Джоди Пико
Споделен живот (6)

Брайън

С всяко увеличаване на горещината на пожара с деветнайсет градуса огънят става два пъти по-голям. Точно това си мисля, докато наблюдавам как от комина излитат искри — хиляди нови звезди. Деканът на Медицинското училище към университета „Браун“ стои до мен и кърши ръце. Самият аз се потя в тежкото си палто.

Докарали сме машина, стълба и спасителен автомобил. Заобиколили сме сградата от четирите краища. Потвърдили сме, че вътре няма никого. Е, с изключение на тялото, заклещило се в комина и станало причина за пожара.

— Беше едър човек — отбелязва деканът. — Винаги постъпваме така с телата след края на часовете по анатомия.

— Ей, капитане! — виква Поли. Днес той е главният ми оператор на помпата. — Ред е приготвил крана. Да отворя ли струята?

Все още не съм сигурен, че искам да насочим маркуча нагоре. Тази пещ е предвидена да поглъща останки на температура 1600 градуса по Фаренхайт. Над и под тялото гори огън.

— Е? — пита деканът. — Няма ли да направите нещо?

Това е най-голямата грешка на новобранците: предположението, че борбата с огъня непременно означава изливането на потоци вода. Понякога влошава нещата още повече. В този случай би разпръснало опасни биологически отпадъци из цялото място. Мисля, че трябва да задържим пещта затворена и да се погрижим огънят да не излезе извън комина. Никой пожар не може да гори вечно. В крайна сметка винаги се самоунищожава.

— Да — отвръщам. — Ще изчакам.

Когато работя нощни смени, вечерям два пъти. Първия път е рано, със семейството си, за да можем всички да седнем заедно на масата. Тази вечер Сара приготвя ростбиф. Телешкото лежи на масата като заспало бебе, докато тя ни вика да сядаме.

Кейт е първата, която се отпуска на стола си.

— Здравей, скъпа — казвам и стискам ръката й. Тя ми се усмихва, но усмивката не стига до очите й. — Какво правиш?

Тя започва да бута бобчетата по чинията си.

— Спасявам страни от Третия свят, разделям нови атоми и довършвам Великия американски роман. Разбира се, между диализите.

— Разбира се.

Сара се обръща към нас, размахала нож.

— Каквото и да съм направил — казвам и се отдръпвам назад, — съжалявам.

Тя не ми обръща внимание.

— Ще нарежеш ли месото?

Вземам ножовете и започвам да режа точно когато Джес се домъква в кухнята. Позволяваме му да живее над гаража, но настояваме да се храни с нас — част от уговорката. Очите му са ужасно зачервени, дрехите му миришат на дим.

— Само погледни това — въздъхва Сара, но когато се обръщам, тя се взира в телешкото. — Прекалено е сурово.

Вдига тавата с голи ръце, сякаш кожата й е намазана с азбест, и я пъха обратно във фурната.

Джес посяга към купа картофено пюре и започва да пълни чинията си. Още, още, пак.

— Вониш — казва Кейт и размахва ръка пред лицето си.

Джес не й обръща внимание, опитва пюрето. Чудя се какво ли говори за мен фактът, че съм на седмото небе, задето мога да кажа поне едно от веществата, които преминават през системата му, за разлика от някои от другите — хапчета екстази, хероин и Бог знае какво още, — които оставят много по-малко следи.

— Не всички обичаме одеколон „Надрусан“ — промърморва Кейт.

— Не всички можем да поемаме наркотиците си през портокат — отговаря Джес.

Сара вдига ръце.

— Моля ви, не може ли просто… да не?

— Къде е Ана? — пита Кейт.

— Не беше ли в стаята ти?

— Беше сутринта.

Сара подава глава през кухненската врата.

— Ана! Вечеря!

— Виж какво си купих днес — казва Кейт и дръпва напред тениската си — кошмарна смесица от ярки цветове с рак отпред и надпис „Рак“. — Схващаш ли?

— Ти си лъв — Сара сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Какво става с телешкото? — питам, за да отвлека вниманието й.

Точно в този миг Ана влиза в кухнята, хвърля се на стола си и навежда глава.

— Къде беше? — пита Кейт.

— Тук-там — Ана поглежда надолу към чинията си, но не се опитва да си сервира.

Не е типично за нея. Свикнал съм да се боря с Джес, да облекчавам бремето на Кейт, но Ана е константата в нашето семейство. Ана винаги е усмихната. Ана ни разказва за червеношийката, която е намерила със счупено крило и червено петно от едната страна на главичката; или за майката, която видяла в „Уолмарт“ и била не с един, а с два чифта близнаци. Ана ни дава ритъм и когато я виждам да седи и да мълчи, осъзнавам, че тишината представлява звук.

