Джоди Пико
Споделен живот (18)

Сара
1996 г.

На осем години Кейт е дълга плетеница от ръце и крака, нещо, което прилича повече на същество, изтъкано от светлина и чистачки за лула, отколкото на момиченце. Надниквам в стаята й за трети път тази сутрин и я намирам облечена в още една различна дреха — рокля, бяла на червени черешки.

— Ще закъснееш за собствения си рожден ден — подканям я.

Кейт се бори с горнището, но накрая съблича роклята.

— Приличам на мелба.

— На този свят има и по-лоши неща от това — изтъквам.

— Ако беше на мое място, коя пола щеше да облечеш — розовата или раираната?

Поглеждам двете купчинки на пода.

— Розовата.

— Райетата не ти ли харесват?

— Тогава облечи нея.

— Ще сложа черешките — решава и се обръща да вземе роклята. На задната част на бедрото й има синина, голяма колкото половин долар, черешка, която е оставила отпечатък през плата.

— Кейт — питам, — какво е това?

Тя се извива и поглежда към мястото, което й соча.

— Сигурно съм се ударила.

От пет години Кейт е в ремисия. Отначало, макар че трансплантът сякаш работеше, не спирах да чакам някой да ми заяви, че е станала грешка. Когато Кейт се оплака, че я болят краката, мигновено я заведох при доктор Чанс, убедена, че болестта се завръща, за да установя, че маратонките са й станали малки. Когато паднеше, вместо да целуна удареното, я питах дали всичко с плателетите й е наред.

Синината се получава, когато има кървене на тъканите под кожата. Обикновено — но невинаги — е вследствие на травма.

Споменах ли, че изминаха цели пет години?

Ана подава глава в стаята.

— Татко казва, че току-що е пристигнала първата кола и не го е грижа дали Кейт ще слезе долу, облечена в чувал. Какво е чувал?

Кейт навлича роклята през главата си, вдига подгъва и потрива синината.

— Хм — казва тя.

На долния етаж има двайсет и петима второкласници, торта във формата на еднорог и дете от местния колеж, наето да изработва мечове, мечки и корони от балони за надуване. Кейт отваря подаръците си — огърлици от блестящи мъниста, комплекти с най-различни игри, принадлежности за Барби. Запазва за най-накрая най-голямата кутия — тази от мен и Брайън. В стъклена купа плува златна рибка с ветрилообразна опашка.

Кейт от цяла вечност иска домашен любимец. Но Брайън е алергичен към котки, а кучетата изискват много внимание, затова стигаме до това решение. Кейт е на върха на щастието. Не изпуска аквариума от ръцете си през останалата част от партито. Нарича рибката Херкулес.

По-късно, докато разчистваме, се взирам в златната рибка. Ярка като монета, тя плува в кръг, доволна, че не отива никъде.

 

 

Необходими са ти само трийсет секунди, за да осъзнаеш, че ще отмениш плановете си, заличавайки всичко, което си бил така самонадеян да впишеш в графика си. За шейсет секунди разбираш, че дори и да си се подвел да помислиш така, не живееш нормален живот.

Една рутинна костномозъчна аспирация — онази, която сме направили дълго преди да видя синината — показва отклонения в нивото на промиелоцитите. После полимеразна верижна реакция — такава, която позволява проучването на ДНК — показва, че при Кейт хромозома 15 и 17 са разместени.

Всичко това означава, че в момента Кейт се намира в молекулярен релапс и не след дълго ще се проявят клиничните симптоми. Може би няма да започне да произвежда незрели кръвни клетки след месец. Може би цяла година няма да намерим кръв в урината или в изпражненията й. Накрая обаче неизбежно ще се случи.

Произнасят думата — „релапс“ — така, сякаш казват „рожден ден“ или „краен срок за плащане на данъка“. Все едно е нещо, което се случва толкова редовно, та се превръща в част от вътрешния ти календар, независимо дали го искаш или не.

Доктор Чанс ни е обяснил, че това е един от най-големите дебати за онколозите: да поправиш ли колело, което не е счупено, или да изчакаш, докато количката се срути? Препоръчва да подложим Кейт на лечение с изцяло трансретинолова киселина. Оказва се, че това е хапче наполовината на палеца ми, в общи линии, откраднато от древни китайски лекари, които го използват от години. За разлика от химиотерапията, която убива всичко по пътя си, изцяло трансретиноловата киселина спомага за развиването на гените, които са се преплели… и пречи на отклоненията да продължат да се развиват.

