Джоди Пико
Споделен живот (12)

Сара
1990–1991г.

По една случайност или може би карма — и трите клиентки във фризьорския салон сме бременни. Седим под сешоарите със скръстени на корема ръце като редица от Буди.

— Лично аз предпочитам Фрийдъм^[1], Лоу^[2] и Джак — съобщава момичето до мен, което си боядисва косата розова.

— Ами ако не е момче? — пита жената, седнала от другата ми страна.

— О, тези имена са и ако е момче, и ако е момиче.

Прикривам усмивката си.

— Аз казвам „Джак“.

Момичето присвива очи и поглежда през прозореца. Времето е отвратително.

— „Слийт“^[3] звучи добре — уточнява разсеяно и наистина го изпробва. — Слийт, прибери си играчките. Слийт, скъпи, побързай, ще закъснеем за концерта на „Уилко“.

Изважда късче хартия и парченце молив от дрехата си за бременни и надрасква името.

Жената отляво ми се усмихва.

— Първото ли ви е?

— Третото.

— И моето. Имам две момчета. Стискам палци.

— Аз имам момче и момиче — осведомявам я. — На пет и на три.

— Знаете ли какво ще бъде този път?

Знам всичко за това бебе — от пола до разположението на хромозомите, включително и тези, които го превръщат в идеален донор за Кейт.

— Момиче — отвръщам.

— О, как ви завиждам! Ние със съпруга ми не разбрахме на ултразвука. Мислех си, че ако чуя, че е трето момче, може и да не изкарам докрай последните пет месеца — изключва сешоара си и го бутва назад. — Избрали ли сте име?

Едва сега се сещам, че не съм. В деветия месец съм, имала съм повече от достатъчно време за мечти, но не съм се замисляла за особеностите на бебето. Мисля за тази дъщеря само в рамките на това, което може да направи за дъщерята, която вече имам. Не съм го признала дори пред Брайън, който нощем лежи с глава на големия ми корем и чака ритниците, които според него оповестяват появата на първата жена в отбора на „Пейтриътс“^[4]. Но пък моите мечти за нея са не по-малко извисени: възнамерявам да спаси живота на сестра си.

— Ще изчакаме — казвам на жената.

Понякога смятам, че е единственото, което правим.

Имаше един момент, след тримесечната химиотерапия на Кейт миналата година, когато бях достатъчно глупава да повярвам, че сме победили съдбата. Според д-р Чанс тя сякаш бе в ремисия и просто трябваше да внимаваме какво ще се случи занапред. За известно време животът ми дори се нормализира: карах Джес на тренировки по футбол, помагах на Кейт в подготвителния клас и дори си вземах горещи вани, за да се отпусна.

И все пак част от мен беше наясно, че неизбежното ще се случи. Тази част преглеждаше възглавницата на Кейт всяка сутрин, дори и след като косата й пак започна да расте на къдрави кичурчета с нацъфтели краища, в случай че отново започне да пада. Тази част отиде при специалиста по генетика, препоръчан от доктор Чанс. Създаде ембрион, за който учените се съгласиха, че ще е идеален генетичен донор за Кейт. Взе хормоните за оплождане инвитро и зачена ембриона, просто за всеки случай.

По време на една костномозъчна аспирация научихме, че Кейт е в молекулярен релапс. Външно дъщеря ми изглеждаше като всяко друго тригодишно момиченце. Отвътре обаче ракът повторно бе овладял системата й, заличавайки напредъка, постигнат с химиотерапията.

Сега, на задната седалка заедно с Джес, Кейт рита напред-назад и си играе с малък телефон. Джес седи до нея и се взира през прозореца.

— Мамо? Автобусите падат ли понякога върху хората?

— Както листата от дърветата?

— Не. Просто… просто да се прекатурват — замахва.

— Само ако времето е много лошо или шофьорът кара прекалено бързо.

