Елизабет Адлър
Собственост на една дама (13)

Глава 12

Роза Пелерман от долния етаж изпрати най-голямата си дъщеря, деветгодишната Соня, до улица „Хестър“, за да доведе лекаря. Нареди на останалите си две дъщери да се погрижат за Азалий и остана при Миси до идването на лекаря. Новината се разнесе из целия квартал и скоро стаята се напълни с жени, които носеха малко храна или напитки и предлагаха помощта си. Измиха София и я облякоха в чисти дрехи, а Миси се запита какво би правила без тях. Тя постави абаносовия кръст на София в изстиналите й ръце и едва сега осъзна колко слаба и крехка е тази старица. Докато беше жива, София изглеждаше силна и всяваше страх. Първия път, когато Миси я видя, София отиваше някъде по работа и беше облечена в жълта копринена рокля с дълъг шлейф. Ушите и шията й бяха украсени с диаманти, дългата й гъста черна коса беше украсена с диамантена диадема и носеше красиво ветрило от щраусови пера. А сега тази велика княгиня беше сведена до обикновен човек от смъртта, която е еднаква за всички. Тя вече нямаше нужда от бижута, а само от чисти дрехи и бял чаршаф.

— Направихме всичко, което можахме, Миси — каза Роза Пелерман. — Трябва да повикаш погребалния агент.

Миси я погледна с празни очи.

— Погребалният агент?

— Да, човека от погребалното бюро — обясни търпеливо Роза. — Той ще се погрижи за ковчега и погребението.

Миси дори не се беше сетила за това. Нямаше представа колко струват тези неща, но колкото и да струваха, беше сигурна, че не разполага с достатъчно пари.

— Ако въпросът опира до парите — каза Роза, сякаш прочела мислите й, — трябва да се обърнеш към градския съвет. Тя няма да е първата от този квартал, която ще погребат в безплатен боров ковчег. Няма защо да се срамуваш от това.

Миси погледна отчаяно към отец Фини. София се страхуваше да посещава Ортодоксалната руска църква на Седма източна улица, затова ходеше в църквата „Сейнт Сейвиър“. Отецът я познаваше и уважаваше.

— Тя е права, мила моя — каза той и сложи съчувствено ръка на рамото й. — Давам ти честната си дума, че старата дама ще бъде погребана достойно. Ще й бъде отслужена литургия, преди да я погребат в „Потърс Фийлд“.

— „Потърс Фийлд“? — повтори Миси, все още озадачена.

Жените, които бяха наобиколили леглото, се спогледаха. Беше очевидно, че момичето не знае нищо нито за живота, нито за смъртта.

— Общинското гробище, мила моя — обясни отец Фини. — Но ти трябва винаги да помниш, че за бога всички мъртъвци са еднакви. София е на небето. Само нейните тленни останки ще бъдат погребани в гробището на бедняците.

Миси се хвърли на колене до леглото. Искаха да погребат княгиня София Иванова в гробището на бедняците!

— Не! — извика тя. — Не, не! Вие не разбирате. Тя трябва да има великолепно погребение! Ще намеря отнякъде необходимите за това пари.

Жените поклатиха глави, размениха полугласно по няколко думи и излязоха от стаята. Тя остана сама със свещеника.

— Не бива да позволяваш на тези неща да те тревожат, детето ми — каза й отец Фини. — Ти си млада и трябва да се грижиш за дъщеря си. Нека оставим старицата да си почива в мир. Да не вдигаме много шум. Аз мога да извикам погребалните служители от градския съвет вместо теб. Всичко ще свърши много бързо.

— Никога! — плачеше Миси. — Никога, никога, никога…

Отец Фини въздъхна и коленичи до нея, за да се помоли. Когато каза молитвата, той се изправи и каза:

— Ще дойда утре сутринта и ще се погрижа за всичко. Църквата е тук и може по всяко време да ти даде утеха, детето ми, и помни, че ние вярваме във вечния живот. Но аз все пак ще кажа молитва за душата на София.