Според доктор Чанс въпросното лечение може да помогне на Кейт да премине отново в ремисия.

Но пък може и да развие устойчивост към него.

— Мамо?

Джес влиза в дневната, където седя на дивана. От часове не съм помръдвала. Изглежда, не мога да се заставя да стана и да направя, което и да било от нещата, които обикновено върша, защото какъв е смисълът да приготвям обяд за училище, да кърпя панталони или дори да платя сметката за отопление?

— Мамо — повтаря Джес. — Нали не си забравила?

Поглеждам го така, сякаш ми говори на китайски.

— Какво?

— Обеща да ми купиш нови шпайкове, след като се върнем от ортодонта. Обеща.

Да, така е. Футболът започва след два дни, а старите шпайкове на Джес са му малки. Но не знам дали ще мога да се завлека при ортодонта, където администраторката ще се усмихне на Кейт и както винаги ще ми каже колко красиви деца имам. А в самата мисъл да отида в „Спортс Ауторити“ да купувам шпайкове, има нещо, което ми се струва направо гнусно.

— Няма да ходим при ортодонта — отговарям.

— Супер! — усмихва се той и среброто в устата му блесва. — Може ли просто да отидем за шпайковете?

— Сега не е моментът.

— Но…

— Джес, просто млъкни.

— Не мога да играя без нови обувки. А и ти дори не правиш нищо. Просто седиш тук.

— Сестра ти — подхващам с равен тон — е невероятно болна. Съжалявам, ако това пречи на часа ти при зъболекаря или на плановете ти да си купиш шпайкове. Но точно сега тези неща не са толкова важни в стълбицата на приоритетите. Човек би си помислил, че след като си на десет, може да си пораснал достатъчно, за да осъзнаеш, че светът невинаги се върти около теб.

Джес поглежда през прозореца, където Кейт седи на клона на един дъб и учи Ана да се катери.

— Да, точно така, болна е — заявява той. — Защо ти не пораснеш? Защо не проумееш, че светът не се върти около нея?

За пръв път през живота си започвам да разбирам как някой родител може да удари детето си — защото го поглеждаш в очите и виждаш там отражение на самия себе си, което наистина ти се иска да не си видял. Джес хуква по стълбите и затръшва вратата на стаята си.

Затварям очи, поемам си дълбоко дъх няколко пъти. И ме поразява мисълта: не всеки умира от старост. Хората ги блъскат коли. Катастрофират със самолети. Задавят се до смърт с лешници. В живота няма гаранции за нищо, а най-малко за бъдещето на някого.

Въздъхвам, изкачвам стълбите, почуквам на вратата на сина си. Джес съвсем наскоро е открил музиката; тя кънти през тънката ивица светлина под вратата му. Джес рязко изключва стереото и звукът внезапно изчезва.

— Какво?

— Искам да говоря с теб. Искам да ти се извиня.

Чувам влачене на крака от другата страна на вратата, а после тя се отваря със замах. Устата на Джес е покрита с кръв като с вампирско червило; от нея стърчат парченца метал като шивашки игли. Виждам вилицата, която държи, и осъзнавам, че с нея е извадил скобите си.

— Сега никога не се налага да ме водиш никъде — казва той.

 

 

Изминават две седмици от началото на лечението с изцяло трансретинолова киселина.

— Известно ли ти е — пита ме един ден Джес, докато приготвям хапчето на сестра му, — че една гигантска костенурка може да живее сто седемдесет и седем години? — момента е голям почитател на „Рипли: вярвате или не“. — А арктическата мида може да живее двеста и двайсет.

Ана седи на кухненския плот и яде фъстъчено масло с лъжица.

— Какво е арктическа мида?

— На кого му пука? — отвръща Джес. — Папагалът може да живее осемдесет години. А котката — трийсет.

— Ами Херкулес? — пита Кейт.

— В книгата ми пише, че ако се грижат добре за нея, златната рибка може да живее седем години.

Джес наблюдава как Кейт слага хапчето на езика си и го глътва с вода.

— Ако ти беше Херкулес — казва той, — вече щеше да си умряла.

С Брайън седим на старите си места в кабинета на доктор Чанс. Изминали са пет години, но столовете ни пасват като стара бейзболна ръкавица. Дори и снимките на бюрото на онколога не са се променили — жена му е с все същата шапка с широка периферия на кея в Нюпорт; синът му все още е на шест и държи петниста пъстърва, — допринасяйки за чувството, че в каквото и да съм вярвала, никога не сме си тръгвали оттук.

