Елизабет Адлър
Собственост на една дама (8)

Глава 7

Мериленд

„Прекрасните ливади“ бяха точно онова, което името им подсказваше: много акри равна земя, покрита с кадифена трева. Стигаха чак до езерото, където, от своя прозорец, Миси можеше да наблюдава зеленоглавите патици, които си правеха гнезда близо до брега. Внезапният и ненавременен студ не беше успял да навреди на черешовите дръвчета. Клоните на върбите, надвиснали над водата, също бяха покрити със зеленина.

— Денят е особено красив — каза сестра Сара Милгрим и се усмихна весело. — Може би по-късно ще излезем на разходка. Искате ли? И ще можем да видим отблизо гнездата на патиците.

— Те не са просто патици, те са зеленоглави патици — поправи я категорично Миси. — Познават се по зелената глава. И съм ви казвала поне хиляда пъти, Сара, да не ми говорите като на малко дете, нито пък като на изкуфяла старица. Умът ми си е съвсем наред. — Сестра Милгрим едва забележимо трепна, докато решеше косата й. — И не дърпайте толкова силно, моля ви.

Сестра Милгрим се усмихна. Тази сутрин Миси беше в едно от лошите си настроения. Нищо не можеше да се скрие от нея. Тя винаги разбираше какво се крие зад усмивката на сестрата — дали фактът, че пак се е скарала с приятеля си, или пък фактът, че вече две седмици все й се пада нощното дежурство и беше уморена до смърт.

— Имате такава красива коса, Миси — отбеляза тя, като бавно прокарваше гребена по дългите, меки като коприна, кичури. — Среброто наистина много отива на цвета на очите ви. Те приличат досущ на теменужки.

— Теменужки? — каза Миси някак отнесено. — О, не, очите на Анушка бяха като теменужки. Ако затворя очи, бих могла да ги помириша дори сега…

— Анушка, хммм? Е, обзалагам се, че косата й не е така красива като вашата. Сигурно сте били много красива, когато сте били млада. Обзалагам се, че момчетата непрекъснато са тичали подир вас.

— Не бяха момчета — каза Миси. — Всички те бяха вече мъже… и четиримата. — Тя въздъхна. — И единственият, за когото не се омъжих, беше онзи, когото истински обичах. Моята първа любов.

— Казват, че първата любов била най-истинската — каза сестра Милгрим с усмивка. Гледаше с любопитство образа на старицата в огледалото. — Значи съжалявате, че не сте се омъжили за него?

Миси затвори очи и каза:

— Той умря. Това се случи толкова отдавна, че вече няма значение.

Сестра Милгрим я погледна, а после завърза косата й и я вдигна, както обичайно, на кок. Очите на Миси още бяха затворени и, независимо от думите, всичко в нея издаваше, че миналото все още има огромно значение за нея.

— Съжалявам, Миси — побърза да каже сестра Милгрим. — Какво ще кажете, ако ви приготвя чаша превъзходен билков чай? Нали точно такъв обичате? Ще се върна веднага.

Миси чу затварянето на вратата. Отново беше сама с мислите си. Но за какво мислеше тя и нима можеше да подхвърля по този начин името на Анушка? Дали все пак не започваше да губи разсъдъка си? Предполагаше, че се е изтървала, защото мисли само за това. Трябва да бъде по-внимателна, особено след онова, което току-що беше гледала по телевизията. Милгрим можеше да си спомни, че в предаването бяха споменали името Анушка, и лесно да събере две и две, за да получи четири. А сега Миси се страхуваше, много се страхуваше за Ана. Къде ли беше тя? Защо не се обаждаше по телефона? Тя въздъхна дълбоко. Когато всичко това започна, Миси нямаше ни най-малка представа, че то никога няма да свърши. Ако тогава Явентлов не ги беше намерил в гората, сега тя нямаше да седи тук, а съкровищата на княз Иванов щяха да изчезнат като толкова много други.

