Елизабет Адлър
Собственост на една дама (46)

Глава 45

Американският военен самолет С21А, шестместен реактивен самолет с два турбодвигателя, се спусна от височина десет хиляди метра. Премина през облаците, покрили територията на Турция, и се приземи на малко летище северно от Истанбул. Полетът от Вашингтон беше дълъг и уморителен. Бяха спрели само за половин час в Нюфаундленд, за да заредят с гориво, а също и в Апър Хейфорд в Англия. Пилотът се обърна и се усмихна на Кал.

— По-добре ли сте сега?

— Разбира се. Най-после сме на земята. — Той разкопча предпазния колан и въздъхна облекчено. — Чувствам се така, сякаш само преди два часа съм закусвал във Вашингтон.

— Ще пожелаете наистина да е било така, когато опитате противната турска храна — каза пилотът. — Шкембе чорба. Агнешка глава. Трябва да гледаш да не ти я сервират заедно с очните ябълки.

— Мислех, че това се яде само в Арабия — засмя се Кал. — Човек никога не знае. — Пилотът въздъхна и се усмихна. — Благодаря за това, че ме доведохте — каза Кал и се отправи към изхода на самолета.

Мъже в зелени униформи тичаха към него и размахваха оръжия, затова той реши, че ще е по-добре, ако остане на мястото си.

— Документи за самоличност? — Офицерът му протегна дланта си.

Той му подаде дипломатическия си паспорт и копие от заповедта на Белия дом, която го изпращаше в Турция, и тихо зачака офицерът да ги прегледа.

— Много добре, мистър Уорендър — каза турчинът на перфектен английски. — Чака ви хеликоптер, който ще ви откара до Истанбул.

Той тръгна към хеликоптера, а в това време С21А започна да зарежда гориво за обратния си полет. Хеликоптерът нямаше врати и Кал изстена вътрешно. Полетът в самолета май му беше достатъчен. Някой трябваше да им каже на тези турци, че се страхува от височината. Младият войник с още детско лице му отдаде чест той отново нададе стон, когато двигателите заработиха. Господи, та пилотът е още дете, за бога… Ах, тези турци… Отвори очи едва петнайсет минути по-късно, когато пилотът каза:

— Приземяваме се, сър.

Под него се простираше Истанбул, огрян от пълната луна, осветен от милиони блещукащи светлинки, и той въздъхна облекчено. Схватките с КГБ щяха да бъдат нищо, сравнени с двата полета.

Чакаше го черен „Мерцедес“. Вътре седяха американският консул, министърът на външните работи на Турция и Ахмед Казан.

— Работите не се развиват добре, Кал — каза Джим Хърбърт, след като присъстващите бяха представени един на друг. — Шефът на полицията лично претърси танкера, но не намери нищо. Имаше само шестима войници от специалните руски части. Разбира се, и това е провинение — чужди войници на товарен кораб в турски води, — но няма да ни помогне да изпълним задачата.

Сърцето на Кал се сви. Той беше сигурен, че тя е на танкера.

— Но ние знаем, че тя е била там — каза той гневно.

Министърът на външните работи кимна.

— Да, бяхме повече от сигурни. Капитанът твърди, че нищо не знае. Освен че очаквали важен посетител, може би адмирал, и затова там имало войници. — Той въздъхна. — Господи, какво ли друго обяснение ще измислят? Руски адмирал на товарен танкер! Полицията намери парчета въже в малка стая долу в трюмовете. Очевидно някой е бил завързан, а после са прерязали въжето.

— Но как тогава са слезли от кораба?

Той сви рамене.

— Имаме цяла флотилия бързи лодки в пристанището, което означава, че не са избягали по вода. Колите на полицията бяха забавени от автобус, който беше спрял на един ъгъл, не можеше да помръдне и беше блокирал пътя. Пристигнали са сигурно само с няколко секунди закъснение.

Телефонът звънна и той го вдигна.

— Сигурен ли сте? — попита той на турски. — Идентифицираха ли го? Разбирам. Благодаря ви.

Обърна се към другите и каза извънредно тихо:

— Извадили са мъжко тяло от водата. Съвсем близо до танкера. Облечено в тъмен костюм. Но всичко друго — часовникът, портмонето и т.н. — липсва. Но бил разпознат от репортерите. Те били абсолютно сигурни, че това е генерал-майор Борис Соловски.

— Исусе Христе! — възкликна Хърбърт в настъпилата тишина.

— Той май наистина се мислеше за Исус, че даже и за бог — каза мрачно Кал.

— Можете да си представите какво означава това за Турция — каза Гулсен гневно. — Шефът на КГБ, убит в Истанбул.

— За мен първият и основен проблем остава намирането на Анна — каза Ахмед. — Някой е убил Соловски и й е помогнал да избяга. Сигурно е някой, на когото тя има доверие.

Очите на Кал срещнаха неговите и в този миг мерцедесът навлезе в алеята на вилата Казан. Кал кимна.

