Елизабет Адлър
Собственост на една дама (12)

Глава 11

Ню Йорк

Дойде още един задушен нюйоркски ден. Слънцето печеше непоносимо от жълтото небе, а малката стая изпълнена с миризмата на риба и гнило зеле, която идваше от товарните коли, спрели на улица „Ривингтън“. Несекващият шум на железните колела по калдъръма и дрезгавите мъжки гласове, които се пазаряха високо на руски, иврит и полски, на детските крясъци и пищене, на пияниците, които ругаеха неудържимо докато се клатушкаха по улицата, мръсотията и сивата, разяждаща бедност изпълваха Миси с отчаяние. Би искала да можеше да затвори прозореца и с това едничко движение да остави всичко неприятно навън. Но щяха да се задушат в малката стая, тъй като горещината беше непоносима. Тя вече не им се струваше като рай. Като че ли се беше свила, беше ги хванала като в капан между четирите си стени. София лежеше на хлътналото походно легло. Беше бледа. Сигурно беше болна, макар да твърдеше, че се чувства добре и че просто си почива. Азалий седеше на желязната решетка на камината, обгърнала с тънките си ръчички колене, и гледаше непрестанното улично движение четири етажа по-долу. Виктор беше изплезил език. Ребрата му стърчаха. Козината не можеше да скрие факта, че той непрекъснато гладуваше. Миси знаеше, че ако се погледне в огледалото, ще види собствените си ребра да стърчат. Това вече не я разстройваше. Отчайващият глад се беше свил на топка в стомаха й. Всяка вечер тя си лягаше, вечеряла само с купа рядка супа и парченце чер хляб. Вече мислеше, че ще полудее, защото всяка нощ сънуваше храна: яйца, пилета, пресен хляб и сладко прясно масло. Но знаеше, че благодарение на находчивостта на София дължат и малкото храна, която слагаха на масата всяка вечер. Непрекъснато си задаваше въпроса, как жена като София, която едва ли някога се беше замисляла за храна, освен да нареди на готвача какво да сервира за обяд и вечеря, умее да се пазари с многобройните търговци от улица „Ривингтън“. Но София винаги се връщаше в късния следобед с мрежа зеленчуци, купени само за няколко цента, защото са наранени и започнали да гният и до утре ще са вече напълно развалени. Винаги носеше на кучето завит във вестник кокал, който бе взела от някакъв милостив месар. По него обикновено имаше малко месо, което пускаха в супата. Понякога, но рядко, успяваше да се сдобие с черен дроб, бъбреци и дори мозък. Казваше на Миси, че често виждала селяните във Варишня да варят подобни неща. А сега сама приготвяше вкусни ястия от тях. Да, те ядяха благодарение на изобретателността на София, докато Миси търсеше работа.

Отначало се беше прицелила нависоко, сигурна, че ще си намери работа като асистентка на професор по археология в някой колеж, защото беше научила от първа ръка много неща за древността и разкопките. Но проблемът беше в това, че нямаше подходящи дрехи, само една синя пола и няколко памучни блузи. Нямаха пари да си купят нови дрехи, нито дори чифт прилични обувки. Заплатите навсякъде бяха много ниски. Когато платиха наема, тя пресметна, че няма да имат достатъчно пари дори за храна, камо ли за нови дрехи. После започна да търси работа като камериерка, защото знаеше, че им дават униформи, но всички големи хотели по Пето Авеню очакваха от камериерките си да живеят там, където и работят. Пък и заплатата едва щеше да стига да живеят в същата нищета, както досега. Опита да си намери работа като продавачка в новия универсален магазин „Мейси“, но веднага разбра от начина, по който я изгледа управителят, че не е достатъчно елегантна. И не само заради дрехите, помисли си тя, като се огледа в голямото огледало в магазина. Приличаше на беднячка. И в това беше проблемът — беше прекалено бедна, за да си намери работа. Каква ирония!

На следващия ден слънцето печеше все така жарко, а тя вървеше бавно по Деланси Стрийт, защото не искаше да се върне у дома и да каже, че отново не е успяла. Изведнъж се спря рязко пред кръчмата на ирландеца О’Хара. Простите думи, написани с тебешир върху черна дъска, й замаяха главата, все едно че бяха изписани със златни букви. „Търсим допълнителен персонал. Молби се приемат вътре.“ Никога през живота си не беше влизала в кръчма, но сега премина без колебание през вратите. Алкохолните пари, миризмата на бира и стелещият се цигарен дим почти я задушиха, но вдигнала решително брадичка, тя тръгна към огромния мъж, застанал зад тезгяха.

