Джоди Пико
Споделен живот (29)

Сара
2001 г.

С Брайън седим на пейката и си разменяме страници от вестниците, когато влиза Ана.

— Ако кося моравата, докато се омъжа — започва тя, — ще ми дадете ли шестстотин и четиринайсет долара и деветдесет и шест цента? Сега?

— Защо? — питаме едновременно.

Тя потърква по килима с маратонката си.

— Нуждая се от малко пари в брой.

Брайън сгъва страниците с националните новини.

— Не мисля, че дънките са станали толкова скъпи.

— Знаех, че ще кажеш нещо подобно — отвръща дъщеря ни и понечва да се отдалечи сърдито.

— Почакай — спирам я, понадигам се и облягам лакти на коленете си. — Какво искаш да си купиш?

— Какво значение има?

— Ана — обажда се Брайън, — няма да ти дадем шестстотин долара, без да знаем за какво са.

За минута тя обмисля отговора си.

— Нещо от „иБей“.

Десетгодишната ми дъщеря сърфира в електронния магазин „иБей“?

— Добре — въздъхва тя. — Вратарски наколенки.

Поглеждам към Брайън, но и той не разбира.

— За хокей ли?

— Ами, да.

— Ана, ти не играеш хокей — отбелязвам, но когато се изчервява, осъзнавам, че може да не е така.

Брайън настоява за обяснение.

— Преди няколко месеца веригата на колелото ми падна точно пред пързалка за хокей. Там се упражняваха едни момчета, но вратарят им беше болен от мононуклеоза и треньорът обеща да ми даде пет кинта, ако стоя до мрежата и спирам ударите. Взех екипировката на болния и… Не се справих лошо. Хареса ми. Затова продължих да ходя. — Усмихва се срамежливо. — Треньорът ме помоли да се присъединя към отбора, наистина, преди турнира. Аз съм първото момиче в цялата му история. Но трябва да съм със собствена екипировка.

— За шестстотин и четиринайсет долара?

— И деветдесет и шест цента. Но това са само наколенките. Трябва ми предпазна подплата за гърди, ръкавици и каска — изброява и ни гледа с очакване.

— Трябва да го обсъдим — казвам й.

Ана промърморва нещо, което прозвучава като: „Така си и мислех“, и излиза от стаята.

— Знаеше ли, че играе хокей? — пита ме Брайън.

Поклащам глава. Чудя се какво друго крие от мен дъщеря ми.

 

 

Тъкмо се каним да тръгнем, за да видим първия мач на Ана, когато Кейт оповестява, че няма да дойде.

— Моля те, мамо — настоява. — Не и след като изглеждам така.

Има яркочервен обрив по бузите, дланите, ходилата и гърдите и кръгло като луна лице благодарение на стероидите, с които са лекували обрива. Кожата й е груба и дебела.

Това са класическите признаци на съпротивление срещу приемника, което Кейт разви след костномозъчната трансплантация. През последните четири години идва и отшумява, когато най-малко го очакваме. Костният мозък е орган и също като сърцето или бъбрека, организмът може да го отхвърли. Случва се и обратното — понякога трансплантираният костен мозък започва да отхвърля организма, в който са го сложили.

Хубавото е, че ако се случи, означава, че и раковите клетки са под обсада — нещо, което доктор Чанс нарича „съпротивление срещу левкемията“. Лошото са симптомите: постоянното разстройство, загубата на подвижност в ставите, раните и втвърдяването на съединителната тъкан. Така съм свикнала, че не се смущавам, но когато съпротивлението даде толкова силни признаци, позволявам на Кейт да не ходи на училище. Тя е тринайсетгодишна и за нея външността е от първостепенно значение. Уважавам суетността й, защото почти не притежава такава.

Но не мога да я оставя сама в къщата, а сме обещали на Ана да я видим как играе.

— Наистина е важно за сестра ти.

Вместо отговор Кейт се просва на дивана и придърпва възглавница върху лицето си.

Без да кажа нито дума повече, отивам до шкафа в коридора и изваждам от чекмеджетата цял куп неща. Подавам на Кейт ръкавиците, нахлузвам на главата й шапката и увивам шала около носа и устата й, така че се виждат само очите й.

— На игрището ще е студено — казвам с глас, който не оставя място за нищо друго, освен примирение.

 

 

Едва разпознавам Ана, навлечена, увита и завързана в екипировката, която в крайна сметка взехме назаем от племенника на треньора. Не може да се разпознае, че е единственото момиче на пързалката, няма начин да се разбере, че е с две години по-малка от останалите играчи.