Лечението с изцяло трансретинолова киселина е подействало. За месец Кейт преминава в молекулярна ремисия. А после пълната кръвна картина показва повишаване на нивото на промиелоцитите в кръвта й.

— Можем да продължим с изцяло трансретиноловата киселина — обяснява доктор Чанс, — но мисля, че неуспехът вече ни показва, че е изчерпала възможностите на това лечение.

— А трансплантация на костен мозък?

— Опасно е, особено за дете, което все още не показва симптоми на пълен клиничен релапс — доктор Чанс поглежда към нас. — Има нещо друго, което можем да опитаме. Нарича се донорско вливане на лимфоцити. Понякога преливане на бели кръвни телца от подходящ донор помага на първия трансплант от кръвни клетки от пъпната връв да се преборят с клетките на левкемията. Мислете за тях като за допълнителна войскова част, подкрепяща фронтовата линия.

— Ще й помогне ли да премине в ремисия? — пита Брайън.

Доктор Чанс поклаща глава.

— Това е мярка, която трябва да спре нарастването на щетите — Кейт по всяка вероятност ще изпадне в пълен релапс, — но ще ни даде време да подсилим защитата й, преди да се наложи да прибегнем до по-агресивно лечение.

— И колко време ще ни трябва да намерим лимфоцити? — питам.

Доктор Чанс се обръща към мен.

— Зависи. Колко скоро можете да доведете Ана?

 

 

Вратите на асансьора се отварят, вътре е само един човек — бездомник с електриковосини слънчеви очила и шест найлонови пазарски торби с дрипи.

— Затворете вратата, по дяволите! — провиква се веднага щом влизаме. — Не виждате ли, че съм сляп?

Натискам бутона за фоайето.

— Мога да доведа Ана след училище. Утре детската градина затваря на обед.

— Не пипайте чантата ми! — изръмжава бездомникът.

— Не съм я пипала — отговарям, далечна и учтива.

— Не мисля, че трябва да го правиш — казва Брайън.

— Изобщо не съм до него!

— Сара, имам предвид вливането. Не мисля, че трябва да водиш Ана да дарява кръв.

Без никаква причина асансьорът спира на единайсетия етаж и пак потегля.

Бездомникът започва да рови в торбите си.

— Когато се роди Ана — напомням на Брайън, — знаехме, че ще бъде донор за Кейт.

— Веднъж. А и тя изобщо не помни какво сме направили.

Изчаквам, докато поглежда към мен.

— Ти би ли дарил кръв на Кейт?

— Боже Господи, Сара, що за въпрос…

— Аз също. За Бога, бих й дала половината си сърце, ако ще помогне. Става ли дума за хората, които обичаш, правиш всичко необходимо, нали така?

Брайън кимва.

— Кое те кара да мислиш, че Ана ще се чувства по-различно?

Вратите на асансьора се отварят, но с Брайън оставаме вътре и се взираме един в друг. Зад гърба ни бездомникът си пробива път помежду ни и съкровищата му шумолят в ръцете му.

— Стига сте викали! — кресва, макар да стоим съвсем мълчаливо. — Не виждате ли, че съм глух?

 

 

За Ана е същински празник: родителите й прекарват време само с нея. Държи ни и двамата за ръце през целия път от паркинга. Какво от това, че отиваме в болница?

Обяснила съм й, че Кейт не се чувства добре и докторите трябва да вземат нещо от нея и да го дадат на Кейт, за да й помогнат да оздравее. Реших, че информацията е повече от достатъчна.

Чакаме в кабинета за прегледи и оцветяваме картинки на птеродактили и Тай-Рекс.

— Днес на закуска Итън каза, че всички динозаври са умрели, защото настинали — съобщава Ана, — но никой не му повярва.

Брайън се ухилва.

— А ти защо мислиш, че са умрели?

— Пфу! Защото са били на милиони години — поглежда към него. — Тогава имали ли са тържества за рожден ден?

Вратата се отваря, влиза хематоложката.

— Здравейте, банда. Мамо, искаш ли да я вземеш в скута си?

Сядам на масата и вземам Ана в ръцете си. Брайън застава зад нас, за да хване Ана за рамото и лакътя и да я задържи неподвижна.

— Готова? — обръща се лекарката към Ана, която все още се усмихва.

А после взема спринцовката.

— Само малко убождане — обещава.

Това са най-погрешните възможни думи и Ана започва да се мята. Ръцете й ме удрят по лицето, в корема. Брайън не може да я хване. Надвиквайки писъците й, ми изкрещява:

— Мислех, че си й обяснила!