Русия

Събуди се и с наслада откри, че се гуши в топли, меки като пух, завивки. Беше облечена в чиста, розова памучна нощница. Ръцете и краката й бяха изтръпнали, чувстваше бодежи, докато животът бавно се връщаше в тях. Пламъците на огъня играеха по дървените стени, а някъде отблизо долиташе шепотът на гласове. Тя се огледа наоколо объркана. София седеше до масата в средата на стаята, както винаги с изправен гръб, и наливаше горещ чай в една чаша. Виктор се сушеше пред силния огън, а дългата му козина миришеше като тази на мокра овца. Малката Ксения бъбреше весело на английски с пет малки бледи дечица, които я гледаха така, като че ли беше деветото чудо на света. Разбра, че това трябва да е къщата на началник-гарата, и спомените изведнъж се върнаха. Започна да трепери и по бузите й отново се затъркаляха сълзи.

— Остани, където си — каза тихо мадам Явентлова. — За момента си в безопасност. Съпругът ми ви откри в гората и ви доведе тук. Ще ти направя чай, а по-късно, когато се почувстваш по-добре, ще хапнеш малко от вкусната супа, която съм приготвила.

Кафявите й очи излъчваха дълбоко съчувствие и Миси разбра, че тя знае какво се е случило. Отпи от чая, като се стараеше вниманието й да бъде погълнато само от приятните топли глътки, които се стичаха надолу по гърлото й, но не успяваха да разтопят леда, обхванал сърцето й. Спомняше си как лежеше в снега и искаше да умре, когато капитанът беше заминал заедно с Алексей. „Соловски, Соловски“, мислеше тя, изпълнена с мъка. Името му се беше запечатало в паметта й. Предполагаше, че преживяният шок е забавил ударите на сърцето й. Крайниците й бяха натежали, беше изпаднала в летаргия, прилична на смърт. Кръвта й течеше във вените, но като ледена вода. И тя си спомни как малко по малко се беше предала на вцепенението, което означаваше сигурна смърт. Спомни си, че беше чула тихото приближаване на първия вълк, как дъхът му беше раздвижил косата й. И тогава беше разбрала, че няма да може да умре спокойно, отпусната на снега. Щеше да бъде изядена от вълците. Звярът се въртеше несигурно около нея, побутваше я с лапите си, а тя си спомни онова, което й беше казал Миша: че вълците се нахвърлят само на мъртви човешки тела и рядко атакуват живи хора. А после чу приближаването на цяла глутница, която излезе от гората и затича към нея. Изведнъж се чу ужасно ръмжене и тя надигна глава, за да види как Виктор разкъсва гърлото на първия от вълците, а после се нахвърля на глутницата, нападнала тялото на Анушка. А после се върна, скимтейки жално, при нея. Кафявите му очи я бяха погледнали умолително. От разкъсаното му ухо капеше кръв. И тогава, като сгряваща топлина, през тялото й беше преминала тръпка, желание за живот. Та тя беше само на осемнайсет години и въпреки преживяния ужас силата на младостта се беше пробудила. Освен това тя носеше отговорността за Ксения. Трябваше да спаси дъщерята на Миша. Опита се да седне, но краката не й се подчиниха, а сърцето й заби толкова лудо, че едва успяваше да си поеме дъх. А после й беше причерняло. И не помнеше вече нищо, докато не се събуди тук, в къщата на Явентлов в Ивановск.

София седна до нея на леглото. Взе ръката й и каза:

— Слава на бога, че си добре, Миси. Ако не беше ти, внучката ми щеше отдавна да е загинала заедно с останалите. Единствената утеха, която ми остана след тази ужасна нощ, е, че Миша не живя достатъчно, за да разбере как са умрели съпругата му и синът му.

Миси се почувства така, все едно са й изтръгнали сърцето. Гледаше втренчено София, а старицата тъжно кимна.