Чудя се дали през каската Ана чува ръкоплясканията или е толкова съсредоточена върху това, което лети към нея, че е изключила всичко отвън, концентрирана само върху шайбата и ударите на стиковете, Джес и Брайън седят на края на местата си; дори Кейт, която толкова не искаше да идва, се увлича в играта. В сравнение с Ана противниковият вратар се движи на забавен кадър. Действието се променя като поток, играта се премества от другата врата към тази на дъщеря ми. Играчът в центъра подава към дясното крило, който се втурва да вкара и стикът му прорязва рева на ликуващата тълпа. Ана излиза напред, разбрала откъде ще дойде шайбата миг преди да долети. Коленете й са свити, лактите — изнесени встрани.

— Невероятно! — казва ми Брайън след втората почивка. — Тя е природен талант. Родена е за вратар.

Това можех да му го кажа и аз. Ана спасява. Всеки път.

 

 

Същата нощ Кейт се събужда с кръв, която тече от носа й, от ректума и от очните й ябълки. Никога досега не съм виждала толкова много кръв и докато се опитвам да спра потока, се питам колко ли от нея ще може да понесе да загуби. Стигаме до болницата, когато вече е дезориентирана и раздразнена и най-накрая изпада в безсъзнание. Медицинският екип й влива плазма, кръв и плателети, за да заменят изгубената кръв, но те сякаш изтичат от нея също толкова бързо. Вливат й венозно течности, за да предотвратят хиповолемичен шок, и я интубират. Правят й компютърна томография на мозъка и белите дробове, за да разберат докъде е стигнало кървенето.

Втурвали сме се към спешното отделение безброй пъти посред нощ, винаги когато Кейт изпада в релапс с внезапни симптоми, но и аз, и Брайън знаем, че никога досега не е било толкова лошо. Едно е кървене от носа; друго е отказ на системата. Два пъти досега е получавала сърдечна аритмия. Кръвоизливите пречат на мозъка, сърцето, на черния дроб, белите дробове и бъбреците да получат потока от кръв, необходим за работата им.

Доктор Чанс ни завежда в малката чакалня в края на педиатричното спешно отделение. Стените са изрисувани с маргаритки, подобни на усмихнати лица. На една от тях има таблица на растежа, мерилка, висока един метър и двайсет сантиметра с надпис: „Колко мога да порасна?“.

С Брайън седим неподвижно, сякаш ще ни възнаградят за добро поведение.

— Арсеник? — повтаря Брайън. — Отрова?

— Терапията е съвсем нова — обяснява доктор Чанс. — Лекарствата се вливат интравенозно, между двайсет и пет и шейсет дни. До момента не сме я прилагали, което не означава, че занапред няма да ни се случи, но за момента нямаме наблюдения дори пет години след провеждането й — ето колко е нова. В момента Кейт е изпробвала кръв от пъпна връв, алогенна трансплантация, облъчване, химиотерапия и изцяло трансретинолова киселина. Живя десет години повече, отколкото бихме могли да очакваме и в най-смелите си предвиждания.

Усещам, че кимам.

— Направете го — казвам, а Брайън поглежда надолу към ботушите си.

— Можем да опитаме, но по всяка вероятност кръвоизливът ще изтласка арсеника от тялото й — предупреждава ни доктор Чанс.

Взирам се в таблицата за растеж на стената. Снощи, преди да сложа Кейт в леглото, казах ли й, че я обичам? Не помня. Изобщо не съм в състояние да си спомня.

 

 

Малко след два часа сутринта загубвам Брайън. Измъква се, докато заспивам до леглото на Кейт, и се връща чак след час. Питам за него на бюрото на сестрите; търся го в закусвалнята и в мъжката тоалетна, но и двете са празни. Най-после го зървам в края на коридора в малко преддверие, наречено в чест на някое нещастно мъртво дете — стая, изпълнена със светлина, въздух и пластмасови растения, на които пациент с неутропения може да се радва. Седи на диван с грозна калъфка от кафяво рипсено кадифе и енергично пише нещо със син молив на късче хартия.

— Ей — викам го тихо и си спомням как децата оцветяваха заедно на пода на кухнята и пастелите лежаха разпилени помежду им като диви цветя. — Ще ти дам един жълт, ако ми дадеш твоя синия.

Брайън стреснато вдига поглед.

— Тя…

— Кейт е добре. Е, все така е. Стеф, сестрата, вече й е дала първата доза арсеник. Освен това й е направила две кръвопреливания, за да замени загубената кръв.