Шеймъс О’Хара беше висок и красив, четирийсетгодишен ирландец, който приличаше на великан. Всичко у него беше прекалено голямо — от главата, покрита с къдрава рижа коса, до ръцете, които приличаха на парчета шунка. Носеше синя риза без яка, огромният му гръден кош я издуваше и копчетата заплашваха да се разпилеят във всички посоки. Навитите ръкави разкриваха ръце, изтъкани от мускули. Между зъбите му се подаваше пура. Докато пафкаше блажено, той проверяваше кранчетата на буретата с бира и си пееше „Ще те заведа отново у дома, Катлийн“. Гласът му беше приятен баритон, а говорът му беше белязан със силен ирландски акцент.

Втренчи се изненадано в момичето, което молеше за работа. Не можеше да е бездомно дете, защото беше много висока, а бездомниците бяха винаги дребни. Беше ясно, че гладува, защото беше изпита и бледа. Кожата й беше придобила жълтеникав цвят, а под очите й имаше огромни сини кръгове. Русата й коса блестеше на слънчевата светлина, която влизаше през вратите. Беше чиста и спретната в бялата си блуза и синята пола. Глезените й бяха толкова красиви, че привличаха погледите на всички мъже. О’Хара си помисли, че тя е много различна от чернокосите ирландки, които имаха едри кости и бяха уморени от живота и които той виждаше в кръчмата или в църквата „Сейнт Сейвиър“ в неделя. Ирландките бяха винаги загърнати в шалове, а след тях обикновено вървяха десет или дори четиринайсет деца. Като се поохранеше малко, това момиче щеше да се превърне в красавица. Но щеше да е трудно да й намери работа, с която тя да се справи.

Освен това клиентите му бяха груби хора, а тя очевидно не беше от тяхната класа.

— Ами… Не съм сигурен, че имаме нужда от още хора — каза той, изпълнен със съмнения. На лицето й се изписа отчаяние, той въздъхна и каза: — Истината е, че не ми се виждаш достатъчно силна, за да вдигнеш дори пинта бира.

— О, но аз съм силна, наистина съм силна — каза тя и сграбчи нетърпеливо ръката му. — Ще чистя, ще мия чиниите, ще разнасям бирата… ще правя всичко. Нека да опитам, моля ви.

Миси се изпъна, за да изглежда по-висока и по-силна, О’Хара я изгледа замислено от главата до петите, отново въздъхна и каза:

— Добре, заради доброто ми сърце, ще те взема, момиче, но на изпитателен срок. Плащам долар на вечер. Започваш в шест и свършваш, когато кажа и не преди това. Разбра ли?

Миси не можа да отговори, защото сълзите я задушаваха. Кимна и изхвърча на улицата. Бързаше да се върне у дома и да съобщи радостната вест. О’Хара я последва до вратата и гледа след нея, докато тя не зави зад ъгъла. Чудеше се каква ли е нейната история. Защото в тази част на света всеки си имаше история.

 

 

Цял месец О’Хара не й даде нито миг почивка. Тя чистеше мръсотията, останала от предната нощ, метеше пода, миеше стотици чаши. Ръцете й почервеняваха от студената вода, но тя не се оплакваше. Излъскваше тезгяха до блясък, а също и масите, по които чашите бира оставяха кръгчета. Опитваше се да свикне с миризмата, носеше таблите с по няколко пинти бира, без да разлее нито капка. Сервираше ги на клиентите, без да се усмихва и бързо, защото нямаше търпение да се отдалечи от тях. И в края на всяка работна нощ слагаше тържествуващо още един долар в джоба си, срязваше пияниците, които й се натискаха, и се прибираше на бегом в стаята, която сега беше неин дом.

София винаги беше будна. Чакаше я с чаша горещо мляко, подправено с канела, а Миси винаги заявяваше, че е прекалено уморена, за да яде, и буташе настрана чинията храна, която носеше от кръчмата.

