Елизабет Адлър
Собственост на една дама (31)

Глава 30

Дюселдорф

С всеки изминал ден замъкът Арнхалд й се струваше все повече и повече като затвор. Стаите на Миси бяха на втория етаж, срещу тези на Еди, но той никога не идваше при нея. Дните прекарваше в офисите на компанията в Дюселдорф или в заводите в Есен. Често отсъстваше и през уикендите. Посещаваше партита без нея. Тя подозираше, че той още се вижда с Гретел, но не можеше да бъде сигурна, защото не беше напускала територията на замъка от пристигането им преди два месеца. Всъщност тя не беше оставала насаме с него от онази нощ на борда на „Маджестик“. И не можеше да реши дали да изпитва облекчение или тъга. Нещата бяха потръгнали зле, защото тя беше толкова неопитна, но нима не можеха да опитат отново? Реши да бъде очарователна и нежна с Еди и всяка вечер се обличаше особено грижливо за вечеря. Но всяка вечер беше все същото — тя като че ли беше невидима за него. Манфред и цяла армия слуги им сервираха мълчаливо. Еди и майка му, баронеса Юта, говореха само на немски, а тя не разбираше нито дума. Забелязваха я колкото и пеперуда, кацнала на стената. Ясно осъзнаваща любопитните погледи на слугите, тя бързо изяждаше храната си и се извиняваше веднага щом благоприличието позволеше. Изкачваше се по широкото дъбово стълбище, вървеше по мрачните коридори и се прибираше в стаята си отчаяна. Ако Азалий не се забавляваше толкова много, тя просто щеше да каже на Еди, че си тръгват. А къде щеше да отиде, запита се тя, загледала се през прозореца към мрачните гори, които се виждаха в далечината. Беше в Германия, нямаше пари, Еди никога не й даваше. Нещата просто се „доставяха“, богатите нямат нужда от пари.

Всичко беше различно за Азалий. Тя имаше слънчев апартамент на първия етаж, уютна спалня, специално декорирана за нея, завивките бяха в бели и яркозелени цветове. Имаше и огромна стая, в която да играе, пълна с нови играчки и най-различни игри. Имаше и класна стая, в която друга гувернантка й даваше уроци по немски. И спалня, и всекидневна за Бюла, където Миси пиеше чай с тях всеки следобед в пет часа. Това беше единственият слънчев лъч в мрачното й съществуване и тя чакаше с нетърпение идването на следобеда. Чаят беше почти единственото време, когато можеше да види Азалий, защото малката беше много заета. Купиха й ново пони и тя вземаше уроци по езда. Учеше се да плува в огромния басейн, всеки ден посещаваше уроци по балет в Дюселдорф, а заниманията й по немски език бяха като че ли безкрайни. Бюла клатеше нещастно глава.

— Това не ми харесва, мис Верити — казваше й тя шепнешком. — Не ми харесва това, което правят с горкото дете. Пълнят й главата с немски приказки, непрекъснато й повтарят колко са богати, втълпяват й, че сега трябва да говори само на немски, защото има татко германец и е малко германско момиченце. Ами вие, мис Верити? Вие сте нейна сестра, нали? Защо тогава не дават уроци по немски и на вас, за да можете да разговаряте със съпруга си? Не, има нещо нередно тук. Казвам ви, мис Верити, те се мъчат да отделят детето и от вас, и от мене. Скоро всичко, което ще ни остане, ще бъде една малка фройлайн. Не ме питайте защо, но така се развиват нещата.

Миси се замисли над думите й. Тази вечер, сама в леглото, както обикновено, тя не можа да заспи. Беше вярно: те нарочно не оставяха свободно време на Азалий, нарочно я отделяха от нея, учеха я на немски език и хвалеха способностите й дори когато правеше грешки. Но защо? Обмисли възможността да го правят, защото я обичат, но си спомни студените сини очи на Еди и я отхвърли. Не беше на добро, повтаряше си тя отчаяна. Време беше да си изяснят нещата. И ако това означаваше, че е дошъл краят, че тя трябва да се върне в Ню Йорк и да понесе срама от разтрогнатата женитба, така да бъде.

