Джоди Пико
Споделен живот (41)

Камбъл

Все по-трудно и по-трудно ми става да си остана копеле.

Влизам в съдебната зала, а ръцете ми треперят. Част от причината, разбира се, е същата както едно време. Но друга част се дължи на факта, че клиентката ми, застанала до мен, проявява реакция горе-долу колкото някоя скала, а жената, по която съм луд, е същата, която съм на път да поставя на свидетелското място. Хвърлям поглед към Джулия, докато съдията влиза; тя подчертано отклонява погледа си.

Химикалката ми се завърта и пада под масата.

— Ана, би ли ми я подала?

— Не знам. Това е разхищение на време и усилия, нали така? — отговаря ми и проклетата химикалка остава на пода.

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Александър? — пита съдия Дисалво, но преди да успея да изрека името на Джулия, Сара Фицджералд моли за позволение да се приближи до съдията.

Подготвям се за още едно усложнение и както и очаквам, отсрещната страна не ме разочарова.

— Психиатърът, когото помолих да призова като свидетел, има ангажимент в болницата следобед. Ще бъде ли проблем за съда, ако вземем показанията й извън установения ред?

— Господин Александър?

Свивам рамене. Стигнем ли до сърцевината на нещата, за мен е просто отлагане на екзекуцията. Затова сядам до Ана и гледам как дребна мургава жена с прекалено стегнат за лицето й кок заема свидетелското място.

— Моля, съобщете за протокола името и адреса си — започва Сара.

— Доктор Беата Но — отговаря психиатърът. — Орик Уей 1250, Уунсокит.

„Доктор Не“. Оглеждам съдебната зала, но очевидно съм единственият фен на Джеймс Бонд в нея. Вземам кочан самозалепящи се листчета и написвам на Ана: „Ако се омъжи за доктор Чанс, ще се казва доктор Но-Чанс“^[1].

В ъгълчето на устата на Ана потрепва усмивка. Тя вдига падналия химикал и написва: „Ако се разведе и се омъжи за господин Бастър, ще се казва доктор Но-Чанс-Бастър“^[2].

И двамата избухваме в смях. Съдия Дисалво се прокашля и поглежда към нас.

— Извинете, Ваша чест — казвам.

Ана ми побутва друга бележка: „Все още ти се сърдя“.

Сара се отправя към свидетелката си.

— Докторе, бихте ли ни казали какво точно практикувате?

— Аз съм детски психиатър.

— Как се запознахте с децата ми?

Доктор Но хвърля поглед към Ана.

— Преди около седем години вие доведохте при мен сина си Джес заради поведенчески проблеми. После съм се срещала по различни поводи с всички деца, за да обсъдим възникнали проблеми.

— Докторе, миналата седмица ви се обадих и ви помолих да подготвите доклад с експертното си мнение за психологическите щети, които може да претърпи Ана, ако сестра й умре.

— Да. Дори направих малко проучване. В Мериленд е имало подобен случай: момиче било помолено да стане донор на своята сестра близначка. Психиатърът, който консултирал близначките, установил, че помежду им съществува толкова силна връзка, че ако наистина се стигнело до очаквания успех, ползите за донора щели да бъдат огромни — поглежда към Ана. — Според мен в случая обстоятелствата са много сходни. Ана и Кейт са много близки, и то не само генетично. Те живеят заедно. Прекарват времето си заедно. Прекарали са буквално целия си живот заедно. Ако Ана дари бъбрек, който да спаси живота на сестра й, това ще е огромен дар, и то не само за Кейт. Защото самата Ана ще продължи да бъде част от цялото семейство, според което се определя, вместо на семейство, загубило един от членовете си.

Това са такива психиатрични тъпотии, че едва успявам да ги следя, но за мое стъписване съдията сякаш ги приема много сериозно. Джулия също е наклонила глава и между веждите й се е образувала бръчица. Аз ли съм единственият с работещ мозък в залата?

— Нещо повече — продължава доктор Но, — съществуват няколко проучвания, които показват, че децата, които изпълняват ролята на донори, имат по-високо самочувствие и се чувстват по-важни в семейната структура. Смятат се за супергерои, защото могат да направят нещо, което никой друг не може.

Това е най-нелепото описание на Ана Фицджералд, което съм чувал някога.

— Смятате ли, че Ана е в състояние сама да взема решения, свързани с медицинското й състояние? — пита Сара.

— Категорично не.

Изненада, изненада.

— Каквото и решение да вземе, то ще има последствия за цялото семейство — продължава доктор Но. — Тя ще мисли за това, докато го взема, ето защо то никога няма да бъде изцяло самостоятелно. Още повече е само на тринайсет години, физиологично мозъкът й не е пригоден да гледа толкова напред в бъдещето, затова всяко решение, което ще вземе, ще бъде с оглед на близкото, а не на дългосрочното й бъдеще.

— Доктор Но — прекъсва я съдията, — какво ще препоръчате в случая?

— Ана има нужда от напътствието на някого с повече житейски опит… някой, който има предвид висшия й интерес. Щастлива съм, че мога да работя със семейството, но родителите трябва да бъдат родители — защото децата няма как да бъдат.

Когато Сара ми отстъпва свидетелката, се подготвям да нанеса смъртоносния удар.

— Очаквате от нас да повярваме, че даряването на бъбрек ще донесе на Ана всички тези прекрасни психологически ползи.

— Точно така — отговаря доктор Но.

— Тогава не е ли логично да предположим, че ако дари този бъбрек и сестра й умре в резултат от операцията, Ана ще преживее значителна психологическа травма?

— Вярвам, че родителите й ще й помогнат да я преодолее.

— А какво ще кажете за факта, че Ана казва, че не иска повече да бъде донор? — продължавам. — Това не е ли важно?

— Абсолютно. Но както отбелязах, настоящият мисловен процес на Ана е насочен към краткосрочните последици. Тя не разбира какво наистина ще последва от въпросното решение.

— А кой разбира? — питам. — Госпожа Фицджералд може и да не е на тринайсет години, но живее всеки ден в очакване на някакъв обрат в здравето на Кейт, не мислите ли?

Психиатърът неохотно кимва.

— Може да се каже, че тя определя собствената си способност да бъде добра майка според способността си да опази Кейт здрава. Всъщност, ако действията й помогнат на Кейт да остане жива, самата тя ще се облагодетелства психологически.

— Разбира се.

— Госпожа Фицджералд ще се чувства много по-добре в семейство, от което Кейт е част. Бих казал дори, че решенията, които е вземала през живота си, не са независими, а повлияни от въпроси, свързани с медицинските грижи за Кейт.

— Вероятно.

— Тогава според собствената ви логика — завършвам — не е ли вярно, че Сара Фицджералд изглежда, чувства и действа като донор за Кейт?

— Ами…

— Само дето не предлага собствения си костен мозък и кръв, а тези на Ана.

— Господин Александър! — предупреждава ме съдията.

— И ако Сара съответства на психологическия профил на донор, тясно свързан с реципиента и поради това неспособен да взема самостоятелни решения, какво ви кара да мислите, че е по-способна да вземе това решение от Ана?

С ъгълчето на окото си зървам стъписаното лице на Сара. Чувам как съдията удря с чукчето си.

— Права сте, доктор Но: родителите трябва да бъдат родители — казвам. — Но понякога това не е достатъчно.