Миси остана дълго на колене. Роза Пелерман беше изразила желание да се грижи за Азалий и Миси беше сама до трупа на София. Горчивите сълзи скоро пресъхнаха, изместени от тревогата. Смръщила вежди, Миси се питаше откъде да вземе пари за погребението. Имаше само един отговор.

Кръчмата беше ярко осветена и пълна с народ. Тълпа мъже се беше скупчила около дългия бар, докато курвите се бяха разположили като кралици около масите, пиеха уиски и се смееха дрезгаво и неприлично. Няколко бедни жени, преметнали шалове през раменете си, пиеха долнокачествено вино с лимон и се опитваха да не мислят за нищетата и безсмислеността на съществуването си. Някой свиреше популярни мелодии на пианото, а под глобусите на лампите се стелеше синкав цигарен дим, който много приличаше на ирландската мъгла. О’Хара беше зад бара, наливаше уиски и бира толкова бързо, колкото можеше. Една млада жена събираше празните чаши и разнасяше пълните. Сърцето на Миси се сви. О’Хара не си беше губил времето. Тя вече беше без работа. Зави се по-плътно в шала и си проби път към бара.

— О’Хара — прошепна тя, когато привлече погледа му, — трябва да говоря с теб.

Той кимна, извика на момичето да поеме работата зад бара и даде знак на Миси да отиде в задната стаичка.

Тя нервно закрачи по персийския килим в тясната малка стаичка. За първи път беше допусната в жилището му. Всъщност тя едва познаваше мъжа, който беше неин работодател. Мебелите бяха тежки и от тъмно дърво. Очевидно бяха донесени от родината му. Имаше няколко избелели снимки, поставени в рамки по стените, и два масивни стола. Над камината висеше тъмночервена дамаска с ресни, която я покриваше през лятото, а на лавицата над нея беше поставена висока ваза. Миси се досещаше, че всичко в стаята е точно така, както е било в дома на мъртвата му майка в Ирландия.

О’Хара отметна тежката червена завеса, която отделяше апартамента му от бара. Прекоси малката стая само с две крачки и взе ръката й в огромните си длани.

— Наистина съжалявам, Миси. Какво да кажа, за да те утеша, момичето ми? Мога само да кажа, че беше живяла достатъчно. Време й беше да умре. Аз се тревожа за теб, защото си сама с детето. — Той се поколеба, после очевидно взе решение, пое си дълбоко дъх и каза: — Много мислих, Миси. Защо не ми позволиш да се грижа за теб и Азалий? Печеля достатъчно, за да ви осигуря дом и прилично съществуване. Какво ще кажеш?

Усмихна й се така, като че ли предложението му беше най-обикновеното нещо на света, а тя го погледна втрещена.

— Не мога! — възкликна ужасена тя. — Не мога просто така да живея тук с теб. Какво ще си помислят хората?

— Помислят? — повтори той озадачен. — Нищо. Защото аз те моля да се омъжиш за мен, Миси.

— Да се омъжа? — повтори тя, все едно не беше чула добре.

О’Хара запристъпва от крак на крак. Явно се чувстваше неудобно. А после, съвсем неочаквано, застана на едно коляно. Широкото му, красиво лице стана толкова червено, колкото беше и косата му, когато той каза:

— Миси, кълна се, че не съм казвал тези думи на никоя друга жена. Обичам те, Миси. Ти си най-красивото момиче, което съм виждал. Ти си силна и имаш дух, а това ми харесва. Най-смирено те моля да станеш моя жена.

На Миси й се зави свят. Нещо не беше наред. Като че ли сънуваше кошмар: тя едва познаваше О’Хара, а той нея — въобще. Не знаеше, че тя е отлично образована, че е дъщеря на оксфордски професор, не знаеше, че тя е същото онова момиче, което беше влюбено толкова силно в Миша Иванов, че не би могло да го забрави. О’Хара не познаваше Верити Байрън! Жената, която той познаваше, миеше чашите в бара му, ядеше подарената й храна, беше вдовица и майка на четиригодишно момиченце. Тя дори се съмняваше, че той вярва на историята й с овдовяването. А тя го познаваше само като очарователен ирландец, който управлява кръчмата си с желязна ръка. Шеймъс О’Хара обаче беше порядъчен човек и й правеше чест с предложението да се омъжи за него. Ако го направеше, вече нямаше да има парични проблеми, Азалий щеше да има дом и баща, който да се грижи за нея, а тя щеше да има съпруг, на когото да се опре. Предложението я изкушаваше. Тя затвори очи и си спомни лицето на Миша, гордо и силно, интелигентните му сиви очи, които гледаха право в нейните, и разбра, че би било грешно да се омъжи за този добродушен гигант. Азалий не би могла да има друг баща. А тя нямаше никога да обича отново.