— О, да — прошепна тя, — сигурна съм, че Миша е мъртъв. Чувствам го ето тук. — Тя се удари по гърдите със свитата си в юмрук ръка. — Защо, питам аз. Синът ми беше добър човек. Като баща си и дядо си, той беше земевладелец за пример. Обичаше хората си и се грижеше за тях с нежност като баща. Бореше се за техните права в парламента. Защо убиха човек, добър като него? Кой друг щеше да се грижи за тях така, както го правеше Миша? — Черните й очи бяха изпълнени с мъка, когато добави: — И как можаха да направят това с Анушка? — Тя извърна глава и втренчи поглед в огъня. — Явентлов не успя да намери тялото на Алексей — каза тя след дълга пауза. — Реши, че вълците са го изяли.

— О, но… — понечи да каже Миси, но размисли. Нямаше смисъл да наранява София още повече, като й каже каквото знае за Алексей. И без това изпитваха силна мъка, която трудно понасяха. Пък и за него нямаше надежда. Обърна лице към стената и изпадна в безсъзнание. Когато се събуди за втори път, пердетата все още бяха спуснати. Само мадам Явентлова беше будна и месеше хляб от ръжено брашно. София лежеше на дюшек, пълен със слама, до огнището, а Ксения се беше сгушила в нея. Кучето лежеше близо до тях. От останалите нямаше и следа и Миси реши, че те спят в съседната стая. Мадам Явентлова й кимна и каза тихо:

— Значи се събуди най-после. А сега ще хапнеш малко от супата. О, да — добави тя, когато Миси поклати отрицателно глава и вдигна ръка, за да изрази несъгласие. — Ще имаш нужда от всичките си сили, а също и от цялата си изобретателност, за да оцелееш.

Миси седна на дървения стол до масата от борово дърво, която блестеше от чистота, и внимателно се заслуша в плана на семейство Явентлови. Съпругът й казал, че на влаковете не може да се разчита. Единственото сигурно нещо било, че се движат винаги със закъснение. Въглищата не били достатъчно и огнярите хвърляли в огъня дървета и пънове, които изгаряли бързо и влакът често спирал сред снежната пустош. Явентлов трябвало да чака, докато получи сигнал от голямата гара на север от Ивановск за потеглянето на влака оттам. И тогава започвал да го чака да пристигне.

— И колко е пътят от там до тук? — попита тя.

Мадам Явентлова сви рамене. Никой не знаел. Пътуване, което в нормални времена траяло четири часа, сега можело да продължи четири дни и дори повече. Каза още, че трябва добре да се дегизират. Войниците търсели всички благородници, които се опитвали да избягат. Миси беше втренчила поглед в купата със супа и се питаше как се случи, че тя, дъщеря на известен професор от Оксфорд, сега се смята за бегълка, за предателка, и то от страна, която дори не беше нейна родина.

Всичко беше започнало толкова весело преди малко повече от година. Тя и баща й се бяха отправили на още едно пътуване около света, този път, за да нагледат археологическите разкопки в Турция. Професор Маркъс Октавиъс Байрън беше на повече от петдесет години, когато се беше оженил за младата, красива и дългокрака Алис Лий Джеймс. Беше силно изненадан, когато три години по-късно тя му роди момиченце, което кръстиха Верити. Кой знае защо, винаги я наричаха Миси. Смъртта на Алис Лий беше истинска трагедия. Беше починала от настинка, която се беше превърнала в пневмония, когато Миси беше едва на осем години. След смъртта на майката, баща и дъщеря бяха станали много близки. Нямаха други живи роднини. Той беше цялото й семейство. А той, от своя страна, я обожаваше. Вземаше я със себе си навсякъде, където отидеше. Когато навърши четиринайсет години, беше ходила на археологически разкопки в Гърция, Индия и беше помогнала да разкрият неизвестна гробница в Египет. Но неин дом си оставаше високата и малко занемарена къща на тихата залесена уличка в съседство с „Тринити колидж“ в Оксфорд. Баща й непрекъснато й повтаряше, че е красива, но тя мислеше, че той се лъже и й го казва само защото приличаше на майка си. Тя имаше дълбоките теменужени очи на Алис, нейната млечнобяла кожа и права кестенява коса. Миси винаги беше смятала, че е прекалено слаба за тогавашната мода на закръглени красавици. Скулите й изпъкваха, носът й, макар да беше прав, беше доста едър, а устата й беше прекалено чувствена. Освен това дългите й крака я правеха по-висока от всичките момчета, които познаваше.