— Азалий ще закуси с нея — казваше тя и хвърляше по някоя хапка на Виктор, който лакомо я поглъщаше. Изпиваше с благодарност млякото и се отпускаше, изтощена, на малкото желязно легло. Знаеше, че София ще я изчака да заспи и едва тогава ще се качи на двойното легло и ще легне до отдавна заспалата Азалий. Но никога не каза на старицата, че се страхува да заспи, че се страхува от съня, който я спохождаше всяка нощ, съня, в който виждаше ужасеното лице на Алексей и чуваше гласа му, който я молеше за помощ.

Азалий беше единствената, за която новото положение нямаше значение. Играеше щастливо по мръсните улици с децата на съседите. Миси и София често се навеждаха от прозореца, за да я гледат, докато тя, следвана винаги от Виктор, бягаше сред товарните колички, а русите й плитки подскачаха на гърба й.

— Погледни само тези деца — чудеше се София. — Банда парцаливи уличници и внучката ми е една от тях. — Тя го казваше със смях, но Миси знаеше, че много я боли.

Едно нещо Миси никога не каза на София. Това, че работи в кръчма, където клиентите са груби и недодялани, огромни и рижи ирландци като самия О’Хара. Много рядко в кръчмата влизаше по някой имигрант, който не беше ирландец. Но той разбираше, че е сбъркал, и бързаше да излезе. Когато бяха трезви, бяха приятни. Но като изпиеха по няколко уискита, ставаха съвсем различни: мъже, в чиито глави имаше само една мисъл. В кръчмата идваха и няколко редовни клиентки — бедни жени, обременени с грижата за многобройната си челяд, чиито съпрузи ги биеха и които пиеха, за да избягат от действителността. Те играеха ролята на курвите. Миси се правеше, че не забелязва как се сключват сделките, в които се продаваше женската плът. Мъжете се нахвърляха на жените като на парчета месо. Опитваше се да не брои минутите, които минаваха до връщането на мъжа, все още с разкопчани панталони, от задната уличка. Но в края на вечерта техните помътнели погледи често се насочваха и към нея.

Първия път, когато се случи, тя просто замръзна. Гледаше втренчено и недоумяващо огромната длан, която беше стиснала малката й гръд. Черните, мръсни нокти се впиваха в плътта й, но тя беше изпаднала в шок и не чувстваше болката. А после изпищя. О’Хара дотича и обсипа пияницата с ругатни.

— Ти, мръсно копеле — изрева той и удари мъжа по главата. — Свали ръцете си от нея! Тя е почтено момиче и е толкова млада, че може да ти бъде дъщеря. Ако много ти се иска, иди да си го намериш другаде. — Силно почервенял от гняв, той довлачи до вратата изненадания мъж, от чиято глава течеше кръв, и с един ритник го изпрати навън. — Само това заслужаваш — силен ритник! — продължаваше да вика той. А после се обърна към Миси: — Това място не е църква. Бизнесът си е бизнес, ако не можеш да се справяш с мъжете сама, изхвръкваш навън.

Миси не разказа на София за случилото се, но старицата разбра, че нещо не е наред. Тази нощ, докато нежно разтриваше подутите глезени на Миси и втриваше глицерин в загрубелите й и почервенели длани, тя каза:

— Не мога да позволя това да продължава. Трябва да напуснеш работата.

Миси я прегърна, изпълнена с отчаяние.

— Моля те, нека продадем бижутата — помоли се тя. — Както направихме в Константинопол. Сигурна съм, че сега сме в безопасност.

София отговори както винаги:

— Те не са обикновени бижута, те са наследствени бижута, известни на света. Великолепие като тяхното веднага се разпознава. Безценни са, но за нас са безполезни.

— Ами парите в Швейцария? Можем да отидем при адвокат, можем да изпратим документ, който да потвърди самоличността ти. Не мога да го понеса, София. Ти би трябвало да живееш като княгиня, а водиш живот, по-лош дори от този на руска селянка.

София отиде до масата, издърпа чекмеджето и извади парче от вестник, което беше изрязала едва преди две седмици.

— Не ти показах това преди — каза тя, — защото не исках да те тревожа.

Миси прочете краткото съобщение. В него пишеше за зверствата, допуснати в Русия, за убийството на царя и арестуването на царското семейство. ГУЛАГ арестуваше и убиваше дори невинни хора. Съобщаваше се, че тайната полиция все още издирва оцелелите от семейството на княз Иванов, че за режима на революционерите те олицетворявали всичко грешно и декадентско в „стара Русия“, че ЧК все още вярвали, че двете деца са избягали с баба си. ЧК ги търсело в цяла Европа, но търсенето още не е стигнало до Америка. Ако ги откриели, съдбата им със сигурност щяла да бъде като на царското семейство. Те също щели да бъдат брутално убити.