О’Хара се изправи.

— Лицето ти ми подсказва, че мъката не ти дава покой — каза той. — Всъщност моментът не беше подходящ за предложение за женитба. Ще ти оставя време да помислиш, Миси. Може би по-късно ще бъдеш в настроение да разсъждаваш над онова, което казах. Имаш ли пари в момента?

Тя го погледна с празни очи. Точно сега не можеше да го помоли за заем, защото щеше да му бъде длъжница. Каза:

— Просто исках да бъда сигурна, че ще запазиш работата ми.

— Тя си е твоя, Миси, върни се, когато си готова — каза той и стисна ръката й.

Отметна завесата и я задържа, докато тя премине в кръчмата, откъдето бързо излезе на Деланси Стрийт. Вървеше, без да вдигне поглед от мръсния тротоар, а умът й беше постоянно зает с проблемите.

В къщата, разположена на ъгъла на „Орчард“ и „Ривингтън“ още светеше един от прозорците. Тя надникна и видя много рафтове, пълни с различни неща. На всяко от тях беше забодено малко розово етикетче, а зад тезгяха, в сянката, седеше мъж. „Зев Абрамски, собственик на заложна къща“, спомни си тя думите на О’Хара. „Благодарение на него хората от квартала са още живи.“ Миси остана до прозореца още малко, дълбоко замислена. А после се обърна и тичешком зави зад ъгъла. Върна се обратно в стаята, където лежеше мъртвата София, а под леглото имаше куфар, пълен с бижута.

 

 

