Джоди Пико
Споделен живот (38)

Камбъл

Моят ключ е Брайън Фицджералд. След като съдията чуе, че поне единият от родителите на Ана е съгласен с решението й да спре да бъде донор на сестра си, решението да й даде еманципация няма да представлява толкова огромен скок. Ако Брайън направи това, което ми трябва — да обясни на съдия Дисалво как осъзнава, че и Ана има права и е готов да я подкрепи, тогава това, което ще каже Джулия в доклада си, каквото и да е, ще бъде спорен въпрос. Нещо още по-хубаво: показанията на Ана ще бъдат само формалност.

Брайън идва рано на следващата сутрин заедно с Ана, облечен в капитанската си униформа. Изписвам на лицето си усмивка, изправям се и тръгвам към тях заедно със Съдия.

— Добро утро — поздравявам ги. — Всички ли сме готови?

Брайън поглежда към Ана, после към мен. На ръба на устните му има въпрос, но сякаш прави всичко по силите си да не го зададе.

— Ей — обръщам се към Ана под въздействието на някаква глупава идея.

— Ще ми направиш ли една услуга? На Съдия ще му дойде добре да потича по стълбите, в противен случай ще стане неспокоен в съда.

— Вчера ми каза, че не мога да го разхождам.

— Е, добре, днес можеш.

Ана поклаща глава.

— Никъде няма да отида. Щом изляза, ще започнете да говорите за мен.

Затова пак се обръщам към Брайън:

— Всичко наред ли е?

В този миг в сградата влиза Сара Фицджералд, забързва към съдебната зала, но вижда Брайън с мен и спира. После бавно се извръща и влиза вътре.

Погледът на Брайън Фицджералд проследява съпругата му дори след като вратите се затварят зад нея.

— Добре сме — произнася той, но отговорът не е предназначен за мен.

 

 

— Господин Фицджералд, имало ли е случаи, в които да не сте били съгласни със съпругата си относно участието на Ана в медицински процедури за доброто на Кейт?

— Да. Лекарите казаха, че на Кейт ще й трябва само пъпната връв. Обясниха, че ще вземат частта, която обикновено се изхвърля след раждането — не нещо, чиято липса бебето ще усети, и със сигурност не нещо, което ще му причини болка — среща погледа на Ана и й се усмихва. — И за известно време това наистина подейства. Кейт мина в ремисия. Но през 1996 отново изпадна в релапс. Лекарите искаха Ана да дари лимфоцити. Това нямаше да излекува Кейт, но щеше да я поддържа за известно време.

Опитвам се да го накарам да продължи:

— Със съпругата ви не сте били на едно и също мнение относно въпросното лечение?

— Не бях сигурен, че идеята е добра. Този път Ана щеше да осъзнава какво се случва и това нямаше да й хареса.

— Какво каза съпругата ви, как ви накара да промените мнението си?

— Че ако сега не вземем кръв от Ана, скоро ще ни трябва костен мозък.

— Как се почувствахте, когато го чухте?

Брайън поклаща глава, очевидно се чувства неудобно.

— Никой не може да разбере какво е — произнася тихо, — докато не види детето си да умира. Тогава казваш и правиш неща, които не искаш. И си мислиш, че имаш избор, но колкото повече време минава, толкова повече разбираш, че грешиш. — Поглежда към Ана, която седи до мен толкова неподвижна, та ми се струва, че е забравила да диша. — Не желаех да причинявам това на Ана. Но не можех да загубя Кейт.

— Накрая наложи ли се да използвате костния мозък на Ана?

— Да.

— Господин Фицджералд, като сертифициран парамедик, някога бихте ли приложили процедура на пациент, който няма никакви физически проблеми?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо, като баща на Ана, сте решили, че тези агресивни процедури, които представляват риск за самата Ана и не й носят никаква физическа полза, са в неин интерес?

— Защото — отговаря Брайън — не можех да оставя Кейт да умре.

— Имаше ли други случаи, господин Фицджералд, когато със съпругата ви сте имали несъгласия относно използването на тялото на Ана за лечението на по-голямата ви дъщеря?

— Преди няколко години Кейт беше хоспитализирана и… беше загубила толкова много кръв, никой не вярваше, че ще оцелее. Помислих си, че може би е време да я оставим да си отиде. Сара не мислеше така.

— Какво се случи?

— Лекарите й дадоха арсеник, той подейства и Кейт мина в ремисия за една година.

— Нима твърдите, че е имало лечение, което е спасило Кейт, без да включва използването на тялото на Ана?

Брайън поклаща глава.

— Казвам… казвам, че бях съвсем сигурен, че Кейт ще умре. Но Сара не се предаде и Кейт успя да се пребори — поглежда към жена си. — А сега бъбреците на Кейт отказват. Не искам да я гледам как страда, но същевременно не искам и да допускам за втори път същата грешка. Не искам да си казвам, че е свършило, когато не е задължително непременно да е така.

Брайън се е превърнал в емоционална лавина, устремена право към стъклената къща, която така старателно съм построил. Трябва да го вкарам вътре.

— Господин Фицджералд, знаехте ли, че дъщеря ви ще заведе дело срещу вас и съпругата ви?

— Не.

— Когато го направи, говорихте ли с нея за това?

— Да.

— Въз основа на този разговор, господин Фицджералд, какво направихте?

— Изнесох се от къщи заедно с Ана.

— Защо?

— Тогава вярвах, че Ана има правото да обмисли решението, а не можеше да го направи, докато живееше в дома ни.