— Може би трябва да я заведем у дома — казва Брайън.

— Да, разбира се, че…

— Имам предвид сега — той допира дланите си една до друга. — Мисля, че ще иска да умре в собственото си легло.

Думата избухва помежду ни като граната.

— Тя няма да…

— Да, ще — поглежда към мен с разкривено от болка лице. — Тя умира, Сара. Ще умре днес или утре, или може би след година, ако извадим късмет. Чу какво каза доктор Чанс. Арсеникът не е лекарство. Просто отлага неизбежното.

Очите ми се наливат със сълзи.

— Но аз я обичам — изричам, защото е достатъчна причина.

— Аз също. Обичам я прекалено много, за да продължа с това.

Листчето, на което е драскал допреди малко, пада от ръцете му и каца в краката ми; преди да успее да се наведе, аз го вдигам. Пълен е с петна от сълзи и думи, написани накръст. „Тя обичаше аромата на пролетта“ — прочитам. „Можеше да победи всекиго на джин руми. Можеше да танцува дори и без музика“. И отстрани има бележки: „Любим цвят: розово. Любимо време на деня: здрач. Четеше «Където са дивите неща»^[1] отново и отново и все още я знае наизуст“.

Косъмчетата на врата ми настръхват.

— Това… това прощално слово ли е?

Брайън също плаче.

— Ако не го направя сега, няма да мога да го направя, когато наистина дойде времето.

Поклащам глава.

— Сега не е времето.

 

 

Обаждам се на сестра си в три и половина сутринта.

— Събудих те — казвам, защото в мига, в който Зан вдига слушалката, осъзнавам, че за нея, за всички нормални хора в момента е посред нощ.

— Кейт ли е?

Кимвам, макар че тя не може да ме види.

— Зан?

— Да?

Затварям очи и усещам как сълзите се процеждат през тях.

— Сара, какво има? Искаш ли да дойда?

Трудно ми е да говоря през огромната буца в гърлото си; истината нараства и се разширява, докато усещам, че ме задушава. Когато бяхме деца, моята спалня и тази на Зан имаха един коридор и постоянно се карахме дали нощем да оставяме лампата светната. „Пъхни си главата под възглавницата — казвах й. — Ти можеш да си направиш тъмно, но аз не мога да си направя светло“.

— Да — промълвявам. Сега вече плача, без да се опитвам да се спра. — Моля те.

 

 

Противно на всички очаквания Кейт преживява десет дни интензивни кръвопреливания и арсеникова терапия. На единайсетия ден от хоспитализирането си изпада в кома. Решавам да не се отделям от леглото й, докато не се събуди. И оставам там точно четирийсет и пет минути, защото тогава ми се обажда директорът на училището на Джес.

Изглежда, в лабораторията по химия на гимназията държат натрий в малки контейнерчета за бензин заради силната му реакция с въздуха. Изглежда, реагира и при контакт с вода и отделя водород и топлина. И изглежда, моят син, който е в девети клас, е бил достатъчно умен да го осъзнае, поради което е откраднал едно бурканче, пуснал го е в тоалетната чиния и е взривил септичния резервоар на училището.

Получава наказание — отстраняване за три седмици — от директора, който е достатъчно учтив да попита как е Кейт, докато на практика ме уведомява, че най-голямото ми дете е орисано да попадне в изправителен дом. После с Джес се качваме в колата и отиваме в болницата.

— Няма нужда да ти казвам, че ти е забранено да излизаш от къщи.

— Хубаво.

— Докато навършиш четирийсет.

Джес се смъква по-надолу на седалката и ако изобщо е възможно, се намръщва още повече. Чудя се кога точно съм се отказала от него. Чудя се защо, след като историята на Джес съвсем не е толкова разочароваща, колкото тази на сестра му.

— Директорът е тъпанар.

— Знаеш ли какво, Джес? Светът е пълен с тъпанари. Винаги ще се налага да се бориш с някого. С нещо.

Той ме поглежда гневно.

— Ти си в състояние да водиш разговор за шибаните „Ред Сокс“ и някак си да го насочиш към Кейт.

Спираме на паркинга на болницата, но не изключвам двигателя. Предното стъкло е замъглено от дъжд.

— Всички нас ни бива в това. Или си вдигнал във въздуха септичния резервоар поради някаква друга причина?

— Нямаш представа какво е да си момчето, чиято сестра умира от рак.