Зев Абрамски не живееше самотно, защото така искаше. Самотата му беше наложена от обстоятелствата. За нея имаше различни причини. Беше на двайсет и пет години, нисък, с крехко телосложение и бледа кожа. Гъстата му черна коса беше гладко сресана назад, имаше чувствителни кафяви очи, твърди, категорично присвити устни и тесни длани с дълги пръсти. Беше извънредно придирчив. Два пъти седмично посещаваше градската баня, всеки ден обличаше чиста бяла риза. Прането си даваше в китайската пералня на „Мот стрийт“, а китайката използваше приходите от заложната къща, за да залага на маджонг. Дори в най-горещите дни Зев носеше синя вратовръзка, защото мислеше, че тя поставя психологическа бариера между него и дрипавите обитатели на Източния квартал. Живееше съвсем сам в две прашни стаи зад магазина, обзаведени с мебели, непотърсени от предишните си собственици. Единственото нещо, което той някога беше купил, беше старото пиано, което почти изпълваше едната от стаите. Беше го купил от магазин за продажба на употребявани мебели и цели четири години го беше изплащал на вноски. Беше се научил да свири, защото музиката му доставяше огромно удоволствие. Другото му хоби бяха книгите, които запълваха всяко едно свободно пространство — маси и столове, лавици и шкафчета. Книгите запълваха празнината в живота му. Единственото, което правеше, беше всеки ден, с изключение на съботата, да обръща табелата с надписите „отворено“ и „затворено“ и да заключва магазина за през нощта. Зев беше живял на ъгъла на „Орчард“ и „Ривингтън“ тринайсет от своите двайсет и пет години. Почти всички жители на квартала бяха негови клиенти, но нито един от тях той не можеше да нарече свой приятел. Казваше си, че това е така, защото бизнесът му е такъв, но знаеше, че не е вярно. Страхуваше се от приятелството. Всяка вечер, освен петъчната, когато ходеше в еврейската църква, той се разхождаше бавно по „Деланси стрийт“, а после вечеряше в ресторанта на Ратнър с купа супа, чиния гъби и каша „Варнишкес“, любимото му блюдо от булгур и юфка. А после се връщаше, заключваше вратата, която водеше към магазина и реалността, и се потапяше в мечти и сънища. Мечтите много често бяха свързани със създаването на семейство. А понякога просто си спомняше живота си. Сядаше на пианото и нежно прокарваше пръсти по клавишите. Музиката се лееше свободно, а той си спомняше детството си на северните брегове на Русия. Лятото беше зелено и слънчево, той бягаше свободно из високата трева. Зимите бяха студени и снежни и той винаги се подхлъзваше, докато вървеше до баща си по замръзналата вода на реката. Но независимо от студовете, на него му беше топло и приятно в коженото палто и ушанката. Спомняше си как държеше ръката на майка си и подтичваше до нея, докато тя бързо крачеше из града, за да се скрие у дома от арктическия студ. Спомняше си дървеното си креватче, което се намираше до огъня, и въздишките на баща си, който шиеше на машината дори и през нощта. Спомняше си и готовите дрехи, които виждаше преметнати на облегалката на стола на сутринта още щом отвореше очи. Спомняше си миризмата, която се носеше от тоалетната в двора, и миризмата на тебешир, която изпълваше класната стая. Спомняше си и своя първи ден в училището, нежния аромат, който имаше косата на момиченцето, седнало на чина до него. Спомняше си как скърцаха ботушите му и как кънтяха стъпките му по дървените тротоари на малкия град погледите на момчетата, които кой знае защо бяха негови врагове смеха им, когато се докопваха до шапката му и започваха да я ритат като футболна топка, докато той стоеше мълчалив и с каменно лице. Не знаеше защо те постъпват така, знаеше само, че е различен. Спомняше си дъха на майчината кожа, когато я целуваше за „лека нощ“ и тежката миризма на восъчните свещи приятния мирис на празничната петъчна вечеря — пилешка супа и риба. Малката стаичка се изпълваше от страстната мелодия на пианото, докато Зев си спомняше звуците, които го изпълваха с ужас, макар да не разбираше защо… Почукването на вратата в мрака, разменените шепнешком думи между баща му и чичо му, думите, които не разбираше, но от които се страхуваше. „Храмът е изравнен със земята, преследване, полиция, погром, несправедливост, убийство, евреин.“ Беше на седем години. Пътуването през нощта, тъмните улици на Архангелск. Майка му носеше сребърния свещник, който беше принадлежал и на прапрапрабаба й, завит в синьо платно. Потъналият в мрака кораб, миризмата на пресните дървени трупи, с които той беше натоварен, и ужасните сблъсъци с леда, които претърпяха, докато прекосяваха Северните морета. Виждаше отново уплашеното лице на майка си, чуваше отново молитвите, които баща му мълвеше… А после се озоваха в големия град и се настаниха в къща на една павирана улица. Той не биваше да излиза навън, в случай че… „В случай че какво“, задаваше си този въпрос и трепереше от страх. А те дори подстригаха до дъно черните му къдри, „за безопасност“, както казаха. Спомняше си все същите мъже в черни костюми, все същите петъчни миризми, еднообразната храна, неизменно уплашените очи и тихия шепот…

Огромният кораб на три етажа ги погълна в трюма си заедно с другите бегълци. По онова време не знаеше значението на думата „имигрант“. Не им разрешаваха да излизат на палубата. Той не успя дори да зърне морето. Не им достигаше въздух, беше горещо, задушно. Непреставащият бебешки плач, караниците на децата, оплакванията от глад и жажда, вонята, приемането на деградацията. И бурите, силното клатушкане на кораба. Той се издигаше и спускаше, а неговият човешки товар изпълваше трюма с молитви, проклятия и ругатни, писъци и страх, повръщане. Звуците и миризмите на онова време се бяха запечатали в паметта му, в душата му, бяха завинаги свързани със страха и паниката, с потта и треперенето на ръцете, със свиването на сърцето… Още виждаше баща си — болен, легнал на избелялото синьо платно, в което някога беше увит свещникът. Лицето му — разкривено от болка и страх.