Лекарката, която е излязла от стаята, без дори да забележа, се връща, следвана от няколко сестри.

— Децата никога не са обичали флеботомията — пояснява, докато сестрите свалят Ана от скута ми и я успокояват с нежни ръце и още по-нежни думи. — Не се тревожете, ние сме професионалисти.

Имам усещането за deja vu^[1], както в деня, в който поставиха диагнозата на Кейт. „Внимавай какво си пожелаваш — помислям си. — Ана наистина е точно като сестра си“.

Почиствам с прахосмукачката стаята на момичетата, когато тръбата закача аквариума на Херкулес и рибката излита във въздуха. Стъклото не се счупва, но ми трябва минута, преди да го намеря: мята се на сухия килим зад бюрото на Кейт.

— Дръж се, приятелче — прошепвам и го пускам в аквариума. Напълвам го с вода от банята.

Той се носи по повърхността. „Недей — помислям си. — Моля те!“ Сядам на края на леглото. Как бих могла да съобщя на Кейт, че съм убила рибката й? Дали ще забележи, ако изтичам до зоомагазина и го сменя с друга?

Внезапно до мен се озовава Ана, върнала се от градината.

— Мамо? Защо Херкулес не се движи?

Отварям уста с готово признание, но златната рибка потръпва, обръща се на една страна, гмурка се и пак започва да плува.

— Ето — казвам. — Добре е.

 

 

Пет хиляди лимфоцити не се оказват достатъчни и доктор Чанс поръчва да извадят десет хиляди. Часът на Ана за второ извличане се пада в средата на партито за рождения ден на едно от момичетата в групата й по гимнастика, който ще празнуват в залата. Съгласявам се да я оставя да отиде за малко, а после ще я взема, за да я закарам в болницата.

Момичето е същинска захарна принцеса с бяла като на фея коса — миниатюрно копие на майка си. Докато си събувам обувките, за да мина по уплътнения под, отчаяно се опитвам да си спомня имената им. Детето е… Малъри. А майката… Моника? Маргарет?

Зървам Ана веднага: седи на трамплина, а един инструктор ги подхвърля нагоре-надолу като пуканки. Майката се приближава към мен. Лицето й е озарено от усмивка, грейнала като редица коледни лампички.

— Вие сигурно сте майката на Ана. Аз съм Мити — представя ми се. — Съжалявам, че трябва да си тръгне, но естествено, разбираме. Сигурно е невероятно да отидеш някъде, където никой друг не е ходил.

В болницата ли?

— Е, просто се надявайте никога да не ви се наложи да го правите.

— О, знам. Става ми лошо само като се кача в асансьор — обръща се към трамплина. — Ана, скъпа! Майка ти е тук!

Ана дотичва по уплътнения под. Точно това исках да направя в дневната си, когато децата бяха малки: да подплатя стените, пода и тавана за тяхна сигурност. И все пак се оказа, че дори да обвия Кейт в полистирол, опасността за нея вече е там, под кожата й.

— Какво трябва да кажеш? — подканвам и Ана благодари на майката на Малъри.

— О, за нас беше удоволствие! — подава на Ана торбичка с лакомство. — Кажете на съпруга си, че може да ни се обади по всяко време. За нас ще е удоволствие да вземем Ана у дома, докато сте в Тексас.

За миг Ана спира да завързва обувката си.

— Мити — питам, — какво точно ви каза Ана?

— Налагало се да си тръгне по-рано, за да може цялото семейство да ви изпрати до летището. Защото, след като започне обучението в Хюстън, ще ги видите чак след полета.

— След полета ли?

— С космическата совалка…

За миг оставам стъписана — стъписана, че е възможно Ана да измисли подобна абсурдна история, а тази жена може да й повярва.

— Не съм астронавт — признавам. — Не знам защо Ана изобщо е казала подобно нещо.

Дръпвам Ана да се изправи. Едната й обувка все още е незавързана. Повличам я вън от залата и стигаме до колата, преди да проговоря.

— Защо си я излъгала?

Ана се намръщва.

— Защо трябваше да си тръгна от партито?

„Защото сестра ти е по-важна от малко торта и сладолед; защото аз не мога да направя това за нея; защото аз казвам“.

Страшно съм ядосана и успявам да отключа вана едва на втория път.

— Престани да се държиш като петгодишна — мъмря й обвинително, а после се сещам, че е точно такава.