Следващият ден беше събота и, като никога, Еди си беше у дома. Тя реши, че няма да има по-удобен момент, облече красива вълнена рокля, вдигна косата си на кок, което я накара да изглежда по-възрастна и по-строга, и бързо слезе по стълбите към кабинета му. Почука на вратата, извика името му и зачака неспокойна и нервна. Никой не й отговори и сърцето й се сви, защото реши, че той пак е излязъл. Сега, когато беше взела решение, тя искаше да действа. Отново извика името му, отвори вратата и надникна. Кабинетът беше празен, но във въздуха се усещаше острата миризма на турските му пури, а на бюрото лежеше отворена книга. Тя помисли, че той най-вероятно е излязъл само за няколко минути, и реши да го почака. Беше виждала кабинета на Еди само веднъж преди, когато майка му я беше развела из замъка. Сега започна да се разхожда и да оглежда всичко. На бюрото му имаше масивна сребърна лампа, три телефона, огромен грозен пепелник и сребърни макети на различни оръжия. Тя си помисли раздразнително, че всичко в замъка Арнхалд е с огромни размери и грозно. Дори книгите в библиотеката бяха всичките голям формат и дебели, всички до една в кожени подвързии. Тя разгледа всяка една от картините, но се спря, изненадана, пред малкия пейзаж. Не гледаше картината, а отворения сейф, който тя трябваше да прикрие. И ето, че видя един особено скъп за нея предмет — брошката, подарена й от Миша, която тя смяташе, че е загубила завинаги. Брошката, която беше продала на „Картие“. Тя постави ръка в основата на шията си. Ужасни спомени я връхлетяха, чу отново гласа на София, който я предупреждаваше да не продава бижутата, защото ЧК никога не забравя и винаги бди, че някъде в света някой чака да се появят диамантите на княз Иванов. Имаше и още нещо, което й се струваше познато. Законен документ с истински печат. Тя го взе и прочете първия ред: „Договор, с който индийските мини на княз Иванов се дават на концерна «Арнхалд» от Съюза на съветските републики“. Датата беше 1 януари 1918 година. Беше подписан и подпечатан от Михаил-Петър-Александър Иванов. Тя го гледаше озадачена. Това не можеше да бъде вярно. Миша е бил вече мъртъв, когато документът е бил подписан. Изведнъж я завладя паника.

Спомни си как Арнхалд се държеше с Азалий, и осъзна, че те знаят коя е тя. Но какво искаха от нея? Дали не работеха заедно с ЧК? През главата й преминаха всевъзможни мисли и подозрения, всяка едно — по-ужасно от предходното. Стоеше вцепенена и не можеше да откъсне поглед от брошката на Миша. Инстинктивно протегна ръка и я взе. Сложи я в джоба си. Завъртя се, завладяна от ужас, защото чу Еди да говори високо някъде навън. Даваше нарежданията си на Манфред. Огледа се безпомощно наоколо. Нямаше как да избяга. Сложи документа обратно в сейфа и затвори вратата. Стори й се, че шумът се чу из цялата къща. Взе една книга от рафта и отиде от другата страна на бюрото. Седна удобно в огромното кресло, чийто облегалки бяха покрити с червена кожа. Гръбнакът й се вцепени, когато вратата се отвори. Престори се, че не е чула, и след няколко секунди Еди каза:

— Имаш ли някаква причина за появяването си тук? Или си дошла просто от любопитство? — Приближи се до нея и взе книгата от ръцете й. — „Някои проучвания в областта на балистиката“, и то на немски? Наистина, Верити, ако си търсиш извинение, за да ме шпионираш, можеше да измислиш нещо по-добро.

— Не съм дошла тук, за да те шпионирам — отговори му възмутена, тя. — Дойдох… — Спря се, защото се сети, че не може вече да каже онова, което беше намислила предварително. Не можеше да заяви, че си заминават, защото знаеше, че той няма да ги пусне. — Дойдох да те попитам защо вече не ми говориш.

Той сви рамене.

— Мислех, че още на борда на „Маджестик“ беше решено, че нямаме какво да си кажем. Направих ужасна грешка, Верити. Ти не си момичето, за което те мислех. Но няма да се разведа с теб. Можеш да останеш в замъка Арнхалд и да живееш като дама. Младата баронеса Арнхалд. — Тънките му устни се извиха в жестока усмивка, когато добави тихо: — До края на живота си.