Дизентерия. Думата се беше врязала в съзнанието му, все още ярка като пламък. Скоро броят на бледите, агонизиращи лица се увеличи. Скоро на никого вече не му пукаше за вонята и деградацията. Искаха просто да умрат. Майка му си отиде първа, легнала кротко до баща му, който я гледаше разтревожено. Скоро болката изчезна от лицето й. Зев държеше ръката й, щастлив, че тя се чувства по-добре. Но ръката ставаше все по-студена, докато се вкочани. Той изпищя: „Мама е мъртва“. Никой не го чу. Никой не му обърна внимание. Имаше още много мъртъвци — майки, бащи, деца… Хората бяха толкова уморени, че не забелязваха нищо. Баща му умря само след няколко часа и Зев покри и двамата със синьото платно. Дълго време им говореше, опитваше се да не вярва на действителността. А после рухна и заплака неудържимо. На следващия ден вратите на трюма се отвориха и капитанът им нареди да излязат на палубата. Зев беше изпълнен със страх. Беше сам и не знаеше какво да прави. Но капитанът не му остави избор. След като целуна баща си и майка си, той сложи сребърния свещник в джоба си и изкачи стълбата. Вдъхна соления въздух и свежия бриз и видя, че плават срещу течението на голяма река, обградена от високи черни сгради. Наблюдаваше другите, за да види какво ще направят те. Моряците, отвратени, ги заблъскаха с грубите си ръце към брега. Той видя, че там ги чакат сериозни господа с островърхи шапки, които много приличаха на полицаите от родната Русия. Стомахът му се сви, а коленете му затрепериха и той зачака да го отведат. Слушаше въпросите, които те задаваха на другите хора. Той нямаше отговори. Нямаше родители, никой не го познаваше, нямаше пари… нищо. Щяха да го изпратят отново на кораба, към смъртта. Семейството, което вървеше пред него, беше многобройно. Децата бяха шест или седем. Не можеше да ги преброи, защото непрекъснато тичаха насам-натам и пищяха. Най-малките се бяха вкопчили в полата на майка си.

— Ако не ви чакат роднини, ще ви депортираме обратно — чу той думите на мъжете с островърхите шапки. Зев престана да диша и зачака отговора им. Имали роднини, отговори мъжът и им подаде някакви документи. Мъжете бяха нервни, нямаха търпение да се отърват от тях и от неприятната воня на телата им. Дори не ти погледнаха. И Зев се смеси с техните деца, защото никой не се зае да ги брои.

Голямата зала, в която влязоха, беше пълна с народ, но нямаше кой да го посрещне. Никой не го познаваше. Никой дори не забеляза малкото седемгодишно момченце, което избяга навън от залата, ужасено, че могат да го хванат и да го върнат назад. Той се спря и втренчи поглед във високите тухлени сгради. Чуваше нови шумове, вдишваше нови миризми. А после заби поглед в новите кожени обувки, които му беше подарил чичо му. Беше стъпил в Америка.

Като стигнеше в спомените си дотук, Зев тръшваше капака на пианото и започваше да крачи из малката стаичка, защото не искаше да си спомня за малкото момче, което беше само в страната, чийто език не разбираше. Не искаше да си спомня и за онова, което последва. Вземаше някоя книга от рафта и се настаняваше в хлътналото кресло, от което тук-там се подаваше пълнежът, и се потапяше в историята на нечий друг живот.

 

 

За своите клиенти Зев беше мил човек, който говореше тихо и с акцент. Носеше му се славата на честен търговец. Разбира се, като всеки друг съдържател на заложна къща, предлагаше минимална цена, но, за разлика от другите, искаше разумна лихва. И не бързаше да си присвои нещата им, винаги се съгласяваше на някой и друг ден отсрочка, когато го помолеха. Понякога няколкото дни прерастваха в седмици. Зев Абрамски не се усмихваше често, но беше обичан от съседите си.