Той кимна, приемайки обяснението ми, че е в безопасност. А после:

— Мамо? Имаш ли любимо число?

— Трийсет и едно — казвам му. Това е датата на термина ми. — А ти?

— Девет. Защото може да е число, или на колко си години, или шестица, застанала на главата си — прави пауза само колкото да си поеме дъх. — Мамо? Имаме ли специални ножици за рязане на месо?

— Да — завивам надясно и минавам покрай гробище. Надгробните плочи са наклонени напред и назад като пожълтели зъби.

— Мамо — пита Джес, — там ми ще отиде Кейт?

Въпросът му, невинен като останалите, кара краката ми да омекнат. Отбивам настрани и включвам аварийните светлини. После разкопчавам колана си и се обръщам назад.

— Не, Джес — отвръщам. — Тя ще остане с нас.

— Господин и госпожо Фицджералд? — започва режисьорът. — Ще ви сложим да седнете ето тук.

Сядаме на дивана в телевизионното студио. Поканиха ни заради необикновеното зачеване на бебето ни. Някак си, в опитите си да запазим здравето на Кейт, неволно сме се превърнали в лица на научен дебат.

Брайън посяга и стиска ръката ми. Към нас се приближава Надя Картър, репортерка от списание.

— Готови сме. Вече направих увод за Кейт. Ще ви задам само няколко въпроса и ще сме готови, преди да се усетите.

Точно преди камерата да започне да се върти, Брайън избърсва бузите си в ръката на ризата си. Гримьорът, застанал зад прожекторите, изстенва.

— Е, по дяволите — прошепва съпругът ми, — няма да се появя по националната телевизия гримиран!

Камерата оживява със значително по-малко церемонии, отколкото сме очаквали — просто тихо бръмчене, което пробягва по ръцете и краката ми.

— Господин Фицджералд — обръща се към него Надя, — можете ли да ни обясните защо изобщо сте отишли при специалист по генетика?

Брайън поглежда към мен.

— Тригодишната ни дъщеря страда от много остра форма на левкемия. Онкологът ни предложи да намерим донор на костен мозък, но по-големият ни син не е съвместим. Има национален регистър, но докато открием донор за Кейт, е възможно тя вече да не е… сред нас. Затова си помислихме, че ще е добра идея да видим дали някой друг, брат или сестра на Кейт, съвпада.

— Брат или сестра — подема Надя, — които не съществуват.

— Все още не — отговаря Брайън.

— Какво ви накара да се обърнете към специалист по генетика?

— Липсата на време — отвръщам прямо. — Не можем да създаваме бебета всяка година, докато някое от тях се окаже съвместимо с Кейт. Лекарят огледа няколко ембриона, за да види кой от тях — ако изобщо има такъв — ще бъде идеалният донор за Кейт. Бяхме късметлии и един от четирите бе точно такъв. Имплантираха ми го инвитро.

Надя поглежда надолу към бележките си.

— Получили сте злобни писма, нали така?

Брайън кимва.

— Хората, изглежда, смятат, че се опитваме да създадем проектирано бебе.

— А не е ли така?

— Не сме поискали бебе със сини очи или такова, което ще стане високо метър и осемдесет, или с коефициент на интелигентност двеста. Да, помолихме за някои специфични характеристики — но те не са нищо, което, който и да било човек би сметнал за идеални черти. Те са просто чертите на Кейт. Не се стремим към супер бебе; желаем просто да спасим живота на дъщеря си.

Стискам ръката на Брайън. Господи, колко го обичам!

— Госпожо Фицджералд, какво ще кажете на бебето един ден, когато порасне? — пита Надя.

— Ако имаме късмет — отвръщам, — ще мога да й кажа да спре да досажда на сестра си.

 

 

Родилните ми болки започват вечерта на Нова година. Сестрата, която се грижи за мен, се опитва да отвлече вниманието ми от контракциите, като говори за положението на слънцето.