— Беше толкова горещо — каза той, — че сребърен сервиз за чай се беше разтопил. Моливите почти се бяха изкривили надве.

Вдигам поглед от вестника.

— Как е започнало?

— Котка и куче. Гонили се, докато собствениците били на ваканция. Включили печката. — Смъква дънките си и потръпва. — Получих изгаряния от втора степен само докато коленичих на покрива.

Кожата му е разранена, на мехури. Гледам го как се маже с неоспорин и си слага марля. Не спира да говори, разказва ми за новобранеца Цезар, току-що присъединил към тях, но погледът ми е привлечен от колонката за съвети във вестника:

Скъпа Аби,

Всеки път, когато свекърва ти идва на гости, настоява да почисти хладилника. Съпругът ти казва, че само се опитва да помогне, но се чувстват така, сякаш те съди. Тази жена превърна живота ти в ад. Как да я накарат да спре да разрушава брака ти?

Поздрави,

Отдавна загубила търпение,

Сиатъл

Що за жена трябва да е тази, която смята това за най-големия си проблем? Представям си я как драска бележката до скъпата Аби на бяла канцеларска хартия. Чудя се дали някога е усещала как в нея се върти бебе, как ръчички и крачета обикалят в бавни кръгове, сякаш майчината утроба е място, което трябва да бъде грижливо проучено и отбелязано на картата.

— Какво гледаш? — пита Брайън, приближава се към мен и започва да чете колонката над рамото ми.

Поклащам глава.

— Жена, чийто живот е разрушен от бурканчета вкиснало желе.

— Развален крем — добавя и се подсмихва.

— Гниеща маруля. О, Боже, как не се е самоубила?

И двамата избухваме в смях, който се оказва заразителен — само да се спогледаме и ще се разсмеем още по-силно.

А после, също толкова внезапно, колкото сме започнали, писанието на онази престава да бъде смешно. Не всички живеем в свят, където съдържанието на хладилника е барометърът за личното ни щастие. Някои работят в сгради, които горят край нас. Някои имаме момиченца, които умират.

— Шибана гниеща маруля — казвам и гласът ми трепва. — Не е честно.

Само след миг Брайън вече е прекосил стаята и ме взема в обятията си.

— Никога не е честно, скъпа — отговаря той.

 

 

След месец се връщаме за трето извличане на лимфоцити. С Ана сядаме на местата си в лекарския кабинет и чакаме да ни повикат. След няколко минути тя дръпва ръкава ми.

— Мамо.

Поглеждам към нея. Ана люлее крачета. Ноктите й са лакирани с многоцветния лак на Кейт.

— Какво?

Усмихва ми се.

— В случай че по-късно забравя да ти го кажа, не беше толкова лошо, колкото си мислех, че ще бъде.

 

 

Един ден сестра ми пристига без предупреждение и с позволението на Брайън ме завежда в пентхаус апартамента на „Риц-Карлтън“ в Бостън.

— Можем да правим каквото пожелаеш — обявява ми. — Галерии, разходки по Пътеката на свободата, вечери навън на пристанището.

Онова, което наистина искам, е да забравя, ето защо след три часа седя до нея и двете довършваме втората си стодоларова бутилка вино.

Вдигам шишето за гърлото.

— С тези пари можех да си купя рокля.

Зан изсумтява.

— Да, може би, от „Филийнс Бейзмънт“.

Краката й са вдигнати на тапициран с брокат стол, а тялото й е проснато на белия килим. От телевизора Опра ни съветва да минимизираме живота си.

— Освен това, когато облечеш едно страхотно „Пино Ноар“, никога не изглеждаш дебела.

Поглеждам я и внезапно усещам прилив на самосъжаление.

— Не. Сега няма да плачеш. Не е включено в цената на стаята.

Внезапно единственото, за което мога да мисля, е колко глупави изглеждат жените при Опра, със скъпите си портмонета „Филофакс“ и претъпканите си гардероби. Чудя се какво ли е приготвил Брайън за вечеря. Дали Кейт е добре.

— Ще се обадя вкъщи.

Тя се надига на лакът.

— Знаеш ли, имаш право да си починеш. От никоя жена не може да се очаква да е мъченица двайсет и четири часа на ден.

Аз обаче я чувам грешно.

— Мисля, че след като веднъж решиш да станеш майка, това е единствената смяна, която се предлага в договора.

— Казах „мъченица“ — смее се Зан, — не „майка“.

Усмихвам се леко.

— Има ли разлика?

Взема телефонната слушалка от ръката ми.