Миси мълчаливо допи млякото си. Онова, което беше казала София, беше вярно. Нямаше да успеят да се измъкнат, ако продадат бижутата. Пред погледа й се ширна бъдещето, изпълнено с жестока борба за всеки долар. Сърцето й се сви, защото знаеше, че единствено тя от трите можеше и щеше да се труди.

 

 

О’Хара я гледаше с нарастващо възхищение: беше силна, упорита и на него това му харесваше. Тя чистеше залата, докато той палеше първата си цигара за деня. Усмихна й се:

— Ти си от онези жени, които са били необходими на първите заселници, момиче — каза той, докато тя лъскаше пода до блясък. — Родена си с пионерски дух.

Миси се облегна на дръжката на дългата метла и го загледа как с удоволствие вдишва аромата на тютюна.

— Тази цигара струва колкото четвърт моя заплата за една нощ — му каза тя. — Не мислите ли, че е време да ми повишите заплатата?

Той се засмя и се задави с цигарения дим. Лицето му се зачерви и той започна да се удря с юмрук по гърдите.

— За бога, момиче, ти почти ме прати на оня свят с тези си думи — извика той възмутено.

— Два долара — каза тя и скръсти ръце на гърди. — Знаете, че ги заслужавам.

Гледаха се един друг над махагоновия тезгях като двама боксьори, които очакват гонга. А после в зелените му очи се появи весело пламъче. Като прокара длан през огненочервената си коса, той каза:

— Печелиш, момиче. Два долара на нощ, но само защото ти ги заслужаваш.

Миси ядосано тропна с крак.

— По дяволите, защо не ми ги предложихте, а ме накарахте да ви моля?

Той се облегна на тезгяха и се усмихна.

— Може би защото обичам да те гледам, когато си ядосана. Може би защото искам да видя каква е истинската Миси О’Брайън, когато не е умореното момиче, което си върши работата, говори малко и никога не се усмихва. Знаеш ли, че днес за първи път те чух да се смееш?

— Това е, защото няма за какво да се смея — отговори тя.

О’Хара всмукна още един път от цигарата и загледа как тя започна да мете праха по пода.

— Видях те на улицата с малкото момиченце — каза той и погледна лявата й ръка, на която нямаше брачна халка. — Но не видях никакъв мъж да се навърта около теб. Какво ще кажеш?

— Бащата на детето е мъртъв — каза тя, без да го погледне.

Той кимна.

— Тъжно е, когато едно дете расте без баща, а за жената, е трудно да го отгледа сама.

Миси вдигна глава и го погледна изненадана.

— О, но… но… — каза тя, а после бързо възпря думите, напиращи на езика й. Разбира се, всички на улица „Ривингтън“ мислеха, че тя е майка на детето.

Тази нощ в джоба й имаше два долара вместо един, а О’Хара собственоръчно й напълни чинията с варено говеждо, зеле и картофи. Накара я да седне на масата, за да е сигурен, че е изяла храната. Като видя огромната чиния, пълна догоре, Миси изведнъж загуби апетита си. Погледна нервно О’Хара и изсипа съдържанието й в торбичка, за да го занесе на София и Азалий. Той я погледна ядосано, но нищо не каза.

След това работата й в кръчмата стана малко по-лесна. Понякога О’Хара я молеше да му помага и по обяд. Грижеше се за нея и внимаваше мъжете да не й досаждат. И също така внимаваше тя да се храни. Широкото му красиво лице се озаряваше винаги, когато я видеше. Сега той й плащаше щедро. Тя дори имаше няколко спестени долара, които криеше в куфара под леглото, където бяха и безполезните бижута.

Няколко седмици по-късно, докато носеше чашата уиски на един мургав, облечен в риза без ръкави, мъж, изпотена заради горещината в кръчмата, през вратата се втурна Азалий с Виктор по петите.

— Миси, о, Миси — изпищя тя, с което прикова погледите на всички. — Ела бързо! Баба…

Като подаде чашата на най-близкия мъж, Миси сграбчи нетърпеливо детето за раменете.