— Имам много добра представа, понеже съм майката на момичето, което умира от рак. Абсолютно си прав, гадно е. И понякога и на мен ми се иска да вдигна нещо във въздуха, просто за да се отърва от чувството, че ще избухна всеки момент. Поглеждам надолу и забелязвам синина с големината на монета точно в сгъвката на лакътя му. От другата страна има същото. Предполагам, показателен е фактът, че мисълта ми незабавно се насочва към хероин вместо към левкемия, както би било със сестрите му.

— Какво е това?

Той скръства ръце на гърдите си.

— Нищо.

— Какво е?

— Не е твоя работа.

— Моя е — дръпвам ръката му надолу. — Това убождане от игла ли е?

Той вдига глава. Очите му горят.

— Да, мамо. Боцкам се на всеки три дни. Само дето не е заради дрога. Вземат ми кръв тук, на третия етаж — взира се в мен. — Не си ли се питала откъде идват плателетите за Кейт?

Излиза от колата, преди да успея да го спра, и ме оставя да се взирам в предното стъкло, през което вече нищо не се вижда ясно.

 

 

Две седмици след влизането на Кейт в болницата сестрите ме убеждават да си почина един ден навън. Прибирам се у дома и се изкъпвам в собствената си баня вместо в тази на медицинския персонал. Плащам просрочени сметки. Зан, която все още е с нас, ми прави кафе; то ме чака, готово и прясно, когато слизам по стълбите с мокра и сресана коса.

— Някой да се е обаждал?

— Ако под „някой“ имаш предвид болницата, не — прелиства страница от готварската си книга. — Това са абсолютни глупости — отсича. — Готвенето не е никакво удоволствие.

Входната врата се отваря и затваря с трясък. Ана се втурва тичешком в кухнята и се заковава на място, когато ме вижда.

— Какво правиш тук? — пита.

— Тук живея.

Зан прочиства гърлото си.

— Дори и на пръв поглед да не изглежда така.

Но Ана не я чува или може би не иска да я чуе. На лицето й е изписана усмивка, широка колкото каньон, а в ръката си държи лист, който размахва пред мен.

— Изпратили са го на треньора Урлихт. Прочети го, прочети го, прочети го!

Скъпа Ана Фицджералд,

Поздравления за приемането ви в летния лагер за хокей „Момичета вратари“. Тази година лагерът ще се проведе в Минеаполис от З до 17 юли. Моля, попълнете приложените документи и медицинско досие и ни отговорете до 30.04.01. Ще се видим на леда!

Сара Тойтинг, треньор

Приключвам с четенето.

— Когато Кейт беше на моята възраст, й позволихте да отиде на лагер — онзи за деца с левкемия — напомня ми по-малката дъщеря. — Знаеш ли коя е Сара Тойтинг? Тя е вратар на националния отбор и няма просто да се запозная с нея — тя ще ми покаже къде греша. Треньорът ми издейства пълна стипендия и няма да плащате дори цент. Ще ме качат на самолета и ще ме настанят в обща спалня, а никой никога не получава такъв шанс, никога…

— Скъпа — прекъсвам я внимателно, — не можеш да го направиш.

Тя поклаща глава, сякаш се опитва да намести думите ми.

— Но това няма да е сега или нещо… Чак другото лято.

Тогава Кейт може вече да е мъртва.

За пръв път, откакто се помня, чувам Ана дори да загатва, че вижда край на тази времева линия, миг, в който най-после ще е освободена от задължения към сестра си. Преди да настъпи моментът, е изключено да отиде в Минесота — не защото се боя какво може да й се случи там, а защото се боя какво може да се случи на Кейт, докато сестра й я няма. Ако Кейт оцелее след този последен релапс, кой знае колко време ще измине преди следващата криза? И когато тя настъпи, ще имаме нужда от Ана — от кръвта й, от стволовите й клетки, от тъканите й — тук, веднага.

Фактите висят помежду ни като обвита в мъгла завеса. Зан става и обгръща Ана с ръка.

— Знаеш ли какво, малката? Може би с майка ти трябва да поговорите за това някой друг път…

— Не — Ана отказва да отстъпи. — Искам да знам защо не мога да отида.

Прокарвам ръка по лицето си.

— Ана, не ме карай да го правя.

— Какво да правиш, мамо? — пита разпалено тя. — Аз не те карам да правиш нищо!

Смачква писмото и изскача от кухнята. Зан ми се усмихва немощно.

— Добре дошла у дома — въздъхва сестра ми.

Навън Ана взема хокиен стик и започва да запраща шайбата към стената на гаража. Продължава да го прави почти цял час, докато забравям, че е навън, и започвам да си мисля как една къща може да има свой собствен пулс.