В къщата на семейство Явентлови супата лежеше недокосната на масата, а тя седеше със затворени очи, за да извика в паметта си познатото лице на баща си. Той беше висок и слаб мъж и беше леко прегърбен от многогодишното писане на исторически трудове. Имаше сива брада и светлосини очи. Носеше сако от туид, избеляло от годините. От него се носеше миризмата на хубави, първокачествени цигари и старо, отлежало вино. Миси преглътна сълзите, които бликнаха в очите й, когато си спомни как почукваше на вратата на кабинета му и се ослушваше, за да чуе обичайната му, изказвана на латински, покана: „Митра“. Той винаги й се усмихваше и оставяше книгата, за да й посвети цялото си внимание. Но понякога, когато се върнеше от училище, тя го намираше дотолкова погълнат от миналото, че я гледаше с празни очи и с такова учудване, че беше сигурно, че не си спомня коя е тя. Но професорът не забрави нейното образование. Каза й, че ще получи най-доброто, такова, каквото получават повечето момчета, и я изпрати в известното Оксфордско подготвително училище, където тя беше единственото момиче. Приеха я само защото баща й беше изтъкнат учен, но тя беше свикнала с мъжкото обкръжение и успя да се сближи с тях толкова лесно, все едно че беше „едно от момчетата“. Но когато един ден се върна от училище и каза, че би искала да играе ръгби, дори професорът разбра, че може би е прекалил и е време да я изпрати в училище за млади дами. Все пак беше доволен от факта, че момчешкото училище беше укрепило духа й. Тя не се страхуваше от нищо.

Миси въздъхна, отвори очи и объркано се огледа в тясната стая, където рускинята месеше хляб. Изведнъж детството и Оксфорд й се сториха много, много далеч. Професорът смяташе да останат в Турция цяла година. На север от Ефес се правеха важни разкопки, които доведоха до вълнуващи разкрития. Въпреки нейните протести, че през лятото там ще бъде непоносимо горещо, че комарите сигурно ще ти изядат, че водата ще бъде топла и блудкава, а и едва ли ще я има в изобилие толкова далеч от който и да е град, баща й се държеше като малко момченце, на което са обещали нова играчка. Нищо не можеше да го спре да я вземе веднага в ръцете си. В края на краищата, се беше съгласил на компромис. Щяха да останат в Турция през май и юни, за да избегнат най-силните горещини, и да се върнат пак през есента. А през юли и август щяха да се възползват от дългогодишната покана на княз Миша Иванов да посетят Санкт Петербург. Професорът му беше станал и учител, и приятел по времето, когато князът учеше история в Оксфорд. Двамата си кореспондираха години наред.

Но в Турция професорът беше стоял буден нощ след нощ и беше записвал неуморно бележките си на трепкащата светлина на свещта, без да помисли за нашествието на комарите. И само след три седмици беше съборен от маларична треска. Разкопките се водеха в местност, отдалечена от цивилизацията, на стотици мили от най-близкото село, а в лагера нямаше лекар. Лекарствата, които бяха взели със себе си, не помогнаха кой знае колко и той бързо се обезводни. Миси се грижи неуморно за него цяла седмица и положението му рязко се подобри. Беше й казал, че няма търпение да се върне към работата си, но на нея й се стори, че очите му все още излъчват умора, а ръцете му треперят. Вече изглеждаше наистина като старец, беше си помислила с разкъсваща я болка. Как й се искаше после да беше настояла да се върнат в Англия, но отново беше направила компромис. Щяха да заминат за Русия, където баща й щеше да се възстановява във вилата, истински палат, на княз Иванов на брега на полуостров Крим.