Зев гледаше света през решетките, които покриваха прозорците му. Познаваше всички — продавачите и работниците, курвите и почтените домакини, отец Фини и Раби Фаинщайн. Знаеше кое дете от кое семейство е, кой мъж има работа и кой няма, коя жена изневерява на съпруга си. Беше забелязал хубавото младо момиче с блестящата кестенява коса, което винаги вървеше бързо по улицата. Понякога то държеше за ръката русокосо момиченце, а по петите ги следваше огромно куче. Тя беше различна, у нея имаше класа. Беше невинна и приличаше на дама — две неща, които привлякоха вниманието му. Очите му винаги я следваха, докато не изчезнеше зад ъгъла. Беше я забелязал и по-рано същата вечер, тогава, когато се беше спряла пред прозореца му. И не се изненада, когато звънецът на входната врата съобщи, че идва клиент. Видя я, застанала на прага, и веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Очите й бяха като бездънни езера от сива мъка, лицето й беше изгубило цвета си. Стоеше там, а видът й подсказваше съмненията й, че е попаднала на правилното място.

— Добър вечер — поздрави любезно той. — Как бих могъл да ви помогна?

Тя се изчерви силно.

— Имам нужда от пари — каза тя, протегна ръка и му показа диаманта.

Зев беше толкова изненадан, че едва дишаше. От пръв поглед разбра, че гледа камък с високо качество, който е поне четири карата. Хвърли й бърз поглед, но тя се беше увила в шала така, че да скрие, доколкото може, лицето си.

— Откъде взехте камъка? — попита подозрително той.

— Беше… беше на баба ми — едва чуто отвърна Миси. Искаше й се да не беше идвала, но трябваше да се сдобие с пари за погребението.

— Този камък струва много пари. Защо не го занесете на бижутера в града? Ще ви дадат добра цена.

— Защото… защото не мога — каза тя и се облегна и с двете си ръце на тезгяха. — Не ме питайте защо. Просто не мога.

— Защото сте откраднали диаманта, нали? — извика ядосано Зев. — Носите го в магазина ми, за да се отървете от него, а аз мога да ида в затвора… Нали така?

Теменужените очи на Миси се изпълниха със страх.

— Откраднала? О, не! Не, кълна се, не съм го откраднала!

— А откъде иначе сте се сдобили с такъв диамант?

— Казах ви истината — каза тя. Гласът й трепереше. Знаеше, че всеки момент ще се разплаче, затова покри лицето си с ръце. — Баба ми умря — изхлипа тя. — И ми трябват пари, за да я погреба. Иначе ще отиде в бедняшкото гробище. Но дори заради това не бих откраднала.

Зев я погледна несигурно. Ако думите й бяха истина, той искрено съжаляваше за нея, но просто не можеше да поеме риска да се опита да препродаде нещо откраднато. Трябваше да стои далеч от полицията, защото все още имаше какво да скрие от нея. Но причината, поради която тя молеше за пари, беше благородна, а и тя беше толкова млада и измъчена, че той искаше да й помогне.

— Ако искате пари — каза вече по-нежно, — трябва да ми кажете как така камъкът се е оказал у баба ви. — Той я гледаше объркано, защото тя отново беше покрила лицето си с длани и хлипаше вече доста високо. — Аз познавам всички в квартала и знам с какво се занимават те. Давам ви честната си дума, че ще пазя тайната ви, каквато и да е тя.

Миси вдигна глава и го погледна. Питаше се дали може да му се довери.

— Тя го донесе със себе си от Русия — каза най-после.

— Русия!

Сега вече той разбра. Много хора, когато бягаха от родината, обръщаха парите си в диаманти. Камъните бяха малки и се криеха лесно и можеха да бъдат продадени, когато се установиш в нова страна. Но това означаваше, че тя също е рускиня!

— Как се казвате? — попита той развълнуван на иврит, но тя само поклати глава.

— Името ви — повтори той на полузабравения от него руски език. — И откъде идвате?

— Ние сме от Санкт Петербург — каза тя. — Казвам се Миси О’Брайън.

— О’Брайън? Значи съпругът ви не е руснак?

— Името на баща ми беше О’Брайън. Нямам съпруг.