— Детето ще е Козирог — информира ме Имелда, докато разтрива раменете ми.

— Хубаво ли е?

— О, Козирозите не оставят работата си недовършена.

Вдишвам, издишвам.

— Хубаво е… да го знам — отвръщам.

Тази нощ се раждат още две бебета. Една жена, разправя Имелда, е стиснала краката си и не ги разтваря. Опитва се да накара бебето да изчака до 1991 година.

Първото новогодишно бебе ще получи пакет безплатни пелени и сто долара в сметка на „Ситизънс Банк“ за колежа един ден.

Имелда излиза, за да отиде на бюрото си, и ни оставя сами. Брайън посяга към ръката ми.

— Добре ли си?

Намръщена, усещам как ме разтърсва поредната контракция.

— Ще се почувствам по-добре, когато всичко свърши. Той ми се усмихва. За един пожарникар парамедик обикновеното раждане в болницата е нещо съвсем незначително. Ако водите ми бяха изтекли по време на катастрофа с влак или се гърчех в родилни мъки на задната седалка на такси…

— Знам какво си мислиш — прекъсва ме той, макар че не съм промълвила нито дума — и грешиш.

Повдига ръката ми и целува кокалчетата на пръстите ми.

Внезапно в мен се надига котва. Веригата, дебела като юмрук, се завърта в корема ми.

— Брайън — изохквам, — повикай лекаря.

Гинекологът ми влиза и слага ръка между краката ми.

Поглежда към часовника.

— Ако успееш да устискаш една минута — казва ми, — детето ще бъде прочуто.

Аз поклащам глава.

— Изкарай го — настоявам. — Веднага!

Докторът поглежда към Брайън.

— Намаляване на данъците? — предполага той. Наистина си мисля за спестяване, но то няма нищо общо с данъчните. Главата на бебето се плъзва през печата на кожата ми. Ръката на лекаря го държи, развива прекрасната връв от вратлето му, изважда я рамо след рамо.

Надигам се с усилие на лакти, за да видя какво става долу.

— Пъпната връв — напомням му. — Внимавайте.

Той я прерязва — о, прекрасна кръв! — и забързано я изнася от стаята, на място, където ще я поставят на криогенно съхранение, докато Кейт стане готова за нея.

 

 

Нулевият ден от предтрансплантационния режим на Кейт започва сутринта след раждането на Ана. Излизам от родилното и се срещам с Кейт в рентгенологията. И двете носим жълти изолационни нощници и тя се засмива.

— Мамо, облечени сме еднакво.

Вече са й дали педиатричен коктейл като успокоително и при други обстоятелства ефектът би бил смешен. Кейт не съумява да се задържи права. Щом се изправи, пада. Поразява ме мисълта, че така ще изглежда един ден, когато за пръв път се напие с прасковен шнапс в гимназията или в колежа; а после бързо си напомням, че е възможно никога да не доживее до тази възраст.

Терапевтът идва да я отведе в кабинета, а Кейт се вкопчва в крака ми.

— Скъпа — успокоява я Брайън, — всичко ще е наред. Тя поклаща глава и се притиска по-силно. Клякам до нея и тя се хвърля в ръцете ми.

— Няма да те изпусна от поглед — уверявам я.

Стаята е голяма, със сцени от джунглата, нарисувани на стените. Линеарните акселератори са вградени в тавана и в една дупка под масата за манипулации, която прилича на койка, застлана с чаршаф. Лъчетерапевтката поставя на гърдите на Кейт дебели парчета кожа с форма на бобови зърна и й заръчва да не мърда. Обещава, че щом всичко свърши, Кейт ще получи солетка.

Взирам се в дъщеря си през стъклената стена. Гама-лъчение, левкемия, родителство. Нещата, които са достатъчно силни да те убият, са тези, които не виждаш.