Тя ахна ужасена, недоумяваща. Какво ли искаше да каже? Нима имаше намерение да убие и нея, и Азалий? Разбра, че трябва да избягат колкото се може по-скоро. И то тайно. Изправи се и гордо мина покрай него. Отиде до вратата, отметна глава назад и срещна безстрашно погледа му.

— Аз все още се надявам, че можем да поправим станалото, Еди — каза тихо тя. — Отсега нататък ще правя всичко, за да ти доставям удоволствие.

Имаше нужда от цялото си самообладание, за да върви спокойно. Искаше й се да бяга, да бяга с всички сили. Затвори се в стаята си. И цял ден мисли как биха могли да избягат. Замъкът приличаше на крепост и беше на двайсет километра от най-близкия град. Не можеше просто да опакова нещата им и да каже на шофьора да ги закара на гарата в Дюселдорф, защото той никога не правеше нищо, преди да е попитал баронеса Юта. А пък ако се опитаха да вървят, щяха да открият отсъствието им и да ги върнат обратно. Освен това Бюла беше прекалено възрастна, а Азалий — прекалено малка за такава експедиция. Тя нададе стон, хванала главата си с две ръце. Изпитваше силно отчаяние. Можеше само да наблюдава и да чака своята възможност. А междувременно щеше да каже на Бюла да е готова във всеки момент.

Старата жена се развълнува, когато тя й каза, че ще се опитат да избягат.

— Нямам търпение да дочакам този момент, мис Верити — каза тя с широка усмивка на устни. — Нямам търпение да се махна оттук.

Случаят дойде по-скоро, отколкото тя предполагаше, и предлагаше добра възможност за бягство. Омразната баронеса Юта падна, докато се разхождаше в парка, и си счупи бедрената кост. Извикаха най-добрия специалист от Париж, който каза на Еди, че счупването има някои усложнения. Баронесата щеше да бъде откарана с линейка в неговата частна клиника в Париж, за да може лично той да се грижи за нея. Ако не направеха това, той не даваше гаранции, че тя ще може отново да ходи. Еди беше силно пребледнял и много напрегнат. Верити видя своя шанс.

— Бедната ти майка! — каза тя, уж изпълнена със съчувствие. — Ще бъде толкова самотна в Париж, далеч от любимия си замък. Защо не позволиш на Азалий да отиде с нея, за да я развеселява? Знаеш, че тя я обожава. — Очите му изразяваха единствено тревога и тя разбра, че той не е чул нито дума. — Тя, наистина обожава Азалий. Знаеш, че малката винаги успява да я разсмее — настоя тя.

— Баронесата е права — съгласи се лекарят. — Психическото състояние на пациента, особено когато е на възрастта на старата баронеса, е много важно. Ако членовете на семейството й са край нея, ще бъде много по-добре. Идеята е превъзходна.

— Тогава защо да не отидем всички? — извика Верити и плесна развълнувано с ръце. — Все пак, Еди, ти обеща на Азалий да й покажеш Париж, нали така?

Той я изгледа, но не можеше да каже „не“ пред лекаря, без да изглежда глупаво.

— О, предполагам, че можем да отидем — съгласи се той недоволно, а тя побърза да съобщи на Бюла добрата вест.

Бързо опаковаха нещата си, но взеха само това, което би било достатъчно за няколко седмици престой в Париж. Еди замина заедно с линейката на майка си. Те щяха да пътуват с влак и да отидат при него в хотел „Бристол“.

Когато влакът влезе в парижката гара, беше много лесно да вземе такси до северната гара, вместо да отиде в хотела. Остави Бюла и Азалий на гарата и отиде до улица „Сейнт Оноре“. Влезе в един от бижутерските магазини, навири арогантно нос, свали пръстена с огромния диамант от пръста си и каза, че иска да го продаде. Без да мигне дори, виделият много неща възрастен французин й предложи три хиляди долара. Тя ги взе с усмивка и веднага прекоси улицата, за да влезе в агенцията на Томас Кук, откъдето купи три билета втора класа за лайнера „Америка“, който щеше да отплава за Ню Йорк още същата вечер. А после се върна на гарата, откъдето взеха влака за Шербург.

В седем часа същата вечер те бяха на борда, на път за Ню Йорк. Този път Миси дори не погледна назад. Страхуваше се, защото не знаеше какво ще предприеме Еди Арнхалд, когато разбере, че са му избягали.