Тя покри уплашено устата си с ръка. Беше забравила за миг измислената си история и ето, че той я беше хванал в лъжа. Зев извърна поглед объркан.

— Извинете ме — прошепна. — Не биваше да ви задавам този толкова личен въпрос.

Взе диаманта и го разгледа отблизо. Чувстваше изпълнения й с надежда поглед върху себе си, но не каза нищо. Миси знаеше, че той чака тя да му разкаже повече за себе си, и не го обвиняваше.

— Името на баба ми е София Данилова — побърза да добави тя. — Избягахме заради революцията, заедно с много други.

Той побутна леко диаманта към нея и тя разбра, че няма да й заеме пари. София се беше оказала права. Бижутата нямаха стойност за тях.

— Благодаря ви, мистър Абрамски — каза тя тъжно и пусна диаманта в джоба си. — Разбирам.

Зев гледаше след нея, докато тя вървеше към вратата. Крехките й рамене бяха увиснали — все едно че носеше товара и мъките на целия свят върху гърба си. Самотата й му напомни за онези отдавна отминали години и за онова малко самотно момче, което вървеше по нюйоркските улици и нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне за помощ…

— Чакайте! — извика той и удари с юмрук по тезгяха.

Тя се обърна рязко. Очите й гледаха уплашено.

— Ще ви заема само петдесет долара — каза. — Естествено, диамантът струва много повече, но аз няма да ви измамя. Ще го задържа, докато ми върнете парите, дори да трябва да чакам дълго.

Миси изпита огромно облекчение. Знаеше, че трябва да му каже истината.

— Печеля дванайсет долара на седмица в кръчмата на О’Хара. От тези пари плащам наема и храната на семейството. А и със заплахата за забраната на алкохола не знам още колко дълго ще мога да разчитам на тази работа. Трябва честно да ви кажа, мистър Абрамски, че може и никога да не ви върна петдесетте долара.

— Някога късметът ще се обърне — каза той, отвори малка дървена кутия и бързо преброи парите. — Петдесет долара. Да го наречем заем на кредит.

Миси не можеше да отдели поглед от малката купчинка пари, която значеше толкова много за нея.

— Хайде, отидете да погребете баба си както подобава — каза Зев, а гласът му беше изпълнен с нежност. — И нека бог да бъде с вас.

Подутите й от плач теменужени очи срещнаха тези на Зев и той си помисли, че очите й са създадени, за да се потопи в тях обичаният от нея мъж. Тя скри парите под шала си и си отиде. Звънецът иззвъня силно, когато тя затвори вратата. Зев втренчи поглед в бляскавия диамант, който лежеше на дървения, белязан от времето, тезгях. През всичките тези години, които бяха изминали от смъртта на майка му и баща му, той не си беше позволявал да изпитва някакви чувства независимо през какво беше преминал, независимо какви ужасни неща беше видял, но сега очите му се напълниха със сълзи. Непознатото момиче най-после докосна сърцето му.

 

 

Миси ликуваше, докато гледаше грандиозното погребение, което се полагаше по право на София. Разбира се, тя трябваше да бъде погребана до съпруга си в двора на църквата „Свети Петър и Павел“ в Санкт Петербург, но съдбата беше отредила друго. Въздухът беше пропит с тежката миризма на тамян и цветя, песента на църковния хор се лееше над главите им. Службата се извършваше в Ортодоксалната руска църква в Ню Йорк. Нямаше обаче роднини и приятели, които да я оплачат, както щеше да бъде, ако беше погребана в Русия. Нямаше го нейното семейство. На погребението присъстваха само тя и Азалий и двама безразлични мъже от погребалното бюро. Същите те бяха носили бронзовия ковчег по тясното стълбище на къщата, като проклинаха на всеки завой. Азалий стискаше силно ръката й. Беше облечена в розова памучна рокличка, дългите й руси къдри бяха прибрани назад и завързани с черна панделка. Беше бледа, но не плачеше. Миси се радваше, че парите не стигнаха да плати на оплаквачки, защото знаеше, че София не би желала да види внучката си цялата облечена в черно. Азалий държеше букет свежи цветя и гледаше сериозно наобиколилите ги жени и мъжете, които качиха ковчега на погребалната кола. Изведнъж на „Ривингтън стрийт“ настана тишина. Търговците престанаха да викат, жените престанаха да се пазарят и дори децата престанаха да играят, когато катафалката тръгна, последвана от Миси и Азалий, които вървяха пеш. Виктор излая високо, скъса каишката и се втурна след тях. Изпревари ги и тръгна пред катафалката. Опашката му прорязваше въздуха със свистене така, както беше и в онази ужасна нощ, когато той теглеше шейната в гората. Миси стисна ръката на Азалий още по-силно. Вдигна гордо глава. Гледаше право напред, но се страхуваше да срещне погледа на хората, защото можеше да се прекърши и да заплаче. Без София се чувстваше самотна и безпомощна. Чу стъпки и се обърна изненадана да види О’Хара до себе си. Беше му горещо и се чувстваше неудобно в ризата с висока колосана яка и връзката, завързана на старомоден възел на врата му.