— Не искаш ли първо да извадиш трънения венец от куфара си? Само се чуй, Сара, и спри да се правиш на драматична героиня. Да, наистина извади лош късмет. Да, наистина е ужасно за когото и да било да е на твое място.

Бузите ми пламват.

— Нямаш представа какъв е животът ми.

— И ти нямаш — отвръща Зан. — Ти не живееш, Сара. Ти чакаш Кейт да умре.

— Не чакам… — започвам, но после млъквам. Истината е, че да, наистина чакам.

Зан погалва косата ми и ме оставя да се наплача.

— Понякога е толкова трудно — признавам — думи, които не съм изричала пред никого, дори пред Брайън.

— Стига да не е през цялото време — казва Зан, — няма нищо лошо. Скъпа, Кейт няма да умре по-бързо, защото си изпила още една чаша вино, защото си останала да пренощуваш в хотел, или защото си си позволила да изръсиш някоя глупава шега. Затова сядай, увеличи звука и се дръж като нормален човек.

Поглеждам към великолепието на стаята, към упадъчния ни пир от вино и ягоди, покрити с шоколад.

— Зан, — нормалните не правят това.

Тя проследява погледа ми.

— Абсолютно си права — взема дистанционното и започва да превключва каналите, докато намира Джери Спрингър. — Така по-добре ли е?

Избухвам в смях, а после и сестра ми. Скоро стаята започва да се върти около мен и двете лягаме по гръб и се взираме в гипсовите корнизи по ръбовете на тавана. Неочаквано си спомням как, когато бяхме деца, Зан винаги вървеше преди мен към автобусната спирка. Можех да се затичам и да я настигна, но никога не го направих. Исках единствено да я следвам.

 

 

Смехът се надига като пара, нахлува през прозореца. След три дни проливни дъждове децата с радост се втурват навън и ритат топка с Брайън. Когато животът е нормален, е толкова нормален.

Влизам в стаята на Джес и се опитвам да заобиколя разпилените парченца „Лего“ и комиксите по пода, за да оставя чистите му дрехи на леглото. После влизам в стаята на Кейт и Ана и разделям сгънатите им дрехи.

Оставям тениските на Кейт на шкафа й и го забелязвам: Херкулес плува с коремчето нагоре. Бръквам в купата, обръщам го и го хващам за опашката; той се носи във водата за няколко мига, сетне бавно изплува на повърхността. Коремчето му е бяло, не диша.

Спомням си как Джес прочете, че ако се грижат добре, една рибка може да живее до седем години. Изминали са само седем месеца.

Занасям аквариума в спалнята си, вдигам телефона и набирам „Информация“.

— Петко^[2] — казвам.

Свързват ме, питам една служителка за Херкулес.

— Искате да купите нова рибка ли? — интересува се тя.

— Не, искам да спася тази.

— Госпожо — казва момичето, — говорим за златна рибка, нали така?

Ами обаждам се на трима ветеринари, нито един, от които не се занимава с риби. Гледам още една минута как Херкулес се мята в предсмъртни мъки и набирам факултета по океанология в университета в Род Айлънд. Моля да ме свържат с професор, който е свободен.

Доктор Орестес ми обяснява, че проучва приливните басейни, раци и други черупчести мекотели, морски таралежи. Не златни рибки. Аз обаче неочаквано и за самата себе си започвам да му разказвам за дъщеря си, която има остра промиелоцитна левкемия. За Херкулес, който напук на всичко оцеля веднъж.

За миг морският биолог остава безмълвен.

— Сменихте ли му водата?

— Тази сутрин.

— През последните дни при вас е валяло много дъжд, нали?

— Да.

— Имате ли кладенец?

Какво общо има това?

— Да…

— Просто една идея, но при оттичане във водата ви може да са се събрали прекалено много минерали. Напълнете купата с минерална вода и може би ще се съвземе.

Изпразвам аквариума, избърсвам го и го напълвам с два литра „Поланд Спринг“. Минават двайсет минути, но после Херкулес започва да плува в купата си. Минава между папратите на изкуственото растенце. Гризе храната си.

След половин час Кейт ме заварва да го наблюдавам.

— Не е трябвало да му сменяш водата. Тази сутрин я смених.

— О, не знаех — излъгвам.

Тя притиска лице до стъклената купа и усмивката й се увеличава.

— Джес твърди, че златните рибки обръщат внимание на нещо само девет секунди — казва Кейт, — но мисля, че Херкулес знае коя съм.

Докосвам косата й. И се чудя дали не съм изхабила чудото си.