— След като се изнесохте заедно с Ана, след като говорихте с нея надълго и нашироко, защо е завела това дело — съгласен ли сте с искането на съпругата си Ана да продължи да бъде донор на Кейт?

Отговорът, който сме репетирали, е „не“. Това е сърцевината на случая ми. Брайън се навежда напред, за да отговори.

— Да — казва той.

— Господин Фицджералд, според вас… — започвам, а после осъзнавам какво е направил току-що. — Моля?

— Все още искам Ана да дари бъбрек — признава Брайън.

Втренчвам се в свидетеля, който току-що ме е прецакал, и се опитвам да намеря почва под краката си. Ако Брайън не подкрепи решението на Ана да престане да бъде донор, на съдията ще му е значително по-трудно да отсъди в полза на еманципацията.

Същевременно чувам с невероятна яснота тихия звук, който се изтръгва от устата на Ана, тихото разбиване на сърце, което настъпва, когато осъзнаеш, че това, което си помислил за дъга, всъщност е само игра на светлината.

— Господин Фицджералд, вие желаете да подложите Ана на сериозна операция, която ще завърши със загубата на орган, за да облагодетелствате Кейт?

Странно е да наблюдаваш как един силен мъж рухва.

— Можете ли да ми кажете какъв е правилният отговор? — пита дрезгаво Брайън. — Защото аз не знам къде да го потърся. Знам кое е правилно. Знам кое е честно. Но тези неща нямат значение в случая. Мога да седя и да мисля за това, и да ви кажа кое е редно и необходимо. Мога дори да ви кажа, че трябва да има по-добро решение. Но изминаха тринайсет години, господин Александър, а все още не съм го намерил.

Бавно се отпуска напред, прекалено едър за малкото място, и челото му се отпуска на хладната пръчка дърво, която обгражда свидетелското място.

 

 

Съдия Дисалво обявява десетминутна почивка, преди Сара Фицджералд да започне кръстосания си разпит, та свидетелят да остане за малко сам. С Ана слизаме до машините за напитки, където можеш да похарчиш един долар за слаб чай и още по-безвкусна супа. Тя седи, подпряла пети на пречката на едно столче, и когато й подавам чаша горещ шоколад, я оставя на масата, без да отпие.

— Никога не съм виждала баща си да плаче — казва тя. — Майка ми да, тя постоянно плаче заради Кейт. Но татко — е, ако е имало моменти, когато е рухвал, го е правил някъде, където да не го виждаме.

— Ана…

— Мислиш ли, че аз съм виновна? — пита тя и се извръща към мен. — Смяташ ли, че не биваше да го моля да идва днес?

— Съдията щеше да го помоли да даде показания, дори и ти да не беше — поклащам глава. — Ана, и ти ще трябва да го направиш.

Тя ме поглежда и застава нащрек.

— Какво да направя?

— Да дадеш показания.

Тя примигва.

— Шегуваш ли се?

— Мислех, че ако баща ти подкрепи решението ти, съдията със сигурност ще отсъди в твоя полза. За беда обаче не стана така. Още повече нямам представа какво ще каже Джулия — но дори и да е на твоя страна, ще трябва да убедим съдия Дисалво, че си достатъчно зряла да направиш този избор сама, независимо от родителите си.

— Имаш предвид, че ще трябва да застана там? Като свидетел?

Винаги съм знаел, че в един или друг момент Ана ще трябва да свидетелства. В случаите, свързани с еманципация на малолетен, е логично съдията да изслуша малолетния. Ана може и да се дърпа и страхува от даването на показания, но вярвам, че подсъзнателно иска да го стори. Защо иначе ще си прави труда да заведе дело, ако не за да се увери, че най-после ще може да каже това, което мисли?

— Вчера ме успокои, че няма да свидетелствам — напомня ми Ана с раздразнен тон.

— Сгреших.

— Наех те, за да кажеш ти на всички какво искам.

— Не става така — обяснявам. — Ти започна делото. Ти искаше да си някой друг, а не човекът, който семейството те принуждаваше да бъдеш през последните тринайсет години. Следователно се налага да дръпнеш завесата и да ни покажеш кой е този друг.

— Половината възрастни на тази планета нямат представа кои са, но могат да вземат самостоятелни решения всеки Божи ден — възразява Ана.

— Те не са тринайсетгодишни. Слушай — продължавам и преминавам към според мен основния проблем: — Известно ми е как в миналото изразяването на твоите мисли не ти е помогнало, но ти обещавам този път, когато заговориш, всички да те слушат.

Ако думите ми изобщо имат някакво въздействие, то е обратното на това, което искам. Ана скръства ръце на гърдите си.

— Няма начин да седна там — отсича тя.

— Ана, даването на показания не е кой знае какво…

— Въпросът е, че е. Това е всичко. И няма да го направя.

— Ако не дадеш показания, ще загубим — обяснявам.

— Ами намери друг начин да спечелим. Ти си адвокатът.

Няма да се хвана на тази въдица. Започвам да барабаня с пръсти по масата и да призовавам търпението си.

— Искаш ли да ми споделиш защо толкова се противиш?

Тя поглежда към мен.

— Не.

— „Не“ като „няма да го направя“? Или „не, няма да ти кажа“?

— Не обичам да говоря за някои неща — лицето й се вкаменява. — Мислех, че точно ти ще го разбереш.

Знае точно кои бутони да натисне.

— Преспи и утре го обмисли на свежа глава — предлагам кратко.

— Няма да променя решението си.

Ставам от масата и хвърлям пълната си чаша с кафе в кошчето.

— Добре тогава — отговарям й, — не очаквай да успея да променя живота ти.