да поговорим“, прошепна той. Питах се дали ЧК чака отвън, за да ни арестува. Лесно му беше да проследи хода на мислите ми. Усмихна се. „Само вие и аз“, добави все така шепнешком. Кимнах. Съгласих се да се срещна с него в хотела след половин час.

 

 

Ню Йорк

Григорий успя да разпознае Миси, защото никога не забрави онзи ден във влака. Това беше единственият път, когато позволи да се върне чувството на селянина, който дължи уважение на господарите, позволи й да му натрапи историята си, за която подозираше, че е невярна, защото се страхуваше да не изглежда като глупак в очите й. Когато се върна в Санкт Петербург, научи всички подробности за смъртта на семейството на княз Иванов. Тогава му беше лесно да събере две и две, но вече беше много късно. Те бяха изчезнали. Отчаяното търсене на хората от ЧК не даде резултат. Нарастващата любов, която изпитваше към Алексей/Сергей му беше попречила да изпълни дълга си към родината. Знаеше каква нужда има Русия от билионите на княза, но не се поколеба нито за миг. Ленин не би одобрил чувствата му, но за него „синът му“ винаги беше на първо място.

Стори му се, че лицето на Ава Адер му е познато. Но едва когато видя Миси, разбра, че се е срещнал със сестрата на Алексей. Ксения Иванова — жива, здрава и красива като известната си майка. Сега, докато асансьорът го изкачваше към хотелския апартамент на Миси, разбра, че тази жена е единственият човек на света, който знае, че той прибра Алексей. Ако беше умен, щеше да намери парите, от които Русия толкова много се нуждаеше.

Тя го чакаше, а на масата бяха подредени прибори от китайски порцелан. Беше толкова спокойна, колкото и ако очакваше други дами, за да си побъбрят на чаша чай. Но опитното му око разпозна страха в тъмния цвят на очите и разширените зеници.

— Значи срещнахме се отново — каза той на руски.

Тя поклати глава.

— Минаха много години, откакто говорих на вашия роден език, капитане, искам да кажа, генерал Соловски.

Той седна срещу нея.

— Мисля, ще откриете, че моят английски се е подобрил. Няма да ви бъде лесно втори път да ме направите на глупак.

— И на вас няма да ви бъде лесно да ме излъжете.

Погледите им се срещнаха.

— При вас е едното дете на княз Иванов. Другото е при мен.

Тя не отговори. Наля чая, без ръката й да трепне, и той се усмихна. Тя умееше да се бори, а това му харесваше. Постави чашата пред него и му предложи лимон и захар.

— Моля ви, разкажете ми за Алексей.

— Можех или да убия момчето — каза той рязко, отсечено, — и да го оставя на вълците в гората, или да го предам на властите, за да стане затворник на новата власт. Но аз избрах третата възможност, за която никой не се сети. Приех го за свой син. И превърнах княза в обикновен човек.

И той й разказа за своето собствено детство в Сибир, за срещата си с Ленин, за страстта си към учението, въобще — всичко.

— Вече имах един син — каза той, а гласът му ехтеше в красивата стая, обзаведена със скъпи мебели. — Сега щях да имам двама. Сергей, както го нарекох, ме следваше навсякъде като паленце. Никога не говореше за семейството си, а аз направих всичко възможно той да свикне с нашия простичък начин на живот. Той беше много умен и му беше лесно да спечели стипендията, която му позволи да учи в университет в Москва. И така, той дойде при мен там. Всичко му се удаваше. Минаха много години, преди да му позволя да стъпи в Ленинград, или Санкт Петербург, както го знаеше той. Страхувах се от спомените, които можеха да се отключат в него.

След като завърши московския университет, Сергей отиде да отбие службата си в армията. Оказа се способен офицер и сега, на двайсет и седем години, е предан член на Партията. Стъпил е на първото стъпало на стълбата, която ще доведе до висок политически чин. Никога не говорим за миналото. То е забравено. — Той добави, напълно спокойно: — Горд съм от успеха на експеримента си. Гордея се и със сина си Сергей. Можете да си представите колко силна беше изненадата ми, когато тази вечер попаднах на вас и разбрах, че може би съм открил онова, което Русия търси от години. Но те, разбира се, нямат доказателство, че децата на княз Иванов са успели да избягат. Само вие и аз знаем какво се е случило с тях. Търсят ги из целия свят и още не са се отказали. За Русия е много важно да ги открие. И вие знаете защо.

Като стисна здраво ръцете си, за да не се види, че треперят, Миси попита:

— И вие ще им кажете?

Този въпрос искаше да му зададе още в мига, когато беше разбрала, че я е познал. Той й се усмихна любезно:

— Може ли да получа още една чаша чай? Много е уютно тук, до огъня. Все едно съм се пренесъл в нашата стара дача.

Докато тя наливаше чая, той изучаваше лицето й. Очите й бяха сведени надолу и той не можеше да види изражението им, но знаеше, че нещата се развиват според очакванията му.