В онкологията има закон на Мърфи, неписан, но зачитан от всички: ако не се разболееш, няма да оздравееш. Следователно, ако от химиотерапията ти прилошава ужасно, ако радиацията набраздява кожата ти — е хубаво. От друга страна, ако преминеш през терапията сравнително лесно, само с леко гадене и болка, по всяка вероятност лекарствата са били изхвърлени от тялото ти и не си вършат работа.

По тези критерии досега Кейт със сигурност трябваше да е излекувана. За разлика от миналогодишната химиотерапия, при тази момиченцето ми, което нямаше дори хрема, е превърнато във физическа развалина. Трите дни рентгеново лъчение предизвикват постоянна диария и трябва да върнем Кейт към пелените. Отначало това я притесняваше, но сега е толкова болна, че не я интересува. Следващите пет дни химиотерапия изпълват гърлото й със слуз, която я кара да се вкопчва в една от всмукателните тръби така, сякаш животът й зависи от това. Когато е будна, единственото, което прави, е да плаче.

От шестия ден, когато нивата на белите кръвни телца и неутрофилите й рязко започват да спадат, е в изолатор. Сега всеки един микроб на света може да я убие и затова светът трябва да бъде държан на разстояние. Достъпът на посетители в стаята й е ограничен, а тези, на които позволяват да надникнат, приличат на космонавти, с хирургически престилки и маски. Кейт трябва да разглежда книжки с картинки с ръкавици на ръцете. Не й позволяват никакви растения или цветя, защото в тях се съдържат бактерии, потенциални убийци. Всяка играчка, която й се дава, предварително трябва да е изтъркана с антисептичен разтвор. Тя спи с плюшеното си мече, запечатано в найлонов плик, който шумоли цяла нощ и понякога я събужда.

С Брайън седим в преддверието и чакаме. Кейт спи, а на един портокал аз упражнявам поставянето на инжекции. След трансплантацията Кейт ще има нужда от фактор на растежа и тази задача ще се падне на мен. Забивам спринцовката под дебелата кора на плода, докато усещам поддаването на меката тъкан отдолу.

Наркотикът, който ще давам на дъщеря си, е подкожен, инжектиран точно под кожата. Трябва да съм сигурна, че ъгълът е правилен и че прилагам точно толкова сила, колкото е необходима. Бързината, с която натискаш иглата надолу, причинява повече или по-малко болка. Портокалът, разбира се, не заплаква, когато допусна грешка. Но сестрите ми обясняват, че усещането да слагам инжекции на Кейт няма да е кой знае колко по-различно.

Брайън взема втори портокал и започва да го бели.

— Остави го! — извиквам.

— Гладен съм — отвръща и кимва към плода в ръката ми. — Освен това вече си имаш пациент.

— Твоят портокал може да е опитно зайче на някой друг. Един Бог знае с какви вещества е пълен.

Внезапно иззад ъгъла се появява доктор Чанс и се приближава към нас. Дона, сестра от онкологията, върви зад него и размахва торбичка от система, пълна с кървавочервена течност.

— Ето ни и нас — ободрява ни тя.

Оставям портокала, влизам след тях в преддверието и в изолационния бокс се озовавам на три метра от дъщеря си. След минути Дона вече е прикрепила торбичката към подпора и свързва мястото за капене с централната вена на Кейт. Противно на очакванията ми, ефектът от действието е толкова незначителен, че Кейт дори не се събужда. Заставам от едната й страна, а Брайън — от другата. Затаявам дъх. Взирам се надолу към бедрата на Кейт, към илиачната кост, където се произвежда костният мозък. Поради някакво чудо стволовите клетки на Ана ще влязат в потока на кръвообращението на Кейт през гърдите й, но ще намерят пътя си към правилното място.

— Добре — казва доктор Чанс и всички мълчаливо наблюдаваме как кръвта от пъпната връв бавно се плъзга през тръбите като сламка за пиене, съставена от възможности.