— Какво има? Какво се е случило със София?

Очите на Азалий бяха пълни със сълзи.

— Стоеше до огнището и бъркаше манджата. А после извика. И падна на земята, Миси. Не можах да я събудя.

Улиците бяха задръстени от хора, които се надяваха да се разхладят и да подишат чист въздух, но Миси грубо ги блъскаше с лакти и влачеше детето след себе си. Кучето ги следваше по петите.

Тя изкачи стъпалата на бегом и блъсна вратата. София лежеше до огнището. Очите й бяха затворени, но сърцето й още биеше. Миси благодари на бога, че поне е жива. Тя постави възглавница под главата й и отчаяно започна да й вее.

— София, София — викаше тя, — отново ще бъдеш добре. Всичко ще бъде наред. — Но знаеше, че изрича лъжи, защото София Иванова имаше вид на тежко болна.

— Припаднах заради горещината — каза София със слаб глас, когато се съвзе след няколко минути. — Нищо ми няма.

Но две седмици по-късно това се случи отново. Този път тя се оплака от болки в главата. Болката не искаше да си отиде, независимо от лекарството, което Миси купи от аптеката и изля в гърлото й. Тя отказа да й доведат лекар, защото нямала нужда от помощ. Но Миси знаеше, че тя не иска лекар, защото не могат да си го позволят. После една сутрин София не успя да стане от леглото. Лявата й половина беше парализирана.

Миси изтича да доведе лекаря, на когото се закле, че ще спечели пари и ще му плати. Той беше стар евреин със сива брада. Беше мил старец.

— Страхувам се, че е прекарала няколко леки удара — каза той на Миси, — а това е довело до кървене в черепната кухина. Налягането е причинило болката, която може да бъде облекчена само с операция. — Той погледна колебливо към момичето и детето, които бяха застанали една до друга. Очите им, изпълнени с тревога, го гледаха с надежда, като че ли той можеше да вдъхва живот. Както се случваше винаги при подобни обстоятелства, на него му се прииска да не беше се захващал с тази професия. — Трябва да бъда честен с вас — каза той. — Тя е стара жена. Операцията може да я убие почти толкова сигурно, колкото и ударът. Всичко, което мога да направя, е да й дам нещо, което ще облекчи болката.

Миси се опита да овладее паниката си.

— Не може… Не казвате, че тя… нали?

— Ние всички ще умрем, мила моя — каза той, изпълнен с внезапна нежност към нея. — Повярвайте ми, много по-лошо е, когато пациентът е млад. — Той отвори изтърканата си чанта, марка „Гладстоун“. — Ще й бия инжекция морфин. Тя ще облекчи болката. Ще се отбия да я видя утре сутринта. А вие трябва да се грижите за себе си и за детето си.

Миси сведе поглед към Азалий — толкова руса, толкова красива и толкова безпомощна. „За детето си“, беше казал лекарят. Ако София умреше, онова, в което всички вярваха, щеше да стане истина. Азалий щеше да бъде нейното дете.

 

 

Всяка сутрин тя с нетърпение чакаше идването на лекаря. Гледаше през прозореца с надеждата да го зърне между количките със зеленчуци.

— Тя не е по-добре — каза му Миси тревожно няколко дни по-късно. — Болката се засилва. Тя се опитва да не го показва, но аз го виждам в очите й.

— Ще й дам повече успокоителни. Те ще й позволят да поспи спокойно. — Той изгледа остро Миси, която беше бледа и изтощена от липсата на сън и многото тревоги. — И вие трябва да поспите, момиче. А също и да се храните добре.

Миси не се засмя, защото в думите му нямаше нищо смешно. Вече цяла седмица не ходеше на работа и им бяха останали само няколко цента. О’Хара беше проявил любезност. Всеки обед им изпращаше чиния с храна, но тя вече не искаше да приема неговата милостиня. Знаеше, че ако още тази вечер не се върне в кръчмата, той ще трябва да й намери заместничка.

В пет часа тя даде на Азалий обичайната вечеря — постна яхния и парче вчерашен хляб, купен от фурната на Хестър Стрийт, където ароматът на пресния хляб, на сусамените гевречета и дъхавите кифлички й беше замаял главата.