Вилата наистина приличаше повече на мраморен палат — просторен, хладен и луксозен. Имаше огромен брой слуги, които задоволяваха всяка тяхна прищявка. Но тя не забелязваше нищо, защото професорът изведнъж легна отново на легло. Въпреки най-добрите медицински грижи, Маркъс Октавиъс Байрън почина само след два дни. Последните му думи бяха: „Грижи се за себе си, Миси. Пред тебе се разкриват много и добри възможности“. Стисна съвсем леко ръката й и без дори да въздъхне, си отиде завинаги. Миси нямаше никакви други роднини. Без баща си, беше съвсем сама в света.

Погребаха го на следващия ден в безупречно поддържания двор на Ортодоксалната църква, разположена на хълма, който гледаше към морето с цвят на индиго. Княз Миша нямаше време да пропътува хилядата мили от Санкт Петербург до вилата, за да оплаче приятеля си, но залата на църквата беше изпълнена с множество негови приятели, които прекарваха ваканцията на морския бряг и й изказаха своите съболезнования. Те я окуражаваха и я придружиха обратно до вилата на княз Иванов. Накараха я да изпие безброй чаши чай и я гледаха с очи, които издаваха искрена мъка.

— Защо тя не плаче? — шепнеха си загрижено те един на друг, защото бяха свикнали с дълбоките излияния на чувствата, присъщи на руснаците. — Толкова е млада… само на шестнайсет… и съвсем сама на света, както каза Миша Иванов…

Сълзите бяха дошли на следващия ден, когато беше останала сама в частния влак на княза, който я отвеждаше в Санкт Петербург, където щеше да остане с княза и семейството му. И когато най-после стигна там и видя Миша, животът й се промени. Така, както баща й беше предрекъл, че ще стане.

Огромните къщи на семейството бяха пълни с много роднини — стари неомъжени лели, овдовели втори братовчедки — и всички живееха щастливо заедно, заети с иглите, куките и клюките. Още един човек не можеше да навреди на никого и го приемаха с пословичната руска гостоприемност. Но Верити Байрън беше специален гост и всички й съчувстваха в нейната мъка и самота. Тъй като нямаше семейство, при което да се върне, тя скоро стана една от тях. И беше, разбира се, безнадеждно влюбена в княз Миша Иванов.

Като се връщаше към миналото сега, на Миси й се струваше, че времето беше отлетяло много бързо. От цялата си душа копнееше да може да върне часовника назад. Ако не бяха отишли в Турция, баща й щеше да е още жив, ако не се беше влюбила в Миша Иванов, а си беше отишла у дома в Оксфорд… ако нямаше революция и нещата си бяха останали постарому… сега тя нямаше да бяга, за да спасява живота си, и нямаше да носи двойната отговорност за едно дете и една стара жена.

Минаха два дни, преди влакът най-сетне да си пробие път през затрупаните със сняг линии до Дворск. През цялото време Алексей не отрони нито дума. Огромните му, изпълнени със страх, очи следваха неотлъчно Григорий докато той крачеше неспокойно из пекарницата и се ядосваше на нередовността на влаковете. Ако Григорий не беше там, Алексей нямаше да изяде купата рядка супа и парчето ръжен хляб, който беше току-що изваден от фурната. Когато и да си облечеше палтото и да тръгнеше към вратата, Григорий откриваше, че Алексей е застанал до него и го гледа мълчаливо. Следваше го като куче, предано на новия си господар.