— Помислих, че ще направя добре, ако те подкрепя в този момент — прошепна той.

По улицата се понесе шепот, когато още един мъж закрачи до него. Зев Абрамски не беше отишъл в църквата в събота, за да присъства на погребението на София Данилова. Миси беше разкъсвана от желанието да се смее истерично и да лее горчиви сълзи. Мислеше за малката им смешна, абсурдна процесия: ирландец — съдържател на кръчма — и евреин — съдържател на заложна къща, английско момиче и малко дете и куче, порода борзой. Такава беше компанията, която изпрати до гроба една от най-великите руски княгини.

Църквата „Сейнт Сейвиър“ беше осветена от хиляди свещи, а отец Фини отслужи голяма католическа литургия. Когато положиха ковчега със София в земята, Миси с тъга си помисли, че преди винаги беше съществувала надеждата, а сега… Погребението приличаше на игра, на коледно тържество, след което ежедневието винаги се връщаше. Но когато бучките пръст затрополиха по ковчега, тя разбра, че то е необратима действителност. Преди него тя беше дете. А сега трябваше да стане жена. Азалий я дръпна за ръката.

— Искам да си отида у дома — проплака тя на руски. — Искам да отида в истинския си дом. Искам татко и маман. Искам Алексей. — Миси я прегърна здраво и сълзите им се смесиха. — Уморих се от тази игра, Миси — изкрещя истерично тя. — Искам да си отида у дома, искам всичко да си бъде постарому. Искам да видя Варишня. Искам баба София Иванова да се върне.

Очите на Миси срещнаха тези на Зев Абрамски и на нея й стана ясно, че той е разбрал думите на детето. Сега той знаеше, че тя го е излъгала. Че току-що бяха погребали София Иванова, а не София Данилова. Но лицето му беше безизразно, когато й се поклони и каза:

— Моите съболезнования. Нека баба ви бъде вашият пратеник на небето и бъде приета от Бога.

После той се обърна и бързо се отдалечи. О’Хара гледаше след него озадачен, а после извади от джоба си часовника, който беше прикрепен със златна верижка.

— По-добре да се връщам вече в кръчмата — каза той й бързо пъхна няколко долара в ръката й. — Погребението винаги кара хората да огладняват. Купи на себе си и на малката добра храна за вечеря и ще се почувствате по-добре. — Косата му се беше накъдрила още повече от горещината, той непрекъснато дърпаше яката на ризата си и попиваше потта от челото си с носна кърпичка на червени точици. — Помни какво ти казах, Миси. Не те карам да бързаш. Аз съм търпелив човек. Искам просто да знаеш, че ще бъда готов, когато и да кажеш. — И той се отдалечи надолу по улицата.

Когато гробарите започнаха да запълват гроба, Миси също излезе от гробищата. Но не мислеше за О’Хара и за неговото предложение за женитба, нито пък за Зев Абрамски. И тя като Азалий искаше невъзможното. Не искаше да се изправя лице в лице нито с нощния кошмар, нито с реалността, която я очакваше на следващия ден. Искаше просто да си отиде у дома, при татко.