— Вие и аз сме изпълнили дълга си към „децата си“ — каза той. — Ава и Сергей постигнаха такъв успех, за какъвто не биха могли и да мечтаят като деца на княз Иванов и княгиня Анушка. Сергей е човек, който може да се грижи за себе си. Може да се гордее с постигнатото, защото не му е купено с помощта на парите. Може ли да кажете, че експериментът ми е бил погрешен, Миси? Не по-лош от този да се опитате да отгледате Ксения като собствена дъщеря, нали?

Той хвана дланите си една в друга и подпря брадичка на тях. Погледна я с тъмните си пронизващи очи.

— Вие сте умна жена, Миси — каза тихо той. — Няма нужда да ви обяснявам какво ще стане, ако просто вдигна телефона, още сега, и се обадя на ЧК. Те винаги са с мен, дори тук, в Ню Йорк, винаги са наоколо…

Лицето й щеше да пребледнее още по-силно, ако можеше. Той се усмихна доволно. Щеше да направи блестяща сделка.

— Мога завинаги да ви отнема Ава — каза той. — Мога да оставя руските власти да правят с нея каквото пожелаят, защото тя е ключът към богатството, от което страната ми отчаяно се нуждае. — Той замълча за секунда-две, но я наблюдаваше като ястреб, който кръжи над врабчето, преди да се стрелне и да го погълне. — Но виждам, че я обичате като собствено дете. А аз съм човек, който не е лишен от чувства. Затова искам да се споразумеем. Искам да дам нещо на Сергей, за да му се отплатя за щастието, с което той ме дари. Не мога да измисля нищо по-добро от това да го събера със сестра му. Всичко ще остане в тайна, ако се съгласите Ава да дойде с мен в Русия за няколко седмици. Ще й осигуря „посещение във връзка с културата“. Няколко концерта. Ще се грижа за нея и ще гледам нищо лошо да не й се случи.

Миси усети опасността и космите по врата й настръхнаха. Дори въздухът миришеше на опасност, както беше и тогава, във влака. Той щеше да заведе Азалий в Русия и да я предаде на ЧК, а после сигурно щеше да получи част от богатството. Алексей никога нямаше да я види, дори нямаше да разбере, че е още жива. А Соловски все още щеше да има сина си, но тя знаеше, че в играта има още един коз. И че той е в нейните ръце.

— Разбирам прекрасно „чувствата“, които ви ръководят — отговори тя. — Но онова, което предлагате, е невъзможно. И не можете да ме заплашвате с ЧК, защото заплахата ви е безпочвена.

— И защо мислите така? — Той се изправи и започна да кръстосва стаята с ръце на гърба.

— Защото Америка е демократична страна и заплахата тук не е начин на живот. Ава Адер е известна. Ще стане международен скандал. И той ще се обърне против Русия.

Той сви рамене.

— Русия е силна. Преживяла е много скандали.

— Другата причина — продължи да говори тя седнала на дивана с изправен гръб и срещнала очите му без страх — е, че знам какво се е случило с Алексей Иванов. И ще го кажа дори под клетва в съда. Копие от признанието ми, подписано и от моите адвокати, ще бъде в сейф в някоя банка. Ако се опитате да докоснете Ава Адер, генерал Соловски, ще увиснете на въжето. А също и вашият „син“.

Той я погледна вбесен. Разбра, че е победен. Беше открила единственото му слабо място и го беше използвала. Въздъхна и отново седна срещу нея.

— Изглежда, вие и аз сме заразени от обща болест — любовта. Знаете ли, по-скоро ще умра, отколкото да нараня Сергей. Братът и сестрата няма да се срещнат отново. Алексей Иванов ще живее своя собствен нов живот, а Ксения — своя. Няма какво повече да си кажем.

— А богатството, от което Русия отчаяно се нуждае? — попита тя, защото страхът от ЧК още съществуваше.

— Ще трябва да се погрижите да се скриете още по-добре. Нищо не мога да обещая.

Той се изправи и я погледна. Лека, загадъчна усмивка играеше на устните му.

— Още когато ви срещнах във влака, разбрах, че сте силен и сериозен противник.

— Само в любовта — каза тихо тя. — Не и във войната. — Имаше само още един въпрос, който много искаше да му зададе. — Моля ви, кажете ми какво се случи с княза.

— Беше застрелян по време на бунта в имението Варишня. Тялото му изгоря заедно с къщата.

Вратата, която разделяше нейния апартамент от този на Азалий, внезапно се отвори и те подскочиха изненадани. Лицето на Азалий беше толкова бледо, че тя приличаше на призрак. Тя кършеше неспокойно ръце.

— Съжалявам, ако съм ви прекъснала — каза тя едва чуто. — Прибрах се рано… Имах главоболие…

— Тогава ще ви оставя да си починете. — Соловски се поклони и на нея, и на Миси. — Но няма да ви забравя — добави той, докато излизаше. Миси беше сигурна, че няма да ги забрави.

Обърна се към Азалий, която продължаваше да стои там и да кърши ръце, и разбра, че беше чула всичко. И тогава видя израза в очите й — същия, който беше видяла и в деня, когато куршумите бяха покосили О’Хара и когато тя пищеше така, все едно че никога няма да престане. Но този път крещеше самата душа на Азалий и тя не знаеше как и дали ще могат да я върнат обратно.