Старата парна машина, задвижвана с цели планини от дърва, издишаше пушек, който се забелязваше ясно в мъгливата студена утрин. Изведнъж перонът се оказа задръстен от многобройна тълпа. Хората се блъскаха и викаха, всички искаха да се качат и на без това вече препълнения влак. За Григорий имаше запазено купе, което беше по-луксозно от останалите и се даваше само на железопътни служители. Във влака нямаше нито отопление, нито осветление, но седалките бяха меки, а кондукторът им донесе мляко, супа, малко хляб и свещи. Те пътуваха луксозно, ако се направеше сравнение между тях и останалите пътници, които се блъскаха в купетата и коридора, някои от тях седнали на куфарите си, а други — направо на пода. Влакът често спираше и всеки път Григорий скачаше на перона, отиваше при машиниста и рязко разговаряше с него. Но машината беше стара, а горивото — недостатъчно. И влакът пъплеше бавно, бавно. По протежение на линията патрулираха войници, облечени в зелени униформи. Те изискваха от пътниците да показват документи за самоличност и разрешение за пътуване. И като най-висш служител, Григорий често беше повикван да отсъди някой спор. Макар че беше суров човек, той все още се чувстваше близък с хората от селски произход. Знаеше, че те се опитват да стигнат при семействата си, и се отнасяше меко с тях. Но случаят с момичето от Англия беше друг. Тя стоеше права в коридора, а двама войници я бяха хванали здраво за ръцете. На Григорий направиха впечатление две неща: беше много красива, но със студена, европейска красота, и беше много ядосана. Теменужените й очи хвърляха мълнии към двамата войници.

— Кажете им веднага да свалят ръцете си от мен — нареди Миси на отличен руски език. — Нямат право да се отнасят с англичаните така.

Тя се обърна и го погледна и едва сдържа дъха си, когато го позна. Почти изказа на глас въпроса, който не излизаше от ума й нито денем, нито нощем: „Къде е Алексей?“. Но не го направи. Заби поглед в ботушите на Соловски и прехапа долната си устна. Тя и София бяха взели решение по време на дългото чакане в къщата на Явентлови. Трябваше да забравят всичко, което принадлежеше на миналото. Трябваше да гледат само напред, ако искаха да оцелеят. А Миси отчаяно се беше вкопчила в живота. Само една дума на Григорий беше достатъчна и войниците я пуснаха. Тя разтри китките си, като избягваше погледа му. Беше нервна, защото се питаше дали я е познал. Устата й беше пресъхнала от страх. Скри ръцете си зад гърба, за да не види той, че треперят. Соловски продължаваше да я гледа мълчаливо. Главата я болеше от умора и напрегнатост. Пътуваха във влака вече повече от дванайсет часа и макар да се бяха облекли в катове топли селски дрехи, в които приличаха на стари селянки, от премръзване ги пазеше само топлината на многото чужди тела. Мадам Явентлова им беше приготвила малък пакет с храна, но те се осмеляваха да ядат през деня, защото се страхуваха, че някой от гладните селяни може да измъкне храната от ръцете им. Много от пътуващите бяха пияни, защото непрекъснато надигаха шишета с домашно приготвена картофена ракия. Ядяха само под прикритието на мрака. Не знаеха колко дълго ще продължи пътуването, затова бяха разделили хляба и пирожките на малки дажби. Не смееха да заспят през нощта, защото се страхуваха за живота си. Казваха си, че могат да понесат всичко. Че влакът най-сетне ще стигне в Санкт Петербург. Оттам щяха да вземат влак за Ялта, намираща се на полуостров Крим, където хората бяха все още верни на благородниците. Там щяха да бъдат в безопасност. Нямаха документа, нито багаж, парите им бяха съвсем малко, но все някак щяха да се справят. Но ето, че в този момент животът им зависеше от това, как ще протече разговорът й със Соловски. Като го погледна, тя разбра, че трябва да измисли правдоподобна история, защото очите му й казваха, че е чувал много истории и е видял много неща.