— Случи ли се нещо днес? — питам.

Тя поглежда към Кейт, предполагайки, че въпросът е отправен към сестра й, а после се стряска, щом осъзнава, че говоря на нея.

— Не.

— Добре ли се чувстваш?

Ана пак се стряска; въпросът обикновено е отправян към Кейт.

— Добре.

— Защото не се храниш.

Ана поглежда към чинията си, забелязва, че е празна, и я препълва с храна. Натъпква в устата си две вилици зелен боб една след друга.

Неочаквано си спомням времето, когато децата бяха малки, наблъскани на задната седалка на колата като пури в кутия, а аз им пеех „Ана банана, Ана банана…“ („Чък! — викаше Джес. — Дай Чък!“)

— Ей — посочва Кейт към врата на Ана. — Медальонът ти го няма.

Става въпрос за медальона, който й подарих преди години. Ръката на Ана се вдига към ключицата й.

— Да не си го загубила? — питам я.

Тя свива рамене.

— Може просто да не съм в настроение да го нося.

Доколкото знам, никога не го е сваляла. Сара изважда ростбифа от печката и го слага на масата. Докато взема ножа за рязане, тя поглежда към Кейт.

— Като говорим за неща, които не сме в настроение да носим, облечи си друга тениска.

— Защо?

— Защото аз така казвам.

— Това не е причина.

Сара набожда телешкото с ножа.

— Защото ми се струва неприлично да я носиш на масата за вечеря.

— Не е по-неприлично от тениските на Джес с разни метъли. Какво пишеше на вчерашната? „Алабама Тъндър Пуси?“^[1]

Джес я поглежда и обръща очи — изражение, което ми е познато, като на окуцял кон в някой уестърн в мига, преди да го застрелят от милосърдие.

Сара реже месото. Преди розово, сега то прилича на корав дънер.

— Погледни! — извиква тя. — Съсипано е.

— Много е хубаво — вземам единственото парче, което е успяла да отдели, и си отрязвам по-малка хапка. Все едно дъвча кожа. — Прекрасно. Ей сега ще изтичам до службата и ще взема горелка, за да можем да сервираме на другите.

Сара примигва, а после от устата й избликва смях. Кейт се кикоти. Дори и Джес се ухилва.

Точно в този миг осъзнавам, че Ана вече е станала от масата и — което е още по-важно, — никой не е забелязал.

В пожарната сме четирима и седим в кухнята. Ред вари на печката някакъв сос, Поли чете „Про Джо“, а Цезар пише писмо до тазседмичния обект на страстта си. Ред го гледа и клати глава.

— Трябва да го запишеш на диск и да разпечатваш по няколко копия едновременно.

„Цезар“ е просто прякор. Поли го измисли преди години, защото очите на колегата ни постоянно шарят.

— Тази е различна — отвръща Цезар.

— Точно така. Изкара цели два дни. — Ред изсипва спагетите в гевгира в мивката и около лицето му се издига пара. — Фиц, дай на момчето малко напътствия, става ли?

— Защо аз?

Поли вдига поглед над ръба на вестника.

— По подразбиране — отговаря той и е прав.

Жена му го напусна преди две години заради виолончелист, който минаваше през Провидънс на турне със симфоничния оркестър; Ред е толкова заклет ерген, че няма да разпознае една дама дори и под носа си. От друга страна със Сара сме женени от двайсет години.

Ред поставя пред мен чиния, а аз започвам да говоря.

— Жените — подхващам — не са чак толкова различни от голям огън на открито.

Поли захвърля вестника и издюдюква.

— Ето го: таото на капитан Фиццжералд.

Не му обръщам внимание.

— Огънят е красив, нали? Когато гори, не можеш да откъснеш поглед от него. Съумееш ли да го овладееш, ще ти дава светлина и топлина. Само ако го изпуснеш от контрол, ще трябва да минеш в офанзива.

— Това, което се опитва да ти каже капитанът — помага ми Поли — е, че трябва да държиш гаджето си далеч от насрещния вятър. Хей, Ред, имаш ли пармезан?

Сядаме на втората ми вечеря, което обикновено означава, че звънците ще забият след минути. Борбата с огъня е свят, управляван от закона на Мърфи: кризата възниква, когато най-малко можеш да си я позволиш.

— Хей, Фиц, спомняш ли си последния мъртвец, дето се заклещи? — пита Поли. — Когато бяхме доброволци?

Господи, да. Двеста и петдесет килограмов мъж, издъхнал от сърдечна недостатъчност в леглото си. От погребалния дом не успяха да свалят тялото по стълбите и повикаха пожарникарите.

— Въжета и скрипци — припомням си на глас.

