Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Истанбул

На летище „Ататюрк“ една кола чакаше Лейла.

— Добре дошла у дома, мис Лейла — усмихна й се шофьорът. — Казан Паша те очаква. Трябва незабавно да те отведа в неговата къща.

Лейла се усмихна, като си помисли колко типично беше за Михаил Казан да очаква от нея да се подчини на писмото и да вземе следващия полет от Париж до Истанбул. И, разбира се, той се беше оказал прав. Изненада я обаче фактът, че отиваха в къщата край Босфора, която сега използваха предимно като лятна вила. И Михаил, и Ахмед си бяха построили просторни модерни къщи на стръмния хълм Йеникоу. Прозорците бяха широки и много високи и откриваха красивата гледка на ширещия се долу проток. Досети се, че за Михаил е много важна. Той мислеше, че всички стени, освен тези в лятната вила, имат уши.

Пътуването от летището като че ли нямаше край. Шофьорът караше бавно, защото в квартала „Еминону“ винаги ставаха задръствания, а движението по моста „Галата“ винаги беше натоварено. Когато излезе на по-широкото шосе, което водеше към Йеникоу, той подкара бясно колата. Стомахът на Лейла се свиваше от безпокойство, защото срещата с дядо й наближаваше.

Денят беше студен, но слънчев. Тя обаче не забелязваше как слънчевата светлина играе по водата. Минаха край квартала „Бебек“, където тя беше ходила на училище, край древния замък „Румели Хазари“, а после през Емирган, където стръмният скалист бряг водеше към красивия парк със същото име. Старите и грозни докове при Истинай бяха разчистени и сега заливът представляваше красива гледка. Беше останал само един док. Малкото кораби, които бяха спрели там, се нуждаеха от ремонт на подводната част. В по-дълбоките води лежеше на една страна и огромен, приличен на хотел, руски танкер, чиято кърма беше украсена със сърп и чук. Лейла му хвърли замислен поглед, когато минаха край него. Сърпът и чукът бяха толкова огромни, че заплашваха да катурнат кораба. Лейла знаеше, че корабът може да носи товар около половин милион тона, което беше повече, отколкото всеки един кораб на баща й можеше да носи. Ахмед се страхуваше, че може да причини екологична катастрофа, и залагаше на сигурността на танкерите си. Колата мина покрай мрачния танкер и взе завоя, който водеше към Йеникоу. Там се чуваше тръбенето на сирените на фериботите, които пътуваха към и от Тарабая. А после завиха рязко и влязоха в алеята, която водеше към къщата, построена от Тарик Паша.

Всичко изглеждаше така, както и преди, още по времето на Тарик. Простата, бледозелена дървена фасада с огромните бели тераси дворът, покрит с чакъл, където дърветата хвърляха гъста сянка фенерите, които като че ли идваха от епохата на викторианците и останките от хилядолетните колони и статуи, които бяха намерени при разкопки в Анадола. А вътре — контрастът на скъпия лукс. Дебели турски килими и ниски, тапицирани с коприна, дивани, големият хол с мраморния под и блестящите плочки, произведени в Измир, и дългата, покрита с цветя, тераса, която гледаше към Босфора, където семейството често се събираше през летните вечери както в миналото, така и сега. Къщата беше пълна със съкровища — антични турски сребърни предмети, редки стенни рисунки от Бурса, древни ръкописи от Персия. Имаше още порфирни колони и скални парчета с рисунки по тях, на някои от таваните бяха изрисувани древни сюжети или битки от времето на Отоманската империя. Лейла никога не влизаше през огромните дървени порти, без да си спомни за прадядо си. Всъщност, когато Тарик и Хан-Су бяха строили семейния си дом, те не знаеха, че строят и нещо като музей, в който споменът за тях дълго ще живее.

Чакаха я в кабинета на Тарик Паша. Баща й, Ахмед, побърза да я прегърне. Погледна с нетърпение зад гърба й, за да види Анна, но…

— Къде е тя? — извика гръмогласно Михаил и закуца към нея. Влачеше десния си крак по-силно от друг път, а бастунът му удряше гневно по мраморния под.

— О, дядо, не знам — извика тя и избухна в плач.

Настани се до един от прозорците, които гледаха към Босфора, зарови лице в дланите си и заплака горчиво. Михаил я гледаше озадачен.

— Не плачи, Лейла — каза той мрачно и седна до нея. — Просто дядо ти е в едно от лошите си настроения. Знаеш, че това нищо не означава. Гневът му ще премине. — И той несръчно погали тъмнокосата й глава.