— Разбира се — каза той. — Знам с кого е тя. С Валентин Соловски.

Михаил Казан огледа групата мъже, които се бяха пръснали из красивата му стая, пиеха уиски и бълваха кълбета цигарен дим. Слушаше мрачно, докато Кал обясняваше какво се е случило. Михаил седеше до Рефика на дългия диван под прозореца. Тя сложи ръката си върху неговата, когато Кал каза, че вярва, че Анна е с Валентин Соловски.

— Миси никога не разказала всичко на Анна — каза Кал.

— Така и не разбрала за парите в швейцарските банки. Не знаела и за бижутата, докато Миси не се принудила да й ги даде, защото не можела да ги вземе със себе си в старческия дом. Тя все още не знае нищо за мините. Миси никога не изтъквала нейния руски произход. Никога не й показала старите снимки, не говорела за миналото. Искала всичко да бъде забравено и с нейната смърт да умре и историята, и заплахата. Била готова да пази обещанието, дадено на Миша, до самия край. Валентин е също толкова опасен, колкото и чичо му Борис — заключи тихо той. — Той държи на дипломатическата си кариера и се цели нависоко. Нищо няма да му попречи да изпълни дълга си към Русия. Няма да остави Джени да каже истината по телевизията. Търси Анна Адер, за да я убие, и вярва, че Джени ще го заведе при нея. Можем само да се надяваме, че тя няма да му каже коя е всъщност, водена от добрите си чувства към своя спасител. Защото тогава ще има само един край.

— И какво предлагате да направим ние? — попита Михаил, като отиде при началника на полицията. — След като я изтървахте? Нима ще чакаме, докато хората ви пак се борят с уличните задръствания? Или имате някакъв план, който още не сте споделили с нас?

— Вината не е наша — сряза го със зачервено лице Кеклик. — Уличното движение на Истанбул има лоша слава. Дори колата на президента винаги закъснява…

— Ба! — Михаил Казан, куцукайки, се върна на мястото си до Кал. Облегна се тежко на абаносовия си бастун и втренчи преценяващ поглед в него. — Вие я познавате — каза той най-накрая. — Какво мислите, че ще направи?

Кал се колебаеше. Мислеше за срещата на Джени с Валентин в Женева и странното й поведение след нея. Трябваше да погледне в лицето болезнената истина.

— Валентин е красив и много чаровен мъж — каза тихо той. — Джени е… увлечена по него, а вярвам, че и той — по нея. Но това няма да го спре да я убие, ако разбере коя е. Мисля, че можем само да чакаме и да оставим полицията да се опита да го проследи. И да се молим тя да ви телефонира.

Очите на Рефика срещнаха тези на съпруга й и тя отгатна мислите му. Мислеше за клетвата, която Тарик беше дал на княз Иванов. Мислеше, че е разочаровал баща си.

Лицето на Ферди Арнхалд беше олицетворение на гнева, когато той тръшна слушалката на телефона в стаята си в хотел „Йесил Ев“. Джени Рийс беше избягала, а полицията беше попаднала в задръстване на моста „Галата“ и не беше успяла да ги проследи. Ако можеше да се добере до копелето, щеше да го удуши с голи ръце. Отиде до прозореца, отметна пурпурните завеси и се загледа в нощния град. Тя можеше да бъде на много места, там някъде, с мъжа, който я беше спасил.

— Млад мъж — беше казал турчинът. — Чужденец. Може би американец.

Закрачи неспокойно из стаята, вбесен от тясното пространство и красивия викториански интериор. Само огромният замък Арнхалд можеше да побере гнева му. Искаше да излезе, да броди из улиците, да намери и хване плячката, както беше станало с Маркхайм и Абис, но го спъваше некомпетентността на турската полиция. Телефонът отново иззвъня и той се втурна да вдигне слушалката.

— Да? — каза тихо той.

— Преди минути във вилата Казан пристигна лимузина — каза турчинът. — Идентифицирахме трима от мъжете, които бяха вътре — Ахмед Казан, турския министър на външните работи и американския консул. Четвъртият е неизвестен за нас, но предполагаме, че той също е американец. Пристигна на летището с военен самолет. Шефът на полицията пристигна пет минути по-късно.

— Наблюдавайте къщата — каза Арнхалд с леденостуден глас. — И следващия път не ми докладвайте след десет минути. Искам да научавам всичко незабавно. Искам да знам къде ще отидат. Ако отново ме разочароваш, идиот такъв, няма да има повече пари.

Тръшна слушалката и отново закрачи из стаята, опитвайки се да се досети с кого е Джени в момента, щом не е с Борис Соловски. След десет минути не издържаше повече. Излезе от хотела и бързо закрачи към взетата назаем кола, паркирана малко по-нататък. Нямаше да остави нищо на случайността и на небрежните турци. Щеше сам да наблюдава къщата на Казан.