Искаше да вкуси от всичко това, но трябваше да се задоволи да купи парче вчерашен ръжен хляб. Изми София и изсуши деликатното й лице с чиста ленена хавлия, която, както всичките им дрехи, переше сама и сушеше на рамката на прозореца. Имаше дни, когато прането й пречеше да вижда съседните сгради. Между съседите не можеше да има тайни по отношение на бельото. Прането показваше, че дрехите на всички в този квартал са доста износени. Повдигна главата на София, за да й даде поне малко супа, но княгинята прошепна няколко думи на благодарност, след което отново падна в безсъзнание на възглавницата. Ръцете й още стискаха тези на Миси в стоманена схватка, все едно че се беше вкопчила в живота, все едно че ако я изпуснеше, щеше да отплава нанякъде в мрака.

Миси напръска лицето си със студена вода, застана пред огледалото и прибра косата си, после си облече чиста памучна блуза. Беше толкова слаба, че полата едва се крепеше на хълбоците й. Тя я прикрепи на талията си с широк кожен колан. Даде на Азалий малка черна дъсчица и няколко цветни тебешира, купени за два цента от количките долу, и й каза:

— Ето ти нещо, с което да се забавляваш, мъничката ми. Наблюдавай баба си и ако тя има нужда от мен, знаеш къде да ме намериш. — Прегърна я. Не искаше да я оставя сама. — Ще се опитам да не закъснявам много — обеща й.

Застанала с ръка на дръжката на вратата, Миси се поколеба. Азалий седна на стола до леглото, стиснала дъската в ръка, но продължи да я гледа с огромните си, уплашени кафяви очи. Миси обаче знаеше, че просто няма избор. Ако не работеше, нямаше да ядат. Извика на Виктор да легне до вратата.

— Застани на пост! — нареди му тя.

Той се подчини и тя благодари на бога, че го имаха, защото иначе би се страхувала да ги остави сами.

— Обичам те, моя малка майчице — чу тя вика на Азалий, докато слизаше по стълбите, все още разкъсваща се между двете си задължения.

— И аз те обичам, душице мила — извика тя в отговор и изтича надолу, преди да е променила решението си.

Тази вечер в кръчмата имаше повече посетители от обикновено и тя не можеше да седне нито за минута. Носеше пълните чаши, събираше празните и после пак, и така до припадък. Но дори тези груби мъже се заинтересуваха за здравето на бабата и тя си помисли, че те все пак не са толкова лоши, преди да ги хване алкохолът. О’Хара й направи сандвич с говеждо месо и остана до нея, докато тя го изяде. В края на вечерта той пъхна в ръката й допълнителни пет долара.

— Ти си добро момиче, Миси О’Брайън — каза й той. — Макар името ти да е ирландско, ти си толкова ирландка, колкото е и Зев Абрамски.

— Кой е Зев Абрамски? — попита тя и сложи, с благодарност, петте долара в джоба си.

— Не ми казвай, че все още не си ходила при Абрамски? — възкликна О’Хара и се засмя, че чак коремът му се затресе. — Сигурно си единствената жена от Източния квартал, която не е ходила при него. Зев е евреин и е съдържател на заложна къща, която се намира на ъгъла между „Орчард“ и „Ривингтън“. Той дава например двайсет цента за празничната риза на съпруга ти, а те ще ти помогнат да изкараш до петък. Благодарение на него хората от квартала са още живи. А в петък хората получават заплата и му се изплащат или пък мъжете остават без празнични ризи. Хайде, лека нощ, Миси, и добър късмет.

Докато бързаше по слабо осветената улица, Миси си мислеше, че наистина ще има нужда от късмет. Виктор позна стъпките й отдалече. Когато тя отвори вратата, той замаха с опашка, за да я поздрави. Азалий се беше сгушила на леглото и спеше дълбоко. Като въздъхна облекчено, Миси си наля чаша мляко, пусна в него малко канела и го затопли, спомняйки си с носталгия времето, когато София приготвяше среднощното й питие. Отиде на пръсти до леглото и се усмихна, като видя, че тънката ръка на Азалий стиска здраво тази на баба й. Но усмивката замръзна на лицето й, когато погледна София. Очите й бяха затворени, лицето й беше абсолютно спокойно, но устните и бяха посинели. Миси я докосна. Тялото й беше студено.

— Не! — прошепна ужасена тя. — Не, не може да бъде.

Но беше истина. Княгиня София Иванова беше умряла, блажено отпусната в прегръдката на внучката си.