— Не плача за теб, дядо — каза тя и продължи да ридае. — Плача за Анна. Тя трябваше да се срещне с мен. Билетът й беше в чантата ми, но тя не дойде. Нямаше съобщение от нея, нищо. След онова, което каза ти, аз започнах много да се страхувам за нея.

— Обадих й се и у дома й, и в офиса й — каза Ахмед загрижен. — Нямаше я и на двете места. И никой не знаеше къде е.

— Ако има достатъчно разум, сигурно се крие някъде — извика Михаил. — И ако има ум, а аз мисля, че има, ще дойде тук веднага щом може.

Лейла вдигна глава и отметна от лицето си няколко мокри от сълзите кичура.

— Не, няма да го направи — извика тя. — Тя се страхува да си дойде у дома.

Ахмед хвърли гневен поглед към баща си и каза:

— Не ти ли казах? Винаги крещиш и се гневиш, вместо да зададеш най-обикновените въпроси на света…

— Сега това няма значение! — изкрещя Михаил отново. — Хайде да видим какво се крие на дъното на тази история! Лейла, първото нещо, което искам да знам, е защо Анна продаде смарагда.

— Трябваха й пари, за да плати почивния дом на Миси. Сметките са огромни. Нямах представа, че тези места струват толкова скъпо, докато тя не ми каза. Но само най-доброто беше достатъчно добро за любимата й Миси.

Майкъл кимна, за да изрази одобрението си.

— Права е. Но защо е имала нужда от пари? Ами онзи милион долари, който й даде Тарик?

— Анна беше само на седемнайсет, когато наследи парите. Плати многото дългове, които семейството й беше направило, и си купи къщата в Лос Анджелис — каза тя. — После някой им даде лош съвет и изгубиха голяма част от парите в неправилно инвестиране. Имаха достатъчно, за да може Миси да живее в охолство, докато отиде в старческия дом. — Лейла стисна здраво ръцете на дядо си и каза: — О, дядо, не разбираш ли? Анна се срамуваше да иска пари от теб. Каза, че семейство Казан са върнали дълга си и сега тя сама носи отговорността. Но беше невъзможно със заплатата си да плати сметките на Миси. Тогава ме извика и ми каза, че е намерила разрешение на проблема. Каза, че през всичките тези години Миси държала под леглото си картонен куфар. Тя мислела, че там са скътани скъпите за нея спомени — стари снимки, дневници, такъв род неща. Но когато Миси заминавала в дома „Феърлоунс“, тя показала на Анна легендарните бижута, които стрували милиони долари. Дала й куфара, за да го пази. Разбира се, тя й напомнила, че КГБ е по петите на потомците на княз Иванов, но Анна не й повярвала. Казала, че от Революцията са минали много години, че сега Русия е различна заради „перестройката“. И двете мислехме, че това вече няма значение за никого. Но решихме все пак да бъдем предпазливи. Миналата година продадохме на такава разпродажба един диамант и всичко мина без много шум. Но смарагдът беше огромен. Знаехме, че ще трябва да го разрежем. Анна откри един пропаднал бижутер, а аз занесох камъка в Банкок. На мистър Абис.

Ахмед кимна и каза:

— Името ми е познато. Дълги години живя в Париж, където всички го уважаваха. Свърши много работа за Картие, докато не го изхвърлиха. Поели сте огромен риск, Лейла. Можело е да съсипе камъка. Колко му платихте?

— Обещах му десет процента. Мислехме, че ще вземем два милиона за камъка. Анна изпрати на Абис двайсет и пет хиляди, за да свърши работата. Останалото щяхме да платим после, след продажбата. — Тя се усмихна мрачно. — А сега мистър Абис ще забогатее повече, отколкото е предполагал.

— Нима не знаехте — каза тихо Ахмед, — че такъв съвършен смарагд, и то с такъв размер, е нещо изключително рядко? Че ще привлече вниманието на всички експерти? „Картие“ сигурно още пазят скицата и плановете на тиарата. Те, а и светът, щеше веднага да разпознае смарагда на княз Иванов, както и да сте го срязали.

— Но ние мислехме, че това вече никого не интересува — въздъхна Лейла. — Мислехме, че камъкът няма значение вече. И пак питам: защо някой би се интересувал от смарагда на княз Иванов?

Михаил започна да крачи нервно из стаята.

— Не е само смарагдът — каза той. — Княз Иванов има билиони долари в швейцарските банки.