 

 

Седемнайсет дни след постъпването си в болница Кейт развива инфекция. Тялото й гори от треска. Правят й посявка — кръв, урина, изпражнения и слюнка, за да изолират организмите, — но незабавно я поставят на широкоспектърен антибиотик с надеждата, че каквото и да я поболява, може да реагира.

Стеф, любимата ни сестра, остава до късно някои нощи, за да не ми се налага да преживявам всичко сама. Носи ми списания „Пийпъл“, задигнати от чакалните в хирургията, и води ведри едностранни разговори с безчувствената ми дъщеря. На външен вид представлява истинско въплъщение на решителността и оптимизма, но съм виждала как очите й се замъгляват от сълзи, докато мие Кейт с гъба в миговете, когато си мисли, че не я виждам.

Една сутрин доктор Чанс идва да провери състоянието на Кейт, увива стетоскопа си около врата и сяда на стол срещу мен.

— Исках да получа покана за сватбата й.

— Ще получите — настоявам, но той поклаща глава.

Сърцето ми забива малко по-бързо.

— Можете да й подарите купа за пунш. Рамка за снимки. Или да вдигнете тост.

— Сара — казва доктор Чанс, — трябва да се сбогуваш.

 

 

Джес прекарва петнайсет минути зад затворена врата в стаята на Кейт и когато излиза, прилича на бомба, готова да избухне. Хуква по коридора на спешното педиатрично отделение.

— Аз ще отида — казва Брайън и тръгва след него.

Ана седи с гръб към стената. И тя е сърдита.

— Няма да го направя.

Навеждам се към нея.

— Повярвай ми, това е последното нещо на този свят, което ми се иска да те накарам да направиш. Но ако не го сториш, Ана, един ден ще съжаляваш и ще ти се иска да беше.

Ана влиза с войнствена стъпка в стаята на сестра си и сяда на стол. Гърдите на Кейт се надигат и спускат — благодарение на респиратора. Цялата й борбеност изчезва, когато посяга и докосва сестра си по бузата.

— Може ли да ме чуе?

— Със сигурност — отговарям повече на себе си, отколкото на нея.

— Няма да отида в Минесота — прошепва Ана. — Никога няма да отида никъде. — Навежда се над леглото. — Събуди се, Кейт.

И двете зачакваме със затаен дъх, но нищо не се случва.

 

 

Никога не съм разбирала защо го наричат „да загубиш дете“. Никой родител не е толкова небрежен. Всички знаем точно къде са синовете и дъщерите ни; просто не искаме да са там.

С Брайън и Кейт образуваме затворена верига. Двамата седим от двете страни на леглото и държим ръцете си, както и една от нейните.

— Беше прав — казвам му. — Трябваше да я заведем у дома.

Брайън поклаща глава.

— Ако не бяхме опитали арсеника, щяхме до края на живота си да се питаме защо. — Отмества настрана светлата коса, обкръжила лицето на Кейт. — Тя е такова добро момиче. Винаги прави това, което й казваш.

Кимвам, неспособна да продумам.

— Точно затова се държи, знаеш ли. Иска да й позволиш да си тръгне.

Навежда се към Кейт. Плаче толкова силно, че не може да си поеме дъх. Слагам ръка на главата му. Не сме първите родители, които загубват дете, но сме първите, които загубват своето дете. И в това е цялата разлика.

Брайън заспива, проснат на долната част на леглото, аз вземам покритата с белези ръка на Кейт между своите. Проследявам овала на ноктите й и си спомням кога ги лакирах за пръв път. Тогава Брайън не можеше да повярва, че го правя на едногодишно дете. Сега, след дванайсет години, обръщам дланта й и ми се приисква да можех да я разчета или нещо още по-хубаво, да можех да поправя линията й на живота.

Придърпвам стола си по-близо до леглото.

— Помниш ли лятото, когато те изпратихме на лагер? И как вечерта, преди да заминеш съобщи, че си си променила решението и искаш да си останеш у дома? Казах ти да седнеш от лявата страна в автобуса, така че когато тръгне, да можеш да се обърнеш и да ме видиш да те чакам там. — Притискам ръката й към бузата си толкова силно, та остава отпечатък. — Ще получиш същото място в рая — място, откъдето да можеш да ме виждаш как те гледам.

Заравям лице в одеялата и казвам на дъщеря си колко я обичам. Стисвам ръката й за последен път.

И усещам съвсем, съвсем слаб пулс, почти недоловимо стискане, немощната хватка на пръстите на Кейт, докато тя си проправя със зъби и нокти път обратно към този свят.