— Трябваше да го кремират, но беше прекалено огромен… — ухилва се Поли. — Кълна се в Бога и в душата на майка си в рая, вместо това трябваше да го занесат при ветеринарите.

Цезар го поглежда и примигва.

— Защо?

— Как според теб се отървават от мъртвите коне, Айнщайн?

Цезар събира две и две и очите му се разширяват.

— Без майтап? — пита, замисля се и бутва настрана чинията със спагети с болонски сос на Ред.

— Кого смятате, че ще помолят да почисти комина на медицинското училище? — пита Ред.

— Нещастните копелета от Администрацията на сигурността и здравето — отвръща Поли.

— Десет кинта, че ще позвънят тук и ще ни кажат, че е наша работа.

— Никъде няма да се обадят — намесвам се, — защото няма да има какво да се разчиства. Огънят гореше прекалено силно.

— Е, добре, поне знаем, че този път не става дума за палеж — измърморва Поли.

През последния месец имаме серия от пожари, подпалени умишлено. Винаги се разбира — има или следи от разливане на запалителна течност, или многобройни точки на избухване, или дим, който е черен, или необичайно съсредоточаване на огъня на едно място. Който и да го прави, е умен — на няколко места причинителите на пожара са сложени под стълбите, за да ни отрежат достъпа до пламъците. Предумишлените пожари са опасни, защото не следват техниката, която използваме, за да се борим с тях. Предумишлените палежи са в сгради, които е най-вероятно да се срутят, докато сме в тях и се борим с пламъците.

Цезар изсумтява.

— Може и да е било палеж. Онзи дебелак може наистина да е бил подпалвач с желание за самоубийство. Може да е пропълзял в комина и сам да се е подпалил — добавя Поли и другите двама се ухилват.

— Достатъчно — отсичам.

— Фиц, трябва да признаеш, че наистина е смешно…

— Не и за родителите на човека. Не и за семейството му.

Следва неловко мълчание, докато другите трима проумяват смисъла на думите ми. Най-после Поли, който ме познава най-отдавна, проговаря:

— Пак ли нещо с Кейт, Фиц?

Винаги има нещо с по-голямата ми дъщеря; проблемът е, че няма край. Ставам от масата и оставям чинията си в мивката.

— Ще се кача на покрива.

Всички си имаме хобита — Цезар своите момичета, Поли — своите гайди, Ред — своето готвене, а аз — своя телескоп. Още преди години го разположих на покрива на противопожарната служба, откъдето най-добре мога да виждам нощното небе.

Ако не бях пожарникар, щях да стана астроном. Наясно съм, че за това се изисква прекалено много математика за мозък като моя, но в наблюдаването на звездите винаги е имало нещо, което ме привлича. В наистина тъмна нощ можеш да видиш някъде между хиляда и хиляда и петстотин звезди, а има и милиони други, които все още не са открити. Толкова е лесно да мислиш, че светът се върти около теб, но трябва само да се взреш в небето, за да осъзнаеш, че съвсем не е така.

Истинското име на Ана е Андромеда. Пише го на акта й за раждане, кълна се в Бог. Съзвездието, на което е наречена, е посветено на принцеса, която била прикована към скала като жертва, принесена на морско чудовище — наказание за майка й Касиопея, която се била похвалила пред Посейдон с красотата си. Героят Персей, който прелетял оттам, се влюбил в Андромеда и я спасил. В небето тя е изобразена с протегнати ръце с окови на тях.

Според мен историята завършва щастливо. Кой не би го пожелал за детето си?

При раждането на Кейт си представях колко ще е красива в деня на сватбата си. После я диагностицираха с остра промиелоцитна левкемия и вместо това започнах да си я представям как се изкачва на сцената, за да получи дипломата си от гимназията. Когато се влоши, и тази представа се разпадна: представях си я как оживява до тържеството за петия си рожден ден. Днес вече нямам очаквания и така тя ги надминава всичките.

Кейт ще умре. Необходимо ми бе много време, за да успея да го изрека. Като се замислим, всички ще умрем един ден, но не трябва да стане по този начин. Кейт трябва да е тази, която да се сбогува с мен.

Струва ми се почти като измама, че след годините, през които опровергаваше всички прогнози, не левкемията ще я убие. Но всъщност доктор Чанс отдавна ни каза, че обикновено става точно така: тялото на пациента просто се износва, уморено от битката. Лека-полека късчета от него започват да поддават. В случая на Кейт се предават бъбреците й.

Обръщам телескопа си към Извивката на Барнард и М42, които блестят ярко на меча на Орион. Звездите са огньове, които горят хиляди години. Някои от тях горят бавно и продължително, като червени джуджета. Други — сини гиганти — изгарят горивото си толкова бързо, че блестят през огромни разстояния и са лесни за виждане. Щом горивото им започва да свършва, от тях се отделя хелий, те стават още по-горещи и избухват в супернова. Супернова е нещо по-ярко и от най-ярките галактики. Звездите умират, но всички наблюдават залеза им.