— Билиони? — Лейла го погледна силно изненадана. — Искаш да кажеш, че историята е вярна? Че наистина има билиони долари? И те принадлежат на Анна?

— Разбира се, че историята е истина! — изкрещя Михаил. — И дядо ти го знаеше. А също и Миси. — Той нададе стон. — Не каза нито на Азалий, нито на Анна, защото мислеше, че опасността още съществува. КГБ има силна памет, Лейла. Те са като слоновете, никога не забравят.

— Не е само това — намеси се Ахмед. — Моят шпионин има много и отлични връзки. Той не само стигна до купувача, но разбра причината, поради която е бил готов да заплати каквато и да е цена за смарагда. Той иска онова, което искат и Русия, и Америка. — Те го гледаха с отворени уста, докато той им разказваше историята на индийските мини. Най-накрая той каза: — Русия притежава документите за собственост, които са фалшиви. А Америка не може да направи нищо по въпроса, докато не намери наследника на княза. С други думи — Анна. Ако руснаците я намерят първи, ще я върнат в Съюза. Ще я накарат да подпише документите и ще си присвоят билионите. Ще я накарат да подпише и документ, с който индийските мини ще станат наистина притежание на държавата. — Той мрачно сви рамене. — И, разбира се, никой няма да я види нито чуе, повече.

— Сега разбираш, мила внучке — Михаил взе съчувствено ръцете й в своите, — защо Анна е в голяма опасност. Трябва да я намерим и да я доведем в Истанбул. Тук, с нас, тя ще бъде в безопасност.

— Ти и Анна сте допуснали много сериозна грешка — каза все така тихо Ахмед. — Очевидно, Анна е искала да остане анонимна, ето защо ти си внесла парите в швейцарската банка на името на компанията „Казан“.

— Щяхме да ви кажем — побърза да каже Лейла. — Анна мислеше, че така е по-безопасно. Каза, че това е просто една банкова сметка и никой няма да може да ни проследи.

— Анна е използвала номера на сметката на компанията, същата, в която преди години беше внесена сумата от наследството й. Но банковите сметки напоследък претърпяха промяна и се е наложило да внесе парите с чек на открита сметка на името на корабната компания „Казан“. — Ахмед сви рамене. — Ще бъде много лесно за купувача, както и за друга заинтересована страна, да проследи такъв чек. Всичко, от което ще има нужда, е компютърен специалист, който да проникне в компютърната система на банката. И не изпитвам никакво съмнение, че в момента поне едно лице, купувачът, вярва, че нашата компания е продала смарагда. — Той отново сви рамене. — Ще трябва да чакаме и да видим какво ще се случи.

— Кажи ми — намеси се бързо Михаил — дали Анна е споменавала някога името Арнхалд?

— Имаш предвид немския концерн за стомана? — Тя се замисли. — Да, веднъж. Каза, че докато опаковала нещата на Миси, намерила снимка на барон Арнхалд изрязана от списание. Спомням си думите й. Тя каза, че това е много странно, но не зададе никакви въпроси на Миси. Каза, че щом Миси не е споменала нищо дотогава, значи или не е важно, или не иска да й каже.

— Ние вярваме — каза Ахмед, — че Ферди Арнхалд е купил диаманта. Също като баща си и дядо си, той страда от мания за величие. Той е кралят на оръжията и ако сложи ръце върху мините, ще контролира и средствата за защита и нападателните оръжия в целия свят. Купил е смарагда, защото е вярвал, че ще го заведе при „дамата“. При Анна.

— Но ние не знаехме нищо нито за билионите, нито за мините — извика Лейла, изпаднала в отчаяние. — Дори не си представяхме, че тази стара история, която Миси ни разказа, ще се окаже истина. Мислехме, че миналото си е минало. Веднъж завинаги погребано.

— И вероятно така щеше да стане, ако не бяха мините — каза остро Михаил. — Още нещо, Лейла. Знае ли Анна къде са документите за собственост на мините? Защото те са онова, което целият свят желае да докопа.

Блестящите сини очи на Лейла се разшириха от ужас.

— О, дядо, Казан Паша — прошепна тя, — сега си спомням. Бяха в куфара, при бижутата. Беше един стар документ, пожълтял от времето и оръфан по краищата. Мислехме, че няма никаква стойност, но Анна го запази, защото на него бяха подписът и печатът на княз Иванов. Каза, че ще го носи със себе си, в случай че се наложи да потвърди самоличността си в банката. Но тя не знае нищо за мините и парите. О, Казан Паша — завайка се тя, — документът е в чантата на Анна.