Соловски остана мълчалив дълго време. Изучаваше я с поглед. Дали не беше видял страх в очите й? Той сви рамене. Имаше право да се страхува, хваната от тези двама огромни войници, прилични на зверове. И все пак, какво правеше тя, млада и красива чужденка сама във влака в тези опасни времена?

— Коя сте вие? — попита той най-накрая. — И къде са документите ви?

Миси си пое дълбоко дъх и каза:

— Аз съм вдовицата на Морис О’Брайън, американски инженер, който беше на служба в Санкт Петербург. Съпругът ми беше убит преди три седмици, когато бомба паднала върху завода и разрушила част от него. Пътувам със свекърва си и малката си дъщеря. Мислехме да се приберем у дома през Финландия, но за там нямаше влакове. Чакахме повече от седмица и аз реших, че ще е най-добре да се върнем в Санкт Петербург и да видим какво става…

Григорий я слушаше мълчаливо. Отдавна се беше усъвършенствал в изкуството да гледа хората втренчено, без да премигва, и така да спира лъжите на устните им. Но това момиче вирна брадичка и каза уверено:

— Бихте ли казали на хората си да ни оставят да пътуваме спокойно?

Соловски даде команда и войниците бързо се оттеглиха по коридора. Върнаха се само след няколко мига, като водеха София и Ксения. Виктор вървеше зад тях и ръмжеше, докато те нервно чакаха какво ще се случи. Григорий ги гледаше внимателно. Старицата беше облечена бедно, но у нея имаше нещо, което говореше за класа. Без да иска, Григорий изпита онова чувство, което кара селянина да свали шапката си пред господаря. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се обърна към детето. Знаеше, че децата винаги говорят истината.

— Как се казваш, момиченце? — попита той на английски.

— Казва се Алис Лий О’Брайън — побърза да се намеси Миси.

Алис Лий беше името на мъртвата й майка. Сдържа дъха си и втренчи поглед в Ксения. Животът им зависеше от думите на дете, което още не беше навършило три годинки. Дланите й бяха мокри и хлъзгави от пот. Не се осмели да погледне към София, когато Соловски повтори въпроса:

— Как се казваш, момиченце?

Ксения го погледна със замечтания си поглед, който Миси познаваше добре. Изведнъж лицето й засия и златистокафявите й очи светнаха. Тя започна да навива една къдрица на по детски пълното си пръстче, усмихна се доверчиво на Соловски и каза:

— Азалий. Казвам се Азалий О’Брайън!

Инстинктът подсказа на Григорий, че нещо не е наред, и той изгледа детето с твърд поглед, но то отново му се усмихна и продължи да навива къдрицата на пръстчето си. Знаеше, че трябва пак да повтори въпроса, но се страхуваше, че ще изглежда като неграмотен селянин в очите на тези чужденци.

— Проверихте ли багажа им? — попита той войниците.

— Багажът ни беше откраднат — побърза да каже Миси, — а също и документите ни. Имаме само онова, което е на гърба ни.

— Извинявам се от името на моите сънародници — каза Григорий със съвсем официален тон. — Ще бъде радост за мен да ви дам документ, който ще ви позволи да пътувате необезпокоявани. — Той изпрати единия от войниците да донесе един формуляр от неговото купе, и добави: — Ще ви дам и един съвет. Полуостров Крим е единствената врата, през която може да се излезе от Русия сега. Не се бавете в Санкт Петербург. Отидете право на гара „Курск“ и вземете първия влак, който заминава на юг, преди да е станало късно.

Миси едва повярва на очите си, когато той попълни и подпечата формуляра.

— Желая ви безопасно пътуване, мадам — каза той с усмивка.

Очите им се срещнаха, когато тя взе документа от ръцете му и прошепна:

— Благодаря.

И се отдалечи бързо по коридора, като блъскаше хората, които й препречваха пътя, и чувстваше замисления поглед на Соловски върху себе си.