 

 

По-рано, след като вечеряхме, помогнах на Сара да разчисти кухнята.

— Не мислиш ли, че става нещо с Ана? — попитах, докато прибирах кетчупа в хладилника.

— Защото е свалила медальона си?

— Не — свивам рамене. — Просто като цяло.

— В сравнение с бъбреците на Кейт и социопатията на Джес мисля, че се справя добре.

— Искаше вечерята да свърши още преди да е започнала.

Сара се обръща, както е застанала пред мивката.

— Какво мислиш, че е?

— Ъъъ… някое момче?

Сара хвърля поглед към мен.

— Не се среща с никого.

„Слава Богу“.

— Може би някоя от приятелките й е казала нещо, което я е разстроило.

— Защо питаш мен. Какво, по дяволите, знам аз за настроенията на тринайсетгодишните момичета?

Сара избърсва ръцете си в кърпата и включва съдомиялната.

— Може би е просто от периода. Тийнейджърка е.

Опитах се да се сетя каква беше Кейт на тринайсет, но си спомням само за завръщането на болестта и трансплантацията на стволови клетки. Обичайният начин на живот на Кейт избледнява, засенчен от периодите, когато е болна.

— Утре трябва да заведа Кейт на диализа — каза Сара. — Кога ще се върнеш?

— Към осем. Но съм на повикване и няма да се изненадам, ако нашият подпалвач нанесе нов удар.

— Брайън? — попита тя. — Как ти се стори Кейт?

„По-добре от Ана“ — помислих си, но не това ме питаше. Искаше да преценя жълтеникавия оттенък на кожата на Кейт днес в сравнение с вчера; да разчета начина, по който се облягаше с лакти на масата, прекалено уморена, за да задържи тялото си изправено.

— Изглежда страхотно — излъгах, защото редовно го правим един за друг.

— Не забравяй да им пожелаеш „лека нощ“, преди да тръгнеш — напомня ми Сара и се обърна да вземе хапчетата, които Кейт пие преди лягане.

Тази вечер е спокойно. Седмиците притежават собствен ритъм и лудостта на петъчните или съботните нощни смени рязко контрастира със скуката на неделите и понеделниците. Отсега знам: това ще е една от нощите, когато си лягам и наистина имам възможност да поспя.

— Татко?

Люкът към покрива се отваря и от него изпълзява Ана.

— Ред ми каза, че си тук.

Застивам на мястото си. Часът е десет през нощта.

— Какво има?

— Нищо. Просто… исках да ти дойда на гости.

Когато децата бяха малки, Сара се отбиваше с тях през цялото време. Те играеха в нишите край огромните заспали машини; заспиваха в койката ми. Понякога, през най-топлите летни вечери, Сара носеше старо одеяло и го разпъвахме тук, на покрива. Лягахме с децата помежду ни и гледахме как пада нощта.

— Мама знае ли къде си?

— Тя ме докара — отвръща Ана и предпазливо прекосява покрива. Височините никога не са й понасяли особено, а перилото край бетона няма и един метър. Тя присвива очи и се навежда към телескопа. — Какво виждаш?

— Бета — отвръщам.

Поглеждам внимателно Ана — нещо, което не съм правил от доста дреме. Вече не е слаба като клечка, започва да придобива наченки на извивки. Дори движенията й — начинът, по който прибира косата си зад ухото, начинът, по който надниква в телескопа — притежават грация, която свързвам с порасналите жени.

— Има нещо, което искаш да ми кажеш ли?

Зъбите й захапват долната устна, а очите й се свеждат към маратонките.

— Може би вместо това може ти да поговориш на мен — предлага тя.

Настанявам я да седне върху якето ми и посочвам към звездите. Разказвам й, че Бета е част от Лира — лирата, която някога е принадлежала на Орфей. Не ме бива в разказването на истории, но си спомням тези, които са свързани със съзвездията. Разказвам й за сина на бога на слънцето, чиято музика очаровала животните и размеквала скалите — човек, който обичал жена си Евридика толкова много, че не искал да позволи на Смъртта да му я отнеме.

Когато свършвам, и двамата лежим по гръб.

— Може ли да остана тук с теб? — пита Ана.

Целувам я по темето.

— Разбира се.

— Татко — прошепва Ана, когато вече съм сигурен, че е заспала, — подействало ли е?

Трябва ми миг, преди да разбера, че говори за Орфей и Евридика.

— Не — признавам.

Тя въздъхва.

— Така и предположих.